Лора Лей
Да обичаш Порода (2)

Първа глава

Две седмици по-късно

Броукен Бът, Ню Мексико

Някой я наблюдаваше. Хармъни паркира спортния си джип на паркинга пред малкия западнал бар в началото на Броукен Бът и обмисли възможностите си.

Тя трябваше да пристигне в шерифството сутринта или там някъде. Или там някъде идваше от Джонас, разбира се. И така, какво, по дяволите, правеше тук, когато би трябвало да работи над онези файлове, прибрани в куфара й, в хотела?

Защото беше отегчена. Отегчена и нервна, и дяволски ядосана на себе си, задето бе позволила това да се случи. Комбинацията от емоции беше депресираща, а депресията не й действаше добре. Нуждаеше се от малко забавление. Само колкото да оживи леко нощта. Нищо прекалено. Едно питие, може би един добър бой.

Очите на Хармъни се присвиха към входа на бара. С малко повече късмет, опашката й щеше да реши да поеме по своя път, когато се увери, че тя е там вътре. При положение, че не решеше да го подгони, тогава щеше да се наложи да тръгне на лов. А тя просто нямаше време да тръгва на лов точно сега.

Не, Хармъни Ланкастър, някога известна като Смъртта, щеше да се преструва на добро момиче цели шест месеца.

Което означаваше никакъв лов. Никакви своеволни кръвопролития. Хармъни се намръщи на последното, метна чантата на рамото си и затръшна вратата на джипа.

Смърт — добро момиче. Оксиморон. Самата мисъл за това бе достатъчна да остави кисел вкус в устата й. Това бе една от причините да се насочи към този долнопробен малък бар, вместо да търси настоящия си противник — добрият шериф на Броукен Бът.

Хармъни блъсна енергично старите врати в кръчмарски стил, спря на входа и погледът й обходи сбирщината от каубои, гледащи към нея.

Седна на един празен бар-стол и погледът й се плъзна по танцьорките в далечния край на помещението.

— Какво мога да направя за теб, сладурано? — Младата жена се обърна по посока на бумтящия глас на бармана.

Висок, широкоплещест и плешив, с приятелска усмивка, той й напомни за бармана в любимият й бар в Чикаго. Може би Ню Мексико не бе толкова далеч от цивилизацията, колкото Джонас би могъл да я изпрати в края на краищата.

— Уиски.

— Шот или чаша?

— Чаша, без лед.

— Имаш го, сладурано — кимна мъжът.

Хармъни взе питието си, обърна се с гръб към бара и отново проучи помещението.

Какво, по дяволите, я бе накарало да се върне в Щатите? Нямаше значение колко важна бе работата.

Децата бяха нейната слабост. Молбата бе дошла от един бивш клиент, да помогне на приятел да намери отвлечената му дъщеря. Момиченце бе на не повече от пет години, с големи кафяви очи и палава усмивка. Сигурно бе полудяла, за да се съгласи. Трябваше да знае, че Джонас я дебне в продължение на почти половин година. Не трябваше изобщо да се връща. Защото знаеше какво иска той в крайна сметка, точно както знаеше, че той очаква от нея да провали тази възможност, която й дава да избяга от Закона за Породите.

Хармъни поклати глава при мисълта. Брат й бе остарял повече, отколкото би трябвало за десет години. Горчивината, студенината и силната воля в очите му само бяха нараснали.

Подобно на нея, френският му акцент бе изчезнал напълно след бягството му от лабораториите, а английският му беше гладък и безупречен. Те бяха тренирани да се сливат с обществото, без значение къде са били изпратени.

Когато повдигна питието към устните си, игнорирайки откровено сексуалните погледи, които получаваше, Хармъни улови движение на вратата с ъгълчето на окото си. Обърна глава и погледна преценяващо, когато в бара влезе фигура, образец за мъжко съвършенство.

Много се съмняваше това да е опашката й, въпреки че нямаше нищо против да е. Най-малко метър осемдесет и пет, широкоплещест и мускулест, движещ се с ленива, небрежна грация.

Беше облечен в дънки и тъмно синя риза, която подчертаваше силно загорелите контури на лицето му. Чертите му бяха изсечени, с високи скули, чувствено пълна долна устна и очи тъмносини и дълбоки, които проблеснаха от потиснато веселие, когато срещнаха погледа й. Той я преценяваше също толкова внимателно, колкото и тя него. И, очевидно също като нея, хареса това, което видя.

Беше ли забелязвала един мъж толкова цялостно преди? Сексуалността крещеше от този човек, от издутината на тесните му дънки до широките, мускулести рамене. Дългата до раменете, гъста права черна коса, се спускаше около арогантните черти на лицето му и ги омекотяваха достатъчно, за да го накарат да изглежда достъпен.

Хармъни бе признала пред себе си отдавна, че не е сексуално същество, въпреки своите животински гени. Но този мъж, той караше котката вътре в нея да се надигне и да изреве.

Усещаше странна отзивчивост, течаща по вените й, караща зърната й да настръхнат и увеличаваща чувствителността на гънките на женствеността й.

— Хей, Ланс, приятелю. Крайно време беше да наминеш да ни видиш — извика бармана зад Хармъни, поздравявайки каубоя, който издърпа стола до нея. — Бира?

— Бира звучи добре, Стан — отговори Ланс с провлечен говор, който предизвика тръпка по гръбнака на младата жена.

Харесваше й този глас. Беше гладък и тъмен като уискито й.

Хармъни се завъртя на стола си, потърси погледа на бармана и плъзна чашата си напред, за да я напълни отново.

— Добави едно и за дамата, Стан.

Хармъни едва не пропусна думите му, сетивата й внезапно се изпълниха с уханието на среднощни бури и тъмни пустинни нощи. Ароматът на мъжа до нея. Силен. Чист. Не, това не бе опашката й, но само за миг тя успя да си го представи зад себе си, ръцете му наместващи дупето й, преди да се плъзне към нея и да разтвори бедрата й.

— Благодаря. — Хармъни пое дълбоко дъх и се обърна. Лека усмивка извиваше устните й, прикриваща острите кучешки зъби от двете страни на устата й. Нейните бяха по-малки от тези на повечето Породи и едва се забелязваше разликата от нормалните, но се стараеше да не ги показва често.

— Пак заповядай. — Леко кривата му усмивка предизвика нещо в корема й. Той запърха. По дяволите, никога нищо не бе карало тялото й да трепти така през целият й живот.

— Казвам се Хармъни. — Младата жена подаде ръка, като наклони глава, за да види по-добре лицето му.

— Ланс — кимна той, протегна ръка и голямата му мазолеста длан обхвана пръстите й.

Усещането на плътта му върху нейната, я стресна. Усети как ръката й се наелектризира, а пръстите й изтръпнаха. Топлина, различна от всяка друга, която бе усещала, потече от едно просто ръкостискане, от неговото тяло към нейното. Очите й се разшириха, докато неговите се присвиха, на челото му се появи лека бръчка, когато погледна към свързаните им ръце. Дали го усещаше и той? Тази размяна на топлина, на осъзнаване.

— Е, това беше доста странно. — Усмивката му все още беше ленива, но погледът му се изостри от чувственото усещане.

— Нали? — Хармъни прочисти гърлото си и отметна дългите кичури от наскоро боядисаната си коса от лицето си. Харесваше й мекият, червеникавокафяв цвят. Допълнително подчертаваше светлозелените й очи и тъмните вежди.

Маскировката беше приятно допълнение. Естествено нашарената й коса беше лош подарък от гените й на Порода. Комбинацията от черно, кафяво и златисто би се забелязала незабавно.

— Не съм те виждал наоколо. Гостуване на роднини? — попита Ланс.

— Не точно. — Хармъни поклати глава и се обърна отново към него. — Просто минавам от тук.

Поне така й се искаше. И все пак, някак си имаше чувството, че отговорът й няма да попречи на този мъж да разбере, че тя ще остане тук по-дълго.

— Това е много лошо. — Съжалението затрептя във въздуха между тях.

— Да, така е. — Хармъни пое дълбоко дъх, сигурна, че ще се пристрасти към уханието му, ако не бъде изключително внимателна.

— Значи си тук само за през нощта? — Ланс вдигна студената бутилка бира. Очите му потъмняха. Намерението му да я съблазни беше очевидно.

— Само за тази нощ. — Младата жена кимна бавно.

— Сама?

Тя се поколеба и потърси погледа му.

— Бях.

Хармъни проследи как той постави бирата си обратно на бара. Очите му не изпускаха нейните, държаха я в плен с дълбокия си син огън.

— Аз бих могъл да бъда опасен — промърмори Ланс, гласът му се понижи почти до шепот. Очите му флиртуваха безсрамно с нея. — Преследвач. Сериен убиец. Ако останеш тук с мен, ще бъдеш в лапите ми.

— Или пък ти в моите — прошепна тя в отговор, също толкова закачливо.

— Бих се смятал за късметлия.

Хармъни потисна смеха, който се надигна в гърлото й при скандалния коментар. Смехът не бе нещо, с което бе свикнала, и все пак този човек сякаш го предизвикваше от първия миг, в който го видя.

Навеждайки глава, тя се опита да скрие усмивката, трептяща на устните й, като вдигна чашата си и отпи подсилваща глътка от питието си.

— Колебания? — попита мъжът.

Хармъни вдигна глава и преглътна тежко, докато обмисляше борбата с привличането. Може би за една секунда.

— Аз никога не се колебая — увери го най-сетне. — А ти?

— Никога. — В изражението му се четеше мъжка увереност. — Искаш ли да танцуваме?

— С удоволствие. — Хармъни довърши питието си, събра смелост и положи ръка в неговата.

* * *

Ланс пое ръката на младата жена и отново усети прилива на усещането, което премина от неговата към нейната длан. Не бе имал намерение да влиза в бара тази вечер. Утрешната среща с Джонас Уайът, Директорът на Отдела по делата на Породите, щеше да изисква цялото търпение, което притежаваше. Което означаваше, че тази нощ може да си открадне малко спокойствие.

Вместо това, колкото повече се приближаваше до бара на Стан, „Последен отдих“, толкова повече се засилваха предупредителните шепоти във въздуха около него. Те не крещяха или стенеха и в тях не чуваше тайните, както дядо му често правеше. Но чуваше настойчивостта им. Точно както чуваше женския призив, ехтящ в душата му.

В мига, в който премина през вратата, той разбра, че е там заради нея. Очите им се докоснаха и шепнещото настояване се успокои.

Насочвайки я към дансинга, Ланс я привлече в прегръдките си и усети как ръцете й се отпуснаха на раменете му, докато тя се опитваше да запази достатъчно дистанция между двама им. Набъбналия пенис го заболя от разочарование.

Искаше да усети как тя пламва до него. Но не толкова на дансинга, колкото в леглото му. Гола, влажна от пот, извиваща се към тялото му, докато той я води към оргазма.

— Просто преминаваш, а? — попита най-сетне мъжът, а пръстите му се придвижиха по бедрата й и притеглиха по-близо малката ивица гола плът между панталоните и потника й. Ако не се лъжеше, бе зърнал малка обеца на пъпа й, когато тя се изправи от бар-стола.

— Само за тази нощ.

Ланс наблюдаваше как устните й се движат, меки и розови, влажни и съблазнителни.

— Нощта си отива бързо. — Той плъзна ръка нагоре по гърба й и долови лека тръпка в отговор.

Видя я как преглътна, кратко объркване проблесна в светлозелените й очи, а нежното й езиче облиза устните й. Не беше нервна, но сянката на уязвимост в погледа й го прониза.

— Да — отговори най-сетне Хармъни. — Нощта си отива бързо. Какво трябва да направим по въпроса? — Тя не се преструваше на свенлива, нито пък флиртуваше. Думите й съдържаха предизвикателство, което накара мускулите на корема му да се стегнат в очакване.

— С приятели ли дойде?

— Аз нямам приятели.

Странният отговор накара очите му да се присвият, докато я изучаваше изпод мигли. По някаква причина, той имаше чувството, че тя няма предвид само в този район.

— Готова ли си да тръгваме тогава? — Върховете на пръстите му я притиснаха през потника и почувстваха мускулите на гърба й, когато леката тръпка отново премина през нея.

— Готова съм. — В тонът и изражението й имаше примирение.

Онзи странен, тъжен стон отново прошумоля покрай ушите му, докато въздухът около тях натежаваше от възбуда. Нейната и неговата. Хармъни се бореше със силата на отклика си към него, предпазливо се държеше на разстояние от него и отказваше да се отпусне в прегръдката му. Очите й огледаха помещението бързо.

Смущение? Като че ли тя не бе съвсем сигурна, че иска другите да знаят за слабостта и възбудата й.

Ланс изчака погледът й да се върне на него, преди да проговори отново.

— Жилището ми е само на няколко минути път от тук. Готова ли си да тръгваме? — попита той тихо, знаейки, че това ще се случи и, по дяволите, ако не го очакваше с нетърпение.

Хвана я за ръката и я поведе от дансинга, когато музиката спря.

— Можеш да ме следваш, или аз мога да те докарам до тук на сутринта за твоя автомобил — предложи Ланс, когато излязоха от бара.

— Може ли да вземем моя джип? — Хармъни спря на стъпалата и се взря в мрака около тях. — Не бих искала да го вдигнат.

Беше сигурна, че новият й шеф ще се зарадва, като му се наложи да взема автомобила на заместника си от конфискуваните, ако го вдигнат. Тя предпочиташе да не започват работните си отношения с лошо. Следващите шест месеца и без това щяха да бъдат достатъчно трудни.

— Звучи ми добре. — Ланс кимна кратко, когато тя извади ключовете от вътрешността на чантата, която носеше на рамо и му ги подаде.

— Синият джип. — Хармъни посочи спортния Вранглер с широки гуми сред множеството автомобили.

Задържайки ръката й в неговата, мъжът я поведе през паркинга. Отключи вратата на пасажера за Хармъни и я остави да стигне почти до седалката, преди да хване ханша й и да я обърне към себе си.

Усети напрягането й, като че ли все още не бе сигурна какво прави. Беше очевидно, че да си тръгва от бара с непознат не е често срещано явление при нея.

— Сигурна ли си? — Той сведе глава, докато устните му не застанаха на сантиметри от нейните, уханието й се обви около него, аромата на орлови нокти и детелина се вля в сетивата му.

— Без колебания. — Дишането й вече бе учестено, а устните й се разтвориха, когато Ланс плъзна ръце към голият й кръст, за да докосне меката плът.

Устните й го изкушаваха прекалено много, за да успее да се въздържи. Мъжът сведе глава, когато дланите й потрепнаха върху гърдите му, усети как потъват в плата на ризата му, докато се бореше да овладее желанието си.

Само една целувка, обеща си той, докато докосваше устните й със своите. Той беше шерифа, не можеше да си позволи да бъде хванат да разменя нежности на публично място. Но една целувка със сигурност нямаше да навреди.

Или поне така си мислеше. Докато устните й не се разтвориха с тих стон и езикът й докосна неговия. Финият вкус на орлови нокти бе по-силен тук, сладък и чист, и само подхрани глада му.

Ланс усети как ръцете й се плъзват от гърдите към врата му, а след това се заравят в косата му. Мек стон завибрира по устните му. Целуваше я нежно, но жадно, напомняйки си на всяка секунда, че не може да стигне по-далеч. Можеше да я целуне. Само една хапка, преди основното ястие.

Докато устните му се движеха върху нейните, Ланс установи, че желанието му към нея нараства, превзема здравия разум и контрола му. Ръцете му се плъзнаха под потника й, погалиха гладката плът и обхванаха твърдите извивки на гърдите й. Хармъни се изви към него и гладните му устни погълнаха тихият й вик.

Езикът му се притисна към нейния, преплете се с него, след което го привлече в устата си и го засмука.

Тя имаше вкус на горещ, жаден секс. Като съблазнителка, създадена за страст и удоволствие. И ако Ланс не бе много, много внимателен, накрая щеше да я обладае точно там, на паркинга.

— Май загазихме. — Ръцете му се придвижиха от гърдите към дупето й, обхванаха стегнатите извивки и я придърпаха към бедрото му, докато устните му се плъзгаха от челюстта към шията й.

Ланс ухапа уханната кожа там и усети горещата, покрита с плат женственост да се потрива в бедрото му. Хармъни се бореше за въздух, пламтеше, роса от пот покриваше кожата й.

— Това не е нормално. — Гласът й бе замаян, натежал от желание, а Ланс продължаваше да гали с устни и език шията й, насочвайки се към гърдите и нежната плът, която знаеше, че ще открие там.

Хармъни бе по-деликатна от всяка друга жена, която бе докосвал. По-сладка. По-гореща. И той беше на секунда разстояние от това да разкъса дънките си, да я вдигне на седалката и да я обладае.

— Сигурен съм, че е. — Ланс облиза влагата между гърдите й и усети вкуса на орлови нокти и там. По дяволите, започваше да се пристрастява към орлови нокти. Само ако вкусът не беше толкова коварен. Тогава можеше да изпълни сетивата си с него, да задоволи нуждата си за него.

Мъжът сви пръсти върху извивката на дупето й и й помогна да язди бедрото му. Можеше да се закълне, че усеща влажната топлина на женствеността й, изгаряща го през нейните панталони и неговите дънки.

— Вкусът ти е сладък като лято — изръмжа той. Устните й бяха на челото му, притискаха се колебливо, и го накараха да спре в неистовото си отчаяние да опита възможно най-голяма част от нея и да върне част от контрола си.

Устните й го докосваха с чувство. Ланс го усещаше в мекия бриз, който се обвиваше около тях, шепота на объркване и изгубени мечти във въздуха до ухото му.

Сякаш никога преди не бе докосвала доброволно.