Хана Хауъл
Шотландска съпруга (2)

Едно

Шотландия, 1465 г.

— Не мисля, че майка ти беше много доволна от решението ти, Джилиан.

Младата жена се усмихна на красивия тъмнокос Джеймс, който яздеше редом с нея. Той бе неин несъщ брат, макар всички да знаеха, че жената, която нарича майка, всъщност е негова леля. Скоро той щеше да предяви претенциите си и да стане леърд на клана Дънкрейг, но въпреки разделящото ги разстояние, те винаги щяха да бъдат заедно в сърцата и умовете си. Освен това Джилиан знаеше за съмненията му относно убедеността й да пътува до наследствените си земи.

— И налагаше ли се да мъкнеш със себе си тези трижди проклети котки? — промърмори той.

— Да. Там може да има плъхове — отвърна му спокойно тя.

Джилиан се пресегна и нежно почеса зад ушите двете си котки. Дрипльо беше голям, тъмножълт котарак, който напълно отговаряше на името си. Едното му око го нямаше, ухото му бе наполовина отгризнато и целият бе покрит в белези. Мърла бе нежна, деликатна котка, цялата на черни, сиви, оранжеви и бели петна, която не отговаряше особено на името си, тъй като в момента бе искрящо чиста. Те винаги пътуваха с нея, поставени в специално направени за тях кошници, прикрепени за двете страни на седлото й. Тримата не се бяха разделяли, откакто преди три години ги бе спасила от мръсната килия в съседно имение, където бяха захвърлени. И двете котета бяха слаби и окървавени, а килията беше пълна с умрели или умиращи плъхове — повече, отколкото можеше да понесе да преброи. Котките се бяха отблагодарили за това, че ги прибра у дома, като изловиха всички мишки в крепостта.

— О, да — Джеймс погали всяко животинче, показвайки, че с думите си не е целял нищо лошо, — там не е като дома ни в Дъблин. Истината е, че с майка научихме, че къщата е пред разпадане, ако не се е сринала вече. Тя мисли, че проблемът идва от това, че мъжът, с който си разменя вести, не разбира точно какво го пита или какво иска да чуе от него. Той мисли за безопасност, тя за чистота. Мъжът мисли за защита, тя за удобства. Най-накрая стигна до решението, че защита и безопасност ще са ни достатъчни за момента, тъй като за другото се изискваше женско око.

— Това е така, защото земята е принадлежала на клана Макмилън. Майка не ги харесва особено, с изключение на прачичо Макмилън, а икономът им пък не харесва нея. С това посещение трябва да решим всички тези проблеми.

— Но все пак се моля да е удобно.

— Ако има легло, баня и храна, аз ще бъда доволна. По-късно можем да се погрижим да създадем комфорт като в Дъблин.

— Да, така си е. — Джеймс я погледна любопитно. — Но не съм сигурен защо толкова упорито държиш да посетиш онова място.

— И аз не съм сигурна защо. — Джилиан се усмихна на братовчед си, след което въздъхна и сви рамене. — Време е. Не мога да кажа повече от това. Просто е време и трябва да се заема с това.

— Ето това вече го разбирам. Земите ми сякаш ме призовават да се върна там, макар да знам, че има поне още година или две, докато дойде време да стана леърд.

— Не са чак толкова много — заяви тя окуражително.

— Не, мисля, че не. Не съжалявам, че изчаквам. Така е най-добре. Имам нужда от усъвършенстване, от още тренировки. Едва наскоро получих шпорите си. Братовчед ни поддържа мястото и ще ми се наложи да се потрудя повече, за да вляза в обувките му. Един необучен леърд не би бил от голяма полза на клана ми. — Той се намръщи леко. — Чудя се как ще се почувстват хората, живеещи в земите ти, когато разберат, че тяхна господарка е младо момиче.

— Майка също се тревожеше за това и по тази причина се погрижи да се подсигурим. Появяването е най-важно. Крепостта е малка, с едва няколко човека персонал, и според нея ще приветстват всеки, който пристигне. Досега единственият господар, който са имали, е бил застаряващият иконом. Били са оставени на самотек и са леко несигурни в бъдещето си, ще искат работата им да бъде подсигурена.

— Значи това ще е в твоя полза — съгласи се Джеймс. — Защо имам чувството, че обмисляш да се настаниш там за постоянно?

Джилиан отново сви рамене, без да се изненадва, че братовчед й веднага разгада плана й. Тя наистина обмисляше възможността да заживее в имението Ал-давок. И вероятно, помисли си с усмивка, щеше да смени името му с нещо по-интересно от сегашното: стара мярка за земя. Вътре в нея се бе породило някакво безпокойство, което не можеше да разбере напълно. Тя обичаше силно семейството си, но те сякаш усилваха това усещане. Може би ако имаше собствена земя, за която да се грижи, тя щеше да започне да се чувства полезна и да успее да захрани този глад, който я разяждаше отвътре.

Макар да не бе склонна да го признае, имаше и още една причина да й бъде толкова трудно у дома. Можеше да прозвучи като завист, но все по-трудно й бе да стои около толкова много щастливо женени двойки, да гледа как братовчедите й съграждат собствените си нови семейства. Всяко новородено в дома й я караше да се чувства от една страна щастлива, но от друга й причиняваше все по-нарастваща болка. Скоро щеше да навърши двадесет и една, а досега нито един мъж не я бе погледнал с желание. Няколкото пътувания до двора не бяха помогнали. Дори по-лошо, бяха болезнено доказателство, че мъжете просто не я намират за привлекателна. И макар да имаше цялата любов и разбиране на семейството си, нищо не бе в състояние да потуши тази болка.

След време започна да се гневи сама на себе си. Не й бе нужен мъж, за да оцелява. Дълбоко в сърцето си бе убедена, че може да има дълъг и щастлив живот без мъж до себе си. Отвъд това знание тя копнееше за страст, любов и най-вече за деца, които само един съпруг би могъл да й даде. Всеки път щом виждаше някоя от братовчедките си с децата й, всеки път щом видеше нежните погледи, които си разменяха съпрузите, тя си казваше, че не се нуждае от това, за да бъде щастлива, но все пак този факт не я спираше да мечтае за него.

— Ако се скриеш в това забутано имение, как ще си намериш съпруг? — попита я Джеймс.

На Джилиан й отне цяла минута, за да овладее желанието да бутне братовчед си от коня.

— Не мисля, че това е голям проблем, братовчеде. Ако има някой, с който ми е писано да бъда, а аз истински се съмнявам, че такъв мъж съществува, той ще ме намери тук със същата лекота, с която би ме открил в Дъблин или в кралския двор.

Джеймс направи гримаса и прокара ръка през косата си.

— Звучиш така сякаш се предаваш. Елспет и Ейвъри бяха почти на твоите години, когато си намериха съпрузи.

— Почти, и все пак по-млади. И вярвам, че и двете са преживели тръпката от това да предизвикат интерес в мъжете, за които се омъжиха. — Тя се усмихна, докато братовчед й продължаваше да се мръщи. — Не се тревожи толкова. Братовчедките ми срещнаха своите мъже на неочаквани места. Може би същото ще се случи и с мен. — Джилиън успя да сдържи сълзите си и продължи: — Ах, ето приближаваме ги. Крепостта и земите ми.

Ал-давок представляваше малко повече от лющеща се кула. През годините към нея бяха добавени още две малки крила, а около целия замък се издигаше висока и здрава защитна стена. Тъй като бе построена на хълм, тя щеше да бъде лесна за защита. Малкото селце, разположено под сянката на замъка, изглеждаше спретнато, полята около къщичките бяха добре поддържани и засети, а там, където нямаше посеви, имаше обширни пасища за овцете. Зад крепостта се виеше малък поток, в който се отразяваше слънцето, карайки го да изглежда чист и блестящ. Джилиан реши, че това е едно рядко срещано красиво местенце, и се надяваше, че е толкова спокойно, колкото изглежда, докато насочваше коня си към портите.

* * *

— Това е стабилно. — Джеймс стоеше до Джилиан на защитната стена, след като се бяха навечеряли.

Джилиан се засмя и кимна.

— Много стабилно.

Наистина нямаше какво много да се каже за наследствения й имот. Беше чисто, но имаше нужда да бъде пипнато от женска ръка, като например масите в голямата зала да бъдат застлани с ленени покривки. Но това не бе изненадващо, тъй като в Ал-давок живееха главно мъже. В крепостта имаше само няколко жени. Две възрастни дами, омъжени за двама от воините, които бяха начело на защитата на крепостта, и едно младо момиче, което бе дъщеря на готвача. Сър Джордж, икономът, бе на шестдесет години и бе зле както със зрението, така и със слуха. Повечето мъже бяха на средна възраст и Джилиан имаше неприятното усещане, че от клана Макмилън изпращат тук най-възрастните и, тя погледна надолу към един от малцината млади мъже, сакатите си войници. Това наблюдение затвърди мнението й, че мястото е спокойно. Петимата воини, с които бе пътувала и които още се колебаеха да останат тук и да я наглеждат, бяха млади, силни и посрещнати също толкова многословно, колкото и тя.

— Мисля, че мъжете ти ще останат — каза Джеймс, — което ще е голяма радост за момичетата наоколо.

— О, да. По време на вечерята се изсипа цял рояк от прислужници, нетърпеливи да им сервират. Вероятно са наблюдавали пристигането ни от селото.

— И са дотичали направо тук. Очевидно е, че има недостиг на здрави млади мъже — въздъхна Джеймс. — Надявах се не толкова здравите момчета да са си намерили половинки, защото девойките не са толкова глупави, за да считат някакво си накуцване за проблем. Но сега се чудя дали не е било просто защото не са имали особено голям избор.

— При някои вероятно е така, но други показват малко повече разум. — Тя посочи към накуцващия мъж, точно преди той да завие към конюшните. — Видях го заедно със съпругата му, преди тя да тръгне към селото. Момичето го гледаше така, сякаш той беше най-красивият, най-силният и най-смелият млад мъж, раждал се по тази земя.

— Значи мога да загърбя за миг разочарованието си.

— Да, вярата ти в доброто у хората може да бъде възродена.

— Твоята, разбира се, никога не се е поколебавала.

— При някои хора не просто се колебае, а се спъва и пада по лице — заяви сухо тя и се засмя заедно с него.

Джеймс обви ръка около рамото й и я целуна по бузата.

— Виждаме много неща и то прекалено ясно, нали?

— Така е — каза тя, загледана в тъмнината. — Мога да усетя добротата в това място. Може да ни предупреди, нали? Елспет казва, че е нужно просто да се научим кога да не го чуваме, но просто не знам дали ще успея да развия това полезно умение. Сигурно щях да мога да го игнорирам, ако хората бяха просто обикновени, но те не са такива, и това ме кара да изгарям от любопитство да науча какво още може да има там. Елспет най-вече вижда неща, вижда ги с очите си. А аз? Мога да се закълна, че усещам всичко. Тя е много добра в улавянето на лъжите, в усещането на страха или опасността, преди да са се случили. А аз? Нека просто да кажем, че една пълна зала с хора за мен е истинско мъчение.

— Не бях осъзнал, че е толкова силно. Сигурно е много трудно постоянно да усещаш чувствата на всички около себе си.

— Не на всички. Невинаги мога да прочета твоите, както и на почти всички в семейството ни. Най-лошо е, когато усетя омраза. Ужасно чувство. И страхът не е по-добър, макар да знам, че не е мой, обикновено той успява да задуши това мое знание. В такива моменти започвам да тичам, без да знам накъде, докато неочаквано чувството не изчезне. И осъзнавам, че страхът го няма и че е напуснал и човека, който наистина го е преживял.

— Това същото, което изпитва Елспет, ли е?

— Подобно. Казва, че нейните способности са с по-нежен характер, като ухание, носещо се по въздуха, чието име не може да определи.

— Ето затова се радвам, че не страдам от никоя от вашите способности.

— Ти също имаш специална способност, Джеймс — промърмори Джилиан, поставяйки ръка върху неговата, която бе отпусната на стената.

— О, нима? — Погледът му бе пълен с подозрение, когато погледна към сладката й усмивка. — И каква е тя?

— Можеш да изпратиш едно момиче в рая. Всички те го казват. — Тя се изкиска, когато мъжът се изчерви въпреки смръщването си.

— Камерън е прав — изръмжа Джеймс, — не са те били достатъчно, докато си била дете.

— Хм! Сякаш големият тъмен рицар на Ейвъри може да ме изплаши. Слушам празните му заплахи вече осем години.

— И все пак се наслаждаваш на всяка една от тях.

— Той има истински способности. Такива, които те карат да отстъпиш назад и просто да му се възхищаваш. — Тя се засмя весело, когато той се ухили.

— Усещаш ли нещо тук, Джили? — попита тихо. — Нещо, за което трябва да се тревожим?

— Не, макар че се научих да не поглеждам във всеки човек, когото срещна. Щом трябва да съм прокълната с тази способност, се радвам, че баща ми е бил осиновен от клана Мъри, тъй като почти всички хора в него са надарени с подобни умения. — Подпря се с ръце на стената и погледна към земите си. — В момента всичко, което чувствам, е спокойствие, мир и задоволство. Има и лека нотка на предвкусване, на очакване, но не долавям никакъв страх, свързан с това. Усещам, че съм взела правилното решение, идвайки тук. Тази земя ме кара да се чувствам така, сякаш точно тук ми е място.

— Родителите ти ще бъдат наранени, ако избереш да останеш тук.

Джилиан въздъхна и кимна, знаейки, че това е единственото, за което може да съжалява.

— Знам, но те трябва да ме разберат. Мисля, че това е причината майка да се опита да ме спре да дойда тук, или поне да ме задържи в Дъблин, докато татко се завърне. Не исках да ги напускам и вероятно ще скърбя за дома всеки път, щом направя погрешна стъпка. Докато яздехме насам, чувствах известни съмнения, но щом преминах през портата, разбрах, че това е правилният път за мен. Тук трябва да бъда. Не знам защо и за колко дълго, но засега това трябва да бъде моят дом.

— Значи оставаме. Трябва да се отзовеш на този повик. Не би го почувствала, ако нямаше причина.

Тя се облегна на него и се усмихна леко. Джеймс не споделяше никоя от странните дарби, притежавани от хората в рода Мъри, тъй като нямаше никаква кръвна връзка с тях. Той бе състрадателен и страстен по природа. Никога не задаваше въпроси, нито се съмняваше в дарбите на другите. Истината бе, че точно липсата му на способности я бе накарала да го хареса от самото начало. Това и факта, че рядко можеше да усети някоя от мислите или емоциите му. Когато бяха заедно, те бяха просто обикновени хора и тя не мислеше, че Джеймс някога ще осъзнае колко комфортно се чувства в компанията му.

— Не съм сигурен, че тук ще успееш да намериш някой мъж — продължи той. — Имаме неоспоримо доказателство, че има недостиг на мъже.

— Истина е — отвърна тя, — но няма значение. Има достатъчно, ако се наложи да се защитаваме.

— Не говорих за защитата на крепостта, или за това някой да вдига тежки неща, и ти го знаеш много добре. Тук няма да срещнеш своята половинка.

Не беше лесно, но Джилиан успя да устои на желанието да го удари — силно. Това бе защитна реакция към този толкова прост факт. Тук нямаше свободни мъже, които могат да привлекат вниманието й, а сър Джордж й бе обяснил, че мъжете от съседните три клана не са от типа мъже, които правят съседски визити. Дори по-лошо, Джилиан имаше чувството, че сър Джордж се радва на пренебрежителното отношение на тримата леърди. Всяко посещение на който и да е било от тях щеше да причини доста безпокойство и тревоги. Не бяха врагове, но не бяха и приятели. Което значеше, че мъжете щяха да си останат малобройни. Джилиан не искаше да мисли, че мирът и спокойствието, които чувстваше, не идват от факта, че се намира в собствената си крепост, на собствена земя, а от осъзнаването, че вече няма да е леля Джили, или девойката леля Джили, или старата мома леля Джили, или старата самотна заядливка Джили.

— Няма значение — най-после каза тя, без да вярва на нито една от думите си. — Нямам нужда от мъж, за да бъда щастлива.

— Не искаш ли деца? Ще ти трябва съпруг, за да получиш поне няколко.

— Не, няма да ми трябва съпруг, а просто любовник. — Тя едва не се засмя на шокираното изражение на Джеймс. — Или — побърза да продължи, без да му даде възможност да й отговори — мога да обучавам млади дами как да ръководят домакинството си. Или мога да осиновя някои от бездомните деца, които сме виждали по улиците на всеки град или село. Има много самотни деца, които имат нужда от любов, грижа и дом.

— Истина е, но не е същото.

— Да, но ще свърши работа, ако не ми остане друга алтернатива. Не се тревожи за мен, Джеймс. Способна съм да изкова собственото си щастие. Естествено, най-хубаво ще е бъдещето със съпруг и деца, но мога да намеря удовлетворение и без да имам тази благословия. Истината е, че едната причина да напусна дома ни е, защото се изморих да опитвам да накарам хората да повярват на това, което им казвам. Обичайната им загриженост започна да се превръща в дразнител, а не бива да е така.

— Съжалявам — промърмори Джеймс, — и аз правех същото, нали?

— Често. Понякога ми се налага да се боря със завистта си, а това не е никак хубаво. Случва се да ме боли да съм част от семейството ни, а ако остана стара мома, това вероятно ще е съдбата ми. Предпочитам сама да управлявам живота си, вместо да бъда страничен наблюдател в техните. По-добре да ги посещавам, вместо да живея при тях.

— Наистина ли вярваш, че ще се отнасят зле с теб, Джили? — Джеймс се намръщи със смесица от несигурност и порицание.

— Не и нарочно, Джеймс — отговори му честно тя. — И все пак, те са толкова доволни от собствения си живот, от съпрузите и децата си, че е нормално да искат същото и за мен. По тази причина ме запознават с всякакви мъже, влачат ме в кралския двор, гледат да съм облечена по-добре или сменят прическата ми. — Джилиан сви рамене. — Вече съм на двадесет, но годините минават, и те започват да ме побутват по-силно, а напрежението им става по-очевидно. Не, най-добре е да се отдалеча от тях. Така ще спрат да ми търсят мъж, а аз ще спра да усещам тревогата им, когато опитите им се провалят. — Тя го хвана за ръката и тръгна надолу по тесните стъпала, водещи до пътеката под стената.

— Ела. Нека да видим дали леглата ни са удобни. Денят беше ужасно дълъг.

Джеймс замълча, макар Джилиан да чувстваше, че той иска да каже още нещо. Подозираше, че братовчед й иска да я окуражи, да я затрупа с ласкателства, за да я накара по някакъв начин да мисли, че мъничкото й телце е красиво, но каквото и да кажеше, нямаше да е достатъчно, че да я накара да се чувства достатъчно по-добре. Същото правеха и останалите от семейството й, и точно това я караше да усеща неудобство около тях. Всеки път щом някой от тях се опиташе да я похвали или да я накара да се почувства значима, тя се усещаше жалка, защото бе наясно, че те се чувстват длъжни да го правят.

Докато се подготвяше за лягане, тя лениво плануваше подобренията, които щеше да направи в спалнята си. Трябваше да промени много неща, но те щяха да я накарат да се почувства щастлива. Щеше да съгради бъдещето и живота си тук, на тези земи. Може би ако семейството й не е около нея, толкова отчаяно опитвайки се да й намерят мъж, той най-после щеше да се изпречи на пътя й.

Като си мислеше, че това е малко вероятно, тя се покатери на високото легло, въздъхна и се сгуши между завивките. Джилиан подозираше, че височината й бе причината да има толкова малко обожатели. Признаваше си, че й липсва доста — както височина, така и женствени извивки. Мъжете обичаха повечко плът по костите на жените си, а тя нямаше необходимата пищност.

Неочаквано котките й се озоваха при нея на леглото. Мърла се настани пред гърдите й, а Дрипльо зад гърба й, обграждайки я с топлината си. Затваряйки очи, тя си помисли как иска мъжете да се лесно задоволими като котките. Топло местенце за сън, малко милувки, пълен корем и вече са щастливи. Котките й нямаха нищо против, че гърдите й са малки, често езикът й е по-остър и успява да разпознае лъжата, понякога преди още да е изречена. Това, от което имаше нужда, бе мъж с малки очаквания, който можеше да прозре истинската й същност, въпреки липсата на извивки и странните й дарби. В сънищата й такъв мъж наистина съществуваше, но Джилиан се боеше, че вероятно само там ще си остане.