Хана Хауъл
Шотландска съпруга (19)

Осемнадесет

— Трябва да й кажеш.

Дърмот въздъхна и се опита да игнорира сестра си, докато се хранеше. Беше се върнал от крепостта на графа, беше се измил, беше хапнал малко и веднага се бе свлякъл в леглото си, където спа до сутринта. Все още се чувстваше изтощен, но знаеше, че това е причинено най-вече от тревога и тежестта на случващото се, които не му позволиха да спи добре. Конър бе уловен в опасен капан и обвинен в убийство. Това стоварваше на плещите му отговорност, която наистина не желаеше.

Най-трудната част щеше да бъде да каже на останалите от семейството истината за чичо им. Без значение дали са харесвали мъжа или не, новината щеше да бъде трудна за приемане. Нийл бе поддържал войната между трите клана и бе виновен за погубването на повече животи, отколкото Дърмот можеше да преброи. Още по-трудно щеше да е всички да осъзнаят, че грозната истина дава на графа реална причина да смята, че Конър е виновен. Ако не намереха истинския убиец, който да отведат при графа, можеха да се надяват само, че престъпленията на чичо му да бъдат сметнати за достатъчно големи, че да спасят Конър от бесилката.

— Тя пита за него, нали? — обърна се той към Фиона, която стоеше до него на масата в голямата зала.

— Не, макар да мисля, че много иска да попита — отвърна Фиона.

— Как се възстановява?

— Много добре. Лекува се бързо и е много по-силна, отколкото съм вярвала, че може да бъде. Точно както каза Джеймс. Тази сутрин я заварих на крака, макар да бе доста бледа, стоеше стабилно. Тя има нужда да знае какво се случва с Конър. Ще й помогне.

— Мислиш, че толкова лоша новина ще й помогне да се възстанови? — попита удивен Дърмот.

— За нея ще е добре да знае истината. Поне няма да стои и да си мисли, че Конър е ранен или мъртъв, или по-скоро, че не го е грижа за нея, за да отиде да я види.

— Добре. — Дърмот се изправи. — Намери момчетата и ги доведи в спалнята на леърда. Кноби също. Къде е Джеймс?

— Замина скоро след като Джили се събуди. Каза, че е очевидно, че тя ще се оправи и искаше да отнесе новините до семейството им. О, и новината за Конър също. Помислих, че може да повярва, че Конър е убил чичо, но Джеймс каза, че не го вярва и че знае, че е бил обвинен несправедливо. Но се тревожеше, че семейството му може да повярва на слуховете и искаше да се погрижи да знаят истината. Освен това каза, че Мъри имат опит във фалшивите обвинения в убийство и може да имат идея как да освободят Конър, ако вече не е свободен, когато пристигнат. — Фиона най-после се усмихна. — Трябвало да запомня всичко, и после като се върне, да му разкажа с подробности.

— Само ако съм с теб, когато разказваш, историята ще е наистина добра. Отивай, момиче, нека съберем семейството.

— Толкова ли е лошо?

— Достатъчно.

* * *

Джилиан почувства напрежение и почти се изплаши, когато всички роднини на Конър и Кноби се събраха в стаята й. Почувства лека утеха от това, че никой от тях не скърбеше, което доказваше, че Конър все още е жив. Имаше кратък момент на задоволство, когато Майри донесе вино и чаши за всички, разменяйки си срамежлива усмивка и изчервявайки се към Кноби. Беше очевидно, че Майри най-после е споделила чувствата си и той й е отвърнал с равен на нейния интерес. В мига, в който тя излезе, напрежението, което изпитваше всеки в стаята, сякаш я заля.

— Първо трябва да ви кажа за чичо ни — започна Дърмот.

— Знаем, че е мъртъв — каза Нанти.

— Търпение. Това, което трябва да ви кажа, е какво научихме след смъртта му. Чичо ни не е бил такъв, за какъвто се е представял. Има неща, които никога не сме знаели, които не бихме могли дори да предположим.

Когато Дърмот погледна Джилиан, тя усети ледена тръпка.

— О, господи, всички негови тъмни тайни са излезли наяве, нали?

— Да, и те наистина са били много тъмни. — Поемайки си дълбоко дъх, Дърмот разказа какво бе научил от Конър за сър Нийл. — По-тъжното е, че вече осъзнавам, че той не ни е помагал, просто защото не го е било грижа дали ще оцелеем. Не е имал смелостта да убие всички ни сам и по тази причина е правел всичко по силите си да настройва клановете срещу нас, и сигурно е бил доста разочарован, че сме оцелели след последното клане. — Когато видя колко са пребледнели всички, той въздъхна. — Май не беше редно да ви го казвам.

— Не — възрази Фиона, изтривайки сълзите от очите си, — така е редно. — Останалите кимнаха в съгласие. — Тази ужасна тайна е била скрита прекалено дълго. Сега, когато е освободена, ще се разпространи бързо. По-добре да я чуем сега от теб, вместо слуха да ни бъде донесен от някой непознат. Докато се разказва от уста на уста, историята ще стане още по-черна, ако това въобще е възможно — промърмори тя и седна на леглото до Джилиан.

Джилиан се пресегна, за да хване ръката на Фиона, мълчаливо предлагайки й утеха.

— И затова графът вярва, че Конър е убил чичо си.

— Да — отвърна Дърмот. — Казали са му, че чичо и Конър са се скарали, и в гнева си Конър го е убил. Кинжалът на Конър е бил забит в сърцето му.

— Мег го е откраднала, когато я изгони.

— Така изглежда. Конър смята, че Мег и Нийл са се били съюзили, за да се отърват от теб. Пуснали са слухове за способностите ти. При това силно преувеличени. Но не бих се учудил, ако Нийл е вярвал на всичко и страхът да не разбереш тайните му го е накарал да проговори. Преди да дойдеш, той вероятно не е мислил много за това, което е сторил. Тогава неочаквано умът му е бил зает от страха да не научиш какво крие и да го изобличиш. Това е поддържало миналото живо в ума му.

— Мислили са, че могат да изплашат хората и да ги накарат да ме прогонят или сама да избягам в опит да се скрия от опасните слухове.

— Нямаме доказателства или признание, но само няколко човека в Дайхладах знаеха за уменията ти. Трябва чичо да е разпространявал тези слухове.

— Мег, Джени и Пег бързо са се присъединили към него. Но това е без значение. Когато истината за тези, които разпространяват слуховете излезе наяве, те ще загубят силата си. Къде е Мег? — попита тя.

— Графът каза, че е наредил и на трите да се върнат обратно в колибата си, но когато се връщах от крепостта Динок, не видях и следа от тях — отвърна Дърмот.

— Не се изненадвам. Съмнявам се обаче, че са далеч — добави Джилиан, поглеждайки към Дърмот. — Те няма къде да отидат, нямат пари, нито роднини. Освен това Мег ще иска да остане тук, за да види резултата от лъжите и престъпленията й.

— Имаш ли план, Джили? — попита Фиона, докато помогна на Джилиан да седне и й даде чаша вино.

— Сигурна съм, че Дърмот има един или два плана, Фиона — каза Джилиан.

— Един-два — отвърна Дърмот, — но не съм имал време да ги обмисля добре. На първо място трябва да открием истинския убиец.

— Мег е, нали? — Джилиан бе сигурна в това, но ревността и отвращението можеха да повлияят на преценката й.

Дърмот кимна, сядайки накрая на леглото и облягайки гръб на едната от дебелите колони.

— Да, така мисля. Същото мисли и Конър. Но не смятаме, че е убила копелето по причината, която би ни накарала да се отървем от него.

Ангъс кимна.

— Мег и другите две не са изгубили никой в клането. Едва ли ги е грижа какво се е случило тук.

— Може би чичо ви е започнал да пръска отровата заради омразата, която изпитва към жените, или е разярил Мег, като е отказал да й помага. — Джилиан поклати глава. — Тя е способна да изпитва истински гняв, особено ако вярва, че е била обидена, а чичо ви беше много добър в това. Ще можем да научим истината, след като намерим Мег и другите две. Това трябва да е първото, което да направим.

— Съгласен съм — каза Дърмот и кимна към останалите мъже. — Може да започнем да я търсим още сега.

— Как приема Конър всичко това? Разярен ли е? — попита Джилиан почти с надежда.

— О, не. Той е съкрушен.

— О, господи. Яростта би била по-добре.

— Да. Сега той мисли, че ни е провалил и не заслужава да бъде леърд. — Дърмот вдигна ръка, за да накара роднините си и Кноби да замълчат, когато всички извисиха глас в протест. — Направих всичко по силите си да го накарам да разбере, че никой не би могъл да предположи каква тайна крие чичо ни в черното си сърце. Дори му признах от колко дълго време ненавиждам мъжа, и че съм можел да кажа на Конър да се замисли поне защо той е единствения възрастен мъж, преживял клането, но не го бях направил. Това е престъпление, за което никой от нас не е виновен. Нийл причини смъртта на толкова много хора, не само на Макенрой.

— Но не успя да го убедиш, нали?

— Не, Джили. Предателството ранява дълбоко, особено след като Конър гледаше на него като на баща. Колкото повече мисли за последните дванадесет години, толкова по-ясно вижда, че чичо не е правил нищо за нас, че е трябвало да си зададе някои важни въпроси още от самото начало и как е бил правен на глупак. Конър мисли, че е предал всички ни, позволявайки на един убиец да се движи между нас, когато сме били най-уязвими. Това показва много ясно как Нийл лесно е можел да убие всички, които оцеляха след клането. Както казах, мисля, че по най-страхливия начин Нийл се е опитвал да ни довърши, като не ни е помагал. Дори не прояви желание да прибере Фиона в дома си, когато навън бе студено. И Конър също така се обвинява за това, че му е позволил да се доближи и до теб, Джили. Как не е видял каква заплаха е той за теб. И още много. Той е заключен в килия, високо в една от кулите на крепостта, където дори няма прозорци, и макар да му е осигурен всеки комфорт, стои сам в тъмното в продължение на часове.

— И така може да се самообвинява отново и отново. Е, това решава всичко. Трябва да го видя.

— Не! До там са няколко часа езда, а ти бе сериозно ранена преди два дни.

— Болезнено, не сериозно. — Тя вдигна ръка, когато Дърмот понечи да възрази. — Стрелата премина високо през рамото ми, засягайки много малко част плът от прекалено слабото ми тяло. Мускулите не са засегнати, нито костта, а почти не съм кървяла. Да, боли ме. Но не чак толкова, колкото ме болеше, когато ме улучи стрелата през онзи ден. Докато съм внимателна и не отворя раната, ще съм добре. Но дори да се случи, ще ме заболи малко повече.

— Но ездата…

— Ще отида с каруца и предварително ще се подготвя, за да направя пътуването по-лесно.

Дърмот се намръщи.

— Това ще удължи времето, което ще ти отнеме да стигнеш дотам. И не съм сигурен, че ще успееш да отидеш и да се върнеш за един ден.

— Ще остана в Динок. Дърмот, не може да оставиш един мъж сам в тъмното да се измъчва, мислейки за най-голямата си грешка. От деня, в който са били убити родителите ви, главната цел в живот на Конър е била защитата и оцеляването на семейството и клана му. Не можем да му позволим да стои и да се обвинява за това. Всички знаем, че не се е провалил и очевидно има нужда някой да налее малко разум в главата му.

— Права си, но може би ще е най-добре, ако аз го направя.

Джилиан поклати глава.

— Не. Той е твой леърд. Мъжът, който те е отгледал, който те е пазил и всичко останало. Сигурна съм, че ще кажеш какво ти е на ума, но в някакъв момент ще спреш и ще му спестиш нещо. Ако, разбира се, издържиш достатъчно, преди да се ядосаш и да излезеш от стаята. — Тя размени бърза усмивка с Фиона.

— Джили, ти си му съпруга — каза Дърмот, а в гласа му се промъкна веселие. — Това прави Конър твой леърд и още много повече.

— Да, много биха мислили така. За щастие, ние, жените от клана Мъри, сме по-различни. А и не забравяй едно. Като негова съпруга аз имам някои методи, които ти няма как да използваш. — Джилиан се усмихна на Дърмот, когато той се ухили, чувайки смеха на другите. — Освен това не може просто да ме удари, когато му кажа нещо, което не иска да чуе.

— Ето това е добър аргумент — промърмори Дърмот и се засмя. — Може да отидеш. Вземи Фиона, Кноби и още двама воини със себе си. С братята ми ще издирим Мег и ще се опитаме да измъкнем истината от нея.

— Ако не успеете, ще го направя аз, като се върна.

— Мисля, че мога да съм малко по-заплашителен от теб.

— Да… за мъж, или за жена, която не те познава толкова добре, колкото Мег. Тя знае слабостите ти.

— Какви слабости? — попита Дърмот леко обиден.

— Например това, че по-скоро би наранил себе си, отколкото жена.

— О, не бях мислил за това — намръщи се той. — Но не съм сигурен дали ще повярва, че ти може да нараниш някой.

— Довери ми се, Дърмот, ще повярва. Дай най-доброто от себе си, тъй като скоро не съм играла тази игра, но ако се наложи, ще го направя. Една жена ще повярва, че друга би я наранила, особено ако първата е уверена, че бившата й жертва търси отмъщение за себе си и мъжа си. За да накарам Мег да се почувства още по-застрашена, ще поискам помощта на Джоан. — Тя се засмя, когато след миг на колебание очите на всички се разшириха разбиращо. — И още нещо… научете всичко, което Конър е правил през този ден. Къде е бил, кой е бил с него и кой го е видял там.

— Защо?

— Може би ще успеем да докажем, че той просто не е имал времето и възможността да убие някой.

— Момиче, наистина си доста умна.

— Благодаря ти. Сега трябва да се подготвя за отпътуването към крепостта на графа и към моя самообвиняващ се съпруг.

* * *

Конър възкликна невярващо, когато видя кой беше въведен в стаята му от Питър. Сигурно сънуваше някакъв странен сън, породен от дългия му престой сам в тъмното. Не бе възможно Джилиан да стои пред него, малко по-бледа от обикновено, но напълно здрава. Последния път, когато я видя, тя бе в безсъзнание и току-що бяха извадили стрела от рамото й. Все още трябваше да е леглото им, да почива, да хапва овесена каша или гъст бульон. Макар да бе изгубил леко ориентация за времето, се съмняваше да са минали повече от три дни.

— Господи, Конър, не ти ли дадоха поне няколко свещи? — поиска да узнае тя, слагайки ръце на кръста си и присвивайки очи в опит да го види по-добре.

— Дадоха ми — отвърна той, някак унесено и отиде до високата масичка поставена в ъгъла на стаята, където имаше няколко свещи. — Щом ги запаля, подозирам, че ще изчезнеш, тъй като не може да си повече от видение, родено от прекаленото пиене и мислене.

— Искаш да кажеш от прекаленото самосъжаление.

Този сладък, дрезгав глас със сигурност звучеше като Джилиан, помисли си той, като запали свещите и се обърна към нея. Все още беше леко бледа, но стоеше на крака и лицето й бе изкривено в раздразнена гримаса, без следа от болка. Беше невероятно как тази дребна жена, простреляна със стрела преди три дни в Дайхладах, сега да стои смръщена пред него в Динок.

— Защо не си в леглото ни, ядейки каша и оплаквайки се от раната? — попита той.

— Защото ми казаха, че се самосъжаляваш и реших, че имаш нужда да ти влея малко разум в главата. Ах, вино! Много хубаво! — Тя се приближи, взе чашата му и отпи голяма глътка.

Тъй като Джилиан се настани на единия стол, Конър се върна обратно и седна на своя.

— Да не би случайно да съм сънувал атаката? — промърмори той.

— Не. Бях ранена. Все още ме боли, но винаги съм оздравявала бързо. Затова Джеймс замина толкова бързо към Дъблин, за да каже на семейството ни, че съм добре. Както казах на Дърмот, когато опита да ме спре да дойда тук, стрелата просто направи малка дупка в рамото ми. Все още ме боли, но се оправя с всеки изминал ден, а раната вече започна да се затваря сама.

— Но това беше едва преди три дни!

— Казах ти. Лекувам се бързо. Винаги е било така. Като малка почти не съм боледувала, а бях много дребно дете. Мама смята, че тъй като съм толкова мъничка, Господ е решил да ме направи много здрава. — Тя развърза роклята си, оставяйки я да се свлече до кръста и леко повдигна чистата превръзка над раната й. — Виждаш ли? Грозна е, но се лекува.

Беше права, помисли си той, гледайки раната. Лекуваше се и изглеждаше сякаш е рана отпреди седмица, а не отпреди няколко дни. На светлата й, мека кожа наистина изглеждаше грозна. Сякаш неусетно погледът му се премести на гърдите й и той усети как става твърд при гледката на твърдите й розови зърна, притиснати към прозрачната й долна риза. Бързо насочи погледа си отново към раната, обратно към твърдото напомняне за провала му да я защити. Конър се изправи рязко и застана пред камината, загледан в пламъците. Все още я желаеше отчаяно, но вече нямаше никакво право да я докосва.

Джилиан се намръщи. За един кратък миг Конър реагира така, както обикновено реагираше при вида на оскъдно прикритите й гърди. Тя не разбираше защо мъжът й ги намира толкова привлекателни, но беше така и тя смяташе да използва това преимущество. Сега смяташе да бъде още по-агресивна. Конър имаше нужда да му бъде влят разум, но се оказа, че е затънал много дълбоко в отчаянието си. Трябваше да го измъкне оттам за достатъчно дълго, че да разбере какво му казва. Тя реши, че страстта щеше да успее да стори това. Конър обаче доказваше, че е по-контролиран, отколкото обикновено. Трябваше да е готова да се възползва на мига щом той изпусне дори частица от контрола си. С тази мисъл наум свали долните си гащи и ги прибра в един скрит джоб на полата си. Сега беше готова да му се нахвърли при първа възможност и едва сдържа кикота си при картината, която изникна в ума й.

Нямаше да бъде много трудно, помисли си тя, поглеждайки към него. Той бе облечен само с ленените си бричове. Това, че бе без дрехи и мокрите кичури в косата му й показаха, че се е къпал малко преди тя да пристигне. Джилиан бе благодарна, че преди да стигне Динок, бе решила да спре за миг, за да се измие. Тя го огледа бавно, попивайки с поглед всеки силен сантиметър от него, спирайки се за миг върху твърдото доказателство, че той не се контролира толкова, колкото искаше да я накара да мисли. Ако успееше да го накара да седне, знаеше много добре как да действа.

— Не биваше да идваш, Джилиан — каза Конър, обърна се към нея и изруга наум, тъй като осъзна, че му е почти невъзможно да откъсне поглед от гърдите й. Той си прехапа езика, за да не й заповяда да си облече роклята, страхувайки се, че така ще разкрие чувствата си.

— Не? — Тя отпи от виното си. — Нима трябваше да игнорирам факта, че си бил обвинен в убийство, което не си извършил, и че се самосъжаляваш за това, че си взел глупави решения?

Конър се отпусна отново на стола си и отпи голяма глътка вино, мръщейки се към нея.

— Не трябва да съм леърд. Негово задължение е да защитава роднините и клана си. Аз се провалих. Сляпо приютих в пазвата си змия, позволявайки й да се изплъзне и да нападне жена ми.

Джилиан отиде до стола му и коленичи между дългите му крака.

— Той беше твой чичо, Конър — тя остави чашата си и бавно прокара ръце нагоре и надолу по бедрата му, — кръвен роднина. Всеки се доверява на кръвните си роднини, докато не направят нещо, с което да разрушат това доверие.

— Той оцеля след клането. Това трябваше да е достатъчна причина да се съмнявам. — На Конър му бе трудно да игнорира ласките й и предизвикателната й позиция.

— Не, трябвало е да направиш точно това, което си направил… да бъдеш благодарен, че още един член на семейството ти е оцелял след клането. — Тя се приближи още повече към него, премествайки ръцете си от вътрешната страна на бедрата му, леко целувайки корема му. — Ти си добър и честен мъж, Конър Макенрой, мъж, който е прекарал по-голямата част от живота си, борейки се да опази живи братята и сестра си. По тази причина не се очаква ти от всички хора в клана да предположиш, че един мъж би могъл умишлено да действа така, че да причини смъртта на брат си и семейството си. Ако беше някой друг може би щеше да се усъмниш и да се обвиняваш, че не си видял заплахата, но той беше твой чичо, брат на собствения ти баща, мъж, който баща ти е посрещал с отворени обятия в дома си. Не можеш да се виниш, че не си видял злото в него. Никой друг не го е видял.

— Ти го видя. — Той се пресегна да погали косата й, мислейки все по-малко за чичо си, докато страстта към жена му го караше да копнее за нея.

— Не, аз видях една блуждаеща душа. — Бавно развърза бричовете му, решавайки, че е безсмислено да му казва за подозренията, които бе имала. — Видях един мъж, който се измъчва. — Обхвана с ръце ерекцията му и започна да я гали, усмихвайки се вътрешно, когато той потръпна под нея и обгърна тялото й с крака, принуждавайки я да се приближи до него. — Видях, че е изпълнен с гняв и черни тайни, но никога не съм предполагала какви престъпления са тежали на съвестта му. — Джилиан замени пръстите с езика си, наслаждавайки се на дълбокия стон, който се изтръгна от гърдите му.

— Дърмот каза почти същото — успя да изрече той през стиснатите си зъби.

— Прави сме и ако си разумен, ще се съгласиш с нас.

— Може би… — Започваше да разбира, че бе оставил самосъжалението да го води, но сега страстта бе изместила желанието му да говори.

Конър отпусна глава назад на облегалката на стола и затвори очи, опитвайки се да запази някакъв контрол, докато го обливаха вълни на удоволствие. Искаше му се просто да остане там и да се наслаждава на горещата ласка на езика й, топлотата на целувките и докосването на дългите й, нежни пръсти. Изглежда тя знаеше колко отчаяно се нуждаеше да се потопи в чувствената омая, движейки се напред-назад, позволявайки му да изгуби целия си контрол. Конър приветства краткия миг, в който го пусна, за да свали напълно бричовете му.

И тогава тя се върна, поемайки го бавно в устата си. Конър се вкопчи в подлакътниците на стола си, когато удоволствието се надигна в него, копнеещо за освобождение. Тя го любеше бавно и изкусително. Като дете, опитвайки бавно от любимия си десерт, искайки да му се наслади възможно най-дълго. Тази мисъл му се стори толкова ласкателна, но той знаеше, че скоро ще се наложи да сложи край на играта й.

Отблъсна я нежно, внимавайки с раната й, и я изправи на крака. Джилиан изглеждаше леко замаяна. Осъзнаването, че само фактът, че му дарява любов, я е докарал до това състояние, едва не го накара да изгуби целия си контрол.

— Свали роклята си, съпруго! — нареди той и я загледа как сваля дрехите и обувките си, докато не остана пред него само по прозрачната си долна риза. — Къде са долните ти гащи? — попита той, осъзнавайки, че може да види сенчестото местенце между бедрата й, през прозрачната дреха.

— Свалих ги, докато ти стоеше до огъня — отвърна тя с дрезгав глас. — Помислих си, че трябва да съм бърза, за да ти отвлека вниманието. — Когато той повдигна единия й крак на бедрото си, и бавно започна да сваля чорапа й, тя се хвана с една ръка за подлакътника на стола, а с другата придърпа надолу ризата си, за да се прикрие.

Конър обаче избута ръката й и промърмори:

— Не, съпруго, позволи на горкия си съпруг да зърне онова, за което толкова много копнее.

Джилиан се изчерви, но не възрази, макар че жадният му поглед, който сякаш я поглъщаше, беше повече от леко зърване. Скоро начинът, по който той галеше крака й, докато сваляше чорапа й, я разгорещи толкова много, че вече не мислеше за стеснителността си. Докато той махна и втория чорап, тя вече цялата трепереше. Когато ръката му се плъзна между бедрата й, за да я погали, тя едва не въздъхна от облекчение.

— Толкова красиво гореща и влажна — каза той, целувайки леко корема й през ленения плат. — Обкрачи ме, съпруго!

Тя изпълни нареждането му, но когато се опита да се отпусне върху него, той я хвана за бедрата, задържайки я неподвижно. Джилиан се изчерви, когато той бавно свали ризата й. Начинът, по който я гледаше, очите му потъмнели от страст и силните му ръце, които я докосваха с неизмерна нежност, я накара да забрави срамежливостта си. Държейки я за бедрата, за да не се отърква в него, той сложи другата си ръка на тила й и я придърпа към устата си за бавна, гладна целувка.

Протестът й се превърна в стон на чисто удоволствие, когато той я повдигна нагоре и започна да целува гърдите й. След това я повдигна още малко, целувайки и ближейки кожата между гърдите й, дори и ребрата й. Едва когато близна корема й, тя осъзна какво смята да прави, но след това собствената й страст я замая и вече не я бе грижа. Тя се вкопчи в облегалката на стола, когато той я вдигна по-нагоре и застена от удоволствие и малко неудобство, когато дългите му пръсти започнаха да милват и изучават най-интимното й място. Неудобството изчезна, пометено от истинско удоволствие, когато пръстите бяха заменени от устните му. Малка скромна част от нея бе шокирана от начина, по който извиваше тялото си и му позволяваше да прави каквото пожелае, искайки да му даде свободата да направи всичко, за което копнее, но тялото й бе прекалено жадно за удоволствието, което й даряваше, че да остави скромността й да я командва.

Той си играеше с нея по начина, по който и тя го бе правила с него. Конър я задържаше на ръба на удоволствие, докато не я накара да закрещи. Макар че тя се наслаждаваше истински на действията му, вече не можеше да издържи повече. Зарови пръсти в косата му, изисквайки да спре с това мъчение. Неочаквано, интимната му целувка стана по-интензивна, сякаш и той по своя алчен и заповеднически начин й нареждаше да се предаде. С висок стон тя потрепери и му даде това, което желаеше.

Джилиан още трепереше от освобождението си, когато Конър бавно я свали надолу, съединявайки телата им. Той все още я държеше здраво, отказвайки да й позволи да се движи, докато насочи отново умелите си целувки към гърдите й. Джилиан започна да чувства как страстта отново нараства в нея. Вкопчи се в голите му рамене, учудена от железния му контрол и се запита дали може да му съперничи. След миг тя спусна ръка между телата им, за да докосне чувствителната пъпка на тялото си, точно над мястото, където бяха съединени, и реши, че контролът не е особено важен.

Конър държеше Джилиан неподвижна, сякаш да озапти желанието й. Той стисна зъби на ръба на удовлетворението, тъй като искаше и тя да го достигне заедно с него. Дори леките й движения и начинът, по който тялото й се обвиваше около него, бе прекалено много. В следващия миг тя отново достигна до върха. Само за миг той се наслади на извиващото се около него тялото и след това, докато всеки неин стон на удоволствие ехтеше в ушите му, потърси собственото си освобождение, което го отнесе във висините заедно с нея.

* * *

Джилиан отвори очи, за да види, че Конър се взира в раната й. Болеше малко и дори, докато се носеше на вълната на страстта, усещаше леко подръпване в рамото. Осъзна, че се намират в леглото и бегло си спомни, че Конър ги почисти с чиста кърпа и вода, преди да я отнесе тук.

— Боли ме малко, но не повече, отколкото, когато идвах насам — каза тя.

Той понечи да й отговори, но в следващия момент някой почука на вратата и той изруга. Конър скочи и започна да обува бричовете си, когато осъзна, че досега никога не бяха чукали, преди да влязат в стаята. Той погледна към Джилиан, която бе издърпала завивките до носа си, и отиде до вратата. Когато я отвори, видя Питър и Кноби в коридора.

— Не биваше да позволяваш на Джилиан да предприеме това пътуване — каза той на Кноби.

— Жена ти е упорита колкото теб — отвърна Кноби и хвърли малка чанта на пода в стаята. — Ще съм готов за тръгване при изгрев-слънце.

Питър бутна поднос с храна и напитки в ръцете на Конър, затвори и заключи вратата. Конър се обърна и отиде до леглото. След това погледна към малката чанта, преди да насочи поглед към Джилиан.

— Подготвила си се да останеш за през нощта? — попита той.

— Предположих, че самосъжалението е трудно за прогонване. — Тя седна, нагласи косата си така, че да пада пред гърдите й, и си взе тънък резен хляб.

— Е, вярвам, че вече приключих със самосъжалението — каза той и след като събу бричовете си, се настани отново в леглото. — И все пак е хубаво да останеш тук за през нощта, в случай че изпадна отново в това състояние един-два пъти преди изгрев-слънце. — Той й намигна, карайки я да се засмее и попита: — Значи ще се върнеш в Дайхладах? Какво смяташ да правиш? Малко се съмнявам, че ще си почиваш, както би трябвало да направиш.

— Възнамерявам да намеря истинския убиец и да те измъкна оттук.

Той я изглежда за миг, изумен от факта, че тази дребна жена ще му помогне, ще го спаси. Беше минало много време, откакто някой бе правил нещо подобно за него. Конър се усмихна леко.

— Ако някой може да го направи, това си ти, съпруго — каза той. — А сега яж! Имаш нужда от сили.

— Раната ми се лекува добре — каза тя.

— Силите не ти трябват за това.

— А за да хвана убиеца?

— И за това не. За да изпълниш съпружеския си дълг и да прогониш всяко самосъжаление, което реши да се настани в ума ми през нощта.

— Ах, за мен ще е удоволствие, съпруже.

— Със сигурност ще бъде така, съпруго.