Хана Хауъл
Шотландска съпруга (21)

Двадесет

— Пейтън? — възкликна невярващо Джилиан, когато прекалено красивият й братовчед се втурна към нея да я посрещне, щом влезе в голямата зала на крепостта Динок. — Пейтън! — извика отново тя и се втурна, за да го прегърне.

— Изглеждаш здрава, скъпа — каза Пейтън и я целуна по челото.

— Да, добре съм. — Тя го почувства как се стегна. — Какво не е наред?

— Или ноктите ти са пораснали много дълги и остри, или има шест меча, насочени към гърба ми. Не. Седем меча.

Джилиан се огледа и се намръщи на малката тълпа зад него. Дърмот, Ангъс, Нанти, Кноби, сър Робърт и сър Дейвид, бяха докоснали с мечовете си гърба на Пейтън. Фиона също бе там с останалите, насочила малката си кама към него. Ако горкият й братовчед направеше крачка назад, щеше да се наниже на седем остриета.

— Какво правите? — попита тя, заобиколи Пейтън и го избута зад гърба си.

— Този мъж те докосва — каза Дърмот. — Никой мъж няма да целува и прегръща жената на брат ми.

Изчаквайки другите да спрат да изразяват съгласието си и изненадана, че сър Робърт и сър Дейвид подкрепят останалите, тя каза:

— Това е братовчед ми, сър Пейтън Мъри. Той просто ме поздравяваше.

— Прекалено сърдечен поздрав за братовчед — намусено заяви сър Дейвид и свали меча си.

— И е прекалено хубав — промърмори сър Робърт преди също да свали меча си.

След като всички свалиха оръжията си, тя хвана ръцете на Пейтън и го представи на всички. Кноби и Фиона го поздравиха приятелски, но останалите още го гледаха подозрително. Мъжете винаги реагираха така около Пейтън, преди да го опознаят. Но Джилиан още се чудеше защо сър Дейвид и сър Робърт се държаха така, както и братята на Конър. Започна да мисли, че двамата са по-близки съюзници на Конър, отколкото е осъзнавал някой от тях. Връзката им бе там, макар и непозната и неизпробвана досега.

— Как се озова тук, Пейтън? — попита тя. — Не знаех, че познаваш графа.

— О, само бегло — отвърна Пейтън. — От двора. Обикаляй постоянно с краля и ще се запознаеш с всеки важен мъж в Шотландия. Тук съм, защото графът писа на краля за убийството на сър Нийл Макенрой.

— Казал ли е на краля, че подозира Конър? — Джилиан бе ужасена, тъй като знаеше колко бързо се разпространяват клюките в двора. Конър щеше да бори с обвинението в убийство до края на дните си. Беше без значение дали графът ще отсъди, че е невинен.

— Не се бой. Никой не е обвинен. Той просто информира краля, че един от рицарите му е мъртъв, и че скоро ще му съобщи кой е виновникът. Просто знак на уважение е да попита краля дали иска да отсъди кой е виновен или графът да реши вината и да изпълни наказанието.

— Слава богу! — Джилиан се намръщи. — Но това още не обяснява защо си в Динок.

— Ах, ами дясната ръка на графа, Питър, ме откри, обясни ми какво се случва, и че според графа ще е добре да дойде някой от роднините ти. — Пейтън сви рамене. — Затова отидох при краля, казах му, че се прибирам за малко у дома и го попитах има ли някакво поръчение, за което иска да се погрижа по пътя към Дънкойл. Така бях избран да донеса отговора му в Динок, позволявайки на Питър да се върне по-бързо тук. Решението е оставено напълно в ръцете на графа.

— Ох, много добре.

— Имаш ли доказателство, че мъжът ти е невинен? С графа снощи вечеряхме заедно и той ми разказа цялата история. Съпругът ти има добра причина да иска смъртта на чичо си.

— Така е — съгласи се Дърмот, — но не би го направил по този начин.

— Не, не би — каза Джилиан. — Конър не го е убил, Пейтън. Той не знаеше истината за чичо си, докато графът не му я каза. Знам, че убийството е извършено, когато Конър не е бил дори близо до колибата и имам двама свидетели, които да го потвърдят. Освен това заловихме истинския убиец, макар че се боя, че лудостта е обзела ума й в момента. Но имаме и двама свидетели на убийството. Убиецът и свидетелите са трите жени, които обвиниха Конър.

— Много добре, момиче.

— Мислиш ли, че графът ще приеме всички?

— Има само един начин да разберем. Може да го попиташ. Той тъкмо идва към нас. — Целуна я по бузата, игнорирайки мърморенето на самоназначилите й се охранители. — Ще се справиш страхотно.

— Бъдете готови да доведете жените — каза Джилиан на Дърмот и тръгна към графа.

Джилиан изскърца със зъби, докато с лорда разменяха нужните според етикета любезности. Тя направи реверанс, той се поклони. Седнаха на масата и той й наля вино. Джилиан отпи от напитката си, чакайки го да я покани да му каже каквото има. И реши, че този път любезностите бяха истинско мъчение.

— Милейди, да не би да сте тук отново, за да накарате съпруга си да спре да се самосъжалява? — попита графът. — Чух, че сте имала голям успех последния път.

Беше трудно, но Джилиан успя да не се изчерви и прехапа език, за да не изругае. Не й бе нужно да види развеселения поглед на мъжа, нито да чуе веселието в гласа му, за да знае, как точно е чул, че е имала успех предишната нощ, която прекара при Конър. Може би, помисли си тя, трябва да настоява Конър да й запушва устата всеки път щом правеха любов. Скоро цяла Шотландия щеше да знае, че лейди Джилиан Макенрой крещи, когато е в леглото със съпруга си. Беше… унизително.

— Да не би той да се самосъжалява отново, милорд? — попита тя и по леката извивка на устните му разбра, че невинният й поглед не го е заблудил.

— Не. Но се боя, че се измори да ми бъде затворник. Кои са тези хора с братовчед ви? Познавам само Фиона и мъжа на име Кноби, но кои са останалите?

Посочвайки към всеки, докато изреждаше имената им, тя каза:

— Те са тук, за да ми помогнат.

— Милостиви боже, защо се мръщят така на братовчед ви?

Бъди търпелива, каза си тя, опитвайки се да не разкрива раздразнението си пред графа заради начина, по който всички се държаха толкова невъзпитано с Пейтън.

— Пейтън ме поздрави с повече привързаност, а според тях не биваше да го прави без значение, че ми е братовчед.

— Защитават съпругата на леърда си — промърмори лорд Дънстън. — Това е добре. Мъжете намират за трудно да се доверят на мъж толкова хубав, колкото братовчед ви.

— Знам. Горкият Пейтън.

— Ще ми се и аз да страдах от неговото нещастие — промърмори графът.

— Вие сте добър, красив мъж, милорд — каза му тя.

Графът се ухили.

— Мислите ли, че като ме ласкаете, ще пусна съпруга ви? Затова сте тук, нали? За да го освободите?

— Да, милорд. Конър не е убил чичо си. И със сигурност не го е убил, защото го е заварил в леглото на Мег. Жената е спала с почти всички мъже в Дайхладах. Не го е убил и не е знаел за старите грехове, които са тежали на съвестта на Нийл. Конър научи истината, когато вие му я казахте.

— Чудех се по този въпрос, но съпругът ви не показа почти никаква реакция на тази ужасна новина.

Джилиан въздъхна и поклати глава.

— Знам. Вероятно е стоял тук като камък, с безизразно изражение на лицето. Предполагам, че е било от шок, но дори да е изпитал мъчителна болка от предателството, той никога не би ви позволил да я видите. Конър е мъж, който не показва чувствата си. Той умее да се контролира добре.

Лорд Дънстън кимна бавно.

— Срещал съм го няколко пъти и съм забелязал тази негова черта. Но не е достатъчно, за да го освободя.

— Разбира се, че не. Смятам, че мога да докажа, че Конър не е бил близо до колибата, когато сър Нийл е бил убит. — Тя посочи към Питър. — Вие сте пристигнали в колибата след обед, нали?

— Да — отвърна Питър. — Когато потеглихме насам, бързахме, за да се върнем, преди да се стъмни.

— И кръвта все още беше мокра, нали?

— Не беше топла, но да, беше все още мокра, не бе изсъхнала.

— И след като Мег ви е казала, че Конър е убил чичо си. — Графът кимна, отговаряйки на въпросителната й интонация. — Това значи, че мъжът е бил убит един час след обед.

— Да, мисля, че това е правилното време — отвърна графа.

— Конър не е могъл да извърши убийството, тъй като не е бил в близост до колибата в селото, дори не е бил в Дайхладах. По времето, в което сър Нийл е бил намушкан, Конър или вече е бил, или е яздил към крепостта Дънспайер, за да говори със сър Робърт Далглеш, в опит да разбере кой се е опитал да ме убие. От там е яздил към Абъруелън, за да разбере какво може да знае сър Дейвид Гауди. След това — обратно до Дайхладах, изпращайки Дърмот и Кноби напред към крепостта, тъй като е искал сам да говори с Мег, и може би с чичо си, защото е подозирал, че един от тях може да бъде виновен. Доведох сър Робърт и сър Дейвид с мен. Те любезно предложиха да потвърдят всичко, което казах.

Джилиан остана на мястото си, когато графът махна към двамата мъже да се приближат. Робърт и Дейвид не просто потвърдиха думите й, а и ясно изразиха, че не вярват Конър да е убил сър Нийл. Напълно подкрепиха разказа й, че Конър не е знаел за греховете на чичо си, и че едва наскоро Робърт е започнал да подозира, че мъжът може да има нещо общо с кървавата вражда, която почти унищожила трите клана. След като графът ги освободи, Джилиан знаеше, че лорд Дънстън вярва в невинността на Конър. Щеше да се погрижи Конър да научи, че съюзът му с другите леърди е по-силен, отколкото е подозирал, дори и този с графа. Джилиан можеше да почувства облекчението му, че невинността на Конър е доказана.

— Много добре, милейди — каза й графът. — Никога не бих предположил, че една жена би осъзнала значението на това дали кръвта е влажна или вече изсъхнала.

— Ами, идвам от семейство, благословено с много лечители — отвърна тя. — Това е едно от нещата, на които се научаваш, когато добиваш уменията на лечител.

— Не бъдете толкова скромна, милейди. Това бе добре планирана защита, прецизна и не оставаща място дори за капка съмнение. — Той най-после се усмихна. — Предполагам, че сега ще ми поднесете истинския убиец.

— Да, но мисля, че вече знаете кой е той. — Тя погледна към придружителите си. — Бихте ли ги довели сега?

Графът въздъхна и поклати глава.

— Жената, разбира се. Тази на име Мег?

— Да, милорд — отвърна Джилиан. — Другите две наистина са излъгали заради нея, но са били много изплашени. Мег е луда, милорд, и сега вече е напълно извън себе си. Разбирам защо те са се страхували и са направили каквото им е наредила, особено когато са станали свидетели на убийството. И все пак лъжите им опетниха името на съпруга ми и можеха да го изпратят на бесилото. Освен това не ни казаха истината доброволно, а защото се бояха. Заплаших ги с нещо по-голямо. Затова, боя се, че не мога да реша какво да правим с тях.

— Ако не са държали ножа и не са извършили убийството, няма да ги обеся. — Тя въздъхна облекчено. — А какво ще направя, зависи от това колко вина ще реша, че споделят с водачката си. Милостиви боже! — извика той и очите му се разшириха, гледайки към вратата.

Джилиан потръпна слабо, гледайки как Дърмот и Ангъс влачат Мег пред графа, а Робърт и Дейвид водеха доста смирените Пег и Джени. Завързана и със запушена уста, борейки се диво срещу мъжете, които я водеха, с голата си глава Мег наистина изглеждаше страховито. Но погледът в очите й, силният гняв и омразата, които Джилиан усети в жената, й показаха, че Мег не си е загубила напълно ума, и симпатията, която останалите изпитваха, виждайки вида й, бързо се изпари в мига, в който махнаха превръзката, запушваща устата й.

Графът беше спокоен и не особено страшен, докато говореше с Джени и Пег. Но беше ясно, че е ядосан заради лъжите им. На Джилиан не й бе нужно да се рови в чувствата му, за да научи това. Сега двете жени казаха истината и се притиснаха към Робърт и Дейвид, когато Мег ги изгледа злобно. Очевидният им страх към жената накара графа да омекне към жените. Сега Джилиан знаеше, че те няма да бъдат наказани толкова сурово, тъй като според графа бе приемливо една жена да бъде страхлива и никой не би го обвинил, че е бил по-снизходителен към тях.

След като заповяда на мъжете си да отведат двете жени, лорд Дънстън нареди да махнат превръзката от устата на Мег. Джилиан почти се усмихна на неохотата, с която Дърмот изпълни нареждането на графа. Веселието й изчезна миг, след като чу първите думи на Мег. Дори очите на графа се разшириха от отвратителните, богохулствени и несвързани слова, изливащи се от устата на жената, които буквално бяха напоени с омраза и гняв. Джилиан се надяваше той да не е прекалено шокиран от чутото, че да не забележи колко объркани и несвързани бяха думите й.

— Запушете й устата — нареди лорд Дънстън с изненадващо дрезгав глас. — Как не успях да видя тази лудост? — попита той, когато запушиха устата на Мег и мъжете на графа я изведоха от залата.

— Бе добре скрита, милорд — отвърна тя и млъкна, когато лордът каза на придружителите й и на братовчед й да седнат и да пийнат по чаша вино.

— Защо вече не е скрита? — попита той, когато всички се настаниха.

— Мисля, че убийството я е отключило — отговори тя. — Дори причината да убие сър Нийл Макенрой може да е помогнало на лудостта да я надвие. А след това и планът й да види Конър обесен за убийство, което не е извършил, се провали. Всяко малко нещо, което се е проваляло, я е избутвало все повече към болестта вътре в нея. В мига, в който гневът й нарасна толкова, че да не може да го контролира, лудостта излезе наяве.

— Какво се е случило с косата й?

— Ами, както при треската, надявахме се, че отрязвайки й косата, ще можем да прогоним демоните, които са се вселили в нея. — Джилиан мразеше да лъже, но не искаше да признае какво бе сторила.

— Демони? А защо на главата й са останали няколко кичура коса?

Тя можеше да види, че той не вярва на нито една нейна дума. Не й бяха от помощ и емоциите, излъчващи се от придружителите й, които варираха от вина, веселие, до преиграна невинност, и бе повече от очевидно, че бе излъгала. За щастие изглежда графът нито се интересуваше от лъжата й, нито го бе грижа, че са се опитали да принудят Мег да направи признание.

— Ами не искахме да я оставяме напълно плешива — заяви Джилиан и изчака всички в залата да спрат да се смеят, преди да попита сладко: — Сега ще освободите ли съпруга ми, милорд?

— Да, ще е свободен след миг. — Графът млъкна и се усмихна. — Веднага щом ми изпеете една песен. Братовчед ви ми каза, че имате най-прекрасния глас и бих се радвал да го чуя.

Джилиан изгледа ядосано Пейтън, но братовчед й само сви рамене. Беше очевидно, че никой от тези, които бяха дошли с нея в Динок, не смяташе да я спаси. С раздразнена въздишка тя се изправи, сложи ръце на кръста си и започна да пее.

Беше тъжна история за млад лорд, който живеел добре, биел се добре и се оженил добре. Земите и хората му просперирали. Тогава един пролетен ден видял селско момиче, което пеело на овцете, и решил, че трябва да я притежава. Той я отвел в замъка си и я заключил в кулата, където да може да я посещава, когато пожелае. Тя пеела за него винаги когато й заповядал, а той й осигурил целия лукс, който би могла да иска една жена, но отказвал да я освободи. Изминали дни, седмици, месеци и години. През прозореца на луксозния си затвор тя гледала мъжа, когото обича, да се жени за друга жена. Гледала погребението на родителите си. Гледала как живота минава покрай нея, докато стояла на прозореца в кулата. Тогава един ден лордът се качил в кулата и открил, че стаята е празна, а капаците на прозореца са широко отворени. Всичко, което било останало от момичето, били цветята, които обичала да слага в косите си, носещи се по повърхността на реката под прозореца й.

Оглеждайки се, докато пееше последните редове от песента, Джилиан можеше да види как Пейтън също пее с нея. Той я погледна развеселен. Джилиан си сипа вино и погледна графа. Той изтриваше сълзите от ъгълчетата на очите си.

— О, милейди, никога не бях чувал толкова хубава песен — каза той, въздъхна и се усмихна. — Никога не съм си мислил, че мога да се насладя на такъв словесен шамар. Или може би бе само лека плесница?

Джилиан се изчерви виновно и се опита да изглежда невинна.

— Това беше просто една песен, милорд.

— Разбира се. Питър — каза той на широко ухиления мъж, — отиди и доведи грамадния й съпруг! — Веднага щом Питър отиде да изпълни заповедта, графът се обърна отново към Джилиан: — Ще обеся Мег. Може би това ще бъде най-милостиво, имайки предвид лудостта й. И така ще сме сигурни, че всички ще са в безопасност. Другите две ще бъдат изпратени в едно от далечните ми имения и ще работят там като прислужници. Няма да им е позволено да напуснат крепостта, но ще могат да изберат как да живеят… или честно да изработват прехраната си, или по гръб. Не ме е грижа.

И Джилиан не се интересуваше, затова кимна. Не искаше да бъдат обесени, но все пак те бяха помогнали на Мег да опита да обеси Конър и имаше нужда да бъдат наказани по някакъв начин. Може и да не получеха това там, където отиваха, но за нея бе достатъчно, че няма да ги види никога повече.

Пейтън пристъпи зад нея и я прегърна. Задържайки ръка около раменете й, той й каза:

— Справи се много добре, момиче. Много добре.

— Смяташ ли да ме погалиш по главата? — попита тя и чу смеха на графа.

— Може би по гърба. Ах, вярвам, че този, който влезе в залата, е съпругът ти — промърмори той. — Доста бърза. Без съмнение е нетърпелив да напусне онази малка стая.

Джилиан направи крачка настрани от Пейтън, но той я последва и застана близо до нея.

— Няма ли да ме представиш?

— Разбира се. Просто си помислих, че ще е добре да стоя до теб, а не в прегръдките ти. — Тя надникна иззад Пейтън и видя Конър, обграден от роднините и приятелите си. Той дори им се усмихваше. Тогава Нанти посочи към нея. Конър само я погледна и на мига тръгна към нея, а от веселието му нямаше и следа. Джилиан имаше неприятното чувство, че Нанти или не е успял да се изкаже достатъчно бързо, или просто е пропуснал да спомене пред Конър, че Пейтън й е братовчед. Конър със сигурност не изглеждаше като мъж, готов да се запознае с член от семейството й.

— Той идва — каза тя, — по-добре да се отдръпна малко от теб.

— Не ставай глупава. Ние сме братовчеди. Какво против може да има? — попита Пейтън и се обърна с лице към Конър.

Последните думи на Пейтън бяха изречени с лек изненадан вик. Конър го сграбчи за предната част на туниката и го вдигна във въздуха. За изненада на Джилиан, Пейтън започна да се смее. Тя не бе особено сигурна какво забавно намира братовчед й в това да бъде вдигнат на педя от земята от грамаден мъж с убийствен поглед, но реши да не се тревожи сега за странната му проява на хумор. Джилиан бързо сграбчи юмрука, който мъжът й се канеше да забие в красивото лице на братовчед й.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Какво мислиш, че правя? — попита Конър и изпита странно желание да се разсмее, докато гледаше как жена му бе обвила и двете си ръце около юмрука му и го бе притиснала към гърдите си. — Имам намерение да съборя този похотлив хубавец на пода. — Той отдръпна ръката си и почти се засмя, когато я повлече със себе си, след като тя отказа да го пусне. — Освободи ме, съпруго.

— Не можеш да го събориш на пода. Той ми е братовчед. И е гост на лорд Дънстън.

Конър погледна към ухиления граф, който му кимна.

— Смятам, че имаш прекалено много братовчеди — намуси се той към Джилиан и буквално пусна Пейтън настрани.

Джилиан гледаше как Фиона помага на все още смеещия се Пейтън да се изправи на крака. Беше й много любопитно да разбере какво е толкова смешно, но някакъв силен инстинкт й каза да не пита, тъй като отговорът му вероятно ще я засрами, и то пред доста хора. Това усещане обаче изчезна, когато си спомни разказите на братовчедките й, как Пейтън си пъхал прекалено красивия нос в отношенията със съпрузите им. И макар да не бе сторил нищо лошо, Джилиан не искаше той да се вре между нея и съпруга й. Тя пусна юмрука му и бе изненадана, когато той задържа ръката й близо до бедрото си.

— Конър, това е братовчед ми, сър Пейтън Мъри от Дънкойл — каза тя, когато Пейтън се изправи пред тях. — Пейтън, това е съпругът ми, сър Конър Макенрой, леърд на Дайхладах. — Както се случи, когато се запозна с баща й, двамата мъже се гледаха сурово, но без и следа от обида.

— Защо си тук? — попита той Пейтън, неочаквано сещайки се за историите, които Нийл бе разказвал за прекалено красивия млад мъж.

— Когато графът изпрати вест на краля, че сър Нийл Макенрой е мъртъв, питайки дали ще бъде оставено на него да осъди виновника, той поискал някой Мъри да донесе решението на краля. Все пак си женен за една Мъри. Засега.

Виждайки как Конър присви очи, Джилиан побърза да каже.

— Е, сега може да погостуваме тук.

— Не, сега можем да се върнем в Дайхладах. — Конър погледна към графа. — Свободен ли съм?

— Да — отвърна той, — жена ти доведе истинския убиец. Обвинителката ти… Тази жена, Мег. Ще бъде обесена. Двете й приятелки ще бъдат изпратени далече и повече няма да ви безпокоят.

Джилиан видя как графът повдигна едната си вежда, когато Конър изгрухтя в отговор и тя въздъхна. Реши, че ще й се наложи да направи нещо за навика на Макенрой да грухтят така. Тогава вниманието й бе привлечено от нещо, което каза лорда.

— И, разбира се, като негов наследник, всичко, което принадлежи на сър Нийл, вече е твое — каза графът на Конър. — Имението е малко, но подозирам, че тъй като имаш четирима братя и сестра, ще ти бъде от полза. Не мога да си спомня името…

— Клакхтром — казаха Конър и Дърмот в един глас.

— Клакхтром? Тежък камък? — Джилиан извъртя очи. — А аз си мислех, че Ал-давок има нужда от смяна на името.

— Какво не ти харесва в името Ал-давок? — попита Конър. — Точно описва какво представлява… парче земя.

— Тъпо е. Ужасно тъпо. Бях опитала да измисля някое по-красиво име, нещо, което предизвиква в ума и сърцето ми по-приятни мисли. Може би нещо, което да възхвалява растенията и цветята. — Тя едва не се разсмя на отвратените изражения на мъжете. — Защо някой ще нарече дома си тежък камък? Дори стара мярка за земя има повече смисъл.

— Така се маркира най-доброто място, на което да се построи кула — сви рамене Конър. — Ако измислиш по-добро име, мъжко име, ще го обмисля. Или по-добре Дърмот да го направи. Той ще получи Клакхтром и ще бъде негов леърд. Антъни може да стопанисва Ал-давок от наше име. — Конър се обърна към графа. — Дърмот ще ви изпрати пълен отчет за притежанията на чичо ни, милорд. Не мисля, че сър Нийл е постигнал много през всичките тези години.

Или не по честен начин, помисли си Джилиан. Начинът, по който се гледаха графа и Конър, й подсказа, че и те мислят същото. Тя не знаеше какво е получил току-що Дърмот, никой не знаеше, но бе сигурна, че каквото и да е, той ще направи всичко по най-добрия начин.

— Значи ще направиш Дърмот леърд на Клакхтром? — попита графът и когато Конър кимна, добави: — Колко големи са другите две момчета?

— Антъни е на двадесет и две — отвърна Конър, — а Ангъс е на двадесет. Винаги оставяме някой у дома. Този път в крепостта е останал Дрю, Андрю, той е на осемнадесет.

— Добре, Дърмот, Антъни и Ангъс — каза графът, викайки тримата мъже да се приближат, — посветени ли сте в рицарство?

— Не, милорд — отвърна Дърмот. — Конър реши, че тази чест трябва да ни бъде дадена от някой друг леърд, и че титлата ще има повече тежест, ако не ни е дадена от собствения ни брат. Сър Робърт обяви Кноби за рицар, след като му помогна да прогони едни крадци от земите си, но тогава ние все още бяхме прекалено млади.

— Е, вече не сте прекалено млади.

— Но, милорд, ние не сме се били, за да заслужим титлата.

— Не? Заедно с брат ви вие сте се борили да оцелеете, да просперирате и да поддържате мира между трите клана дванадесет дълги години. Това е повече от достатъчно. След две-три години изпратете Андрю при мен — каза той на Конър и сви рамене — или по-рано, ако реши да се обучава далеч от Дайхладах. Ще се погрижа да получи шпорите си.

Джилиан застана до Фиона, докато тримата млади мъже биваха посветени в рицарство. Тя се усмихна, когато Пейтън извъртя очи, нежно попивайки сълзите от лицата им с ленена кърпичка. След това обви ръка около раменете й и я целуна по бузата.

— Ще се видим скоро — каза й той, когато церемонията свърши.

След като поздрави братята си, Конър се обърна към тях и се намръщи.

— Колко скоро? — попита тя, гледайки как Конър се насочва в тяхна посока и надявайки се, че няма пак да иска да събори Пейтън на пода.

— Другиден. Две нощи. Тогава ще трябва да решиш какво да правиш с него, скъпа.

— Ако тръгнем сега, ще се върнем у дома навреме, за да ми помогнеш с банята — каза Конър, като избута Пейтън от Джилиан и я поведе навън от залата на графа.

Макар все още шокирана от новината на Пейтън, Джилиан успя да каже няколко думи на сбогуване с развеселения граф. Две нощи, бе й казал Пейтън. Две прекалено кратки нощи, за да успее да измъкне нещо повече от страст от съпруга си, преди да направи избора си. Тази вечер, реши тя, просто щеше да се наслаждава на факта, че Конър е свободен и в безопасност. След всичко, което се бе случило след раняването й, тя просто нямаше сили да мисли за нищо и да взима съдбовни решения.

А и щеше да й е доста трудно, реши тя, след като ръката на съпруга й се плъзгаше под полата й. Тя изписка и го хвана, опитвайки се да го спре. Джилиан се огледа наоколо, виждайки, че яздят сами, няколко метра зад останалите. Освен това, Конър ги бе увил с наметалото си така, че да скрие действията си от чужди погледи. Очевидно бе, че е опасно да се разсейва покрай този мъж, помисли си тя, потръпвайки, когато ръката му се обви около едната й гърда и я погали.

— Конър — най-после възрази тя, — другите ще ни видят.

— Не могат да ни видят — каза й той. — Това ми липсваше.

— Ще издавам звуци.

— Аз ще ги заглушавам с целувки.

— Ще се досетят какво правим.

— Ако погледнат към нас, ще си помислят, че само ухажвам жена си.

— Това ухажване ли е?

— Да — той захапа леко ухото й. — Сега мълчи, съпруго — нареди й той, вкарвайки единия си пръст дълбоко в нея и карайки я да простене, — и язди!