Хана Хауъл
Шотландска съпруга (7)

Шест

— Момичето напусна защитата на крепостта и идва към нас заедно с един мъж — изкрещя сър Дейвид, качвайки се на коня си.

— Какво правиш? — поиска да узнае Конър, хващайки юздите на коня му, за да го спре.

— Отивам да грабна момичето.

— Тя идва сама, придружавана само от братовчед си, което е знак за примирие. Трябва да уважиш това.

— Трябва ли?

— Да, Дейвид — каза Робърт, — трябва. Самият крал знае, че сме тук. Трябва да бъдем внимателни.

След кратко колебание Дейвид слезе от коня и Конър въздъхна облекчено. Подозираше, че воден от заслепяващ гняв, Дейвид можеше да прегази с коня си дребната девойка. Освен това съществуваше и възможността Робърт да опита да грабне наградата за себе си. Конър нямаше да се изненада, ако научи, че въпреки разумните му думи, той може да е малко подозрителен.

— Милорди — каза Джилиан, спирайки на няколко крачки от тях, — бих искала да разговарям с вас. Забелязали сте флага на примирието, което носим със себе си, нали?

— Да — каза Конър, осъзнавайки, че тя бе забелязала лекия сблъсък, който бе имал със сър Дейвид, и бе осъзнала какво се случва. — Готови сме да говорим.

— И ако не стигнем до споразумение, ще позволите на мен и на братовчед ми да се върнем в крепостта.

— Съгласни сме. Ще ви позволим да се върнете в крепостта и да се подготвите за битката — каза Дейвид, гледайки я злобно.

Джилиан срещна погледа му с кротка усмивка.

— Надявам се, че ще избегнем нуждата да ви гледам как се наранявате под стените ми в изблик на гняв.

Сър Дейвид направи заплашителна крачка към нея, но сър Робърт го хвана за ръката и го спря. Тя можеше да види как сър Дейвид се бори да спази каквато и уговорка да имаха тримата помежду си. За в бъдеще мъжът можеше да се окаже голям проблем, което бе още една добра причина да избере сър Конър. Тя чувстваше, че Конър би бил способен да се справи по-лесно с избухливия си другар, отколкото сър Робърт. По някаква странна причина тези двамата бяха срещу сър Конър. Беше сигурна, че когато баща й дойдеше да я спаси, Дейвид и Робърт щяха да се съюзят помежду си. Също както бе сигурна, че ще оставят сър Конър сам да се изправи срещу сър Ерик.

— Искам да ви помоля да дочакате пристигането на баща ми — каза тя, гледайки към сър Конър.

Конър скръсти ръце на гърдите си и срещна погледа й.

— И защо да го правим?

— За да обсъдите детайлите около брака с него, както е редно.

— Отново… защо? Сам кралят ни насочи насам. Имаме одобрението на водача си.

— Но кралят не е знаел какво ще е отношението на баща ми по този въпрос, когато ви е казал за мен. Баща ми никак няма да е доволен от случващото се и ще е мъдро от ваша страна да помислите по този въпрос.

— Не може наистина да вярвате, че баща ви ще оспори заповед на краля — убедено заяви Дейвид.

Виждайки как дамата присви ядосано очи, Конър се намеси бързо.

— Без значение дали баща ви може да промени решението на краля, или не, за нас това просто няма значение. Ще решим това още сега. Всяко неудоволствие, което може да изпита баща ви, ще бъде разрешено по-късно.

Очевидно никой от тримата не смяташе, че баща й може и ще промени решението на краля. Те виждаха заповедта на краля като решение на проблема си и Джилиан знаеше, че точно там им е грешката. Освен това знаеше, че нищо, което каже, няма да ги накара да размислят.

— Така да бъде — промърмори тя, въздъхвайки с раздразнение и примирение. — Когато започна цялата тази глупост, се заклех, че няма да позволя да се пролее и капка кръв.

— Променихте ли това свое решение? — попита сър Конър.

— Не — отвърна Джилиан. — Ще сложа край още сега. Избирам сър Конър Макенрой за леърда, който ще стане мой съпруг.

Последва момент на тежка тишина, в който Джилиан лесно долови огромния гняв на другите двама леърди. Конър кимна, направи крачка напред и хвана ръката й. Джеймс се стегна, но Джилиан му попречи да направи каквото и да е движение, вдигайки ръката си пред него в мълчалив жест. Беше удивена обаче, когато Конър я задърпа след себе си, насочвайки се към малката селска църква, която се виждаше добре от мястото, на което стояха. Джеймс и останалите побързаха да ги последват.

— Какво правиш? — сопна му се тя, дърпайки се, докато той я влачеше след себе си.

— Водя те при свещеника — отвърна Конър.

— Довел си свещеник със себе си?

— Да, и той ще е ужасно доволен, че най-после ще ни венчае, защото го карам да чака от четири дни.

Тонът му подсказваше, че вината е изцяло нейна и Джилиан едва успя да потисне желанието да го изрита по прекалено атрактивния задник.

— Смяташ просто така да ме завлечеш там и да се ожениш за мен? Не трябва ли да подготвим тържество или нещо подобно? — Когато той й хвърли бърз поглед през рамо, повдигнал едната си вежда, тя реши, че според него въпросът й е нелеп.

— Вярвам ще разбереш защо не изгарям от търпение отново да седна на масата ти.

— На едно момиче трябва да й бъде позволено по някакъв начин да отбележи този ден.

— Вече го направи. За три дни отблъсна три армии, победи трима леърди, без дори някой да получи синина или натъртване… и всичко това ни бе причинено от теб. Малко са жените, които биха могли да извършат подобен подвиг.

Джилиан не можеше да му възрази. Обаче не очакваше толкова бързо да бъде заставена да каже клетвите си. Сега бе доволна, че бе уредила всичко, преди да излезе от крепостта, тъй като подозираше, че скоро няма да се върне в Ал-давок. Когато той я натисна да коленичи до него пред дребния, изключително раздразнен свещеник, тя се надяваше да не иска и да консумират брака си толкова бързо.

Едва бяха изрекли клетвите си, когато Конър се изправи и дръпна Джилиан на крака. Той я дръпна рязко към себе си, вдигайки я на ръце. Джилиан тъкмо се канеше да протестира заради начина, по който се държеше, когато той я целуна. Устните му бяха топли, меки и изкушаващи. Тя бе обгърната от този силен, чист мъж, но не се чувстваше заплашена, истината бе, че се чувстваше много доволна. Точно когато почувства интересна топлина да се разлива по кръвта й, той я пусна, хвана я за ръката и я повлече извън църквата. Удивена, Джилиан премигна зашеметена, когато свещеника помоли някой да му помогне да стигне до дома си, и му бе отказано по изключително груб начин.

— Къде я водиш? — попита Джеймс, заставайки пред Конър, за да го спре да се върне в лагера си.

— Ще отведа съпругата си в Дайхладах — отвърна Конър.

— Няма ли да отидеш да поемеш контрола над Ал-давок? — попита Робърт, когато ги настигна.

— Поел съм го. — Конър притисна Джилиан по-близо до себе си. — Точно тук. Това е достатъчно за момента.

— Проклет да си! — кресна Джеймс. — Не можеш просто да я грабнеш, да се венчаеш за нея и да я отведеш.

— Не мога ли? Защо не? — Конър го заобиколи и се насочи към лагера си.

Поглеждайки през рамо, Джилиан виждаше, че братовчед й всеки момент ще избухне.

— Не се занимавай с това, Джеймс. Имаш задачи, за които да се погрижиш. — Тя бе облекчена, когато го видя да кима рязко, преди да се насочи към крепостта.

— Какво трябва да направи? — попита Конър, когато стигна да оседлания си кон и го яхна.

— Трябва да разкаже на семейството ми за случилото се — отвърна тя, когато мъжът я вдигна и постави нежно зад себе си на гърба на коня. — Отказваш да видиш бедата, която се задава към теб, но много скоро тя ще потропа на портите на Дайхладах. Това, че си нарекъл крепостта си Брегът на Дявола, няма да спре баща ми. Истината е, че когато дойде, може да решиш, че е пристигнал самият дявол.

— Хубаво е жената да има толкова голяма вяра в баща си.

Джилиан не успя да отвърне на думите му. Конър даде няколко кратки команди на мъжете си, също толкова кратко се сбогува със сър Дейвид и сър Робърт, преди да пришпори коня в галоп. Обвивайки ръце около тесния му кръст и прегръщайки го силно, тя погледна назад към лагера, който напускаха. Повечето от мъжете му ги последваха, като оставиха само няколко да разчистят лагера и да съберат вещите им. Инстинктът й показваше, че мъжете, които останаха, трябваше да държат под око Робърт и Дейвид, за да са сигурни, че ще напуснат земите на Ал-давок. Още едно доказателство, че са съюзници по необходимост, а не защото се харесваха и си имаха доверие.

Макар да бе очаквала, че нещата ще се развият така, никак не й допадаше цялото това бързане. Имаше чувството, че я отвличат, а не че се венчават за нея. Имаше само дрехите на гърба си и щяха да минат доста дни, преди Джеймс да успее да дойде при нея в Дайхладах. Това определено не бе сватбата, за която винаги бе мечтала.

Опитвайки се да повдигне духа си, тя започна да изрежда всички добри неща, произлизащи от тази уговорка. Ал-давок и хората, живеещи там, бяха в безопасност. Баща й щеше да дойде и да я спаси, ако тя все още иска да бъде спасена. Макар да бе принудена да избере Конър по много причини, той бе наистина добър избор. Едно момиче трудно би могло да намери толкова красив и силен съпруг. Целувката, която размениха в църквата, не бе много интимна или дълга, но обещаваше истинска страст. Отпускайки буза на рамото му, реши, че в крайна сметка от този брак може да излезе нещо добро.

* * *

Конър издаде много мъжествен стон от удоволствие и се претърколи от Джилиан. Тя се загледа в тавана на малката колиба и се зачуди кое бе по-склонна да направи. Да изкрещи или да се разплаче.

След почти двучасова езда той бе спрял в малка колиба, принуждавайки възрастната двойка, която живееше там, да напусне, преди да я замъкне на сламеника пред огъня. Целувките му бяха стопили протеста й. Ласките му бяха разтопили костите й. И тогава, изведнъж, той бе вътре в нея. Страстта, с която бе започнало всичко, приключи рязко и болезнено с изгубването на моминството й. Тя отново бе започнала да чувства пламъка на страстта, когато Конър задоволи собственото си удоволствие и я остави. Беше наранена и незадоволена, ядосано си помисли тя. След като отне девствеността й, тя нито извика, нито изплака и той явно реши, че вече не е нужно да се интересува от чувствата или нуждите й.

Джилиан погледна надолу към себе си и внимателно издърпа полата. Той дори не ги бе съблякъл напълно. Тя тъкмо закопчаваше корсета си, когато той се изправи на крака и започна да оправя дрехите си. За един кратък миг, когато я изправи внимателно на крака, тя си помисли, че може би им предстои някой нежен миг, лека целувка или докосване, но той просто стоеше и я гледаше, а красивите му устни бяха леко смръщени.

— Нараних ли те? — попита той.

— Не… — започна тя.

— Добре — той я погали по гърба и тръгна към вратата, — време е да тръгваме към дома.

Джилиан го последва, ядосвайки се, че няма под ръка някоя дебела тояга, с която да го пребие. Не можеше да каже, че е била изнасилена или поругана, но не можеше да се каже и че е правила любов. Между бедрата си усещаше парене, но това бе нищо в сравнение с дълбоката нужда на незадоволената й страст. Фактът, че всичко започна толкова прекрасно, толкова обещаващо, го правеше прекалено трудно за понасяне. Мърморейки всяко проклятие, което знаеше, тя намери малко вода, почисти се бързо, обу бельото си и напусна колибата. Беше прекалено ядосана, за да се засрами, че всичките му воини заедно с възрастната двойка седяха отвън, чакайки Конър да консумира брака им.

С намерението да излее малко от гнева, който се трупаше вътре в нея, тя се огледа за Конър, само за да види, че той и Дърмот се мръщят на двама русокоси младежи, които точно слизаха от конете си. Щеше да е невъзможно да разбере, че по-дребният момък е русокос, ако не бе къдрицата, показваща се изпод огромната му шапка. Джилиан се приближи до Конър. Краткият поглед, който той й хвърли, й показа, че за момент бе забравил за присъствието й. Тя го наруга отново на ум, чудейки се колко време ще успее да контролира темперамента си.

— Жено — каза Конър, — запознай се с брат ми Андрю и сестра ми Фиона. Жена ми, Джилиан.

Не й беше лесно да скрие изненадата си, че се запознава с негови роднини, нито че по-дребния младеж всъщност бе жена, но Джилиан се усмихна и ги поздрави.

— За какво сте дошли? — попита го Конър.

— Започнахме да се чудим какво се е случило с теб — отвърна Андрю. — Когато замина, не мислеше, че ще се забавиш повече от ден или два.

Конър беше почти сигурен, че чу Джилиан да казва нещо, което звучеше като арогантна свиня, но предпочете да не й обръща внимание, гледайки към роднините си.

— Казах ви да стоите в Дайхладах.

— Тревожихме се за теб и Дърмот — възрази Фиона.

— Не е трябвало да се тревожите — каза й Конър, — но вече трябва. Не сте изпълнили заповедта ми.

Предпазливите изражения на лицата на Андрю и Фиона показаха ясно, че Конър е от типа мъже, които очакват всяка тяхна заповед да бъде изпълнена. Джилиан обаче предполагаше, че наказанието ще е повече от това да страдат от неодобрението му. Двойката очевидно смяташе, че това е лошо, което говореше доста за семейните им отношения.

Андрю прочисти нервно гърлото си.

— Е, след като си добре и очевидно си спечелил наградата, с Фиона ще се връщаме в Дайхладах.

— Ще яздите с нас! — каза Конър. — Не е безопасно да яздите сами по тези земи.

Още едно нарушено правило, помисли си Джилиан, докато гледаше как раменете на младежите увисват. Макар че привидно Фиона бе свела поглед към краката си, Джилиан осъзна, че момичето я изучава отблизо. Не усещаше гняв или тревога, а леко любопитство. Джилиан си помисли, че може би Фиона не е облечена като момче, само за да й е по-удобно, докато язди. Преди обаче да успее да се замисли по-задълбочено над това, Конър я грабна за ръката и я издърпа на коня си.

Братовчед й никога нямаше да повярва на това, мислеше си Джилиан, когато се настани зад него и продължиха с ездата си. Не бе сигурна, че тя самата си вярва. Една малка част от нея се чудеше дали това не е просто странен сън. Бърза сватба, бързо отпътуване, публично и бързо отвеждане в леглото и още малко забързано пътуване. Почти беше забавно.

— Защо носиш мъжки дрехи? — попита я Конър.

Объркана Джилиан погледна надолу към роклята си.

— Нима познаваш мъже, които носят рокли?

— Говоря за долните гащи, които носиш под полите си.

— Много жени от моето семейство носят такива.

— Ти няма да ги обличаш повече.

Тя бе повече от готова да оспори коментара му, когато той пришпори коня в галоп. Макар Джилиан да смяташе, че може да говори достатъчно силно, че той да я чуе, реши да остави този въпрос за по-късно. Не беше особено лесно да излага аргументите си, докато конят препуска под нея. Беше типична мъжка арогантност от страна на Конър да й казва какво може да облича и какво не, особено като се вземеше предвид, че сестра му бе облечена като момче.

И това бе голяма загадка, реши Джилиан. Инстинктите й подсказваха, че Фиона често се облича като момче, дори може би през цялото време ходеше така. Взимайки предвид историята на клана през последните няколко години, не би се изненадала, ако Фиона е била отгледана като поредния брат в семейството. Джилиан не изпита истински шок или раздразнение от това, но Фиона вече беше жена, или скоро щеше да бъде. Това обясняваше любопитният поглед на момичето. Тя сви рамене. Щеше да има време да разгадае загадката Фиона.

Насочвайки поглед към широкия гръб на съпруга си, Джилиан реши, че ще й се наложи да разгадае няколко пъзела. Мъжът й, сам по себе си, бе наистина голяма мистерия. От голямо значение за нея бе въпросът как толкова красив мъж може да бъде толкова лош любовник. Едно от нещата, които се надяваше да получи от тази сделка, бе да вкуси страстта. Е, той й бе дал да я опита, но в крайна сметка я остави гладна. Ако това бе обичайното му поведение в леглото, Джилиан подозираше, че скоро ще се моли горещо баща й да се появи и да я спаси.

Изминаха още няколко дълги часа езда, докато най-после стигнаха до Дайхладах. Джилиан се бе опитала да огледа крепостта, но задачата се бе оказала непосилна заради грамадните размери на съпруга й. За мъж, който вероятно нямаше нито грам излишна мазнина по тялото си, Конър се оказа доста голямо препятствие. Това, което забеляза обаче, бе, че земите му не са и наполовина толкова богати, колкото Ал-давок. Земята й с лекота произвеждаше много повече, отколкото бе нужно на хората, живеещи там, докато тукашните ниви изглеждаха така, сякаш едва успяват да изхранят населението си, и то в добрите си години. Това обясняваше силният интерес на Конър към имота й.

В тълпата, която се събра, за да посрещне Конър и мъжете му, на мига се отличиха двама русокоси високи младежа. Конър, Андрю и Дърмот отидоха да ги поздравят, а Джилиан се намръщи, когато петимата мъже на мига бяха обградени от членовете на клана. Беше очевидно, че съпругът й има още двама братя. Освен това бе очевидно, че той или бе забравил за нея, или очакваше сама да се представи на хората му.

Тя тъкмо се чудеше дали може да слезе от огромния кон на Конър, без да се посрами, когато Фиона спря до нея. Момичето имаше прекрасни виолетови очи, забеляза Джилиан, и веднага почувства лека завист.

— Другите ми братя — каза Фиона, сочейки към двамата младежи, които посрещнаха Конър, — Ангъс и Антъни. Андрю е на осемнадесет, Ангъс на двадесет, а Антъни на двадесет и две. Близки по възраст и по всичко останало. Наричаме ги Ангъс, Нанти и Дрю.

Фиона не я изчака да отговори, а забърза към братята си. Ангъс, Нанти и Дрю бяха на еднаква височина с една и съща тъмнозлатиста коса и еднакви високи мускулести тела. Джилиан предположи, че в началото ще й е трудно да ги различава.

След миг тя възкликна удивена, когато всички влязоха в крепостта, оставяйки я да стои сама навън върху коня на Конър. Джилиан се зачуди дали това е едно от нещата, от които се оплакват омъжените жени — начина, по който мъжете захвърлят добрите си обноски, веднъж щом са изрекли клетвите си. Тъй като Конър досега не бе показал никакви добри обноски, тя реши, че няма да е толкова просто. Младата жена се загледа към земята, чудейки се дали да се плъзне от седлото, или да скочи от него. Слизането й от коня бе доста важно, тъй като планираше да събори мъжа си на пода и да го изрита… няколко пъти.

— Имате ли нужда от помощ, милейди?

Джилиан погледна към високия, прекалено слаб мъж, застанал до коня.

— Кой си ти?

— Наричат ме Кноби, милейди.

— Много нелюбезно.

— О, не, не е така. Казвам се Иън, но в клана има още осмина мъже с това име, затова е по-лесно всички да ни наричат с различни имена.

— О, разбира се. — Тя реши да игнорира веселите искри в очите му. — Смятам, че ще имам нужда от помощ да се смъкна от тази планина, тъй като е очевидно, че онзи простак съпругът ми ме е забравил.

— О, не, милейди — възрази Кноби, докато й помагаше да слезе. — Той казва на всички, че е довел у дома наградата.

Наградата, помисли си Джилиан, зачуди се дали някой щеше да забележи, ако се хвърли на земята и започне да крещи и да рита с крака от гняв. Поглеждайки надолу към прашната и измачкана рокля, с която бе облечена, тя реши, че няма да го направи, или поне не преди Джеймс да й донесе дрехите.

— Вие настина сте доста дребничка — промърмори Кноби.

Джилиан го изгледа намръщено, макар да подозираше, че няма ниски мъже в клана Макенрой.

— Ако искаш да доживееш до следващия ден на светците, ще те посъветвам да държиш мнението си за себе си.

— Ах, както желаете. Странно, не бях забелязал, че сте с червена коса.

— Така е, защото не е червена. Кестенява е — промърмори тя, приглаждайки полите си.

— Не, милейди. Огрята от слънцето се вижда, че е червена. И не бях забелязал, че очите ви са зелени.

— Ще ти кажа една тайна, Кноби. Когато очите ми са с този цвят, те съветвам да се движиш много внимателно около мен. — Тя кимна, когато мъжът направи крачка назад. — Сега, къде изчезнаха всички?

— В голямата зала, милейди. Ще има празненство, за да се отбележи победата и завръщането на леърда.

— Колко мило — процеди тя през стиснатите си зъби.

Това бе повече, отколкото можеше да понесе, помисли си Джилиан, забила поглед в земята. Най-после имаше съпруг и все пак продължаваше да бъде игнорирана. Ръка за ръка с гнева й бе болката и двете емоции се подклаждаха една друга, засилвайки се до такава степен, че чак й призля. Джилиан започна да брои бавно, опитвайки се да възвърне контрола си. Ако сега отидеше да търси Конър, щеше да се направи за смях и всички Макенрой щяха да решат, че леърдът им се е оженил за луда жена и щяха да я заключат в някое подземие.

— А, милейди — попита с несигурен глас Кноби, — какво правите?

— Броя — отвърна тя, неочаквано изпитвайки желание да се разреве, но го потисна, използвайки гнева си.

— Какво броите? — не се отказваше Кноби, забил поглед в земята като нея.

Джилиан си пое дъх и бавно отпусна свитите си в юмруци ръце.

— Просто броя. Братовчедка ми, Ейвъри, често обуздава темперамента си, като брои много бавно.

— И получава ли се?

— Не. Вместо да броя, за да се успокоя, аз се улових, че изреждам всички начини, по които бих могла да нараня идиота, за когото току-що се омъжих.

Тясното му лице се изчерви силно и тя се зачуди дали не го ядоса. Все пак след всичко, което бе чула за клана, нямаше да се учуди, ако той и останалите от клана са избухливи. Джилиан въздъхна, примирявайки се със съдбата си. Очевидно, ако мъжете не я игнорираха, я намираха за смешна. Нищо чудно, че всеки намек за суета се бе изпарил от нея преди много години.

— Мисля, че съм готова да вляза в голямата зала — каза тя.

— Да, най-добре да побързаме — задавено каза Кноби. — Храната ще свърши много бързо.

Докато минаваше през големите метални врати, Джилиан се зачуди дали Кноби не е толкова кльощав, защото не е успявал да се добере достатъчно бързо до масата за хранене. Тя хвърли поглед през рамо и не бе изненадана, че мъжът се превива от смях, докато водеше коня на Конър към конюшните. Всеки мъж би се засмял, когато дребно момиче като нея заплашва такава грамадна канара като Конър. Разбира се, това би го направил само мъж, който досега не е срещал жена от клана Мъри.

След като използва почти цялата си сила, само за да отвори вратата и да влезе вътре, Джилиан проследи шума от гласовете до голямата зала. Тя застана на прага и се огледа. Съпругът й седеше на огромен стол начело на дълга маса, на която бяха насядали всички останали. Беше очевидно, че разказва на клана си историите за това, което се беше случило пред Ал-давок, а мъжете, които бяха с него, от време на време добавяха някой детайл към разказа. Никой от тях не забеляза, че жената, която им бе донесла така желаната плячка, не седеше на масата до съпруга си.

Част от гнева, който бе успяла да потуши, пламна с нова сила, когато забеляза, че дори не са й оставили свободно място на масата. Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои, преди да влезе в залата. Първо, възнамеряваше да си вземе нещо за ядене и пиене, а след това да размени няколко думи с новия си съпруг. Земите, които той толкова се радваше, че притежава, бяха нейни наследствени земи. Ако напуснеше, ако този брак бъдеше прекратен, той щеше да загуби земите. Това й даваше малко надмощие над него и Джилиан смяташе да го използва.