Лора Лей
Да обичаш Порода (8)

Седма глава

Единствената полза от хормоналната терапия бе предпазването от забременяване, помисли си Хармъни, когато нощта се спусна над къщата на Ланс. Защото със сигурност не помагаше за възбудата.

Е, нямаше болка. Хармъни усещаше надигащия се вътре в нея глад, но без нажежените до бяло пламъци, експлодиращи при болезненото осъзнаване на нуждата. Но страдаше. Беше влажна. И не искаше нищо друго, освен да оближе Ланс от главата до петите.

Седейки в отворената всекидневна, Хармъни се опитваше да задържи вниманието си на новинарската програма, вървяща по широкоекранния телевизор, окачен на стената срещу тях. Стоеше с кръстосани крака на един от широките, удобни столове и докато работеше върху ноктите си, можеше да види Ланс с крайчеца на окото си.

Той се бе отпуснал назад в ъгъла на дивана. Голяма възглавница почиваше зад гърба му, а в ръката му беше дистанционното управление.

Позицията даваше на Хармъни предимството да вижда всяка твърда мускулна линия по тялото му. Дългите мощни крака бяха обути в дънки, които не можеха да скрият добре оформения мускул под тях. Ланс се размърда и се протегна по-удобно, привличайки вниманието й към бедрата му, когато те се свиха. Нямаше работа там, не можеше да позволи на очите си да се отклонят към това място, защото беше невъзможно да задържи погледа си далеч от твърдата издутина между тях.

А той беше твърд. Ерекцията му беше като дебело копие под дънките, достигащо долната част на корема му. Хармъни премести поглед обратно към телевизора, но момчешкия чар на привлекателния новинар нямаше нищо общо с неподправеното земно привличане, което излъчваше Ланс.

След секунди очите й се преместиха обратно към изкушаващото тяло, изтегнато на дивана.

Ланс изглеждаше полузаспал. Отпуснат, със сънливи очи. Незаплашителен. Беше трудно за вярване, че това е същия човек, на когото бе позволила да я закопчае и да запуши устата й. Мъжът, който я държеше за колана, панталоните й около бедрата, и чукащ я като обезумял.

Вагината й се сви при спомена. Хармъни усети как влагата между бедрата й се увеличи, а зърната й започват да се притискат по-силно към широката, светлокафява памучна риза, която носеше, съчетана с широко долнище на пижама.

Ако останеше в стаята още малко, накрая щеше да пълзи по тялото му като котката, каквато я бе нарекъл той. И нямаше ли да се чувства добре? Да гали тялото му, да оближе всеки прекрасен сантиметър от мъжката плът…

— Действа ли?

Гласът му я изтръгна от фантазията и накара очите й да се ококорят, когато завъртя глава, за да го погледне изцяло.

— Какво? — Дали знаеше, че тя го гледа? Че копнее за него?

— Хормоналната терапия. — Ланс вдигна ръка, все още стискайки дистанционното, и махна към нея. — Действа ли?

Нуждата да го вкуси я погубваше.

— Действа добре. — Хармъни кимна, след което сведе глава, отдръпвайки погледа си от него. Отново се съсредоточи върху изпиляването на ноктите си.

— Хмм. — Ниският звук я накара да вдигне очи и да ги присвие към него.

— Какво означава това?

Тя очакваше някоя от онези порочни усмивки, или поне страстен поглед. Вместо това, той я гледаше леко намръщено, със сериозно изражение.

— Ти си силна жена — каза най-сетне тихо. — Мегън спомена, че е невъзможно да се игнорира възбудата, дори с хормоните.

— Какво искаш да ти кажа, Ланс? — Хармъни преглътна тежко. — Ситуацията не е комфортна за мен.

— Защо? Беше ти достатъчно комфортно онази нощ в бара, за да дойдеш у дома с мен. Какво се промени, Хармъни?

— За една нощ…

— Имала си много, така ли? — попита меко.

— Не. — Тя поклати глава объркано. Къде, по дяволите, бе самоконтрола й, способността й да поставя един мъж на място само с един поглед?

Тя се вторачи в него, уханието му се обви около нея, засягайки сетивата й по начин, който запрати цялото й същество в хаос. Нервните й окончания започнаха да пулсират напрегнато, дишането й се учести, а възбудата започна да се покачва.

— Защо трябва да е различно сега? — попита Ланс.

— Тогава ти не беше слабост — сопна се тя, скочи на крака, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към вратата. — А сега си слабост.

Ланс не помръдна, просто остана да лежи там.

— Бягаш ли, Хармъни?

— Този разговор е безсмислен.

— Не можеш вечно да бягаш от себе си. Не се ли умори вече?

Младата жена се обърна към него, знаейки, че не може да скрие въздействието, което обвинението му имаше над нея.

— Криенето е единствения начин да се оцелее — прошепна тя. — Смяташ ли, че Джонас бе единствения човек, който ме преследва през последните десет години? Или единствения, който се е приближил? В крайна сметка, враговете ми ще ме намерят. И когато го направят, те ще ударят където съм слаба.

— Химията не те обвързва с един човек, Хармъни. Чувствата обвързват.

Жената го погледна шокирано. Чувства?

— Аз нямам чувства — озъби се тя. — Освен ако не броим отмъщението.

— Тогава нямаш слабости. — Ланс сви рамене. — Враговете ти не могат да използват нещо, за което не ти пука.

Хармъни се вторачи в него, сви устни и стисна зъби, за да задържи яростните думи, заплашващи да изригнат от устата й.

— Секс за една нощ не е любовник, мила. — Усмивката му бе леко сардонична.

— Значи просто трябва да стана малката ти любовница и да забравя за опасността? — попита остро тя.

Веждите му се извиха бавно.

— Не те моля за секс, Хармъни. Опитвам се да те опозная. Посочих колко си упорита и своенравна. Не се опитвам да разбера колко лесно ще паднеш в леглото ми.

— Трябваше да бъда упорита. Силна — отвърна тя. — Щях да умра още първата година след бягството, ако не бях такава.

Годината, през която Дейн Вандерел я бе открил, изпотрошена, почти мъртва. Той я беше спасил, както я бе спасявал и много пъти след това.

— Да, имаше няколко бележки в досието ти за тази първа година — кимна Ланс, сякаш информацията беше обществено достояние. — Койотите, които са били изпратени след теб описват, че са били ранени, тежко ранени. Щели са да те заловят, ако не са били отклонени от неизвестен екип от хора.

Един от Койотите сигурно бе оцелял. Хармъни се бе надявала, че ги е убила. Бяха двама, безмилостни и кръвожадни.

— Аз не знам за това. — Поклати глава твърдо. — Знам само, че избягах. Това беше всичко, което имаше значение за мен.

— Била си на петнадесет години, тежко ранена и сама — посочи Ланс. — И все пак си оцеляла.

— Какво искаш да кажеш?

Хармъни го погледна предпазливо. Той бе на лов за информация, което означаваше, че знае нещо. Нещо повече, отколкото досието й му бе показало.

Спомняше си добре битката с онези двама Койоти. Живееща само на нерви, гладна, изтощена, те почти я бяха заловили. Вместо това, тя бе избягала, когато две тъмни фигури се бяха намесили в битката.

Прорезните рани, които й бяха нанесли едва ли не бяха фатални, след като се инфектираха и я обхвана треска. Бяха прекалено дълбоки, а тялото й — твърде слабо да се бори. Щеше да умре, ако Дейн не я бе открил.

Той беше син на африкански индустриалец, мошеник и човек, следващ свои правила. По това време, той преследваше един Койот, изпратен да убие негов приятел, млад мъж, който знаеше повече, отколкото би трябвало. Смъртта му не беше лека. Нито смъртта на Койота, след като Дейн го залови.

Налагаше се да работи тайно, за да успее в целта си, а именно да помогне на Породите да унищожат Съвета по генетика. Ако някога научеха, че наследникът на обширната империя на Вандерел е нещо повече от отмъстител, това щеше да разруши всичко, което семейството му притежаваше. Това бе тайна, която Хармъни се бе заклела да пази до гроба.

— Как избяга, Хармъни? — Ланс се постара да зададе въпроса така, сякаш отговора й не означава нищо за него. Не изискаше отговори, не я разпитваше. Просто питаше.

— Помогнаха ми — прошепна тя. — Двама мъже чули борбата. Избягах, докато те разсейваха Койотите.

— Защо Койотите са казали, че няма миризма? — На челото му се появи лека бръчка. — Докладите посочват, че Койотите се кълнат, че не е имало идентифицираща миризма. Всеки ли има аромат за Породите?

— Да. — Хармъни кимна бавно. — Всеки има.

— Уникален ли е, или може да бъде прикрит с парфюм или нещо такова?

— Уникален е — отговори предпазливо, наблюдавайки го внимателно.

Разбра какво става и беше безпомощна да го предотврати.

— И така, защо двамата мъже, които са те спасили не са имали миризма? — Ланс се намръщи, като остави дистанционното управление на пода и се почеса, по-скоро разсеяно, по твърдия мускулест корем.

Движението повдигна тениската му, разкривайки за миг мургавата му кожа, преди ръката му да се настани там. Хармъни се бореше да поеме достатъчно въздух, за да накара мозъка си да проработи отново.

По дяволите, тя бе хладнокръвен убиец, не секс котенце. Но в момента, секс котенцето определено се проявяваше.

— Не съм сигурна. — Наистина не разбираше процеса, така че технически не го лъжеше. Нали?

— Но имаш някаква идея?

Хармъни се вторачи в него подозрително.

— Защо са всички тези въпроси? Какво общо има това с факта, че една половинка е слабост и че не искам да играя ролята на секс котенце с теб?

— Секс котенце? — Порочно веселие проблесна в погледа му. — Не съм се замислял за това, но ми харесва идеята.

— Говориш безсмислици. — Хармъни вдигна ръка, за да възпре думите, които напираха да излязат. — Тези твои безбройни теми не се връзват добре заедно, Ланс.

— Хей, ти спомена секс котенце, не аз. Просто ме заинтригува, това е. Кажи ми. — Той вдигна вежди и ги свали многозначително. — Как го правят Породите секс котенца?

— Със зъби? — предположи тя раздразнено.

Устните му се нацупиха, а очите му заблестяха от закачлива страст.

— Харесвам зъби — прошепна той и вдигна ръка, за да потърка разсеяно рамото си, в областта близо до шията. Мястото, където го бе ухапала. — Можеш да дойдеш и да ми покажеш как се прави.

Хармъни наистина понечи да тръгне към него. Погледна надолу към краката си уплашено, когато направи една крачка, след това спря и го погледна гневно.

И изсъска.

Без мисъл, без намерение, звукът се зароди в гърдите й и тя наистина изсъска. Никога през живота си не го бе правила. Не и това котешко, ръмжащо съскане, което сега излезе от устата й.

Хармъни погледна Ланс шокирано.

— Продължавай така и ще ме накараш да свърша. — Гласът му бе нисък и натежал от възбуда, а очите му блестяха от страст.

— Ти си луд.

— Толкова съм възбуден, че съм на път да свърша в дънките само като те слушам да съскаш — изсумтя Ланс раздразнено. — Като казваш, че съм луд, може би си по-близо до истината, отколкото смяташ.

Болката от възбудата преди докторката да започне хормоналната терапия, бе ужасна. Дали и той страдаше? Хармъни се намръщи, вдишвайки уханието в стаята по-дълбоко, отколкото си бе позволявала до този момент.

Миризмата на мъжка възбуда беше опияняваща и тежка. Проникна в сетивата й, връхлетя мозъка й и засили скоростта на пулса й, когато Хармъни усети устата й да се изпълва отново с онзи странен, сладък вкус.

— Боли ли? — прошепна тя, страхувайки се от отговора.

— Не, скъпа, не боли. — Ланс въздъхна тежко. — Просто я дяволски досадно.

Лъжеше. Защо лъжеше, след като истината би могла да предизвика вина у Хармъни, и тя да му даде онова, което той иска? Лесно можеше да изиграе ролята на онеправдан и можеше да я има в леглото си още преди часове.

— Тогава защо не се движиш? — попита го тя. — Стоиш в една поза повече от час. Седни.

Хармъни можеше да види ерекцията му, очертана под дънките, притискаща се силно към плата.

— Мисля да полежа тук известно време — засмя се Ланс. — Не споменах ли, че съм малко уморен?

Не беше спал два дни, или поне не достатъчно. Беше бдял над нея, беше я пазил, когато тя не можеше да се защитава сама.

Хармъни облиза устни нервно.

— Когато бях ранена, хората, които победиха Койотите, ме намериха след една седмица. Бях много зле.

Погледът на Ланс се проясни.

— Те знаеха за Койотите. Преследваха ги. Не бях сигурна защо. — Тогава тя не знаеше, но сега — да. — Помогнаха ми да се излекувам и ме пазеха. Никога не са ми казвали защо нямат миризма. Но понякога, когато съм в беда, те разбират, и идват.

— Джонас знае ли за тях?

— Информацията за мен, която се съдържа в базата данни на Породите, не е пълна, както тази на Съвета — призна Хармъни. — Не знам защо Джонас е скрил файловете за няколкото пъти, когато Съвета действително успяха да ме заловят, но докладите ги няма. Както и тези, които показват, че всеки път, когато ме заловят, едни и същи двама мъже ме освобождават.

— Кои бяха те?

Хармъни погледна настрани за миг, преди отново да се обърне към него.

— Не мога да ти разкрия имената им, Ланс. Тяхното съществуване…

Ланс вдигна ръка.

— Не искам имена. Защо те следят, Хармъни? Какво искат? Какво иска Джонас?

Младата жена поклати глава и свъси чело.

— Джонас ме иска мъртва. Но не може да ме убие, без първо да ми даде шанс да се реабилитирам. Но не се заблуждавай, той ме мрази.

— Защо?

Хармъни пое дъх мъчително при този въпрос.

— Аз убих майка му. Единственият човек в онази лаборатория, който означаваше нещо за Джонас. И не можех да му покажа колко ме е грижа, или колко страдах заради това. Мадам Ла Рю беше много собственически настроена спрямо личното си творение. Що се отнася до това защо другите ми помогнаха, то бе в полза и на двама ни. Те помогнаха на мен, а аз на тях. Достатъчно е, че бяха там.

— И така, защо ми казваш толкова много сега? — попита Ланс, вместо да я притиска за още информация.

— Ти ме пазеше, докато спях — прошепна тя. — Не беше задължително да го правиш. Заслужаваш да знаеш пред какво си изправен.

— Ти си моята жена, Хармъни — изръмжа мъжът. — А аз винаги защитавам онова, което е мое.

Хармъни поклати глава бавно.

— Не мога да ти принадлежа, Ланс. Никога. След шест месеца, когато всичко свърши и се изкупя пред Закона на Породите, ще си тръгна. Ако успея да се скрия от враговете си толкова дълго. Не можеш да си позволиш да ме вземеш за твоя жена, както и аз не мога да претендирам, че си мой. Това само ще предизвика смъртта и на двама ни.

— Колко дълго можеш да се бориш сама? Колко дълго, Хармъни, преди Смъртта да се предаде, защото не може да убие достатъчно чудовища или да спаси достатъчно деца? — попита Ланс, когато тя понечи да му обърне гръб.

— Защо правиш това? — Това бе въпрос, който бе таила прекалено дълго в себе си. — Защо не можеш просто да го оставиш, Ланс?

— Ела тук — каза той нежно.

— Какво?

Мъжът вдигна ръка и я повика с пръст.

— Ела тук — повтори той.

Хармъни тръгна към него бавно, колебливо. Той не знаеше какво й причинява близостта му, колко много го иска. Желанието се надигна в нея като гладен звяр и разкъса душата й от нужда, която бе потискала през целия си живот.

— Какво? — попита отново, когато спря до дивана.

— Докосни ме, Хармъни.

— Казах ти…

— Не ти казах „чукай ме“, по дяволите, казах докосни ме — изръмжа Ланс. — Точно тук. — И удари гърдите си. — Просто ме докосни.

Тя се наведе и постави ръка на гърдите му.

Топлина. Хармъни усети как я заля слабост и коленичи до дивана, чувствайки как невероятната топлина на тялото му се влива в нейното. Явлението бе различно от всичко, което бе изпитвала с друг човек. Беше докосвала и други, не беше девствена, но никога не бе изпитвала това.

— Ето защо, Хармъни. — Ланс отметна нежно косата от лицето й, а палецът му погали бузата й, когато очите й се взряха в неговите. — Почувствай как тялото ми ти се отдава. Никога не съм правил това преди. Сякаш душата ми знае от какво се нуждаеш ти, както и тялото ми знае, и ти го дава безкористно. Ето защо не мога да си тръгна. Ето защо претендирам, че си моя, дори да знам, че не това искаш. Защото връзката вече е там. Беше там когато спрях на паркинга пред бара, когато всичко, което исках, бе да си отида у дома. Беше там в мига, в който очите ми срещнаха твоите, кожата ми докосна твоята. Бягай, ако трябва, но поне разбери от какво бягаш, любима.

Той изглеждаше толкова искрен. Очите му потъмняха, изражението му стана загрижено, обезпокоено. Сякаш го бе грижа.

— Защо? — Хармъни не успя да възпре въпроса, дори докато топлината на тялото му се вливаше през дланта й. — Защо те е грижа, Ланс? Аз убивам…

Той поклати глава бавно.

— Онова, което едно дете е било принудено да направи, не е негова вина — прошепна той. — Онова, което една жена е сторила, за да оцелее, и след това да отмъсти, може да бъде простено. От тук трябва да тръгнеш, от това място, то има значение. Да научиш разликата между правилно и правда, което би могло да означава разликата между свободата ти или собствената ти смърт. Но това между нас е повече от живот или смърт.

— Това е химическа реакция — отсече Хармъни, опитвайки се да отдръпне ръката си.

Ланс я улови и я принуди да се отпусне отново на гърдите му. Погледът му стана гневен.

— Колко връзки за една нощ си имала, Хармъни? Колко мъже си забърсвала в баровете и си прекарвала нощта в чукане?

— Престани!

— Отговори ми. Или трябва аз да отговоря вместо теб. Нито една. — Гласът му я шибна; гневът, страстта и нуждата му сякаш увиснаха във въздуха около нея. — Никога преди не си го правила. Защо?

— Това не е твоя работа.

— Защо, Хармъни? — Гласът му се извиси, прикова я на място толкова ефективно, колкото и ръката му, притискаща нейната към гърдите му. — Отговори ми.

— Не исках.

— Истината, проклета да си.

— Защото докосването на другите мъже нямаше значение. — Тогава тя се отскубна от него. Споменът за първата й нощ с мъж, мъж, на когото има доверие, връхлетя съзнанието й.

Тя се бе насилила да мине през това, да се отдаде на интимност, която знаеше, че не иска. Дейн й беше приятел, беше й помогнал, беше й дал безопасно място да се скрие. Докосванията му не я отвращаваха, но и не я възбуждаха, не я привличаха.

— Значи моето докосване има значение. — В тона му нямаше самодоволство, когато го чу да се изправя. — Точно както твоето докосване има значение за мен, Хармъни. Ти имаш значение. Криенето няма да ти помогне, нито на мен. Ако враговете ти разберат къде си, дали си си тръгнала преди седмица или преди две години, няма значение, те ще намерят мен.

Хармъни се взря в него, дишането й стана тежко, когато страхът препусна в съзнанието й. Той беше прав. Това нямаше да има значение, Койотите и войниците на Съвета все още я дебнеха. Те просто щяха да нападнат, без да ги е грижа дали е тук или не.

— Бягай още сега, Хармъни. — Ланс махна с ръка към вратата, когато тя се обърна с гръб към него. — Шибаната врата е ето там. Мислиш ли, че ще има разлика?

— Защо правиш това? — извика жената отчаяно и стисна юмруци от двете страни на тялото си. — Защо не можеш да го оставиш? Да оставиш мен?

— Защото ти ми принадлежиш, по дяволите! — изкрещя Ланс, гласът му бе яростен, а очите му горяха. — Моя, точно толкова, колкото и аз съм твой! Отречи го. Давай, Хармъни, погледни ме в очите и го отречи.

— От къде ти идват тези безумни идеи? — извика тя в отговор и прокара пръсти през косата си, завладяна от безсилие. Безсилие и гняв. — Защо правиш това?

— Искаш да знаеш защо? Защо? — изръмжа мъжът. — Опитай това, Хармъни.

Преди тя да успее да се дръпне, ръцете му се обвиха около нея, едната стисна главата й, а другата гърба й. Устните му, горещи и властни, покриха нейните, а езикът му помете собственически устата й.

Жлезите под езика й пламнаха за живот, изливайки сладкия вкус на възбудата. Хармъни вдигна ръце и ги обви около врата му, толкова отчаяна да бъде близо до него, колкото той да я придърпа към себе си. Желанието нахлу в нервната й система и помете надалеч страховете и възраженията й.

Ланс я поглъщаше, поемаше целувката й и й даваше своята, връщайки едно удоволствие, което не би трябвало да бъде толкова интензивно, толкова пламенно, от такава обикновена ласка.

Езиците им се дуелираха, бореха се, а стенанията на двамата изпълваха стаята. Хармъни се стегна, усещайки как ерекцията му се трие в долната част на корема й, подклаждайки топлината във вагината й.

Това беше перфектно. Целувката му беше перфектна. Устните му съответстваха на нейните, езикът му галеше нейния прекалено възбуждащо, за да го отблъсне. Сякаш всяка клетка в неговото тяло, всеки дъх, всяко докосване, са били създадени точно за нея. Телата им се докосваха по цялата дължина, топлината му потъваше в нея, затопляше я, обвързваше я.

— Не. По дяволите. Няма да ти отнема този избор.

Преди Хармъни да успее да възрази, Ланс прекъсна целувката и внимателно я отдръпна от себе си. Ръцете му се заровиха в косата му, а изражението му се изопна от усилието да запази контрола си.

— Какво? Какво направих? — Хармъни поклати глава объркано.

— Няма да ти отнема този избор — изръмжа той с болезнена гримаса. — Няма да взема нещо от теб със сила, Хармъни. Ако ме искаш, тогава ти ще трябва да дойдеш при мен.

Ланс тръсна глава, чувството на неудовлетвореност се четеше по лицето му, когато подпря ръце на слабите си бедра, наведе глава и я разтърси бавно. Когато я вдигна отново, устните му бяха разтегнати в уморена усмивка.

— Отивам да си лягам, скъпа — каза с въздишка. — Имам нужда от малко почивка. Трябва да ходим на работа утре. Ще се видим на сутринта.

Наведе се, целуна бузата й нежно, след това си тръгна. Хармъни се загледа след него шокирано. Просто си тръгна.

Вдигна ръка към бузата си, обърна се и погледна към вратата, през което бе излязъл. Защо го бе направил? Можеше да я вземе. Очевидно бе мъчително възбуден, гладен, защо си тръгна, когато можеше да има онова, което щеше да го облекчи?

Господи, беше безсмислено.

Хармъни изръмжа неудовлетворено, след което направи гримаса от животинския звук. Проклет да е, вече започваше да звучи като Джонас.

— Мъже! — Тя се засили към кухнята сигурна, че е видяла сладолед някъде в огромния фризер, който Ланс държеше в килера. Раздразнение като това определено плачеше за сладолед.