Лора Лей
Да обичаш Порода (12)

Единадесета глава

— Тя е хубава жена, синко. Земята се е справила добре за теб — каза Джоузеф, докато Ланс си наливаше второ питие и се питаше кога, по дяволите, щеше да свърши този ден.

— Не започвай, дядо — промърмори той.

Джоузеф се засмя, дрезгаво и стържещо, което напомни на Ланс за възрастта на дядо му. Обърна се към стареца и го погледна внимателно. Джоузеф не излизаше особено напоследък. Прекарваше много повече време от обичайното в дома си.

— Е, радвам се да те видя най-накрая улегнал — кимна твърдо дядо му. — Земята прошепва нейното име с твоето и музиката на удоволствието вещае добро. Пътешествието, което ще изминете заедно, ще бъде предизвикателство за теб.

Ланс изсумтя при тези думи. Радваше се, че поне един от тях може да разбира шепотите на вятъра, защото бе дяволски сигурно, че той не бележи никакъв напредък.

— Но ще ти донесе и опасност. — Джоузеф го гледаше строго сега. — Шепне за смърт, но не за кръв. Понякога ветровете не дават толкова, колкото друг път.

Това бе и една от причините Ланс да се съпротивлява на посланията, носени от ветровете. Те никога не даваха отговори, само още повече въпроси.

— Все още ли се бориш с тайните, които ти носят, синко? — попита накрая Джоузеф опечалено.

Ланс въздъхна уморено.

— Опитвам се, дядо. — Той се взря в стареца. — Но както ти каза, ветровете понякога не дават толкова, колкото друг път.

Джоузеф кимна бавно.

— Но можеш да чуеш онова, което е важно. Знаеш, че тя е твоята жена и че я следва опасност. Вслушай се в тях и те ще те преведат през това.

— Или ще ме доведат до гибел — промърмори Ланс, преди да вдигне питието си.

— Не чувам писъка на смъртта ти. — Старецът сви рамене. — Ако свършиш мъртъв, тогава ще бъде поради твоето невежество, не по волята на земята.

Такъв беше неговият дядо, отзивчив до края.

— Хубаво е да знаеш, че нещо все пак остава в моите ръце — изръмжа Ланс с чувство на безсилие. — Бях започнал да се чудя.

Дядо му се изсмя при този коментар.

— Исках само да се отбия и да се запозная с твоята млада жена — каза тогава той. — Сега обаче знам защо чух плач по ветровете. Тя е наранена, нали?

Наранена беше слаба дума за онова, което Ланс усещаше, че се крие вътре в Хармъни. Понякога усещаше кошмарите й, чувството на болка, което я ръководеше и страха й от това да се нуждае от някого.

— Да, така е. — Той удари чашата в бар плота и направи измъчена гримаса. — Джонас я доведе тук, и имам чувството, че той играе много опасна игра с нея.

— А, да, Джонас Уайът — въздъхна Джоузеф. — Той е труден човек, този млад Лъв. Бори се с това, което е, и с онова, за което копнее душата му. Когато един воин се бори с подобна първична част от себе си, той често наранява останалите. Това е съдбата му, да научи уроците си по трудния начин.

— В края на юмрука ми, ако продължава по този начин — отсече Ланс. — Започвам да се уморявам от неговите игрички. Особено от тази, която играе с Хармъни.

— Има много сили, така мисля аз, които искат да я отнемат от теб, синко. Не само Джонас. Въпросът е, ще им позволиш ли да вземат онова, което е само твое? — попита го Джоузеф. — Разумът е високо качество за един мъж. Но понякога човек трябва да покаже на своята жена, че наистина е достатъчно силен, за да е равен с нея. Понякога това учи жената на онова, което тя трябва да знае, когато опасността идва, шепнеща нейното име. Може би трябва да помислиш върху това.

Ланс се взря в дядо си и наруга, макар и мълчаливо, гатанките, с които бе склонен да говори Джоузеф Редулф. Той не можеше просто да се изправи и да ти каже нещо. Всичко трябваше да бъде урок, или пъзел за нареждане.

— Какво ще кажеш за вечеря? — предложи Ланс, като начин за разведряване на настроението. Както обикновено, отговорите или щяха да дойдат при него, или животът щеше да му срита задника с достатъчно сила, за да види смисъла, който дядо му се опитваше да вложи.

— Звучи добре, но обещах на Мегън, че ще вечерям с нейните млади Породи, след като се видя с теб. Тя се тревожи за теб. Да стои далеч този път не е лесно за нея, но сега разбирам защо си поискал това от нея. Емоциите, скрити в твоята млада Лъвица, ще я смажат.

— Да, така е. — По дяволите, едва не бяха смазали него, а той не беше емпат. — Кажи й, че я обичам, дядо. И че ще се видим скоро.

— Ще го направя. — Джоузеф кимна и тръгна към входната врата. — А ти дръж младата си жена близо до теб, Ланс. Не давай шанс на опасността, която я дебне, да я намери. Тя няма истински приятели, освен теб. Все още.

И с този последен загадъчен коментар, Джоузеф отиде до вратата и си тръгна. Ланс си наля още едно питие. Щеше да бъде дълга вечер.

* * *

Имаше моменти, когато Хармъни благославяше животинските си сетива, но имаше и други, в които ги проклинаше. Докато се разхождаше из къщата, осъзнавайки, че не е доловила присъствието на дядото на Ланс, тя отново ги прокле.

Имаше някои хора, които трябваше да се избягват на всяка цена, просто защото те бяха толкова много част от природата, от земята около тях, че земята им говореше. Лъвската част у нея разпозна това в Джоузеф Редулф. Той беше дете на земята, напълно в синхрон с нея, и като такъв, можеше да вижда отвъд онова, което другите могат. Както внучката си, Мегън Арнес, и все пак различен от нея.

Хармъни не бе уловила изтънченото движение на сила около нея, което обикновено я предупреждаваше, че пред нея стои медиум. Но също така знаеше, че има хора виждат неща, разбират неща, без дори да се препънат в защитите й. Имаше чувството, че дядото на Ланс е един от тези хора. Започваше да се чуди дали и Ланс не е такъв, защото той продължаваше да се опитва да намери път под бронята й. Поглед. Докосване. Определен тон на гласа.

Хармъни имаше ужасното усещане, че ако в крайна сметка остане тук по-дълго, заминаването ще я убие. Не беше в неин стил да се привързва или сприятелява. Вероятността да разбие сърцето си само нарастваше. И в рамките на една седмица, вероятността сериозно излизаше извън контрол.

Докато нощта настъпваше, Хармъни използва тъмнината в стаята си, за да помисли. Простряна на пода, обляна в пот от коремните преси, които правеше, тя се опитваше да прочисти съзнанието си. Да се концентрира върху свиването на мускулите си, вместо възбудата, изгаряща цялото й тяло.

Можеше да мисли и докато тренира. Кой бе убил бармана? Кой враг, когото познава, би сторил това, за да я обвини несправедливо, вместо да я застреля? Тук беше достъпна. Нямаше начин да се скрие от оръжието на снайперист, което означаваше, че не е операция, управлявана от Съвета. Съвета я искаха, но не мъртва. Не им беше от полза мъртва. Ако тя бе обвинена в извършването на друго убийство, те знаеха добре, че Джонас няма да се поколебае да я погуби.

Беше си създала и други врагове, разбира се. Един наемен убиец имаше тонове такива. Но Хармъни беше предпазлива. Лицето на Смъртта беше много по-различно от това, което използваше като Хармъни. Хармъни можеше да се разхожда по улицата, да пазарува в най-хубавите магазини и да вечеря в най-добрите ресторанти. Смъртта трябваше да използва прикритието на нощта и да се крие в сенките.

Изтривайки потта от очите си, тя се срина по гръб на килима, дишаща тежко, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което започна нова серия от коремни преси.

Алонзо беше в града. Знаеше за Смъртта, но не познаваше Хармъни. Щеше да знае, че има Порода в органите на реда, но ако бе свързал двете неща заедно, той нямаше да разиграва такава сложна инсценировка. Копеле.

Освен това, Алонзо може би нямаше представа, че тя знае тайните му, връзките му със Съвета и операцията във Франция преди десет години.

Нищо от това нямаше смисъл.

Хармъни се намръщи към тавана, опитвайки се да разреши нещо, което нямаше основа. Винаги имаше шанс убийството на бармана да е случайно, но Хармъни не вярваше в случайности. За нея такива не съществуваха.

Нищо не съществуваше за нея, освен Смъртта.

Болката, която стегна гърдите й при тази мисъл, почти й секна дъха. Беше на двадесет и пет години. Двадесет от тези години бе прекарала в убиване.

Младата жена вдигна ръце от пода и се взря в тях, дори в тъмнината на стаята, видя кръвта. Толкова много кръв се бе изляла по ръцете й, оцветявайки душата й и всичко, до което се докосне.

Всеки, когото докосне.

О, господи, какво правеше тук? Едва потисна истеричния смях, който напираше на устните й. Какво я накара да си помисли, че може да направи това? Че някога може да има свободата, която Джонас й предложи.

Шест месеца. Той знаеше, че никога няма да издържи шест месеца. Знаеше, че миналото й ще я преследва, ще я намери, и тя се страхуваше, че точно това се бе случило.

Докато лежеше на пода, звукът от завъртането на дръжката на вратата я накара да извади пистолета и да застане на колене. Свали предпазителя, когато вратата се отвори навътре.

— Ти луд ли си? — изкрещя към Ланс яростно и се изправи на крака гневно. — Никога не прави това. Никога.

Ланс стоеше в рамката на вратата, подпря се с една ръка на касата и се взря в стаята. Светлината от коридора го засенчваше, но Хармъни знаеше, че разкрива нея. Облечена в прилепнала памучна тениска и подходящи боксерки, влажна от пот, нито една част от тялото й не можеше да бъде скрита от погледа му.

Зърната й се притиснаха към дрехата, а клитора й запулсира, когато тя се втренчи в него. Без риза. Господи, не можеше ли да облече поне тениска? Единственото нещо, което я спаси от това да се задъха от страст, беше факта, че той е в сянка и тя не може да види подробности.

Но можеше да подуши. А уханието му бе възбуждащо. Пустинна жар и бурни ветрове. Комбинацията накара жлезите под езика й да се подуят още повече и сладкият вкус на възбудата се разля в устата й.

Чудесно. Просто чудесно, помисли си тя. Бе успяла да задържи под контрол това разгонване за два дни, само за да бъде заслепена от някакви голи гърди и мъжко ухание.

— И какво, просто ще си стоиш там? — Хармъни отиде до нощното шкафче и светна лампата, поне да си даде малко предимство, като го вижда. За разлика от повечето Породи, нощното й зрение не беше точно необикновено.

Може би трябваше да остави лампите загасени.

Ланс се размърда, докато я гледаше, твърдите мускули на гърдите му се раздвижиха, а тези на корема се стегнаха, когато разкопчания колан на дънките му привлече погледа й.

— Подгизнала си от пот — отбеляза той. — Нима да лежиш тук и да тренираш като демон е по-добре, отколкото да си в леглото ми?

— Да! — Не, изкрещя вътрешно.

Изражението му стана изобличително, когато размаха пръст към нея.

— Малките момиченца, които лъжат, биват наплясквани — предупреди я.

Това нямаше да промени решението й. Нямаше.

Хармъни скръсти ръце на гърдите си и го погледна.

— Не бих опитала, ако бях на твое място — каза тя дрезгаво.

— Какво? Да те напляскам? — Порочната усмивка, която разтегли устните му, беше от чиста страст. — Обещавам, скъпа, ще ти хареса.

Хармъни беше на две секунди от това да изръмжи. А толкова мразеше да играе в стереотипа на Породата.

— Какво точно искаш? — попита тя през зъби.

— Какво точно? — Ланс изви вежди подигравателно. — Сигурна ли си, че искаш да отговоря на този въпрос?

Тя погледна към часовника.

— Минава полунощ. Не трябва ли да работиш сутринта?

— А ти? — отговори той, гласът му бе копринено тъмен и погали сетивата й с почти същия ефект, както мазолестите му длани по плътта й.

Когато Ланс пристъпи в спалнята, въздухът около Хармъни запулсира от желание.

Господи, какво щеше да прави с него?

— Моля те, Ланс. — Тя отстъпи назад и го погледна отчаяно. — Върви си в леглото.

— Ела с мен, Хармъни — прошепна той, приближавайки се, тъмната му кожа проблесна. — Позволи ми отново да те държа, докато спиш. Ще те пазя, скъпа.

Изкушителната представа за това предизвика тръпка по кожата й. Той я беше прегръщал, докато спеше миналата нощ. Не беше в състояние да го предотврати, не можеше да го задържи. Искаше само да подремне, но преди да успее да се спре, тя бе паднала в бездната, която я очакваше. И го бе направила толкова дълбоко.

Хармъни поклати глава, усети как косата й се потри в раменете, галейки вече чувствителната й кожа, напомняйки за неговото докосване.

Ланс се приближаваше с всяка секунда, докато не застана само на няколко сантиметра от нея, топлината на тялото му я заобиколи. Тя дори не знаеше, че й е хладно, докато топлината му не я обгърна.

— Ти си мокра, скъпа — прошепна той, ръката му хвана тениската й и я дръпна нагоре. — Позволи ми да ти помогна.

Тениската мина през главата й, а Хармъни примигна към него объркано. Как бе направил това?

— Ланс. — Тя притисна ръце към голите му гърди, след което простена, осъзнавайки, че поражението е само на няколко секунди разстояние, колкото дланите й да поемат топлината на тялото му.

— Да, почувствай го — каза напевно Ланс. — Позволи ми да те стопля, скъпа.

Хармъни усети как устните й се разтварят безпомощно, а цялото й тяло се напряга, подготвяйки се за дивата страст на целувката му. Вместо това, той само погали устните й със своите.

Ръцете му се плъзнаха по талията й, мазолестите му длани я галеха с огнено удоволствие, докато не обгърнаха повдигащите се хълмчета на гърдите й. Палците му погалиха зърната и Хармъни усети, че се задъхва. Задъхваше се от неговото докосване. Ръцете й уловиха китките му, когато усети как всяко нервно окончание в тялото й започва да пулсира в очакване.

Трепна, когато палецът и показалецът му приложиха еротичен натиск върху твърдото връхче на зърното й, изпращайки изгарящ прилив на удоволствие през корема й. Дъхът й секна от усещането, а ноктите й се забиха в китките му.

— Не можем да продължаваме така. — Викът й беше слаб, умоляващ. — Не ми причинявай това, Ланс.

— Да не ти причинявам какво? Да не те карам да признаеш желанието си? — Устните му се плъзнаха по челюстта й, оставяйки огнена диря по пътя си. — Да не те карам да се чувстваш така, както се чувствам аз ли, Хармъни? Изгарям за теб, скъпа. Изгаряй и ти за мен.

Нима не знаеше, че пламъците разяждаха вътрешностите й постоянно, разкъсваха волята й, защитите й?

— Просто чувствай, Хармъни — каза напевно Ланс. — Само за малко.

Когато устните му се върнаха на нейните, те се разтопиха в нея, целуваше я с копнеж и страст, които тя не можеше да отхвърли. Дълбоки, жадни целувки, които замъглиха разума й и замаяха сетивата й.

— Точно така, любима. — Той дишаше тежко, неравно, когато се отдръпна и плъзна едната си ръка по торса й, по корема. Хармъни се насили да отвори очи.

Секунда по-късно дланта му се плъзна между бедрата й и се притисна към жадуващия център на тялото й. Хармъни усети как я залива главозамайваща вълна от удоволствие.

Не можеше да не стисне бедрата си, да задържи дланта му там. Тя обхващаше плътно женствеността й, венериният хълм, притискаше клитора й и се потриваше в него опустошително. Под ръцете й, плътта му беше гореща, под устните й силната колона на шията му я призоваваше. Кожата му имаше вкус на мъжка възбуда и топлина, прилепваше по езика й и се смесваше с хормона, изливащ се от жлезите под езика й. Опияняващият вкус я накара да копнее за още. Зъбите й се плъзнаха по кожата му, а сетивата й се събудиха.

Защитите й паднаха, не успяха да понесат тежестта на комбинирания им глад. Битката с желанието и нуждата, която бушуваше вътре в нея, беше тази, която не можеше да спечели, докато бе в прегръдките му.

— Точно така, скъпа — прошепна Ланс до ключицата й, главата му се сведе по-надолу, насочвайки се безпогрешно към твърдите връхчета на зърната й, докато дланта му възпламеняваше клитора й, притискайки меките, копринени боксерки към него. Увеличи натиска и предизвика накъсан дрезгав вик. Блестящите пламъци на удоволствието я разкъсаха.

Хармъни бе загубена. Едно докосване и тя затъваше, и дори не й пукаше. Миналото, настоящето, опасността, която я заобикаляше — всичко това заплашваше да се разтвори около нея, а когато това станеше, тя знаеше, че ще умре. Не можеше да направи това. Не можеше да позволи на глада да унищожи единственото хубаво нещо, което някога бе намирала през живота си.

Любовта към Ланс беше слабост. Слабост, която можеше да го погуби.

— Не. — Хармъни се откъсна от него, без да е сигурна от къде намери сили да го стори.

Подпря се на леглото, протегна се надолу, взе тениската си от пода и я задържа пред гърдите си, докато се бореше да се отдръпне от Ланс.

Сега, когато цялата дължина на стаята беше между тях, тя се обърна и се взря в гърба му. Той дишаше тежко, главата му бе наведена, а ръцете му бяха опрени на бедрата. Бореше се за контрол, Хармъни можеше да го види във всеки мускул на тялото му.

Когато Ланс се обърна към нея, тя трепна от блясъка на сините му очи, от дивият вид на изражението му.

— Колко дълго можеш да бягаш, Хармъни? — Гласът му беше дрезгав и груб. — Можеш ли да го правиш шест месеца, скъпа?

— Трябва — извика жената, мразеше изражението на лицето му, глада и нуждата, увереността, че тя ще се провали. — Не разбираш ли, Ланс? Не мога да имам това. Няма значение какво иска природата, или какво искам аз. Не мога да имам това.

Тя стисна в юмруци тениската си, борейки се да сдържи желанието да се върне при него, да го докосне.

— И защо не можеш да го имаш? — изрева Ланс в отговор. — Защото си жестока убийца? Бедна, малка Порода, която трябва да се бори сама. Това са глупости и ти го знаеш.

— Не, не са глупости — отвърна тя яростно. — Истина е, но ти си прекалено дяволски възбуден, за да го видиш.

— О, имаш право за възбудата, скъпа. Толкова дяволски твърд съм, че мога да те чукам цяла седмица без да спирам. И проклет да съм, ако ще си тръгвам така винаги. Ти си шибаната ми половинка. Мислиш ли, че просто така можеш да избягаш от това? Че това просто ще си отиде?

Хармъни трепна, когато той се развика срещу нея, дрезгавият му тон показваше нарастващото му неудовлетворение и гняв.

— Това е само похот. — Младата жена махна с ръка, като отчаяно искаше да повярва това да се окаже истина. — Химическа реакция. И тя ще изчезне.

— А ти само се самозалъгваш.

Хармъни скочи, за да го избегне, когато той закрачи бързо към нея, сграбчи китката й и дръпна ръката й към бедрата си.

— Почувствай това, Хармъни.

Тя изскимтя, когато Ланс притисна пръстите й към твърдата ерекция под дънките му.

— Няма да изчезне. Събуждам се така и заспивам така. И, за бога, ако се опитваш да ми кажеш, че ти не си толкова влажна, колкото аз твърд, ще те чукам точно тук, където стоиш, само за да ти докажа, че грешиш.

— Ще изчезне.

— Няма да изчезне — изрева Ланс и се отдръпна от нея също толкова бързо, както я бе сграбчил.

— Тогава аз ще го направя — прошепна Хармъни, докато болезнената нужда я разкъсваше. — Не разбираш ли, Ланс? От всичко в моя живот, ти си единственото хубаво нещо, което ми се е случвало. Искаш от мен да поема риска това, което съм, да те унищожи. Не мога да го направя. Не мога да остана тук. Никога няма да остана тук. Смъртта е преследвана, Ланс, от войници на Съвета и от правните органи. И независимо дали искаш да го признаеш или не, в крайна сметка ще ме открият.

Ланс се укроти.

— Мислех, че си боец — каза тихо. — Детето, което премина през ада и уби чудовищата, които имаха намерение да го унищожат, беше боец. След това порасна и се превърна в нещо друго. Онова дете знае как да живее. Какво стана с него, когато то порасна, Хармъни?

— То научи, че единствено смъртта е от значение — каза тя тъжно. — Защото така завършва всичко, Ланс. Всичко, до което се докосна, накрая умира.

— Как може? — сопна се мъжът. — Защото продължаваш да бягаш, Хармъни. Може би ако спреш, само за малко, ще намериш нещо, за което си струва да се бориш. Това изисква повече смелост — да се изправиш и да се бориш, отколкото да се криеш и убиваш. Опитай веднъж, скъпа, може да откриеш, че си е струвало времето. — Погледът му я докосна. — Или може би това ти е проблема. Не трябва да се страхуваш от нещо, пред което не е нужно да се изправяш. Нали?

— Това не е вярно — поклати глава бясно Хармъни.

Той не беше прав. Не можеше да е прав. Тя не се страхуваше от нищо и от никого. Тя беше Смъртта.

— Вярно е, Хармъни. Забавлявай се като се самоубиваш с коремни преси, докато се опитваш да го отречеш. Лично аз имах много по-приятно лекарство на ум. Но ти го направи по своя начин. Засега.

— Какво искаш да кажеш с това? — Очите й се присвиха към него подозрително, докато се бореше с чувството, че търпението на Ланс бързо се изчерпва.

— Точно това, което казах. Продължавай да правиш коремни преси. Изглежда, те ти помагат повече. — Усмивката му беше стегната, когато излезе от стаята. Заплахата обаче, остана след него. Както и разяждащата гореща нужда.

Хармъни легна на пода и започна коремните преси.