Хана Хауъл
Шотландска съпруга (18)

Седемнадесет

Въздухът в голямата зала на крепостта Динок беше студен. Конър предположи, че този хлад идва най-вече от ледения поглед, с който го гледаше графа. Беше негова работа да се грижи из тези земи да бъде въздавана справедливост, но бе всеизвестно, че лордът обикновено не се занимаваше с тези неща. По-лошото бе, че графът много държеше на чистотата и външността. А след ден, прекаран на седлото в търсене на истината, Конър нямаше да бъде изненадан, ако целият е покрит с прах, миришещ на пот и кон, като по този начин обиди с присъствието си лорда. Едно такова оскърбление нямаше да допринесе много на положението му, без значение, че не бе дошъл тук по собствено желание, за да нарушава спокойствието и вероятно да вреди на носа му.

— Да не би да се подреди така, опитвайки се да избягаш от мъжете ми? — попита графа.

— Не, милорд. Не съм се съпротивлявал на мъжете ви — отвърна Конър. — Боя се, че лошата ми външност е вследствие на това, че цял ден яздих в опит да открия мъжа, който се опита да убие съпругата ми.

— Мъртва ли е? — Лорд Дънстън Макдонал се намръщи, изглеждайки искрено загрижен.

— Не и когато тръгнах от дома.

— Добре. Нямаме нужда проклетите Мъри или някои от роднините им да дойдат тук, за да търсят отмъщение. Значи си убил Нийл, защото той е опитал да убие новата ти жена?

— Не съм убил чичо си. — Макар предположението, че би могъл да убие стар, невъоръжен и вероятно много пиян мъж да обиждаше Конър, той задържа гнева вътре в себе си. — Ако не друго, имах нужда от него жив. Имах въпроси, на които само той можеше да отговори.

— Кинжалът ти е бил намерен забит в гърдите на мъжа. — Графът погледна към ножа, който бе поставен на масата пред него и прокара пръсти по келтските символи, изрисувани на дръжката. — Дори аз помня, че съм виждал това оръжие при малкото ти посещения тук. Много добра изработка и много стара.

— Предава се в семейството ни от баща на син, от леърд на леърд, откакто първият Макенрой се е установил в земите на Дайхладах.

— Кинжал, за който би се грижил много.

— Да. Стои прибран в спалнята ми, вадя го само при важни събития като тези, когато идвам тук. Прекалено ценен е, едно от малкото парчета семейна история, които са останали след опустошението. Прекалено ценен, за да бъде използван като обикновен кинжал. Фактът, че го вадя толкова рядко, е причината да не съм разбрал за изчезването му.

Лорд Дънстън го изучаваше внимателно с поглед, все още галейки леко дръжката на кинжала.

— Искаш да ни накараш да повярваме, че е бил откраднат?

— Да. — Конър знаеше, че въпрос след въпрос лордът щеше да се опита да го накара да признае за убийството. Само се молеше истината да е достатъчна, че да го измъкне от капаните, които щеше да му заложи лорда.

— И просто така си се оказал в онази колиба в точния момент?

— Да. Бях ходил да говоря със сър Робърт Далглеш и сър Дейвид Гауди. Това, което ми казаха те, ме накара да отида в колибата, за да говоря с жената, която живее там. Освен това мислех да говоря с чичо си, но не очаквах да го намеря там.

— Не и в колибата на любовницата си.

Конър реши, че ще съветва синовете си да бъдат много по-сдържани и много по-разумни при опитите си да утолят глада на плътта си. Миналото му доказваше, че създава много повече проблеми в настоящето му, колкото са си стрували моментните чувства на удоволствие. Започваше да изглежда така, сякаш една точно определена част от миналото му можеше да му струва живота.

— Мег беше моя любовница, милорд — отвърна Конър. — Разделих се с нея, когато се ожених за лейди Джилиан Мъри.

Графът кимна.

— Жена ти толкова се е ядосала, че любовницата ти е била в дома ви, че те е накарала да я изгониш.

— Да, жена ми не желаеше да спя с други жени, но ми даде основателна причина за възраженията си. Освен това ми доказа, че нямам нужда от уменията на Мег. Аз избрах да отпратя жената. В мига, в който тази жена не беше вече моя любовница, забелязах много неща. Мег не работеше, създаваше разногласия и правеше нещастни почти всички останали жени, държеше се открито непочтително към жена ми и не на последно място предаде мен.

— Беше ни казано, че виниш жената за действията на сър Робърт спрямо жена ти. — Той се намръщи към Конър. — Не ни каза нищо за случилото се, а отвличането на съпругата на един леърд е сериозно престъпление.

— Вероятно сте чул историята за това как се ожених. — Графът кимна и Конър беше доволен, че не му се налага да преразказва неудобната история. — Мег казала на сър Робърт лични неща, които се случваха в дома ми, такива, които да го накарат да повярва, че жена ми може да се колебае заради избора си. Има начин Джилиан и роднините й да сложат край на брака ни. Роби си е помислил, че ако я ухажва, тя ще реши да се омъжи за него. Той не я е наранил, нито искаше да се бие с мен, за да ми попречи да си я върна. Сметнахме, че една грешка в преценката му не бива да става пречка между нас.

— Ще е хубаво, ако и останалите леърди решаваха проблемите си толкова спокойно — промърмори графът.

— Всички знаем високата цена на едно неразбирателство, милорд.

— Разбира се. И все пак жената беше обект на много клюки. Не е особено голямо предателство.

— Тя умишлено е отишла при сър Робърт и му е казала какво точно трябва да направи, за да създаде проблеми на жена ми. Да, тъй като той е мой съюзник, проблемите се оказаха наистина малки. Но самото престъпление не е малко. Мег е казала на някой извън Дайхладах за личните ни неща само за да извлече някаква полза за себе си, или да си отмъсти. Не видях причина да й давам втори шанс и да рискувам следващия път да каже на някой мой враг много по-важна тайна. В началото мислех да я прогоня в някой бордей, но в крайна сметка реших да я изпратя в една от празните колиби в селото, след което изпратих при нея и двете й помощници. Все пак те са знаели каква игра играе Мег, но не ми казаха нищо, избирайки да отдадат лоялността си към нея, а не към своя леърд.

— Аз бих бил по-суров в наказанието си, ако трябва да съм честен. Питър, дай на сър Конър чаша вино — нареди графа на дясната си ръка. — Имам да му задавам още въпроси. Не искаме гърлото му да пресъхне, нали?

Конър прие питието, въпреки че се наложи Питър да му дава глътка по глътка, тъй като ръцете му все още бяха вързани. Гневеше се, че всяка негова дума беше поставяна под съмнение, но потисна гнева си. Конър трябваше да докаже, че казва истината. Графът имаше два разказа, които го водеха до действителността. Едната срещу другата, а той не познаваше Конър достатъчно добре, че да знае кога казва истината. Зачуди се кога и как лордът ще прецени коя история е реалната. Беше трудно да повярва, че графът ще приеме думите на обикновена курва пред тези на един леърд и все пак изглежда всеки мъж вярваше на историите на Мег. На Конър му се прииска Джилиан да беше до него, защото изведнъж почувства, че има нещо, което възрастният мъж знаеше, а той не. Тази тайна караше мъжът да вярва много повече на разказа на Мег. Джилиан можеше да се порови в ума му, докато той започнеше да се чувства все по-несигурен, сякаш бе пленник в игра, чийто правила не бе научил.

— Та, сър Конър — започна лорд Дънстън в мига, в който Конър изпи виното си, — в думите ви има частица истина, и все пак има три жени, които ми разказват различна история.

— Три курви — каза спокойно Конър, макар че вътрешно проклинаше, осъзнавайки, че трябва да се бори с три жени, а не само с една, което щеше да направи борбата му доста по-трудна. — Три жени, които изхвърлих от Дайхладах, където се бяха настанили прекалено удобно. Три жени, които сега трябва да работят за храната си, нещо, което не бяха правили досега.

— Това е нещо, което трябва да обмисля — каза графът и кимна.

— Мога ли да знам каква история са ви казали? Очевидно е, че според тях аз съм убил чичо си, но казаха ли ви каква е била причината за това?

— Защото най-после си научил истината за него.

— Истината? — Конър се стегна, а неудобството му се превърна в страх, макар да не бе сигурен защо се чувства така.

— Жените твърдят, че си бил ядосан, задето чичо ти е спял с любовницата ти.

— Тя беше негова любовница много преди да стане моя — сви рамене Конър. — Бях приключил с нея. Не ме интересуваше дали ще я приеме обратно, или не.

— Те твърдят, че си бил ядосан, и че сте спорили. Тъй като чичо ти е бил пиян, не си е мерил думите. Заявил, че не харесва жена ти, но разкритията за миналото са те накарали да го удариш. Когато жената ми каза, какво е сторил, признавам, че сметнах, че си е получил заслуженото. И все пак мое задължение е да осъдя деянието му, а не твое. Не мога да позволя убийства между благородници. Щеше да е много добре, ако вместо това го беше предизвикал. Една достойна мъжка битка щеше да реши старите неправди. А това е било хладнокръвно убийство.

— Не съм убил чичо си — повтори Конър, но знаеше, че думите му нямаше да бъдат чути.

— Хайде, момче, разбирам какво те е накарало да го сториш. Мъжът е бил предател. Поддържал е тази вражда жива, тровейки всеки опит за потушаването й. Знам, че е бил сгоден за майка ти, но тя е била дадена на леърда, на баща ти. Истината е, че винаги съм мислел, че това е нейно решение, въпреки че според чичо ти този брак й е бил наложен от родителите й. Знаех, че не е добър човек, но не подозирах, че омразата му е била толкова дълбока, че да коства смъртта на толкова невинни. Враждата не е постигнала това, което е целял. Това обяснява грозното му предателство спрямо собствената му кръв. Да насъска враговете на собствения си брат, разказвайки им лъжи, и помагайки им да победят Дайхладах? Трябва да е знаел, че предателството му ще доведе до смъртта на много повече хора, а не само на брат му. Той е поставил цялото си семейство пред опасността да бъде изклано. Може би с времето е започнал да мрази и майка ти. — Графът сви рамене. — Това показва как несподелената любов може да прерасне в дълбока омраза. Съмнявам се да се е замислил дали ти и другите деца ще оцелеете. Може би се е надявал, че ако оцелеете, смъртта ще ви настигне в онези трудни времена, в които сте имали отчаяна нужда от помощта, която не ви е оказал. Очевидно не се е интересувал от това да стане леърд, иначе ти нямаше да стоиш сега пред мен. Сякаш Господ го е наказал, оставяйки го единствено той да знае какво е направил в онзи ден на кърваво клане.

Лорд Дънстън насочи тъмния си остър поглед към Конър.

— Това е справедливост, макар че може би е трудно да се нарече така. Кажи ми истината, момче, и ще направя всичко по силите си, за да те освободя. Ще го направя, въпреки че дори кралят би се намесил, за да сложи край на кръвопролитието, поемайки справедливостта в своите ръце. Не мога да опростя подобно убийство, но ще се боря за теб, ако ми кажеш истината.

Конър беше изумен, че все още стои на крака. Всяка дума на графа бе като силен удар в стомаха му. Искаше да изкрещи, отричайки, но от устните му не излезе нито звук. Откакто Джилиан бе пристигнала в Дайхладах, Конър знаеше, че е откъснат от пълното си, заслепено доверие към чичо си и бе започнал да го вижда много по-ясно, а видяното не му харесва. Тази ужасяваща история даваше отговори на толкова много въпроси, затова знаеше, че е истина, и го рани толкова дълбоко, че бе изненадан, че не кърви.

Под тази болка имаш дълбок, необятен срам. Бил е пълен глупак, заслепен от младостта си, младост, която би трябвало да бъде напътствана от по-възрастните роднини. Той бе позволил убиеца на родителите му да влезе в дома му, в живота му, в живота на другите, които бяха останали сираци и вдовици заради предателството на Нийл. През цялото това време, докато Конър се учеше как да бъде силен леърд, да построи отново домовете и да възроди земите им, той бе прегръщал мъжа, който бе сринал Дайхладах, оставяйки от него само руини. Ако тази последна, разрушаваща атака не бе задоволила нуждата за отмъщение, Конър разбираше, че много лесно е можело да посрещнат смъртта на целия клан. Беше дал на чичо си много възможности да ги убие. И макар това да не се бе случило, приемаше, че това все пак е провал от негова страна, провал с толкова големи размери, че нямаше правото да се нарича леърд.

Сега бе времето да се защити, да обясни, че не е знаел нищо от това, но как можеше да обясни невежеството си? Няколкото разпръснати думи, блуждаещи в ума му, му се сториха като патетични лъжи и оправдания на виновен мъж. Не можеше да намери думи, с които да опише всичко ясно, и се съмняваше, че графът ще стои търпеливо и ще чака емоциите да заглъхнат, за да може да събере думите си.

— Не съм убил чичо си — бе всичко, което успя да каже Конър, знаейки, че звучи студен и дистанциран, без да покаже нито частица от шока и болката си.

— Ах, момче, надявах се да ми се довериш — каза графа.

— Правя го, милорд.

— Но не достатъчно. Ще ти дам време да обмислиш какво искаш да ми кажеш. Питър ще те отведе в една от малките стаи на върха на кулата, откъдето не може да избягаш. След няколко дни ще говорим отново.

Конър знаеше, че трябва да измисли какво да каже, но бе способен само да се поклони, преди Питър да го отведе. Стаята в кулата, където го затвориха, бе малка, но не и неприятна. Преди да развържат ръцете му, внесоха храна и вино, оставиха вода, с която да се измие, а огънят бе запален и до него имаше допълнително дърва. Той остана прав, неспособен да се движи и говори, когато мъжете го освободиха и напуснаха стаята.

Оставен насаме с мислите си, Конър изруга и се отпусна по гръб на леглото. Не искаше да мисли. Не искаше да обмисля грозното предателство на човека, в който вярваше, за който се грижеше и уважаваше толкова години. Дори в смъртта си отмъщението на чичо му продължаваше и щеше да съсипе живота му. Можеше да го обесят за смъртта на мъж, който заслужаваше участта си, мъж, чийто ръце бяха покрити с кръвта на брат му и целият му клан.

Дори и да избягаше или да изчистеше името си, как щеше да се върне обратно в Дайхладах като леърд? Провалът му бе прекалено голям. Конър сложи ръце на очите си, без да се изненада, че усети сълзи. Може би сега бе добър момент да скърби, да плаче за тези, които бяха умрели, заради ревността на един мъж и заради собствената си неспособност да види истината. Помисли си, че това е слабост, и ако й позволи да се излее спокойно от него, може да прочисти ума му. Когато застанеше пред графа, щеше да има нужда от всичките си знания и от план.

* * *

— Леърд — каза Питър като се върна и застана пред графа, — не съм сигурен, че сър Конър е виновен.

— Не? — Графът леко подхвърли кинжала на Конър в ръката си, за да усети тежестта му. — Ти няма ли да убиеш мъжа, който почти е унищожил клана, семейството и земите ти?

— Да, и то много бавно и болезнено. Но мисля, че той не знаеше нищо от това, докато не му го казахте. — Питър поклати глава. — Той не изрече нищо. Реакцията му бе спокойна и невинна, почти като на дете, повтарящо добре заучен урок. Когато улових погледа му горе в стаята, почувствах, че той е като покосен. Държеше се като мъж, който са ударили по главата с камък и едва се държи на краката си. Трудно е да се обясни.

— Не се справи толкова зле. Мисля, че трябва да изпратя вест на краля.

— Защото мислите, че сър Конър е виновен?

— Той има мотив, това е неговият кинжал, три жени, макар и курви, твърдят, че го е сторил. И все пак не е толкова лесно, колкото изглежда. Не мога да повярвам, че сър Конър би могъл да убие мъжа по този начин. От всичко, което съм чувал, не мисля, че той би се държал толкова глупаво и да се остави на гнева да го води. Нещо тук е нередно, затова ще уведомя краля. Той трябва да знае, че един от рицарите му е мъртъв, но все още не смятам да обвиня никой за престъплението.

— Да, разбира се. Да отнеса ли посланието на краля от ваше име?

Графът кимна и се изправи.

— Да, приготви се за път, докато напиша писмото до краля. И искам отговора да ми бъде донесен от Мъри. Обикновено поне един от тях се мотае из двора.

— Защо искате вестта да бъде донесена от Мъри?

— Сър Конър е женен за една от техните жени. Има възможност брака да бъде анулиран, но засега Конър е един от тях. Ще искат да знаят какво се случва. Ако жената от клана им е като останалите, няма да се изненадам скоро да дойде, изисквайки да види съпруга си. Ще ни е полезно да имаме помощта на някой от роднините й.

— Със сигурност никоя жена не би дошла тук, изисквайки каквото и да е било от вас, нали?

— Очевидно още не си срещал момиче от клана Мъри.

* * *

Дърмот избърса потната си длан в дрехите си, докато чакаше стражът да отвори вратата към затвора на Конър. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. В единия момент гледаше как Конър отива да говори с Мег, а в следващия изпадналата в истерия майка на Кноби му казваше, че чичо им е мъртъв, и че хората на графа са завлекли Конър в Динок, за да отговаря по обвинения в убийство. Не бе спал цяла нощ, кръстосвайки стаята си, а умът му бе изпълнен с въпроси, докато чакаше да се съмне, за да потегли към Динок. Графът не му каза почти нищо, но поне му позволи да говори с Конър. Докато Дърмот изразяваше благодарността си от проявата на доброта, стражите на графа взеха всичките му оръжия и го отведоха.

Миг по-късно Дърмот бе вкаран в стаята, а вратата заключена след него. Отне му минута да привикне с тъмнината, тъй като в стаята гореше само лек огън. Когато най-после видя Конър, отпуснат на стола до камината, Дърмот почувства как несигурността му нараства. По брат му нямаше нито следа от синини, но Конър изглеждаше така, сякаш е изпаднал в безсъзнание.

— Какво, за бога, става тук? — попита Дърмот, улавяйки тъмния поглед в очите на брат си.

— Бях обвинен в убийството на сър Нийл Макенрой — отвърна Конър.

— Ти никога не би убил чичо ни.

— След това, което научих, да, бих заклал тази свиня без колебание. — Конър допи виното си, напълни отново чашата и попита: — Вино?

Дърмот издърпа един стол и се настани пред брат си, сипвайки си вино от голямата кана, която му бе подадена. Зад думите на Конър имаше леден гняв. Сякаш цялата му привързаност към чичо им бе рязко и брутално убита. Само се надяваше да успее да го убеди да му каже всичко, въпреки странното му настроение. Нямаше да е никак лесно да освободят Конър от тази каша. А без да знае всяка информация, която би могъл да му даде той, щеше да е невъзможно.

— Кинжалът ти е бил намерен забит в сърцето на чичо Нийл — каза Дърмот.

— Да, и острието не е било използвано за такава добра цел от много години. Иска ми се аз да го бях убил.

— Защо, Конър? Защо ще искаш да убиеш мъжа, който винаги си ценял, и защо той е заслужил смъртта си?

Конър отпусна глава назад на облегалката, отпи голяма глътка и затвори очи. С равен, безизразен глас разказа на Дърмот грозната истина на сър Нийл Макенрой. Когато свърши, настана тежка тишина, Конър почти можеше да почувства натиска върху него. Погледна брат си и не бе изненадан да види, че Дърмот е пребледнял и разтреперан.

— Господи, а ние приютявахме това копеле в Дайхладах отново и отново, посрещахме го с отворени обятия, доволни, че поне един от старейшините ни бе оцелял — каза най-после Дърмот и отпи голяма глътка, за да навлажни пресъхналото си гърло. — От къде е научил графът всичко това?

— Мег и другите две жени са му казали — отвърна Конър. — Казали са на графа, че Мег и аз все още сме любовници, че с Нийл сме се скарали и заради гнева и алкохола Нийл е излял пред мен всичко, което е криел с години. Затова аз съм се разярил и съм го убил. След това съм забил кинжала си в сърцето му и съм си тръгнал. След като е минало достатъчно време, че Мег и дружките й да отидат и да разкажат тази история пред графа и достатъчно време той да изпрати мъжете си да ме арестуват, аз неочаквано съм се сетил, че съм си оставил кинжала и съм хукнал обратно да си го взема.

— Значи Мег не просто иска да те обесят за престъпление, което не си извършил, а иска всички да те помислят за пълен идиот — промърмори Дърмот. — Защо чичо ни би казал на Мег една толкова опасна тайна? Той не се доверяваше на жените.

— Не, но обичаше да пие. Мисля, че той и Мег са искали да прогонят Джилиан и когато тя не показа с нищо, че възнамерява да си замине, са решили да я убият. Може би те двамата са спорили, когато опита за покушение над живота на жена ми се провали. Нийл сигурно се е изпуснал, казвайки част от тайните си, а Мег определено има нужните умения, за да го накара да каже останалото.

— Мег не е загубила никой близък в клането. Защо да я е грижа кой е отговорен?

— Не мисля, че е убила Нийл заради това негово престъпление. Не бих се изненадал, ако Мег е мислела да използва тези тайни срещу глупака, за да постигне собствените си цели. Но тогава вероятно Нийл е направил или казал нещо, което да разпали гнева й. Освен това не бих се изненадал, ако Мег е откраднала кинжала ми в деня, в който я изгоних от крепостта с намерението по-късно да го продаде. След като е убила Нийл, е решила да прехвърли вината върху мен. Само тя може да ни каже защо е убила Нийл. Не съм сигурен дали някога ще разбера защо той й е казал толкова много, дори умът му да е бил замъглен от алкохола.

Дърмот се загледа във виното си.

— Може би е заради малката ти съпруга. Чичо от самото начало показа, че не я харесва. Съществува възможността той да е знаел за уменията й да усеща какво мисли или чувства човек. Това би го накарало да се бои от нея и този страх да е поддържал постоянно мисълта за убийствата жива в ума му, прекалено близо до езика му. Било е въпрос на време да се изпусне и да каже всичко.

— Мислиш, че се е боял от Джилиан? Вчера постоянно ми казваха слуховете за нейната дарба. Историите са се разпространили надлъж и нашир. Което ги е накарало да звучат по-големи, отколкото са. Казват, че можела да разчете тайните, скрити дълбоко в сърцето на мъжа. Да, тя може да усеща чувства, които не биха могли да бъдат игнорирани, но останалото са интриги, целящи да накарат хората да се боят и да мразят жена ми. Сега мисля, че Нийл, заедно с Мег, и вероятно дори заедно с Джени и Пег, са разпространили всички тези лъжи за Джилиан. — Конър се изсмя, но смехът му бе леден и груб. — Дейвид беше този, който пръв заподозря, че подобни слухове може да бъдат опасни. Дори той видя всичко много по-ясно от мен. — Той поклати глава и попита: — Как е Джилиан?

— Добре е. Все още спи, което е добре. Фиона се успокои, тъй като вече няма опасност да се появи треска или инфекция. Джеймс се съгласи с нея. Скоро той планира да отиде в Дъблин, за да разкаже всичко на семейството им. Бои се, че някой слух може да достигне до тях и иска да знаят истината.

— Ах, да, истината, че заради мен едва не убиха дъщеря им.

— Заради теб? — Дърмот поклати глава. — Какви глупости говориш? Не си направил нищо.

— Именно. Не направих нищо, освен да я поднеса на тепсия пред един убиец. Прегърнах най-смъртоносния ни враг, позволих му да се доближи до жената, която се заклех да защитавам. Точно както си стоя тук и мисля.

— Не мислиш, мръщиш се — промърмори Дърмот, но Конър не му обърна внимание.

— Сега виждам толкова много неща, в които можех да се усъмня, където трябваше да задавам въпроси. — Конър прокара пръсти през косата си. — Изведнъж осъзнах, че Нийл никога не ни е помагал, а можеше много пъти и по много начини. Трябваше да се зачудя за това.

— Може би не си, тъй като си мислил, че мъжът не помага само защото няма какво да даде. Освен това ти чувстваше, че е твой дълг да ни водиш, да ни измъкнеш изпод развалините.

— Глупава гордост. Господи, все трябваше да се зачудя защо стояхме скрити в конюшнята зад дебелите стени на крепостта, вместо да ни бъдат дадени колиби на открито. В слепотата си провалих всички ни.

— По дяволите, не си провалил никой! Конър, никога не съм харесвал чичо. Мислех за него като мъж, който единствено идва от време на време, за да наблюдава как се борим, мъж, който ядеше много и пиеше още повече… дори когато имахме прекалено малко, което да споделим… спеше с жените ни и никога не си вдигна пръста да направи каквото и да е било. Той смяташе, че е достоен да ни казва какво да правим, нали? И имаше моменти, в които исках да те ударя, задето слушаше пиянското му бръщолевене. Начинът, по който се държеше, сякаш Фиона не съществува, понякога ме изкарваше извън нерви.

— Видял си го много по-ясно, отколкото аз.

— Тъй като не аз бях този, който се тревожеше за всичко и всички, имах време да мисля и за други неща. И все пак през тези години, дори в дните, в които бях на косъм да удуша глупака, нито веднъж, нито за миг не си помислих, че той може да е отговорен за всичко, което се бе случило. Смятах, че е невъзпитан, егоистичен, безполезен, злобен и мързелив, но все още съм шокиран от грозната истина за него. Господи, Конър, той беше наш чичо! Естествено е никой от нас да не заподозре, че той има нещо общо със смъртта на собствения си брат, със смъртта на снаха си и с тази на почти целият му клан.

— Но аз съм леърда! Аз трябваше да прозра истината. Някъде, през тези дванадесет дълги години, трябваше поне да се зачудя. — Конър потърка лицето си с ръце. — Не трябва да съм леърд. Ти трябва да… — Думите му бяха прекъснато от влизането на стражата.

— Според леърда посещението е продължило прекалено дълго — каза мъжът.

— Да, добре — съгласи се Дърмот и погледна към Конър, докато се изправяше и тръгваше към вратата.

— Дърмот… — започна Конър.

— Не, нямам време за губене. Ти може да стоиш тук и да оплакваш провала си, че не си видял нещо, което дори Господ не би могъл да види. Аз обаче смятам да намеря истинския убиец и да те измъкна оттук. Просто гледай да не изпаднеш в прекалено дълбоко самосъжаление и да не забележиш, когато ти надянат примката на врата за убийство, което не си извършил. Ще ми допадне да си все още жив, когато се върна, за да можеш да видиш колко хитро копеле съм станал. Тогава, след като те освободя, ще ти налея малко акъл в главата. И подозирам, че жена ти ще ми помага — заяви той, затръшвайки вратата след себе си.