Хана Хауъл
Шотландска съпруга (15)

Четиринадесет

— Какво правиш?

Джилиан въздъхна примирено, поизправи се и седна, щом чу зад себе си познатия дълбок глас. Зачуди се как може Конър винаги да я вижда, когато не бе в най-добрата си светлина. Истината бе, че градината с билки беше подредена, привлекателна и богата, с всичките нови растения, които бе посяла. За нещастие обаче тя изглеждаше така, сякаш се бе въргаляла в калта. Когато мъжът й застана пред нея, тя бе доволна да види, че на лицето му почти е цъфнала усмивка — резултат на това, че леко бе отпуснал юздите на държанието си. Просто й се искаше тази промяна да не бе за нейна сметка.

— Възкресявам билковата ти градина — обясни тя.

— Имаме билкова градина? — Конър се огледа наоколо, мислейки си, че това е много работа за деликатната му съпруга.

— Да, макар да мисля, че е повече с трева, отколкото с билки. Но има билки и остатъци от каменна пътека между парчетата земя, което ми показва, че тук преди някой се е трудил. Освен това намерих и малко семена в бурканчета в един сандък в кухнята. — Тя посочи към хаоса от оплетени бурени и лози близо до стената. — Мисля, че това място е било използвано за кухненска градина. С Фиона смятаме да разплетем тази тайна утре сутринта, ако времето се задържи хубаво.

— Не помня да е имало градина, но по онова време бях младо момче и лесно се разсейвах, а малките момчета се интересуват много малко от билкови градини.

Тя кимна.

— А повечето от възрастните жени са починали и така знанието е умряло с тях. — Джилиан се намръщи, когато той неочаквано я погледна толкова напрегнато, че я накара да се почувства леко разтревожена. — Има ли нещо?

— Баща ти е тук.

— Тук? В крепостта? — Тя скочи на крака, но след миг нетърпението й се стопи, виждайки, че е покрита с мръсотия.

— Не, отвън пред портите с дузина въоръжени мъже.

— О, боже!

— Иска да говори с теб.

— Не с теб?

— Не, или поне все още не. Накарах го да се закълне, че няма да те задържи, или да опита да те отведе с него.

Джилиан направи гримаса, подозирайки, че баща й не е приел леко това искане.

— Значи мога да отида да говоря с него?

— Да, когато се закълнеш, че няма да се опиташ да избягаш с него.

— Кълна се.

Тя посрещна спокойно твърдия му поглед. Конър нямаше нужда да знае всички причини за бързото й съгласие. Сега просто не бе времето да избяга у дома с баща си. Все още бе съпруга на Конър. И още имаше желание този брак да потръгне. Беше прекалено рано да се предаде. Освен това нямаше да остави възможността, която имаше, да й бъде отнета от роднините й, които с тревогата си можеха да причинят повече проблеми. По законите на църквата и Шотландия тя бе съпруга на Конър и никой нямаше да може да го промени, без да предизвика много шум.

Когато Конър кимна и посегна към нея, тя бързо отстъпи назад.

— Кажи на татко, че ще изляза да говоря с него след петнадесет минути. Трябва да се почистя от цялата тази пръст. Трябва да изглеждам възможно най-добре, когато се срещна с него.

Конър я изгледа как се втурна към крепостта, преди да се обърне, за да се върне на крепостната стена и да говори отново с разярения й баща. Макар да не бе обсъждал това с Джилиан, той не бе забравил онова, което му каза Джеймс. Че тя може по всяко време да сложи край на брака им. Щом Джеймс го знаеше, то сър Ерик Мъри със сигурност бе наясно, поради което не покани веднага мъжа да влезе в Дайхладах. За нещастие баща й не си тръгна, оставайки непоклатим в искането си да види дъщеря си. Дори факта, че Джеймс бе тук с Джилиан, не бе достатъчен да успокои сър Ерик. Карайки и бащата, и дъщерята да се закълнат, че тя няма да напусне Дайхладах, бе единственото решение, което можеше да измисли Конър, но не бе особено доволен от него.

— Мисля, че този мъж ще е повече от щастлив да се добере до теб — промърмори Кноби, след като Конър изкрещя заръката на Джилиан от върха на крепостната стена.

Гледайки как сър Ерик крачи пред мъжете си, Конър кимна.

— Мога да видя откъде момичето е наследило темперамента си.

— Странно, но очаквах да е по-едър.

— Начинът, по който изрича името му, докато заплашва хората с него, със сигурност кара човек да си помисли, че е гигант. Може би е по-едър, ако го видиш отблизо.

— Нямаш намерение да слезеш там долу, нали? — възрази Кноби и хукна да настигне леърда си, когато Конър започна да слиза от стената.

— Няма да се доближавам много до него. Нека бащата и дъщерята да си поговорят насаме. Просто смятам да бъда наблизо.

* * *

Джилиан изтича през портите на Дайхладах право в отворените обятия на сър Ерик. Нямаше нужда от истинска утеха, но бе толкова хубаво отново да бъде прегърната от баща си. Когато той най-после й позволи да отстъпи крачка назад, тя остана търпеливо на място, докато той я оглеждаше от глава до пети. Разговорът, който им предстоеше да проведат, на места можеше да е малко неудобен, затова тя не бързаше да започнат.

— Не си била наранена — каза сър Ерик с лек намек за въпрос в гласа си.

— Не, татко — отвърна тя, — сър Конър никога не би ме наранил.

— Кажи ми какво се случи.

— Не спря ли в Дъблин, за да може мама да ти разкаже всичко? Изпратих Джеймс да й каже.

— Каза ми. Сега искам да ми го кажеш и ти.

Тя направи гримаса, но започна да разказва историята. Джилиан отдели повече време, за да разкаже в детайли как бе успяла да осуети първите три опита за превземане на крепостта, и беше доволна да види усмивката на баща си. Гневът му към Конър нямаше да е толкова силен, ако намереше малко забава в цялата история. Тя малко претупа набързо историята за това как бе омъжена, как бе отведена в леглото и завлечена в Дайхладах. Острият поглед на баща й й показа, че не е успяла да го заблуди.

— Бракът беше ли консумиран?

— Да, татко — отвърна тя изчервена, забила поглед в ботушите си.

— Това той ли е, ето там, между портите и нас?

Джилиан погледна през рамо, изненадана да види, че Конър е излязъл от крепостта.

— Да. Високият мъж, който стои пред останалите.

— А кои са мъжете, които са се струпали зад него?

— Братята му Дърмот, Дрю, Нанти и Ангъс, сестра му Фиона, и дясната му ръка Кноби, истинското име на мъжа е Иън.

— Измежду тях има момиче?

— Да, най-дребничкият. Едва на тринадесет е.

Ерик потърка брадичката си.

— Има ли причина да е облечена като момче?

— Братята й са я отгледали.

— Аха… — Ерик погледна към Конър, после към Джилиан и обратно, повтаряйки няколко пъти процедурата, преди да попита подозрително.

— Кълнеш ли се, че не те е наранил? Той е едър мъж.

— О, да. — Тя се изчерви силно, без да има нужда да поглежда гримасата на баща си, за да осъзнае, че тези две думи говореха много сами по себе си. — Кълна ти се, татко, Конър никога не би ме наранил.

— Говорих с краля. — Той се усмихна, когато дъщеря му го погледна притеснено. — Дадох най-доброто от себе си. Дори малко ми се извини. Всичко е в моите ръце. Няма да отрече, че всичко се случи с негово позволение, но ако избера да сложа край на това, той ще го приеме и ще подкрепи решението ми. Искаш ли да сложа край?

— Не! — каза Джилиан, леко изненадана от това колко бързо изрече думите, тъй като толкова време се колебаеше. — Все още не. Бракът ни беше пред свещеник и беше консумиран. Не трябва ли поне да се опитам да дам шанс на този съюз?

— Да, трябва. Обичаш ли това животно?

Джилиан направи гримаса.

— Има голяма вероятност да е така. Някои дни го обичам, а в други не съм сигурна.

— И защо ти е толкова трудно да решиш? Усещаш ли нещо нередно в него?

— Не. Истината е, че не мога да усетя почти нищо от чувствата на Конър. Всеки път, щом се опитам да стигна до него, сякаш връхлитам върху стена. Това са наблюденията ми от последните няколко седмици. — Тя въздъхна, изгледа дълго Конър, преди да погледне към любопитното изражение на баща си. — Той е твърд мъж с железен контрол.

— Какво знаеш за него?

Джилиан веднага му разказа историята за живота на Конър. Забеляза как баща й омеква към съпруга й и как в погледа му се появява уважение. Тя не се и съмняваше, че ако с Конър успеят да изградят брака си, баща й щеше да го приеме с отворени обятия в семейството им и то не само защото Конър й бе съпруг. За щастие баща й също разбираше това, че дори един мъж да е добър, не означава със сигурност, че от него ще излезе добър съпруг.

— Смятам, че разбирам — промърмори Ерик загледан в леърда, чието смръщване се засилваше, колкото повече разговаряше с дъщеря си. — Такъв живот и необходимостта да води хората си, докато е бил все още момче, може да изстиска всяка нежност от един мъж.

— Именно — Джилиан обви ръце около тялото си под гърдите. — Той притежава чест, смелост, сила и дълбоко чувство за отговорност. — Можеше да почувства как се изчервява, но се застави да продължи, защото искаше да е честна с баща си. — Споделяме истинска страст. Чичо му му е втълпил някои странни разбирания относно жените, но Конър е достатъчно отворен, че да приеме и друго виждане. Той осъзна, че не му е нужна любовница, нито, че е разумно да държи такава.

— О, сигурен съм, че го е осъзнал. — Ерик поклати глава и се засмя леко. — Не си ми казала нищо лошо все още, момиче.

— Както казах, изглежда цялата нежност в него е била смазана. Не искам от него да стане някой глупак, който да декламира поеми и фалшиви ласкателства. Искам само някаква… ами, емоция, дори намек, че може да почувства към мен нещо повече от страст.

— Искаш да те обича.

— Да, искам го. За момента ще се задоволя и с бегъл намек, че имам място в сърцето му, че съм запалила в него нещо повече от страст. О, татко, преди две нощи той се смя и шокира всички. Една жена почти се разплака, толкова я зарадва смеха му. За щастие, хората му бързо се нагаждаха и се смяха с него, така че той да не се почувства некомфортно.

— По една малка стъпка.

Джилиан кимна.

— Няма да остана в брак, в който съпругът ми не иска или не може да ми даде нещо от себе си. Но възнамерявам да остана негова съпруга, докато не получа това, което искам, или докато не се убедя, че просто трябва да се предам и да се отдръпна.

Ерик я прегърна през раменете и я целуна по челото.

— Искаш да опиташ да създадеш добър брак, но освен това имаш нужда да знаеш, че няма да бъдеш уловена в капана на един студен брак.

— Да, татко. Знам, че сърцето ми ще бъде разбито, ако трябва да го напусна, но ако не намеря начин да накарам Конър да ме обикне, ще ме боли много по-силно и много по-дълго, ако остана.

— Много си мъдра щом виждаш това, моя Джили. Майка ти успя да ме омекоти, щом се венчахме и все пак не беше достатъчно. Съпротивлявах се и се мъчех с месеци, макар да знаех истината в сърцето си. Дори само мисълта, че е можело да преживеем години, през които да получавам само малка част от нея, вледенява кръвта ми. Никога не бих те оставил на подобна съдба. Имаш изход.

— Знам го. Принудителна женитба? — Баща й кимна. — Не бях особено щастлива булка. Да, избрах него измежду тримата леърди и казах клетвите си, но само след три нападения и обещание или по-скоро заплаха за четвърта, този път обединена атака. Това ще свърши работа, нали?

— Да. — Ерик погледна към Конър и почти се усмихна. — Става нетърпелив.

Определено изглеждаше така, сякаш Конър се бе приближил повече, отколкото бе преди няколко минути.

— Обещах му, че ще се върна при него.

— Джеймс, момчето ми — каза Ерик, карайки брат й, който се появи зад нея, да пристъпи напред. — Тук ли ще останеш?

— Да, освен ако нямаш нужда от мен — каза Джеймс и се обърна да види как Джилиан отива при съпруга си, за да го успокои. — Той е несигурен.

— И двамата се заклехме, че тя ще остане тук. Може би той не е толкова непристъпен, колкото тя си мисли.

— Трудно е да се каже, но да, готов съм да се обзаложа, че е превзела сърцето му. Въпросът е дали някога ще позволи на Джилиан да го разбере и най-вече дали ще признае истината пред себе си. Господи, има също възможност, ако той не омекне към нея, да успее да убие чувствата й. Вярвам, че според него любовта е емоция, която го прави слаб, а той не би позволил да има друга слабост, освен клана си.

— Значи смяташ, че е добра идея да опита да го спечели?

— Определено понякога е много забавно — обясни Джеймс с лека усмивка. — Да, трябва да опита. Джили го обича. Сигурен съм в това. Ако всичко това приключи, тя трябва да знае, че е направила всичко по силите си, за да спечели сърцето му. Всичко зависи от това колко дълбоко е заровил емоциите си и дали възнамерява да ги пусне на свобода.

— Ще й дам това време. Дори и с добра причина за прекъсване на брака, това не може да стане толкова бързо. — Ерик скръсти ръце на гърдите си и почти се усмихна. — Вярвам, че съм на път да се запозная със зет си.

* * *

— Конър — каза Джилиан, изправяйки се пред съпруга си, — защо дебнеш тук?

— Просто исках да видя баща ти отблизо — отвърна той. — Не е много едър мъж, нали?

— Достатъчно, и не се нуждае да е планина от мускули, за да върти меч. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Просто си искал да го видиш, така ли? Колко глупаво от моя страна да си помисля, че поне за момент би помислил, че аз и татко можем да не удържим на дадената дума.

— Да, колко глупаво. — Конър я наблюдаваше отблизо. — Говорихте доста време.

— Имах доста за казване. Все пак, когато баща ми замина, за да служи на краля си, ме остави да спя в безопасност в леглото си, след което аз заживях в Ал-давок, отбих атаките на трима леърди, бях завлечена пред свещеника…

— Не съм те влачил — сухо заяви Конър.

Джилиан игнорира прекъсването му.

— … бях хвърлена неподготвена в жестоките води на брака, заключена зад дебелите стени на Дайхладах. Естествено е татко да иска да знае какво се случва с мен.

— Свърши ли?

— Мисля, че да.

— Тогава ела и ме представи на баща си.

— Не съм сигурна, че искам вие двамата да се доближавате един до друг — заяви тя, макар Конър да я държеше за ръка и да я влачеше към баща й. — Той не е особено радостен заради теб.

— Може би не, но не мисля, че смята да ме подгони с меча си точно тук и сега.

Когато спряха пред сър Ерик, Конър бе изненадан колко слаб и нисък е мъжът. Външността му не можеше го да изплаши. Но в очите му можеше да види истинска заплаха. В тях се четеше истината, че въпреки стройното тяло и красивата външност, този мъж можеше да бъде смъртоносен враг. С уменията си той компенсираше липсата на височина. Това бе мъж, от който Конър би могъл да научи уменията, които вече бе видял при Джеймс.

— Татко, това е сър Конър Макенрой от Дайхладах и мой съпруг — каза Джилиан. Начинът, по който се гледаха двамата мъже, я караше да се чувства несигурна. — Конър, това е баща ми, сър Ерик Мъри, леърд от Дъблин. — Макар кимването, което си размениха мъжете, да бе кратко, в него нямаше и следа от обида и тя въздъхна облекчено.

Ерик погледна над рамото на Конър.

— Вярвам, че мъжете ми ще се изнервят, ако тази странна купчина хора, следваща те като сянка, се приближи още малко.

— Отстъпете — сопна се Конър, без да погледне назад, за да види дали са се подчинили.

Не беше лесно, но Ерик сдържа усмивката си, когато групата направи няколко крачки назад.

— Първо трябваше да дойдеш при мен.

— Като жена на почти двадесет и една години не мислех, че тя ще има нужда от позволението на баща си, за да се омъжи.

— Не, но ти имаш.

— Татко — промърмори Джилиан, разтревожена заради напрежението между двамата мъже, но и двамата я игнорираха.

— Но сега няма да ми го дадете, нали? — попита Конър, посягайки назад, за да хване отново ръката на Джилиан.

— Не! Все още не, момченце. — Ерик погледна към хванатите им ръце. — Ще се върна отново веднага щом мога.

— Ще минеш ли първо през Дъблин? — попита Джилиан и пристъпи към баща си, само за да бъде дръпната отново назад от Конър.

— Да. Майка ти ще иска да знае какво съм научил. Може да дойде с мен следващия път, когато ви посетя.

— Ако дойдете като роднини, ще бъдете добре дошли в Дайхладах. — Конър игнорира ритника, който му нанесе Джилиан.

— Така е честно.

Когато баща й пристъпи по-близо, за да я целуне по бузата, Джилиан трябваше да се бори с Конър, за да може да получи бащината ласка. В мига, в който баща й се изправи, мъжът й я дръпна отново до себе си. Джилиан си помисли, че той се държи така, сякаш тя се забавлява с любовника си, а не че се сбогува с баща си. Съпругът й се поклони и се насочи обратно към Дайхладах, дърпайки Джилиан след себе си.

Джилиан се обърна да махне на баща си, когато видя, че Джеймс още е при него.

— Джеймс? Да не би да тръгваш с татко? — попита тя крещейки, тъй като Конър продължаваше да я влачи към крепостта си.

— Не, ей сега идвам — викна в отговор Джеймс, усмихвайки се, тъй като бе очевидно, че Джилиан се кара на мъжа си, докато той я влачеше към портата. — Тя ще е добре, татко — обърна се той към Ерик.

— Да, знам го — каза Ерик и най-после си позволи да се усмихне. — Мисля, че момичето е много по-близко до целта си, отколкото смята. И все пак, както каза ти, глупакът сигурно ще се бори с чувствата, които сега го карат да бърза да я върне зад защитните си стени от страх да не реша да му я отнема. Джилиан, разбира се, ще приеме действията му за нищо повече от това, че той иска да задържи земите, които му е донесла с брака си. — Ерик поклати глава, преди да попита. — Той бои ли се от уменията й?

— Тъй като тя не може да ги използва върху него, не, не мисля. Споменах му за тях и той не ми се видя изплашен.

— Има ли роднинска връзка с мъж на име сър Нийл Макенрой?

Очите на Джеймс се разшириха.

— Да, сър Нийл му е чичо. Джилиан не го харесва, но той не е особено приятелски настроен към никоя жена.

— Наблюдавай го. Срещал съм се няколко пъти с него и макар да нямам уменията на Джилиан, видя ми се, че мъжът има много лоши чувства. — Ерик леко плесна младия мъж по рамото. — Нямаш нищо против да се навърташ наоколо, докато се върна, нали?

— Не, има неща, които мога да покажа на тези мъже. Не ме разбирай погрешно, добри са, но всичките са се учили сами един от друг.

Ерик кимна.

— Е, те също може да имат един-два трика, на които да те научат.

— Така е. Ако желанията на останалите се броят, то Джилиан ще остане тук. С изключение на чичото и градските курви, всеки мъж, жена и дете искат Джилиан за тяхна господарка. Курвите наскоро се преместиха в селото, а аз ще наблюдавам чичото. Тъй като и аз имам намерение да изпратя този голям глупак далече от Джили, ще има с какво да се занимавам. Лек път, татко — каза Джеймс и се засмя щом, качвайки се на конете си, Ерик и мъжете му извадиха мечовете си, за да поздравят Джилиан, която им махаше от върха на защитната стена.

* * *

— Поздравиха я, сякаш е воин — промърмори Нийл и отстъпи назад, преди някой да успее да отговори.

Конър се намръщи, докато наблюдаваше как чичо му слиза от стената. Нийл не бе омекотил отношението си спрямо Джилиан, дори напротив, ставаше все по-ядосан и нападателен с всеки изминал ден. Без да е сигурен какво трябва да направи, Конър насочи вниманието си към жена си, която сега се бе навела над стената, гледайки отпътуването на баща си.

— Това глупаво момиче ще падне през стената — промърмори Конър, приближавайки се към нея.

— Защо чичо ти толкова се подразни от поздрава? — попита Кноби, мръщейки се към Конър. — Тя успя да спре три атаки, без да се пролее и капка кръв, и се предаде само за да защити хората си. Заслужава поздрав от роднините си.

— Чичо ми не е доволен от брака ни. Не разбирам защо не харесва Джилиан. Може би защото той не харесва жените и смята, че са добри само за едно нещо. Никога не е говорил с добро дори за дамите от добрите семейства. Може би и това не харесва в нея. Скоро ще ми се наложи да говоря с него. Джилиан не заслужава тази негова отрова.

— Не, не заслужава. Какво го разяжда?

— Не знам. Никога преди да не съм го чувал да е толкова зъл.

— Преди бяхте само ти, момчетата и курвите. Съпругата промени това.

— Истина е — Конър извървя последните стъпки до Джилиан малко по-бързо, — освен ако тази съпруга не падне от стената. — Той обви ръце около кръста й и я издърпа далече от ръба. — Един силен порив на вятъра, съпруго, и щеше да си нищо повече от петно на земята. Баща ти вече не може да те види.

— Но аз мога — каза тя, и когато Конър я пусна, изтупа полите си. — За какво беше толкова намусен чичо ти?

За миг Конър си помисли да излъже, но погледът на Джилиан му каза, че тя лесно ще заподозре измамата му.

— Не му хареса, че те поздравяват така, сякаш си велик воин.

Джилиан извъртя очи, докато слизаше по тесните стъпала.

— Според него жената не може да получи нищо, освен похот или удар по главата — промърмори тя и се усмихна на Кноби, който се разсмя шумно. — Не мисля, че някога съм срещала толкова невъзпитан човек.

Нийл бе повече от невъзпитан, но Джилиан не виждаше още нужда да казва каквото и да е било на Конър. След като съпругът й бе толкова близък с чичо си, нейните чувства просто не бяха достатъчни, че да обвини в каквото и да е било мъжа. Фактът, че Нийл бе превърнал в своя цел да вгорчава живота й, и след като всички го знаеха, да каже на Конър какво чувства, щеше да е прекалено лесно и щеше да бъде сметнато като опит да прогони някой, който я дразни. Имаше нужда от твърди доказателства, че Нийл не е приятелят и услужливият възрастен мъж, за който го смяташе Конър.

Много скоро, помисли си Джилиан със смесица от съжаление за наранените чувства на Конър и от удоволствие заради своите, още едно от нейните предчувствия щеше да докаже, че това е така. Ейлът и виното, с които Нийл се наливаше непрестанно, щяха да го накарат да спре да се въздържа, или нещо от тъмното му минало щеше да изскочи, но тайните, които така упорито криеше в себе си, щяха да се отприщят като придошла река. Джилиан се зачуди дали Нийл знае, че тя може да усети истината за него и може да прочете най-тъмните тайни и лъжи, скрити дълбоко, и по тази причина да се държи толкова лошо с нея. Това би могло да го направи опасен. Мъж, който криеше такива тайни от толкова дълго време, можеше да е способен да направи всичко, само и само да спре изобличаването им.

Страхът и несигурността, които бе усетила в началото, бяха избутани назад от гнева и омразата му и те бяха насочени към нея. Дори и да не можеше да каже на Конър, Джилиан реши, че скоро ще й се наложи да поговори с някой. Беше готова да направи много неща, за да пощади чувствата на Конър, но да бъде притисната и да бъде беззащитна мишена на мъж, който би я погребал, за да скрие тайните си, не бе едно от тези неща.

Тази мисъл се въртеше в ума й и затова бе толкова доволна да види Джеймс, когато той се появи в билковата й градина, където се бе върнала да поработи.

— Татко ли поиска да останеш с мен? — попита го тя, докато той стоеше, оглеждайки работата, която бе свършила.

— Не, не директно — отвърна Джеймс, — но се зарадва доста, като му казах, че ще остана.

— Конър не би ме наранил. Мисля, че татко разбра това.

— Да, разбра го. Освен това се доверява на инстинктите ти. Но просто се радваше, че няма да останеш сама без роднина, само с двете си кльощави мързеливи котки. — Той посрещна с усмивка предупредителния й поглед, но бързо стана отново сериозен. — Каза ми да наблюдавам от близо сър Нийл.

— Татко познава сър Нийл? Срещал ли го е преди? — Джилиан подозираше, че би била нужна една среща, за да разбере баща й, че не би трябвало и не би искал да има вземане-даване с мъж като Нийл.

— Само за малко в двора. Спомена, че въпреки, че не притежава твоите умения, смята, че трябва да внимаваме с него. И ти мислиш така, нали?

Джилиан кимна.

— Да. Той е разяждан от вина и гняв. Гневът и голяма доза от омразата му сега са насочени към мен. Мисля, че знае, че мога да видя истината в черното му сърце и прокълнатата му душа.

— Мислиш ли, че ще опита да ти затвори устата?

— Да. Да ми я затвори и да ме зарови… много дълбоко.