Хана Хауъл
Шотландска съпруга (5)

Четири

Червените проблясъци на зората осветиха нощното небе, докато Конър стоеше и гледаше към Ал-давок. Не беше излъгал брат си, казвайки му, че ще приеме унижението, на което вероятно щеше да го подложи тази дребна дама. Но това не значеше, че ще го приеме лесно. Това не бе точно битка, а по-скоро игра на надхитряване и щеше да му се наложи да научи правилата. Дразнеше го фактът, че не можеше да предположи какво му е подготвила и как би могъл да спре заплахата, пред която щеше да се изправи. Каза си, че трябва да е благодарен за желанието й да избягва кръвопролития, защото в противен случай щеше да му се налага да мине през гробовете на Гауди и Далглеш, само за да се изправи пред собствената си смърт.

— Конър — повика го Дърмот, приближавайки се към брат си, — Кноби^[1] се върна и има да ти казва нещо.

Леърдът погледна високия млад мъж, който бе толкова слаб, че името, което носеше, бе далеч от истината, и търпеливо зачака доклада му. Играта бе започнала. Той бе сигурен в това.

— През последните няколко часа хората напускат Ал-давок, леърд — каза Кноби с изненадващо дълбок глас, имайки предвид колко тесни са гърдите му.

— Сигурен ли си, че го напускат? — попита Конър.

— Какво друго могат да правят?

— Да играят играта — промърмори Конър, сигурен в предположението си, макар още да не знаеше какъв ще е този път капанът. Как очакваше да победи него и войните му сам-сама?

— Разкажи ми точно какво видя. Бавно и внимателно.

— В началото се туткаха. Един или двама души излизаха известно време един след друг. След това започнаха да стават повече и повече. Всички носеха разни неща. Всички се насочиха в различни посоки, като плъхове, които напускат потъващия кораб. Подозирам, че се боят, че играта скоро ще загрубее и нямат желание да умират, само защото момичето не желае да си избере съпруг.

Имаше смисъл. На лейди Джилиан й бе дадена възможността да избира между трима могъщи леърди. Защо хората в Ал-давок биха се съгласили да пролеят кръвта си, само защото господарката им отказва да се омъжи? Тя можеше да се смята за техен леърд, но хората не бяха глупави и виждаха, че тя е просто една жена, получила правото да управлява земя, дадена й от лековерен роднина. Защо някой би искал младо момиче за леърд, вместо доказан рицар като Робърт или Дейвид? И все пак Конър все още изпитваше подозрения.

— Мъжете на баща й напуснаха ли крепостта? — попита той. — А братовчед й?

— Не. Не видях никой от тях.

— Те ще останат с нея — каза Дърмот.

— Естествено, че ще останат — промърмори Конър. — Шестима мъже. И една побъркана девойка.

— Дори те трябва да осъзнаят, че сами не могат да удържат крепостта.

— И тъй като тя доказа, че не иска кървава разправа, вероятно дори няма да опитат. — Той подпря ръце на бедрата си и се намръщи, гледайки към крепостта. — Щом останалите напуснат, вероятно на нас ще позволят да влезем зад защитните стени.

— Да, но защо изглеждаш така, сякаш не вярваш на големия си късмет?

— Защото наистина не вярвам. Всичко изглежда толкова правилно, толкова рационално, но се съмнявам това да е истината. След като всички в Ал-давок се опълчиха на атаките на Дейвид и Робърт, защо точно сега са избрали да я оставят да се бори сама?

Дърмот въздъхна.

— Защото всички знаят, че ти си по-добър воин?

— Това би ми допаднало, но не мисля, че е причината.

— Защото малките й хитрини са се изчерпали и ще й се наложи наистина да се бие с нас?

— Вероятно. И все пак усещам, че е капан. — Той изкриви лице в гримаса и почеса врата си. — Проклети да са тя и игричките й. Всеки инстинкт в мен крещи, че това е клопка, но се налага да вляза в нея. Днес е моят шанс да се опитам да спечеля наградата и досега тя със сигурност ще се е досетила, че сме си отделили само по един ден. Знаейки това, мога да я накарам да ме чака напразно, но пак аз ще съм губещият.

— Значи, макар да знаеш, че това е клопка, ще влезеш в нея?

— Какъв друг избор имам? Поне знаем със сигурност, че не отиваме към гибелта си.

— Да, това е някакво успокоение.

— Кажи на всички да вземат само по едно оръжие. Не искам да замая всички ни, както замая Робърт и мъжете му, и да се приберем в лагера без оръжията си.

— Добре, ще предам на мъжете. Ще потърся и нещо, с което да покрия семейните си скъпоценности. Забелязах, че мъжете на Робърт, които носеха защита за нежните си части, бяха оставени по тях. Не ми се иска да се разкарвам гол-голеничък обратно към лагера.

Конър направи гримаса, щом остана сам и се замисли за хубавите ленени бричове, които носеше под дрехите си. Ако те бъдеха изложени на показ, се надяваше всички да помислят, че това е само някаква прищявка от негова страна. Нямаше желание светът и хората му да научат, че ги използва, за да предпазва кожата си, която беше прекалено чувствителна към вълна и други по-груби дрехи. Непоносимостта му към определени материи не бе особено мъжествена и не искаше никой да разбере за съществуването й. Поне донякъде се чувстваше по-добре, знаейки, че двама от братята му страдат от същото заболяване.

Когато слънцето се показа напълно на хоризонта, Конър бе готов. Мъжете му бяха изнервени колкото и той, макар да бяха оставили няколко воина да пазят оръжията и конете им в лагера. Конър можеше да види как мъжете на Гауди и Далглеш се подреждат, за да го наблюдават. Надяваше се зрелището да не е особено интересно, като пристъпи напред тихо, следван от мъжете си.

* * *

— Тръгна насам — обяви Джеймс, нахлувайки в голямата зала, следван от петима войни на клана Мъри. — Той и мъжете му идват пеша.

— О, бои се да не открадна коня му, както сторих със сър Робърт — каза Джилиан и се настани по-удобно в стола на леърда.

— Не си откраднала коня. Той беше военна плячка.

— Е, мисля да го върна, когато всичко това приключи.

— Защо? Хубав кон е.

— Така е, но сър Робърт явно много държи на звяра си. Дори докато хората му го влачеха към лагера му, той настояваше да му върнем коня. — Джилиан се ухили. — Никога досега гол мъж не ми е крещял. — Тя се изкиска, когато мъжете се засмяха силно, и след това стана отново сериозна. — Дали ще се хване в капана?

Джеймс кимна.

— Какъв избор има? Днес е неговият ден. Неговият ред. Трябва да направи нещо.

— Мислиш ли, че подозира капана?

— Ако има капка мозък в главата, ще заподозре нещо. Но според мен няма шанс. Сега той е на ред и трябва да направи опит, дори да знае, че има нещо нередно. — Братовчед й огледа масата, натежала от хляб, сирене, вино и всякакви плодови пити, каквито може да поиска човек. — Сигурна ли си за това?

— Не. — Джилиан се засмя и сви рамене. — И тук има риск, като с предишните две атаки.

— Но тогава рискът не беше толкова голям. Другите не се оказаха на една ръка разстояние от теб.

— Да, но при мен има шестима добре въоръжени рицари, които ще го откажат от желанието да ме сграбчи. Отивай да посрещнеш него и мъжете му. След няколко дни около лагерния огън кой би устоял на това? — Джеймс и останалите се съгласиха с половин уста. — Има риск, но има и голяма вероятност всичко това да подейства.

— Знам. Но ако не е пълен глупак, ще внимава какво яде и какво пие.

— А аз не мисля, че е глупак, и по тази причина аз също ще се храня и пия с него и мъжете му.

Джеймс изруга тихо.

— Точно тази част от плана ти мразя най-много. Просто не яж и не пий прекалено много. Изтърсак като теб може да се приспи за дни с това чудо.

Джилиан скръсти ръце на гърдите си и се загледа в развеселените мъже.

— Вярвам, че чувам треперещия глас на Джордж.

— Значи леърдът е влязъл в устата на лъва — обяви Джеймс, заставайки до стола на Джилиан, докато войните на Мъри се наредиха зад нея.

— Да, както сам каза… какъв избор има?

Когато сър Конър и мъжете му влязоха в залата, следвайки Джордж, Джилиан почувства как пулсът й се забързва. Знаеше, че измамата, която смяташе да направи, е много опасна. Сър Конър Макенрой бе впечатляващ мъж. Тя се съмняваше, че на света има жена, която, щом го види, няма да се разтрепери очакващо. Той бе едър, силен и красив, оживял викинг от легендите. Избута тези мисли настрани и му се усмихна, виждайки подозрителния поглед, който леърдът хвърли към препълнената маса.

— Очакваше ме, нали? — попита той, настанявайки се на стола вдясно от нея.

— Да, щом осъзнах, че съм останала сама — започна тя.

— Не напълно сама. — Конър хвърли бегъл поглед към шестимата мъже, застанали на стража зад нея, преди да погледне в прекалено невинните й очи. — Мога да те грабна още сега и да те отведа оттук.

— Не мисля, че това ще се хареса на мъжете ми.

— Но ти вече доказа, че не искаш да бъде проливана кръв.

— Така е, докато не бъда притисната до стената… — Тя сви рамене, усмихна се и махна величествено с ръка към храната и питиетата, поставени пред мъжете му. — Не е ли по-добре да седнем, да хапнем и да решим спокойно този проблем? — По циничния, очевидно развеселен поглед и вдигнатата вежда тя реши, че мъжът няма да падне толкова лесно в капана й.

— След това, което стори с останалите, защо да ти се доверявам и да приемам храната и питиетата, които ми предлагаш?

— Но да… Напълно разбирам.

Джилиан бе горда от леко обидения тон, който се прокрадна в гласа й. Тя напълни чашата си вино от едната кана, след това си взе парче от всеки поднос с храна на масата. Този път можеше да яде без страх. Подправената храна беше наредена измежду останалата, специално за този момент, а половината от каните с вино също бяха чисти. Ако имаше късмет, мъжете щяха да ядат и да пият достатъчно, че да изпаднат в безсъзнание, преди да се наложи да опитва от опасните храни и напитки. Срещайки подозрителния поглед на Конър, тя отпи голяма глътка вино и отхапа парче от меден сладкиш.

Конър въздъхна раздразнено, когато мъжете приеха действията й за чиста монета и веднага се настаниха, започвайки да си раздават вино и храна. Той не вярваше, че малкото й представление доказваше каквото и да е било, но предположи, че ако открито й покаже недоверието си, ще я обиди. Шестима добре въоръжени мъже вероятно нямаше да приемат добре отказа му, а той наистина не искаше да ги убива.

Реши, че няма да се храни, но ще пие вино.

— Какво искате да обсъдим? — попита той, като изсипа малко мед върху парче хляб. — Не съм спечелил Ал-давок, нали? За нещастие и вие не сте моя. — Той почувства странния порив да се усмихне, докато гледаше как тя се подразни, чувайки одобрителните викове и смеха на мъжете му, породени от смелостта му.

— Е, нека бъдем точни — усмихна се нежно Джилиан, — не сте превзел Ал-давок. Аз ви позволих да влезете тук.

— Много бързо мога да сложа край на тази приятна дискусия — той вдигна ръка, когато мъжете му посегнаха към мечовете си, — но няма да го направя. Ще ви кажа истината, обаче. Подозирам, че ни пуснахте в крепостта по точно определена причина.

— Тъй като бяхте поканен, смятах, че бихте могли да спазите правилата на учтивост и гостоприемство.

— Нима? Много доверчиво от ваша страна. — Неспособен да устои, той си взе няколко от сладкишите на масата. — Защо продължавате да се съпротивлявате? Ще трябва да приемете един от нас, ако наистина държите да не се пролее кръв.

— Може би нямам желание да се омъжвам.

— Ако имате намерение да ми преразказвате историята, че искате да ставате монахиня, не си правете труда. Не повярвах на това, както не ви повярва и Дейвид.

Когато той сложи няколко кексчета в чинията й, тя прокле на ум, тъй като тези бяха от подправените. Щеше да ги остави за последно. И все пак, след като вече бе изяла няколко неща, тя предположи, че няма да е много подозрително, ако не яде повече. От начина, по който мъжете от клана Макенрой опустошаваха храната и виното, тя бе сигурна, че не след дълго ще е спечелила поредната победа.

— Яж, момиче — сухо й каза Конър, — няма да ти е излишно да добавиш малко месо на костите си.

— Ако смятате да ме убедите да се омъжа за вас, малко ласкателства няма да са излишни — озъби му се тя, вместо само да промърмори думите си, тъй като бе подразнена, че в гнева си бе изяла едно от подправените кексчета.

— Това искаш, така ли? Защо? В крайна сметка мъжът винаги получава това, което е искал по начало, парите или земята, която идва с невястата.

Тя едва не го зяпна невярващо. Не можеше да е сигурна дали наистина мисли така, или нарочно си играе с нея. Подразни я знанието, че в циничните му думи има капка истина, но никога преди не бе чувала някой да го заявява толкова открито. Фактът, че мъжът вероятно не вярва в нещата, които са от жизнена важност за семейството й, я разтревожи повече, отколкото искаше да си признае. Колкото и да се опитваше, не можеше да разгадае какво мисли или как се чувства той. Протягайки се към него, тя се почувства така, сякаш се блъсна в каменна стена, но не бе сигурна дали да не вини за това билките, които бяха сложили в храната.

— Ако мислиш така, защо въобще се занимаваш? И защо вие тримата въобще настоявате за тази лудост? Нямам намерение да създавам проблеми и съм решила всичко да остане така, както е било досега.

— Ти си необвързана девойка. Когато научихме, че земите вече не са владение на леърд Макмилън, щяхме да се опитаме да купим земята. Когато кралят ни каза, че земите са във владението на неомъжена жена, планът ни се промени и решихме, че най-доброто решение е един от нас да се ожени за нея. Съществува възможността да се омъжиш за някой по-силен леърд, който може да хвърли око на някои от нашите земи.

Конър се облегна назад, чудейки се защо бе изпитал такова желание да е откровен с нея.

— Това, че искам да предотвратя враг да се настани до земите ми, е пълна глупост. На двадесет и осем години съм, време ми е да се задомя, а това са едни наистина хубави земи. Бих предпочел да избереш да се омъжиш за мен, но ще се примиря дори ако избереш някой от другите двама леърди. Не разбирам защо се колебаеш. Всеки от нас е млад, силен, не сме грозни, можем да ти дадем деца и да ти предложим защита, ние имаме собствени земи и не сме бедняци. Мисля, че малко момичета биха се оплакали, че им дават подобен избор. Това ме кара да се замисля защо играеш тези игрички, особено след като е очевидно, че не искаш да се впускаш в истинска битка. Печелиш време. Защо?

— Трябва ми време татко да дойде и да реши този проблем — озъби се тя, мислейки си, че никога не е чувала някой да говори за брака толкова студено, без да покаже грам интерес към жената, за която иска да се венчае.

— Разбирам. И не мислиш, че той би одобрил възможността, която ти предоставяме?

— Не — заяви тя и не се изненада от невярващия му поглед. — Баща ми не е като вас, които се интересувате само от земите, но не и от мен. Ние в клана Мъри вярваме, че мъжът и жената сами трябва да изберат за кого да се венчаят, и то по любов, а не заради земя и пари.

Когато невярващото му сумтене се превърна в дълга прозявка, Конър се намръщи. Почувства бегла тревога, когато погледна мъжете си и те всичките се бореха да останат будни. Поглеждайки към лейди Джилиан, той забеляза, че и тя се прозява и изглежда сънена. Конър почувства желание да се разсмее, резултат от отварата, която им бе дала. Чувайки отчетливо тупване, той осъзна, че мъжете му започват да падат в несвяст от масата. След бърз поглед към виното си, той погледна и храната в ръката си.

— Отровила си храната — каза той.

— Не съм я отровила. Просто сложих нещо, което да ви приспи. — Джилиан отново се прозя. — Все пак не бих отровила и себе си, нали?

— Наистина. Но ти също яде, и тъй като си толкова дребно девойче, защо вече не спиш?

— Първата храна не бе подправена.

Дърмот се засмя.

— Поне си похапнахме добре — заяви той, преди главата му да падне на скръстените му ръце.

— Иска ми се да не говорите така, сякаш съм убила всички ви — промърмори начумерено Джилиан. — Аз просто ви осигурих една дълга дрямка.

— И сега като заспим, ще вземете дрехите и оръжията ни — каза Конър. — Подозирам, че хората ти не са напуснали крепостта наистина.

— Не, промъкнаха се обратно, след като пристигнахте.

— Умно момиче — каза той и се изправи, макар да се чудеше за какво го прави.

— На ваше място бих седнала, сър. Няма да стигнете далече, преди да паднете в несвяст.

Конър почувства ръцете на сър Джеймс да се отпускат на раменете му и му позволи да го бутне отново в стола. Много бързо губеше нишката на разговора и вече нямаше смисъл да се опитва да се измъкне от капана.

— Мога да оценя хитростта ти, момиче — каза той на Джилиан, бегло мислейки, че гласът му звучи така, сякаш е пиян.

— Благодаря ти.

— Останалите не могат да оценят добрата игра. Няма да простят толкова лесно като мен. — Леко изненадан, че успя да довърши изречението си, Конър се отдаде на тъмнината и се свлече на пода.

— Започнах да мисля, че никога няма да се предаде — промърмори Джилиан и започна да плиска лицето си със студена вода от купата, която й донесе Джордж, усещайки, че част от ефекта на билките започва да отшумява. — Определено яде достатъчно.

Джеймс кимна.

— Но не пи много вино. Просто не ни вярваше.

— Ха! Все пак го заблудихме. Но не бе особено изненадан, нали?

— Не. Той очакваше да направиш нещо. Може би е имал крехката надежда, че няма да успееш да го изиграеш. — Той се усмихна, виждайки Джилиан да се прозява. — И ти ли ще си полегнеш малко?

— Не мисля. Иначе досега щях да съм заспала. Джордж, остана доста храна и вино, погрижи се да бъдат изхвърлени. — Джилиан погледна към спящите мъже от клана Макенрой. — Най-добре е да довършим играта.

— Не мислиш, че ще спят дълго, нали? — попита Джеймс, гледайки как войните на Мъри започват да събират оръжията на мъжете.

— Трудно е да се каже. Внимавах да не сложа прекалено много билки, които да ги приспят завинаги. Най-добре е да не рискуваме и да продължим по плана.

Скоро всички Макенрой бяха съблечени и качени на няколко каруци. Джилиан погледна към хъркащите им пленници и се усмихна. Всеки от тях под дрехите си носеше нещо като препаска. Погледът й се насочи към сър Конър. Не беше честно той да изглежда толкова добре, облечен само със странни ленени бричове.

— Толкова срамежлива групичка — сухо заяви Джеймс, заставайки зад нея. — Очевидно са очаквали да ги победим. Никой от тях не носеше повече от едно оръжие и всички са се погрижили да не ги оставим напълно голи. Странно нещо е облякъл леърда.

— Братовчед ми носи нещо подобно — каза Джордж, поглеждайки в каруцата. — Не може да търпи определени материи до кожата си. Сърби ужасно и причинява страховит обрив. Вълната е най-зле.

— Ах, да. — Джилиан отказа да погледне Джеймс, тъй като бе сигурна, че ще избухнат в смях заради това, че голям, страшен воин като леърда има деликатна кожа, а тя наистина не искаше да е груба към него. — Вълната жули кожата като коприва.

— Да, така каза и братовчед ми, макар че той си страдаше мълчаливо. Каза, че е много срамно да имаш такова заболяване.

Джилиан поклати глава.

— Глупости. Много хора имат непоносимост към най-обикновени неща. Примерно аз не ям ягоди. Не би помислил, че това е голям недостатък, нали? — Джордж поклати бързо глава, преди тя да каже. — Хайде, момчета, отведете ги оттук.

— Колко далеч, милейди? — попита Джордж.

— Не много далеч — отвърна тя. — Миля, най-много две. Достатъчно, че да са объркани, когато се събудят и да им се наложи да повървят, докато стигнат до лагера. — Тя погледна как мъжете подкарват каруците през добре скрития заден вход на крепостта.

— Ако трябваше да избираш, щеше да е той, нали? — попита Джеймс.

— Той наистина е красив глупак. Като го видя, ме кара да мисля за викингите от старите истории.

— Освен това е честен мъж.

— Със сигурност не се колебае да каже какво мисли.

— Джилиан, аз съм готов да се бия — заяви той, а Джилиан поклати глава. — Заслужаваш нещо по-добро от това един от тези глупаци да те завлече пред олтара, само защото притежаваш тези земи.

— Така е, но съм почти на двадесет и една години, по-добро предложение от това едва ли ще получа. Без значение е. Няма да позволя някой да пострада или да бъде убит. Все пак те предлагат почтен брак. Сър Конър, въобще не преувеличаваше, като изреждаше всички причини, поради които леърдите са добър избор за съпруг. Бях повече от готова да ги разигравам, за да печеля време, докато татко дойде, за да ме измъкне от тази каша. Но ако се изправим пред истинска битка, аз ще сложа край на всичко това и ти ще приемеш решението ми.

— Да, ще го приема — озъби се той, — но това не значи, че ще ми хареса. По дяволите, Джилиан, не можеш да очакваш да си омъжена само на хартия.

— Не. Подозирам, че бракът ще бъде консумиран. Загубата на моминството ми няма да е краят на света. И дори си мисля, че така може да открия онова, за което мечтая от толкова много време — добави тя и влезе в крепостта, преди Джеймс да има възможност да й отвърне.

* * *

— Проклятие! Къде сме?

Промърморените думи на Дърмот накараха Конър да трепне. Внимателно отвори очи, а слънчевата светлина сякаш се заби в мозъка му. Бавно той се поизправи, седна и се огледа около себе си. Повечето му мъже също се пробуждаха и забеляза, че тези, които си бяха направили труда да сложат защитна препаска под дрехите си, все още бяха с нея. Дори той все още беше с ленените си бричове.

— Мисля, че сме на миля или две от лагера ни — отвърна Конър.

— Ще трябва да ходим? — Дърмот започна да бълва доста изобретателни ругатни. — Ако някога срещна мъжа, който е отгледал тази малка вещица, ще го пребия.

— Тя със сигурност е много изобретателна девойка — промърмори Кноби, хващайки с ръце главата си.

— Защо ни е домъкнала дотук?

Изправяйки се на крака, Конър отговори:

— За да е сигурна, че няма да имаме време да опитаме отново да се доберем до нея.

— О! — Дърмот се олюля, докато се изправяше. — Ще мине почти целия ден, докато стигнем до лагера си. Мислиш ли, че това дребно девойче измисля дяволските планове?

— Подозирам, че е получила помощ от братовчед си, но да, тези измами са лично нейни.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за нея? — попита Дърмот, тръгвайки след Конър, който поведе мъжете обратно към лагера им.

— Искам тези земи. — Конър осъзна, че макар в началото да мислеше с неохота за този брак, сега нежеланието се бе превърнало в нетърпение, но не бе нужно брат му да го разбира. — А и някой умен като нея само може да ни бъде от полза.

— Или да е проклятие. Тя е доста дребна.

— Да, не по-голяма от дете, но е достатъчно жена, че да се оженя за нея, да я вкарам в леглото си и да й направя няколко бебета. Поне ще съм сигурен, че децата ми ще имат акъл в главата.

— Добре тогава. Знаеш, че може би ще има истинска битка. Ти може да не искаш, но сър Робърт и сър Дейвид ще отмъстят за унижението, което изтърпяха в ръцете й.

Конър кимна.

— Може да не се замислят, че по този начин ще повредят наградата, която толкова желаят.

— Мислиш ли, че девойката ще предотврати опасността?

— Опитах се да я предупредя, преди да полегнем. — За момент Конър се замисли над проблема. — Да, тя ще се справи. Ако все още не иска да има кръвопролитие, ще трябва да действа така, че да сложи край.

— Значи най-накрая ще избере съпруг?

— Дали? Това изглежда единственият й шанс. И все пак, щом сме изправени пред това момиче, може да очакваме още някоя изненада.