Хана Хауъл
Шотландска съпруга (12)

Единадесет

Това бе едно от най-трудните неща, които Джилиан някога бе правила, но тя съумя да се отдалечи от сър Нийл Макенрой. Освен това не го удари, както й се искаше. Макар думите да изгаряха езика й, тя ги сдържа и не отвърна на отровата, подигравката и обидите, които се лееха от устата му. Истината бе, че не само имаше нужда да се отдалечи от чичото на Конър, и не защото едва се сдържаше да не се разкрещи като луда на един от малкото останали живи роднини на Конър.

Не, мислеше си тя, грабвайки една кошница и излизайки от крепостта. Беше истинско облекчение да се отдалечи от сър Нийл, въпреки че неизречените думи свиваха корема й. Мъжът лъхаше на горчивина и гняв. И страх, страх, че черните му тайни могат да излязат наяве. Всеки път, когато се доближеше до него, неспокойният му дух се пресягаше към нея и се опитваше да я завлече в тресавището на греховете му. Караше я да се чувства болна и разтревожена. Освен това я изкушаваше да му заповяда да й каже какви са тайните му.

Но знаеше, че това би било грешка. Джилиан бе сигурна, че Нийл не би искал да бъде спасен, изповядвайки се. Тайните, които пазеше Нийл Макенрой, бяха такива, които можеха да разкъсат сърцето и душата на човек. Те щяха да опустошат семейството му, което вече бе страдало прекалено много за краткия си живот. Джилиан се молеше да греши, тъй като инстинктите й казваха, че Нийл не е невинен наблюдател, че по някакъв начин той бе имал пръст в събитията от миналото, тези от последните няколко години кървава вражда. Конър и братята му може да уважаваха и да се възхищаваха на мъжа, който е унищожил всичко, което са познавали, и бе много вероятно той да не е особено щастлив, че толкова много от тях са оцелели. Всичко бе прекалено вледеняващо, прекалено отчайващо и тъжно дори да мисли за него.

— Извинявай, че закъснях — каза Фиона, тичайки след Джилиан.

Джилиан се усмихна на момичето.

— Сигурна ли си, че нарочно не си влачеше краката дотук?

— Не, не и този път. — Фиона се ухили, когато Джилиан се разсмя. — Това е един от уроците, които мисля, че ще харесам. Да науча за билките и как лекуват звучи интересно и много полезно. Добра среща, Кноби — каза тя, когато мъжът тръгна след тях. — И ти ли закъсня?

— Не мисля така — отвърна Кноби, — смятам, че милейди е леко подранила.

— Да, боя се, че е така. — Джилиан направи гримаса. — И се боя, че ме обзе почти непреодолимо чувство да ударя сър Нийл с тояга по главата. — Тя кимна на Малкълм, съпругът на Джоан, който пазеше портите, и мина през тях.

— Изглежда чичо не те харесва, Джили, и не мога да разбера защо — промърмори Фиона, изглеждайки засрамена и раздразнена. — Сякаш не е искал Конър да се ожени, но в това няма никакъв смисъл. Той не харесва жените. Рядко говореше с мен, а стана още по-зле, когато спрях да си слагам шапката. — Тя леко отметна дългите руси къдрици, които сега се стелеха по гърба й. — Дълг на леърда е да се ожени, ако не друго, поне донесе едни много хубави земи на клана.

Това, че се бе омъжила заради тези земи, не беше нещо, което Джилиан искаше да й напомнят, но реши да не го казва на Фиона. Освен това не смяташе да й казва, че Нийл има тайни и се страхува тя да не ги разкрие. Беше истински щастлива обаче да чуе, че той почти не обръща внимание на Фиона. Имаше поне един член на семейството, чиято глава не е изпълнена с отровните му, сбъркани виждания.

— Може би просто е свикнал да е само с братята ти като идва тук — каза най-после тя. — А и сама каза, че не харесва жените, може да е против брака като цяло.

— Да, така е. И как върви планът ти? Глезейки Конър със съпружеските си умения, успя ли да го накараш да омекне малко?

Джилиан хвърли нервен поглед през рамо към ухиления до уши Кноби.

— Измина едва седмица, Фиона.

— Не се тревожете, милейди — каза Кноби. — Освен ако не планувате да убиете леърда в съня му, няма да му кажа нищо. — Потърквайки брадичката си с ръка, той пристъпи напред, за да върви до Джилиан, докато влизаха в гората. — Леърдът е твърд мъж.

— Твърд като скала.

— Трябваше да е такъв, милейди. За благото на всички ни. Тогава почти не бяха останали мъже над неговата възраст. Почти всички възрастни жени умряха с мъжете.

— Това е толкова тъжно. Ти как оцеля?

— Биех се рамо до рамо с баща си, двамата ми братя вече бяха мъртви, когато старият леърд осъзна, че няма как да спечелим. Той нареди всички момчета под осемнадесет години да бягат. Протестирахме, но ни нареди отново, казвайки ни, че е наш дълг да защитим жените и децата, да се уверим, че в този черен ден не всички Макенрой ще бъдат погубени. Баща ми просто ме погледна и ми каза да вървя, да спася майка си и сестра си. Дотогава не бяха останали много от нас, но всички се подчинихме.

В Кноби тя виждаше същата вина, която вероятно разяждаше и Конър.

— Нужно е само да се огледаш, за да видиш, че решението ви е било правилно. Ако не се бяхте подчинили, сега Макенрой щяха да са само спомен. Жените и децата са имали нужда от вас.

— През повечето време знам, че е истина. И все пак ми се иска да бях останал да се бия рамо до рамо с баща си и да отмъстя за братята си.

— Нямаше да отмъстиш за тях. Просто щеше да умреш. И помисли за баща си. Вече е бил станал свидетел как двете му най-големи деца умират и ако беше останал, можеше да види и твоята смърт.

— Бях на шестнадесет, милейди. По-скоро мъж, отколкото момче.

— Ах, Кноби, подозирам, че в онзи момент ти си бил по-скоро дете за баща си, отколкото мъж. Баща ми се отнася с братята ми като с мъже, каквито са, или поне почти. Но ако се озоват на бойното поле, той със сигурност ще им заповяда да бягат. Както вероятно се е случило с баща ти. Като ги погледне, той ще си спомни, сякаш е било вчера, когато са правили първите си стъпки, макар че гласовете им са станали по-плътни. Ще мисли за всичките неща, които още не са направили в живота си. Горкият ти баща е видял как две от децата му умират и сигурно мисълта, че можеш да ги последваш, е била истинско мъчение. Махайки се от там, ти си му дал покой. Дал си му надежда, че от Макенрой няма да остане само една тъжна легенда, за която да пеят трубадурите. Дал си му надежда, че жена му и дъщеря му ще имат някой до себе си, който да им помогне да оцелеят. Може би дори е мислел за майка ти, как ще се разкъса сърцето й, щом трябва да погребе и тримата си сина, и затова те е изпратил обратно при нея. В онзи ден твой дълг е бил да оцелееш, да помогнеш на майка си и сестра си и да възстановиш дома и клана, към който принадлежите. — Той я гледаше толкова напрегнато, че тя реши, че е прекалила, изчерви се леко и погледна встрани. — Понякога е по-трудно да оцелееш.

След дълга минута на мълчание Кноби каза.

— Права сте. Никога не съм се замислял над това толкова дълбоко. Сега, когато го направих, разбирам, че сте права. Това е бил нашият дълг и няма от какво да се срамуваме. Понякога беше трудно да си спомним за случилото се. Толкова много от тези първи години прекарахме в криене и опити да оцелеем. Наистина, дадох мир на баща си в онзи момент, когато си тръгнах. Сега в спомена си го виждам изписан на лицето му, но бях избрал да си спомням само скръбта.

— Прекалено много скръб — прошепна тя, способна да си го представи, макар че не го желаеше. — Никой възрастен ли не оцеля?

— Никой Макенрой, който се биеше за крепостта. Няколко селянина и арендатора, които се бяха скрили. Млади момчета, деца, жени и няколко, които бяха прекалено възрастни или болни, за да се бият. Сигурно сте забелязала колко малко от възрастните жени имат мъже.

— Да, много вдовици.

— Някои се завърнаха при семействата си. Тези, които бяха родени и се бяха омъжили тук, нямаше къде да отидат.

— И всички те са се обърнали към Конър — каза тя, спирайки, за да се огледа, и видя няколко растения, които можеше да използва.

— А той беше едва на петнадесет. Ето защо е толкова… ами, твърд. Но миналото не бива повече да го управлява. Построихме всичко наново. Момчетата са вече мъже и битката ни приключи. Преди всичко това той беше добро момче, добродушен и винаги готов да се смее. Това момче не може да се върне, но почти всеки от нас смята, че ще е добре леърдът да разкъса част от веригите, с които е приковал душата си.

— Да, ще го направи. Само да се надяваме, че тези вериги не са смачкали до смърт духа на онова момче. — Тя поклати глава. — Стига с тази тъмна история. Фиона, време е да научиш нещо за билките и лечебните им свойства.

— Ще ни е от полза някой, който притежава знания, с които да лекува — заяви Кноби, облягайки се на едно дърво — Имате ли такива, милейди?

— Няколко — отвърна Джилиан. — Леля ми Малди и дъщеря й Елспет са много известни с лековитите си умения. Всички жени в клана Мъри сме се учили от тях. Някои от нас са по-добри от другите.

— Може би ще успееш да свариш любовна отвара за Конър — каза й Фиона.

— Няма такова нещо.

— Глупости, разбира се, че има. Момчетата ходят при мъдрите жени да взимат подобни отвари.

— И хвърлят на вятъра монети, които биха могли да похарчат по-разумно. Няколкото любовни отвари, които съм виждала, са способни единствено да убият горкия мъж. А и ако наистина имаше такива, колко често трябва да се дават? Веднъж на ден, на седмица или веднъж на месец? Дори най-големият глупак по някое време ще се запита защо жената го налива с толкова много отвари. Освен това трябва да внимаваш къде и кога да му ги даваш.

— Ах, защото може да забележи друго момиче и да се влюби в него. Значи ще трябва да е на скришно място. Харесва ми.

— Да, но всичко пак може да се обърка по ужасен начин. Може да изпие отварата, но когато приключи, да не те погледне. Може да се огледа наляво или надясно и в следващия момент може да видиш как той предлага брак на някой гущер.

В мига, в който спряха да се смеят, Джилиан започна да учи Фиона за билките, растенията и лековете. Беше интересно да има толкова сериозен разговор с Кноби. Всеки ден научваше все повече за Макенрой, за трагедията, която ги бе калила, за Конър. Жалко бе, че малко от тези неща бе научила от самия Конър. Всичките й опити да му покаже малките удобства, които осигуряваше съпругата, в крайна сметка свършваха с правене на любов. Не бе изненадана, че къпането се превръщаше в любене, все пак и двамата бяха голи. Изненада я това, че когато му занесе храна и вино преди два дни, докато той работеше на полето, я бе дръпнал зад живия плет. Конър явно бъркаше стремежа й да му покаже съпружеска загриженост с покана за правене на любов.

Не че се оплакваше, помисли си тя, тръпнейки сгорещена само при спомена. Страстта можеше да й помогне да си проправи път към сърцето му. Все още не споделяха нищо друго, освен страстта, макар да бяха минали две седмици от сватбата им. Можеше да се закълне, че сега, след първия път, когато се смееше, след като се къпаха заедно, Конър стана по-дистанциран от обикновено за цели два дни. За щастие бързо се успокои, но ако при всяка крачка напред той правеше три крачки назад, не бе сигурна, дали ще успее някога да стигне до него. Това разбиваше сърцето й и Джилиан искаше да поговори с някоя жена от семейството си. За момента обаче това бе невъзможно, което я оставяше да се справя сама, а тя не притежаваше нито увереността, нито уменията да ухажва и спечели един мъж, особено такъв като Конър.

Фиона привлече вниманието й и Джилиан бе благодарна, че прекъсна мислите й. Имаше прекалено много време да се тревожи за брака си. След като се убеди, че Фиона разпознава различните типове билки, Джилиан й позволи да отиде да потърси още. Момичето бе искрено в желанието си да се учи как да бъде истинска дама, но на Джилиан й се налагаше да я принуждава да прави по една малка стъпка наведнъж. Сестрата на Конър се наслаждаваше на свободата, че вече не трябва да се държи като момче през цялото време, и скоро Джилиан се оказа целодневен учител на Фиона за това какво трябва да знае една дама за управлението на крепостта.

Забелязвайки едно доста рядко цвете, което можеше да бъде използвано за много неща, Джилиан се насочи към него, за да го откъсне, оказвайки се с оплетена пола в бодливите храсти, през които се опита да мине. Докато проклинаше тихо, ухиленият Кноби тръгна бавно към нея, за да й помогне. Тъкмо успя да се освободи, когато забеляза някой да се движи зад мъжа. Тя повдигна глава, за да види кой е и отвори уста, за да го предупреди, но беше твърде късно. Едрият брадат мъж удари с дръжката на меча си Кноби по главата, поваляйки го в безсъзнание на земята.

— Ти! — задъха се тя, когато се появиха още няколко човека, един от който бе висок и красив и го позна на мига.

Сър Робърт се поклони бавно.

— Да, аз. Ще тръгваме ли, милейди?

За един кратък миг Джилиан си помисли дали да не извика за помощ, но бързо размисли. Викът й само щеше да вкара Фиона в този капан. Помисли си да се бие, да опита да избяга, но пред нея имаше половин дузина мъже. В крайна сметка щяха да я заловят, а като се съпротивляваше, освен че вероятно щеше да стане цялата в синини, щеше да се вдигне доста шум и това отново щеше да доведе Фиона направо в капана. Вътрешно проклинайки зестрата, която бе привлякла толкова дразнещо внимание, тя позволи на сър Робърт да я отведе.

Фиона остана притихнала на мястото си дълго след като сър Робърт отведе Джилиан. Връщайки се с цял букет от билки, тя бе чула шума от няколко коня и бе разбрала, че Джилиан и Кноби вече не са сами. Инстинктите й казаха да се скрие и само уменията, които бе научила по трудния начин, успяха да я задържат на мястото й, докато гледаше как удариха Кноби и отвлякоха Джилиан.

Въпросът сега бе какво да прави. Успя да се пребори с импулса да тръгне след Джилиан. Едно младо момиче нямаше да й е от никаква помощ. Следващата й мисъл бе да хукне към Дайхладах, за да предупреди Конър за случилото се. Но тогава забеляза Кноби. Не можеше да го остави тук сам, след като бе ранен. Можеше след две минути да скочи на крака с леко главоболие, но нямаше как да е сигурна, тъй като подобни удари бяха непредсказуеми. В безсъзнание горкият Кноби нямаше как да се предпази от опасностите, били те мъже или животни. Въздишайки бавно, Фиона напусна скривалището си и отиде да му помогне.

След като с много усилия успя да го измъкне от храстите и обърне по гръб, тя се загледа в него. Нямаше да й е лесно да го завлече до Дайхладах, но не можеше просто да стои и да го чака да се събуди. Фиона разкопча наметката му и след това използва своята, за да я завърже за неговата. Носилката не струваше, но все пак бе нещо, помисли си тя, и като хвана края й започна да го влачи по земята. Бе направила едва няколко крачки, когато започна да се моли някой да ги срещне скоро. Кноби бе най-слабият човек, когото познаваше, но Фиона започна да подозира, че костите му са направени от солидна стомана.

Вече бе решила, че не може да го дърпа след себе си нито крачка повече, когато пред нея се появиха Колин свинаря и сина му, които дърпаха след себе си количка, пълна с подпалки. Двамата изпразниха количката и натовариха Кноби на нея. Той не успя да се побере, но беше значително по-добре от жалката й носилка от наметала. Оставяйки на тях да приберат Кноби у дома, Фиона се затича към Дайхладах. Тичайки, тя се молеше Конър да не е излязъл никъде, молеше се Джилиан да е добре и се молеше, много силно, това да не разпали отново старата вражда.

* * *

Конър изсипа върху себе си кофа с леденостудена вода, за да отмие потта след тренировката. Изтръска се, за да махне водата от себе си, игнорирайки протестиращите викове на Джеймс и Дърмот, които бе опръскал. Той тъкмо щеше да им подхвърли по няколко приятелски обиди заради не особено добрите им бойни умения, когато видя Фиона да тича към външната стена. Тя се спря и се заоглежда трескаво. Конър, с Джеймс и Дърмот по петите му, вече тичаше към нея, когато тя го видя.

— Джилиан — изпищя тя, когато той стигна до нея, но й се наложи да спре, за да си поеме дъх.

— Спокойно, момиче — каза Конър, обви ръце около тесните й рамене и я усети да трепери. — Поеми си бавно и дълбоко дъх! — Той кимна с одобрение, когато тичешком пристигна Андрю и с мокра кърпа избърса лицето и ръцете на Фиона. — Успокой се и след това ще говорим.

Докато галеше нежно ръцете й, чакайки я да се успокои, Конър също се бореше да запази спокойствие. Фиона излезе с Джилиан да учат за билките и лечебните растения. Бяха избрали Кноби да ги придружи. Беше очевидно, че нещо се бе случило с Джилиан и Кноби. Опасността се бе приближила до клана му, бе посегнала и бе наранила двама от хората му. Това бе недопустимо.

Макар да се тревожеше за Кноби, тревогата за него почти не можеше да се сравни с тази, която изпита за Джилиан. Кноби беше редом с него още от най-тежките години на изграждане и борба за оцеляване. Заедно бяха страдали, мръзнали и гладували. Бяха се измъквали един друг от бездните на отчаянието и бяха преборили всичко. Не бе изненадан, че се тревожи за безопасността на мъжа. Но при Джилиан бе повече от загриженост, повече от тревога, бе вледеняващ страх.

Това нямаше никакъв смисъл. Той познаваше жената едва от няколко седмици. В нежните й обятия той бе открил сладост, най-искрената страст, която някога бе чувствал, но това не обясняваше защо чувстваше този сковаващ ужас само при мисълта, че може да я изгуби. Тя бе негова жена, нужна, за да роди легитимни наследници, а в случая на Джилиан и да донесе добро парче земя. Негов дълг бе да се грижи за нея, да я защитава и да създава деца с нея. Беше приемливо да чувства загриженост за безопасността й и вероятно някаква вина, че се е провалил в това да я защити. Но не беше приемливо да бъде толкова ужасен, че може никога повече да не я види.

Но щеше да реши този пъзел по-късно, помисли си той, щом видя, че Фиона се е успокоила достатъчно, че да говори.

— Къде е Кноби? — попита той, насилвайки се да не й заповяда да му каже какво се е случило с Джилиан.

— Колин свинаря и синът му ще го доведат с количката си — отвърна Фиона. — Удариха го по главата. Опитах се да го довлека до тук, но той е по-тежък, отколкото изглежда.

— Видя ли какво се случи?

— Не всичко. Отидох да събера букет билки и когато се връщах, чух тропот на коне. Приближих се колкото можах. Кноби тъкмо се канеше да помогне на Джилиан да се освободи от едни бодливи храсти, когато те се появиха зад него и го удариха по главата. Може би така е най-добре, защото ако се беше бил с тях, можеше да загине.

— Кой беше, Фиона?

— Клана Далглеш. Водеше ги самият сър Робърт.

Това изненада Конър, макар че очакваше нещо подобно да предприеме сър Дейвид. Не бе смятал, че сър Робърт може да бъде заплаха.

— И тя тръгна с него?

Фиона кимна.

— Не искаше да тръгне. Седеше насред тръните и гледаше онези глупаци възможно най-страшно. Имах чувството, че мисли доста над възможностите си, и постоянно поглеждаше в посоката, в която бях тръгнала. Накрая изруга и тръгна с тях. Мисля, че се е страхувала, че ако направи нещо, може да ме накара да тръгна тичешком към нея, а тя не го искаше.

— Защо я е отвел? — намръщи се объркано Дърмот. — Вече е омъжена за теб, Конър. Земите й вече са твои. Всички се разбрахте как да получите Ал-давок. Който спечели, печели момичето, печели крепостта, и няма никакви караници. Бракът беше консумиран. Не може да бъде отменен, затова какво иска онзи идиот?

— Всъщност бракът може да бъде отменен — каза тихо Джеймс, привличайки всички погледи към себе си. — Тя не се омъжи по свое желание. Бракът може да бъде разтрогнат.

— Тя каза „да“ — каза Конър, но един възел бавно започна да се затяга в гърдите му.

— Да, но след три атаки над крепостта и заплаха от четвърта.

Изведнъж Конър си спомни факта, че много жени намираха Робърт за привлекателен мъж и се наслаждаваха на изисканите му обноски.

— Значи той ще опита да прелъсти жена ми, за да я накара да ме напусне и след това да се ожени за нея?

— Може да поиска откуп — каза Дърмот. — Или да вземе поне част от земята, която изгуби, когато тя избра теб.

— Може би просто ще преспи с момичето, надавайки се, че след това няма да я искаш — каза Нийл и се намърда в кръга от мъже около Фиона. — След това ще я ухажва и ще вземе земите. Не можеш да приемеш подобна обида, момче. Това ще запали нова война и всичко ще е по вина на тази глупачка.

— Още една дума, старче, и, кълна се, ще затворя гнусната ти уста с юмрука си — озъби му се Джеймс, преди да насочи твърдия си поглед към Конър. — Той няма да успее да я съблазни. Способен ли е да изнасили жена?

— Не съм чувал да е правил подобно нещо — отвърна Конър, — но той е умел прелъстител, който е привлечен от девици и чужди съпруги. Не знам дали няма да се опита да я принуди насила да го приеме, но със сигурност ще се опита да я прелъсти.

— Значи имаме време. Никой мъж не може да прелъсти момиче от клана Мъри, без тя самата да иска да бъде прелъстена.

— Той е много умел и жените смятат, че е красавец.

— А Джилиан се смята за омъжена жена.

— И кога това е спирало някоя жена да измени на клетвите си? — промърмори Нийл, поглеждайки към Конър. — Нима си толкова жаден за тази земя, че ще приемеш посрамена съпруга?

Джеймс се хвърли към Нийл, но Конър го спря, слагайки ръка на гърдите му, преди да се обърне към чичо си.

— Нямаш никаква причина да говориш лошо за Джилиан, и все пак, откакто я доведох в дома си, ти не си спрял да я обиждаш. Мери си приказките, чичо, защото това е последният път, в който спирам това момче да ти поиска сметка. — Той въздъхна вътрешно, когато Нийл го изгледа удивен и разярен. — И освен ако Робърт не е направил повече от това да се опита да открадне наградата, която загуби по честен начин, няма да има битка.

— А ако я е наранил? — попита Джеймс.

— Тогава ще го предизвикам на двубой, само аз и той. Отмъщение и отплата в един честен двубой. Ако я е прелъстил…

— Не би могъл! — Джеймс едва не се усмихна на съмнението и тревогата, изписани на лицето на Конър. — Не познаваш семейството ми, иначе щеше да разбереш и да ми повярваш. Джилиан се смята за твоя съпруга, обвързана в клетва пред Бога. Тя не би нарушила тези клетви. И няма мила дума или прелъстителен жест, който той би могъл да използва, защото тя веднага ще разпознае намерението му. В семейството ни има много хубави момчета, такива, които знаят как да ухажват една жена. Джилиан знае всичките трикове и лъжи, които някой би могъл да опита. Освен това съществува и простия факт, че ако тя се интересуваше от онзи мъж, щеше поначало да избере него, а не теб, нали?

Конър намери думите му наистина успокояващи, което от своя страна леко го притесни. Показваше, че или изпитва към Джилиан нещо повече от чувство за собственост, или разбираема съпружеска тревога. Освен това вече губеше битката в опита си да я държи настрани, да мисли за нея единствено като за съпругата му, жената, която ще роди децата му и ще се грижи за дома му. Тази негова нарастваща слабост обясняваше защо, въпреки че говореше, че трябва да преговаря и да предотврати нова война, той изгаряше от желание да се докопа до Робърт и да го нареже на малки парченца.

— Нека вместо да седим и да говорим, да отидем да я приберем у дома — каза Фиона.

— Ти оставаш тук — нареди й Конър.

— Но…

— Не. Ти и Дрю ще останете тук. — Конър игнорира опита на Дрю за протест. — Знаеш много добре, че когато пътувам, никога не взимам всички вас със себе си.

Всички оплаквания спряха след това напомняне за едно от най-важните правила, докато Конър се обръщаше, виждайки пристигането на Кноби. Той благодари на Колин и сина му за помощта и погледна приятеля си. Кноби бе буден, но много блед. Конър внимателно му помогна да се изправи и да седне в количката.

— Не видях нищо — започна Кноби, а гласът му бе изпълнен с болка.

— Но Фиона е видяла. Сър Робърт е отвлякъл Джилиан — каза му Конър.

— Тръгваме ли след нея?

— Някои от нас, да. Ти оставаш тук. Макар че ще е добре да те имам до себе си, смятам, че ще мине време, докато можеш да останеш прав на гърба на коня си.

— Да. Какво си мисли онзи глупак?

— Не мога да реша. Изглежда има начин брака ми да бъде разтрогнат. Принудителна женитба — обясни той, виждайки изненадата на Кноби. — Ако Робърт успее да я убеди, тя може да се обърне към него и да накара баща си да прекрати брака й с мен.

— Не — Кноби изгледа Конър с твърд поглед, — не би се разделила с теб, за да е с онзи мъж.

Зад думите на Кноби имаше скрит смисъл, нотка на предупреждение, но Конър нямаше време да поиска обяснение от приятеля си. Джоан и Майри дойдоха, за да се погрижат за Кноби. Джеймс, Дърмот, Нанти и Ангъс също пристъпиха напред, чакайки командата му за тръгване. Конър тръгна към конете, които бяха довели за тях, мълчаливо нареждайки на останалите да направят същото. Конър забеляза, че чичо му дори не понечи да се присъедини към тях, просто стоеше до Мег и двамата гледаха гневно.

— Какъв е планът ти, леърд? — попита Кноби, спирайки до коня на Конър, докато Джоан и Майри му помагаха да отиде в крепостта.

— Отивам на гости на сър Робърт Далглеш — отвърна Конър.

Кноби извъртя очи.

— Да не би да си решил да почукаш на вратата му и да му кажеш: „Моля ви, сър, бихте ли върнали жена ми?“.

Конър се ухили бавно.

— Да, нещо такова — отвърна той, пришпорвайки коня си в галоп.