Хана Хауъл
Шотландска съпруга (17)

Шестнадесет

Стрелата се появи изневиделица. Джилиан почувства как нещо я удари в гърба, бутвайки я към Дърмот, който сега бе неин партньор в танца. Тя успя да се задържи на крака и видя как цвета се отече от лицето му. Джеймс бе спрял да пее. Останалите стояха неподвижно и я гледаха шокирано. Точно когато мъката я обзе, тя видя, че всички се раздвижиха едновременно. Кноби бутна Майри на земята, закривайки я с тялото си. Джоан направи същото с Фиона. Дърмот посегна към нея и Джилиан чу странен звук да ехти откъм крепостта, сякаш някакво животно виеше от болка, преди да усети как силата сякаш изчезна от краката й. Тя почти се бе свлякла на земята, когато Дърмот я бутна да легне по корем и я закри с тялото си. Джилиан погледна до себе си, срещайки разтревожения поглед на Джеймс.

— Имам нещо забито в гърба, нали? — попита тя Джеймс.

— Да, стрела — отговори той, докато оглеждаше гората в опит да види врага им.

— Къде е?

— Забита в лявото ти рамо.

— Значи не е смъртоносна. Какъв е този звук?

— Кой звук?

— Този рев. Звучи като ранен бик.

— Мисля, че май е съпругът ти. — Джеймс погледна към крепостта. — Тича насам с почти половината крепост след себе си.

— О, боже, това ще го ядоса — прошепна тя и се предаде на тъмнината, която я зовеше.

Конър се стовари на колене до Джилиан, докато хората му се разпръснаха, за да претърсят гората. Още докато тичаше към нея, беше видял достатъчно, че да знае, че там няма да открият армия. Щеше да се опита да разбере какво значи всичко това по-късно. За момента гледката на тази стрела, забита в ръката на Джилиан, привличаше цялото му внимание. Той посегна, за да я издърпа.

— Не — проплака Фиона и се измъкна изпод Джоан, за да хване ръката на Конър точно навреме, преди да е издърпал стрелата.

— Стрелата трябва да се махне — каза Конър.

— Да, но не така. Трябва да я избуташ напред, така че да пробие от другата страна, след това да отрежеш върха и чак тогава да я издърпаш.

— Това ще е истинска агония!

— Да, но ако я издърпаш така, както мислиш да го направиш, ще причиниш много повече поражения. — Фиона погали бузата на Джилиан с треперещите си пръсти. — Тя ми обясни всичко. Трябва да я занесем обратно в крепостта при билките, водата и чистите кърпи.

Въпреки мъката и страхът, които караха гласа на Фиона да трепери, Конър не долови колебание в думите й и ги прие. Освен това не чу никакъв протест от страна на Джеймс. Доколкото бе възможно, нежно и внимателно той вдигна Джилиан на ръце и се изправи.

— Конър — възрази Дърмот, въпреки, че самият той се изправи, — дали е безопасно?

— Да — отвърна той и тръгна към крепостта, колкото смееше по-бързо, внимавайки да не причини на Джилиан повече болка, каквато би причинил, ако се затичаше. — В гората няма нито армия, нито ездачи.

— Господи! Това е убийство.

— Опит. Само опит за убийство — озъби му се Конър, отказвайки дори да обмисли възможност различна от тази, че Джилиан ще оцелее.

Никой не каза нито дума, докато всички се насочиха към крепостта. Конър отнесе Джилиан в спалнята им. Фиона бе бледа като купа чисти кърпи, но ръцете и гласът й бяха спокойно, докато раздаваше заповеди. Той държеше Джилиан в обятията си, докато махаха стрелата, и почувства как стомаха му се сви, щом тя проплака, въпреки че не бе в съзнание.

— Запази стрелата — нареди той и изхвърча от стаята, за да говори с един от мъжете си, който тъкмо се бе върнал от гората.

Конър не бе изненадан да чуе, че са намерили следите само на един мъж, и че не са успели да го проследят. Той заби поглед в арбалета, който му даде и едва успя да сдържи желанието си на момента да го хвърли в огъня. Но арбалетът можеше да помогне да открият човека, опитал да убие съпругата му. Беше оръжие, което малцина притежаваха. След като освободи мъжа, Конър се върна в спалнята и остави арбалета до стрелата.

След това започна да наблюдава удивено как работеше сестра му. Джоан, Майри и дори Джеймс се подчиняваха на командите на Фиона без нито миг колебание. Беше очевидно, че Фиона не просто е научила урока, който са й предали, тя имаше дарба. Въпреки вледеняващия страх, който Конър изпитваше за живота на Джилиан, той нямаше как да не се почувства горд от жената, в която се превръщаше сестра му.

Когато Фиона направи всичко, което й бе по силите, тя отпрати Джоан и Майри. Изми се и се отпусна на стола до леглото, който бе донесъл Джеймс. След като хвърли един дълъг поглед към Джилиан, Фиона захлупи лице в дланите си. Конър се премести до нея и започна да милва косите й.

— Справи се добре, момиче — каза й той. — Гордея се с теб.

— Това го мога — каза тя, вдигайки лице от ръцете си, преди да изтрие сълзите си, — но се моля да не развие инфекция, тъй като тъкмо започвахме да учим как се лекува тя.

— Не се бой, момиче — каза Джеймс. — Винаги можем да повикаме леля Малди или братовчедката Елспет. А и Джилиан е много по-силна, отколкото изглежда. Нашата Джили оздравява много бързо.

Фиона кимна и благодари на Джеймс за думите му.

— О, Конър, кой би опитал да убие нашата Джили?

— Това е нещо, което и аз много бих искал да разбера — промърмори Джеймс.

— Аз също — каза Конър. — Имаме оръжието. Това може да ни помогне да открием негодника.

— Мислиш ли, че може да е Гауди или Далглеш? — попита Фиона.

— Не, но ще търся убиеца и между тях.

— Е, Робърт се опита да я открадне от теб и я отвлече.

— Да, но не я нарани. Знам, че Джилиан го бе обработила добре с острото си езиче, но той не я бе наранил. Освен това я върна без бой. Робът ми каза, че е мислел, че би могъл да я накара да си промени мнението. Само това. Освен това ми заяви, че не трябва да се тревожа за сър Дейвид. Не, не мисля, че е някой от тях, но това не изключва васалите им. Някой може да е приел отказа на Джилиан като лична обида за леърда си.

— Аз смятам, че е някой близък — каза Джеймс. — Някой достатъчно близък, че да наблюдава и да изчаква най-удобния момент да нанесе удара си.

— Което значи, че убиецът е някой от моите хора — каза тихо Конър, не можейки да отрече желязната логика на Джеймс.

— Да, ако някой непознат се криеше из гората, скоро щеше да бъде забелязан. Това би включило всички твои врагове, както и тези, които искат да наранят клана Мъри. Дори Гауди и Далглеш да твърдят, че не са ти врагове, смятам, че ако някой от техните мъже се скиташе из гората, щеше да направи впечатление.

— Знам.

— Но защо? — попита Фиона. — Защо ще опитва да убие Джилиан?

— Много добър въпрос, момиче. — Конър потърка с пръст бледата буза на сестра си, най-после забелязвайки, че Фиона почти е станала жена. — Ако открия отговора, съм сигурен, че ще намеря и копелето, което опита да убие Джилиан. „Защо“ ще ни отведе до „кой“. За жалост не мога да се сетя за причина някой да иска да я нарани. Не могат да ми попречат да имам наследник. Вече имам четирима, а никой не се е опитвал да нарани братята ми. Никой не може да получи земите й. Те ще останат за мен или ще бъдат върнати на роднините й. Не е отхвърлила някой любовник. — Конър погледна към Джеймс, който поклати глава. — Затова не може да е от ревност. Всяка причина, за която се сетя, просто губи смисъл, щом се свърже с Джилиан.

— Ти имаш отхвърлена любовница — каза тихо Фиона. — Такава, която вече опита да създаде проблеми между теб и Джили.

— Мег? Тя беше ядосана, но достатъчно ядосана, че да вземе оръжие в ръка? Откъде може да намери арбалет и какво ще спечели, ако бе успяла?

— Леглото ти отново щеше да е празно — каза Джеймс, макар да звучеше леко несигурен.

— Да, но не бих го запълнил с курвата, която ме предаде така, както го стори Мег — отвърна Конър — И тя го знае.

— Омраза и гняв — каза Фиона и закима, когато мъжете я погледнаха. — Мег си живееше доста добре тук. Не работеше и беше жената на леърда. Имаше власт над всички жени. Сега всичко това го няма. Никога не е харесвала Джилиан и няма да се изненадам, ако вече я мрази. Може да мрази и теб, Конър. Защо ме гледате толкова скептично? — попита тя, щом и двамата й се намръщиха. — Не мислите, че една жена може да изпитва достатъчно силна омраза, за да убие някой? О, според вас никоя жена не може да убие друга жена, нали? Може да не го е сторила сама, но според мен тя има всички способности да прелъсти някой, който да го извърши вместо нея.

— Няма да игнорирам възможността, че може да е тя — увери Фиона Конър. — Игнорирах го веднъж и тя ме предаде. Не съм такъв глупак, че да направя повторно същата грешка. И все пак първо ще говоря със сър Робърт и сър Дейвид. Сър Робърт ме предупреди, че трябва да внимавам и за още някой, освен за Мег, но не ми каза името му. Може би сега ще го направи. Това доказва, че понякога приятелите или съюзниците могат да знаят много повече от теб.

— Отивай — каза му Фиона. — Аз ще наглеждам Джилиан, а Джоан и Майри ще ми помагат. Не можеш да направиш друго тук, освен да чакаш.

— Аз ще остана — каза Джеймс. — Ако се случи нещо, с което Фиона не може да се справи, ще повикам роднините си на помощ.

Конър не искаше да тръгва, макар да знаеше, че трябва. Щеше да мине много време, преди да разберат дали състоянието на Джилиан ще се влоши или ще се подобри. Дотогава нападателя лесно можеше да избяга надалеч. Ако не се разпространеше слух за случилото се, хората бързо щяха да забравят всичко, което са видели или чули, неща, които можеха да са от полза. Имаше дузина причини за това защо трябва да тръгне след нападателя, но все пак го болеше да се отдалечи от нея.

— Изпратете да ме повикат, ако нещата станат по-зле! — заповяда той, преди да се принуди да тръгне, слагайки арбалета и стрелата в една чанта.

— Как е Джилиан? — попита Дърмот, когато той и Кноби пресрещнаха Конър в подножието на стълбището.

— Почива си — отвърна Конър. — Махнахме стрелата, раната е почистена, зашита и привързана. Фиона се грижи за нея.

— Фиона? — Дърмот се намръщи нагоре към стълбите, изглеждайки несигурен.

— Ако я беше видял как раздаваше команди и сър Джеймс следваше всяка нейна дума, ако я беше видял колко е спокойна, докато работеше, щеше да осъзнаеш, че сестра ни показва потенциал да стане много добър лечител. Единственото, което може да ни тревожи, е, ако се появи инфекция, тъй като Фиона призна, че едва са започнали да учат за нея. При нужда сър Джеймс ще повика лечителките от семейството си, а не се и съмнявам, че нашата Фиона, Джоан и Майри ще помагат.

— Но ти няма да останеш до жена си, така ли?

В тона на Дърмот нямаше обвинение, само любопитство, затова Конър остана спокоен.

— Ако чакаме прекалено дълго, за да заловим страхливеца, който направи това, той може да ни избяга. Затова трябва да тръгна след него. Първо ще говоря със съюзниците ни. — Той излезе от крепостта и се насочи към конюшните, а Дърмот и Кноби го следваха по петите.

— Не вярвам някой от тях да е виновен — каза Кноби. — Няма да рискуват да разпалят отново враждата, която сме заровили много, много дълбоко.

— Да, знам го, те също го знаят. Но Робърт знае повече. Когато отидох да си взема Джилиан — каза, усмихвайки се леко на придружителите си, — той се опита да ме предупреди. Не ми каза име, тъй като твърдеше, че е чувал само слухове и няма да обвини никой без доказателства. Ако не друго, сега може да ми каже слуховете и кой подозира.

* * *

— Не, няма да ти кажа името — възрази Робърт, докато гледаше как разяреният Конър се насочва към стола му в голямата зала. — Искаш да убиеш някой, Конър, и аз няма да ти дам жертва, без да е доказана вината му.

— Проклет да си, Роби. — Конър удари с ръка по масата. — Ако не заловя копелето, което направи това, той може да опита отново и следващия път може да успее.

— Не мислиш ли, че ще успее този път? — попита тихо Робърт.

— Не. Рани я високо и раната беше обработена бързо. Ако не получи инфекция или треска, Джилиан ще се оправи бързо. Братовчед й твърди, че е по-силна, отколкото изглежда.

— Хмм. Малката девойка е направена от закалена стомана, а езикът й е по-остър от всеки меч. Милостиви боже, това те накара да се усмихнеш? Не мисля, че някога съм те виждал да се усмихваш. Е, май някой харесва духовитата си съпруга.

— Макар понякога да е дразнеща, това е металът, от който искам да бъдат направени децата ми. — Той за малко не се усмихна отново на изуменото изражение на Робърт, но бързо стана сериозен. — Искам това момиче да живее достатъчно дълго, че да ми роди поне няколко деца.

— И аз бих го искал — увери го Робърт. — Научих някои неща за роднините й и само мога да се радвам, че един от съюзниците ми е свързан по кръв с тях. Може това да ме доведе дотам отново да гоня опашката ти, но не съм чак такъв глупак, че да позволя гордостта да ме води.

— Не съм мислел чак толкова за роднините й.

— Не, не си.

— Роби, искам име!

Робърт поклати глава.

— Не. Но ще ти кажа едно. Потърси курвата си.

— Нямам курва — сопна му се Конър. — Вече нямам нужда от такава. Имам си жена. — Конър се изненада от погледа на Робърт, когато осъзна, какво точно е казал. Той не искаше друга жена.

— Мег те предаде веднъж — каза Робърт. — Мислиш ли, че гневът й е изчезнал, защото я изгони от Дайхладах?

Конър хвърли чантата с оръжията на масата.

— Това е арбалет, Роби. Мъжко оръжие. Познавам Мег достатъчно добре, за да знам, че тя не притежава нито силата, нито уменията, за да го използва. Освен това не е оръжие, което се намира лесно. — Той беше истински разочарован, когато Робърт погледна оръжието и очевидно не го разпозна.

— Не казвам, че го е направила тя. Конър, казват, че жена ти може да види в душата на човек, че може да го разчете като отворена книга. Казват, че само като погледне един човек, може да каже какви са тайните му. — Робърт въздъхна. — В началото игнорирах тези клюки. Тя е чужд човек, който избра да се омъжи за теб. За такива хора обикновено се носят слухове. Обаче, когато тя беше тук…

— Какво? — попита Конър, когато Робърт млъкна. — Какво се случи?

— Тя видя нещо, което знаех много добре, че не е проличало нито в изражението, нито в думите ми. — Той поклати глава. — Момичето ме погледна за един дълъг миг и ми каза точно това, което чувствах в сърцето си. И тогава разбрах, че слуховете са истина.

— Какво видя тя?

— Не се съмняваш в уменията й, нали?

— Братовчед й ми каза, че тя има дарбата да вижда неща, и че не бива да пренебрегвам думите й, ако ме предупреди за някой човек. — Конър се намръщи. — Не помня да съм казвал на някой за това. Как е тръгнал този слух?

— Тръгнал е от хората, които си ядосал. Или от онзи, който има прекалено много тайни за криене и би убил, за да си останат скрити. Да, ако е усетила нечии тайни, ще е очевидно, че тя може да ги види какви са в действителност. Тя прозря какво мисля. А уверявам те, бях доста чаровен. — Той се усмихна, когато Конър се намръщи. — Жена ти знаеше, че всичко е лъжа и под всичките ми ласкателства и ухажване се криеше грозната истина… че не мога да понеса да легна с жена, с която си спал ти. О, не ме гледай обидено. Не е като да се страхувам, че ще лепна болест или нещо такова. Не, просто гордост и може би малко суета. Не бих искал да чуя оплакванията й след това. Макар че не съм чувал слухове, че си някой велик любовник.

Конър сложи ръка на гърдите си и най-после се усмихна.

— Мога да накарам жена си да крещи.

— Да, може — съгласи се ухиления Кноби. — Крещи така, че стените на крепостта треперят.

— Колко недискретно — засмя се леко Робърт, но след миг стана отново сериозен. — Някой се страхува от дарбите на жена ти. Бои се, че може да изобличи тайните, които иска да останат скрити. Точно този човек търсиш ти. И пак казвам, потърси Мег, тъй като тя е човек, който ви има зъб, а враговете, истински или не, в повечето случаи действат заедно.

— Ще говоря със сър Дейвид, преди да отида при Мег — каза Конър, разгневен, че Робърт отказва да му даде името, и знаейки, че нищо няма да промени решението му.

— Дейвид няма нищо общо с това.

— Знам го. И все пак щом ти си чул и видял неща, които аз не съм, то може би той също е чул или видял нещо.

— Така е, но просто гледай да не се ядосаш прекалено много, ако не знае как да ти помогне. Дейвид не блести с особена интелигентност. Ако е чул или видял нещо, може да не осъзнава важността му.

Конър кимна. Робърт беше прав. Дейвид беше силен боец, воин с неоспорима сила и кураж. Освен това можеше да се задави със собствената си гордост и да бъде толкова упорит, че да накара всички около него да искат да го сритат. Въпреки това, той щеше да говори с него. Животът на Джилиан бе заплашен. Нямаше да позволи да бъде провален шанса да залови този, който я е заплашил. Освен това Конър знаеше, че ако Дейвид има наум едно или две имена, то той нямаше да се поколебае да му ги каже. Дейвид нямаше да се интересува от последствията, които биха последвали действията му, и дори не би се разтревожил, че може да даде грешно име.

С пожеланията на Робърт за бързото оздравяване на Джилиан, кънтящи все още в ушите му, Конър се насочи към крепостта на сър Дейвид. Той яздеше бързо, нетърпелив да говори с мъжа, за да може да се върне по-скоро в Дайхладах. Тревогата за здравето на Джилиан и възможността да развие инфекция не искаха да напуснат мислите му. Налагаше му се да търси нападателя й, но въпреки това знаеше, че трябва да е близо до нея и да я пази.

Конър осъзна, че тя бе станала важна за него. Много важна. Когато опасността отминеше, щеше да му се наложи да се вгледа в себе си, да разгадае чувствата си и да реши какво да прави. Някак си щеше да намери начин да даде на Джилиан достатъчно, че тя да пожелае да остане с него, и все пак да не позволи чувствата, които тя пораждаше в него, да го направят слаб. Силата и оцеляването на клана му трябваше да бъдат най-важното нещо за него и по тази причина той трябваше да опази себе си силен. Още по-важно бе да изглежда силен, напълно контролиран и без слабости, били те физически или емоционални. В момента обаче, толкова дълбоко съсредоточаване и сила бяха извън възможностите му. Той бе изплашен за Джилиан и изпитваше вледеняващ гняв към този, който се опита да я нарани.

* * *

Сър Дейвид бе свален на пода два пъти, преди да осъзнае, че Конър няма да оцени какъвто и да е коментар, съдържащ дори бегла обида към Джилиан. Мъжът все още бе ядосан заради поражението, което бе изтърпял в малките ръце на Джилиан. Щеше да мине доста време, преди да успее да го преживее.

— Достатъчно, Конър! — кресна Дейвид, настанявайки се начело на масата в голямата зала и наливайки си чаша ейл. — Седни! Пий! — Той кимна, когато Конър седна и си наля ейл. — Ще си меря приказките, макар да е доста трудно. Това момиче ме направи за смях.

— Тя направи за смях всички ни и това бе най-вече по наша вина — каза Конър.

— И как стигна до подобно заключение?

— Бяхме арогантни и мислехме, че ще победим това дребно девойче и със затворени очи.

— Може би — съгласи се намусено Дейвид. — Не можеш да виниш един мъж, че се е подразнил. Но не бих опитал да убия момичето заради това.

— Знам го. Не би се крил в сенките, опитвайки се да убиеш някой, особено едно дребно момиче. Не, сега просто търся информация. Роби е чул някои неща, има подозрения, но не желае да ми даде имена.

Дейвид кимна.

— Той говори малко и с мен, но също не ми даде имена. Роби е мъж със съвест, знаеш го. Има нужда от доказателства, винаги има нужда от повече доказателства. Никога няма да приеме за чиста монета слух от страх, че може да навреди на човека. Аз нямам такива скрупули и по тази причина не ми даде името. Знаейки, че няма да сметна за нередно да ти ги кажа, дори и той да възразява срещу това. — Дейвид сви рамене. — Това не е чак толкова лошо нещо. Слухът невинаги почива върху истина. Все пак, чувал съм слухове за малката ти съпруга.

— Какви слухове? Такива, каквито е чул и Роби ли?

— Не знам. Слуховете твърдят, че жена ти може да види в душата на мъжа. Може да каже какви тайни крие в сърцето си. Мъжете не харесват такива неща. Това не е нещо, което е добре да се споменава. Може да накара хората да започнат да мислят за дяволи и вещици. Може би ще е най-добре да сложиш край на тези небивалици. Освен, разбира се, ако не са истина.

Конър изруга под нос, но бе спокоен, като каза:

— Джилиан не притежава магия, просто набито око или може би по-чувствителна натура. Може дори да надава ухо на чуждите приказки. Един мъж не може да скрие всичко. Той се издава по начина, по който се държи, гледа или дори говори. Повечето от нас не го виждат, ако не е казано високо и ясно. Жена ми просто има нужда от малко информация. Както казах, никакъв дявол, никаква магия, просто една удобно умение. Ако знаеше какви са тайните, това щеше да е наистина магия. Но да предположи, че някой мъж има тайна, не е магия.

— Да, прав си. Според мен това е едно полезно умение. — Дейвид поглади брадичката си и премижа от болка, като докосна натъртванията, които бяха дело на Конър. — И все пак слуховете са тръгнали отнякъде. Трябва да разбереш откъде и защо.

— Роби ме посъветва да попитам любовницата си Мег.

— За какво ти е любовница? Вече си имаш жена.

На Конър му бе особено трудно да скрие изненадата си, чувайки шокирания и осъдителен тон на Дейвид. Насили се да не поглежда към Дърмот или Кноби, защото бе сигурен, че зърне ли израженията им, ще се разсмее. Последният човек, от когото можеше да очаква такова отношение, бе Дейвид. Мъжът бе преспал с почти всички жени в земите си и имаше цяла орда незаконни деца.

— Не, вече нямам любовница. Изхвърлих я от леглото си в мига, в който се ожених, точно това накара Мег да ме предаде и да я изгоня от Дайхладах. Беше ядосана и се опита да причини проблеми между мен и Джилиан. Но ако се опита да убие жена ми, Мег ще трябва да вземе за съучастник някой мъж, някой, който може да стреля с арбалет, защото тя няма откъде да има такова оръжие и няма откъде да го набави.

— Е, тази Мег може да не е пуснала стрелата, но е очевидно, че иска жена ти мъртва. Обвинявайки момичето, че е вещица, макар и само слух, това няма ли да доведе до смъртта на жена ти?

* * *

Конър още си припомняше последните думи на Дейвид, докато пътуваха обратно към земите му. Робърт смяташе, че слуховете за Джилиан са нещо обичайно, тъй като тя бе непозната тук, но Дейвид беше прав. Те бяха опасни. Слухове, за които хора бяха убивани. Това го тревожеше, но повече го безпокоеше факта, че нещо лично, нещо, което не бе достояние за всички в Дайхладах, излизаше извън стените на дома му. Това, което връзваше вътрешностите му на стегнат възел, бе увереността, че Мег не е знаела за уменията на Джилиан, когато я изгони от Дайхладах. Някой й бе казал, след като тя си тръгна, и от тези, които знаеха, само един бе видян в колибата на Мег.

— Ще отида да говоря сам с Мег — каза той на Дърмот и Кноби.

— Но ако тя е замесена… — започна Дърмот.

— Тогава ще си плати. Мога да се защитя срещу нея, макар че не мисля, че е достатъчно глупава да опита да ме нападне, след като всички в селото са видели, че влизам в колибата й. — Конър погледна към селото — Няма да се бавя дълго.

— Добре. Успех. И бъди внимателен.

Докато яздеше към дома на Мег, Конър се бореше с изводите, които се оформяха в ума му. Всичките бяха предателски, неблагодарни и много болезнени. И за нещастие, повдигаха твърде много въпроси. Стигайки до колибата на Конър му се прииска да обърне коня обратно към Дайхладах и да се скрие в дома си. Вътре можеше да лежи истината, която имаше силата да го разкъса на две. Той изпъна гръбнака си и слезе от коня. Казвайки си, че болезнената истина е по-добра от лъжите и от опасността, висяща над Джилиан, той пристъпи в колибата.

Миризмата на кръв изпълваше въздуха. Внимателно той извади меча си и възможно най-тихо започна да претърсва колибата. Спря и изруга пред гледката, която го посрещна на върха на тесните стълби. Чичо му лежеше сред разбърканите чаршафи на леглото, халбата все още висеше от ръката му, докато мъжът бе втренчил невиждащ поглед към дебелите греди на тавана. Тялото му бе покрито с кръв. Някой бе наръгал Нийл десетки пъти, а накрая смъртоносният удар бе нанесен направо в сърцето му. И Конър забеляза, че фаталният удар бе направен със собствения му кинжал.

Конър хвърли меча си на леглото до чичо си. Нямаше да има никакви отговори, помисли си той, докато затваряше очите на мъжа, или поне не такива, каквито искаше да чуе. Той извади кинжала от гърдите му, изправи се и се закова на място, усетил трите остриета, докосващи гърба му.

— Наистина не мислех, че ще си достатъчно глупав да се върнеш за кинжала си — каза плътен глас зад него, който Конър разпозна, че принадлежи на Питър Макдонал, сержант от армията на граф Динок.

— Не аз съм го убил — каза Конър и наистина не се изненада, че думите му не спряха мъжа на графа да го обезоръжи и да завърже ръцете му зад гърба му.

— Може да кажеш това на графа.

Докато излизаше от колибата, Конър видя майката и сестрата на Кноби. Той кратко им разказа какво се е случило и им нареди да го кажат на братята му и на Кноби. След това спокойно позволи на мъжете да го отведат, тъй като нямаше никакъв друг избор.