Лора Лей
Да обичаш Порода (16)

Петнадесета глава

— Аз исках да спася Джонас. Тя щеше да го убие.

Сънена и неизмеримо тъжна, Хармъни заговори в предутринната светлина, която се процеждаше през пролуката в тъмните завеси в стаята.

Ланс я държеше плътно до гърдите си, брадичката му почиваше на главата й, а ръцете му бяха обвити около нея, притискайки гърба й към гърдите и корема си.

— Кой щеше да го убие, Хармъни?

— Джонас — прошепна тя след дълга пауза. — Мадам Ла Рю го роди. Тя го прегръщаше като бебе и като дете. Той получи най-доброто, което лабораториите можеха да осигурят, но беше добър. Щеше да реши косата ми, когато се върна от мисия. Ла Рю винаги нареждаше тестовете ми, докато него го няма. Не искаше той да знае степента на нейната жестокост. Джонас вярваше, че другите учени я контролират, принуждават я да върши това, които тя вършеше в името на науката.

Той щеше да реши косата й. Това звучеше просто, един малък достатъчен жест, но Ланс чу благоговението в гласа й, когато Хармъни го каза.

— Когато Джонас ме залови миналия месец, неговият учен, Елиана, трябваше да ми вземе кръв и други проби. Мразя това. Мразя иглите да се забиват в мен. Той дойде в клетката ми малко по-късно. Все още притежаваше четката, която използваше, когато бяхме в лабораториите. И ми среса косата.

Гласът й беше натежал от чувство и Ланс трябваше да примигне, за да потисне влагата, напираща в очите му, докато я оставяше да говори. Тонът й — замислен, дрезгав — разкъсваше душата му.

— Мадам Ла Рю щеше да го убие. — Хармъни стисна ръцете му. — Всички, освен малцина, бяха осъдени на смърт. Другите Породи в онази стая — тези, които аз убих — бяха предавали Джонас в продължение на месеци, докато той планираше бягството на всички ни. Дори Мадам. — По тялото й премина лека тръпка. — Джонас беше нейният личен експеримент, а изобщо не можеше да го види. Аз също бях нейно дете, но само Джонас познаваше мира в лабораториите. Само той знаеше какво е нежност. И аз исках да запазя добротата, която видях в него. Споменът за една майка. Такива спомени са безценни, нали?

— Искала си да го защитиш — прошепна Ланс. — Защото си го обичала.

Дъхът й секна, когато беззвучно ридание разтърси тялото й.

— За няколко седмици личната му охрана, двама Койоти, известни с извратеността си, ме откриха. Той ги бе изпратил. Последните им думи към мен бяха послание от него. Предателите умират. Последните думи, които той каза, когато избягах от стаята, където бях убила майка му.

Ланс преглътна тежко. Бог да му е на помощ, не искаше нищо друго, освен да разкъса Джонас на парчета. Копелето нямаше представа какво бе сторило на детето, което бе рискувало живота си заради него.

— Имаш доказателство каква е била тя — каза Ланс тогава. Знаеше, че Хармъни има. — Защо не му го даде?

Тя остана безмълвна няколко дълги мига.

— Имаше толкова малко, за което трябваше да се грижим. — Жената пое накъсано дъх, а гласът й бе стана дрезгав от сълзите. — Знаехме, че сме творения на човека, не на Бога. Че сме създадени да убиваме. Но Джонас… той имаше майка. Имаше нежни докосвания и мили думи. Имаше нещо, което да притъпи омразата и болката, бруталността на живота ни. И като му дам информацията нищо няма да се промени.

Хармъни потрепери отново, дишайки насечено, като се притисна силно към Ланс. Той усети копнежа й за нещата, които бе споменала. Тя се бе борила да запази за Джонас образа на една майка, която бе чудовище, защото самата тя бе жадувала така отчаяно за тази илюзия.

— Не можех да й позволя да го убие — прошепна тя хрипливо. — Той решеше косата ми… — Той й бе дал късче топлина и нежност в един жесток ужасяващ свят.

Ланс я придърпа по-близо до себе си, притискайки я възможно най-плътно, и зарови лице в косата й.

— И сега, ето те и теб — прошепна тя през сълзи. — Честен. Търпелив. Какво да правя, Ланс, ако умреш заради мен? Ако чудовищата те намерят и унищожат живота, който гори толкова чисто вътре в теб?

А какво щеше да прави той без нея?

— Аз съм дете на земята — каза й Ланс тихо, усещайки я как утихва до него. — Ветровете ми говорят, самият въздух около мен ми шепне тайните на другите. Предупреждава ме за опасност и ме пази, когато някой иска да ме види повален. Той ме доведе в бара онази нощ, когато те срещнах. Докато стоях отвън и се чудех какво, по дяволите, правя там, той ми прошепна твоето име.

Хармъни се обърна бавно и се взря в него с измъчените си светлозелени очи, когато той се надигна и се подпря на лакът. Искаше да я обгради. Да се обвие около нея по такъв начин, че тя никога да не бъде сама отново.

— Ти имаш нещо, което Джонас иска — каза Ланс тогава. — Чувах това всеки път, когато видех Джонас, всеки път, когато споменаваш името му. Тайна или тайни, различни от тази за майката, която споделяте.

Ланс видя как лицето й пребледня, а очите й се изпълниха със страх.

— Джонас не иска отмъщение, Хармъни. Единствената причина, поради която е още жив, е факта, че няма истинска злоба в него, когато е около теб. Но той иска онова, което криеш. И го иска достатъчно силно, за да използва теб, или мен, за да го получи.

Хармъни поклати глава бавно, докато Ланс наблюдаваше изражението й. То се промени от страх към объркване, очите й потъмняха, когато се намръщи към него.

— Той не може да знае какво имам — каза тя. — Никой не знае, освен учените в онази лаборатория, а аз ги убих.

— Да знае какво, Хармъни?

— Че първата създадена Порода все още е жива. — Гласът й се сниши, докато не остана само шепот.

* * *

Неизвестни тайни. Каквито са били преди и все още са. Ветровете прошепнаха в ухото на Ланс, вдъхнаха в съзнанието му.

— Има и още. — Ланс прокара ръка утешително по рамото й, когато Хармъни потрепери отново до него. — Но като се има предвид, че това е Джонас, само Бог знае какво иска.

— А ако не можем да си позволим да чакаме, за да научим какво цели той?

Ланс усети страха й.

— Алонзо ме познаваше като Смъртта, когато бях по-млада. Ако ме разпознае сега, прикритието ми изгаря. Ако това се случи, всеки Койот, който е жив и работи за Съвета, ще тръгне след мен. Цената за главата ми е много висока.

Господи, можеше ли да стане по-лошо?

— Какво прави той тук? Как е бил замесен? — попита Ланс.

— Не съм сигурна каква роля играе — въздъхна жената. — Но той беше много важен за мадам Ла Рю и знам, че осигуряваше огромни количества пари за проекта на Породите.

— Имаш ли доказателство, че Алонзо е част от Съвета? — Ланс щеше да се радва да види добрия преподобен отстранен.

Хармъни поклати глава.

— Нямам доказателство. Но той беше в лабораториите няколко пъти и се среща с Мадам и моя дресьор. Ако ме разпознае, Ланс…

— Тогава ще трябва да се уверим, че Алонзо няма да разбере. — Тогава Ланс усети как опасността около тях се увеличава и чу шепот на облекчение в ухото си, дори когато въздуха предупреждаваше за заплахата, която Алонзо можеше да представлява. Той не знаеше коя е Хармъни и това бе всичко, което имаше значение в този момент.

Лека усмивка изви устните на Хармъни.

— Слушаш ли ветровете?

Той приглади косата от бузата й.

— Най-накрая — отговори той унило. — Дядо ще бъде доволен от мен.

— Съветът търсеше жени, които притежаваха дарби като твоите — каза тя. — Те се възприемаха като идеални инкубатори за имплантиране на ембриони на Породи. Вярвало се е, че жените, които носят творенията, добавят елемент към крайния състав на Породата. Психическата енергия е един от елементите, които те вярваха, че може да бъде прехвърлена по такъв начин.

Ембриони и творения. Никога бебета или деца. Бог да му е на помощ, но яростта, която пламваше в Ланс срещу онези, които бяха помрачили душата й от раждането й, го ужасяваше.

Ланс знаеше, че много екстрасенси и индиански жени са били отвличани и държани в плен, докато децата, с които са имплантирани се родят, и след това са освобождавани. Жени, използвани по този начин, идваха от всички краища на света, и Джонас разбра, че са търсени много като екстрасенси.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш — каза най-сетне мъжът.

— Как да остана?

Той остана неподвижен, мълчалив, загледан в нея, когато тя се протегна и прокара върховете на пръстите си по бузата му.

— Никога не съм имала никой — прошепна тя. — Знам много добре. Знам, че всеки може да бъде използван, за да ме заловят. Те ще те вземат, ще те измъчват, и ще се уверят, че аз знам за това. Бих дала живота си за теб, но всичко, за което ще послужи, ще е да облекчи болката, която ще изпиташ заради мен. Ще умреш така или иначе.

Една сълза се отрони от очите й и създаде сребриста следа надолу по бузата й, а устните й трепереха.

Ланс усети как гърдите му се стягат, усети емоцията, която го връхлетя като жесток юмрук, и стисна сърцето му.

— Ние се борим, за да оцелеем. Да обичаме. Волята на земята ще бъде, Хармъни. Бягството няма да промени това. Няма да спаси никой от нас.

Лицето й се сви от болка, когато тя се извърна от него, сгушвайки се настрани. Тялото й трепереше, когато той я притисна отново.

— Ти се бориш да живееш — каза Ланс нежно, обвивайки тяло около нейното. Усети как топлината му потича към нея, а душата му се освобождава. — Бори се за нас сега, Хармъни. Ти се бори за живота си, сега ми помогни да се борим за нашата любов.

Тяхната любов.

Хармъни се втренчи в стаята, наблюдавайки как бледите пръсти на зората надникват от двете страни на тъмните завеси. Това ли чувстваше тя? Това ли бе, което усещаше през цялото време? За това ли не можеше да избяга от него?

Не беше в неин стил да остава, когато знаеше, че опасността надвишава шансовете за бягство. Не беше в неин стил да позволява на някого да разрушава вътрешните й защитни сили. Но Ланс бе направил точно това — с топлината на тялото му, течаща към нея, с насладата от докосването му, мъчителното осъзнаване, че той е бил създаден за нея.

Чифтосване. И той бе приел това чифтосване, беше приел нея, сякаш я познаваше през целия си живот. Защото ветровете му шепнеха.

— Какво казват? — попита тя. — Ветровете. Какво казват за мен?

— Че си дива и непоправима. — Следа от веселост прозвуча в гласът му.

Устните й се извиха в усмивка, когато тя се обърна към него.

— Сериозен съм. Наистина. — Ръката му обхвана бузата й, а палецът му погали разтворените й устни. — Чух ехото на виковете ти около мен. Чух шепота на сила, на нужда и тъга. Чух сърцето ти. Всеки път, когато ме отблъскваше, чувах как душата ти плаче за мен. Ветровете не говорят с думи, или с обяснения. Те говорят със смях, с вик, с ридаещо отричане или шепот за сила. И аз чух всичко това, когато въздухът потече около нас, притегляйки ме към теб, без значение колко пъти ти ме отблъсна.

Целуна я нежно по устните, след което се надигна и я погледна отново.

— Не знам какво да правя. — Устните й потръпнаха, докато се мъчеше да намери начин да го накара да разбере онова, което тя чувства. Но тя самата не го разбираше.

— Просто бъди себе си. — Ланс легна до нея отново, придърпа я към себе си и позволи топлината му да се обвие около нея. — Просто бъди Хармъни.

* * *

Тази нощ патрулът бе предопределен да бъде скучен. Ланс се бе затворил в офиса с документи, а Хармъни покриваше един от офицерите, който бе зает със семейни проблеми. Тъмнината я заобикаляше, обвиваше я, и й оставяше прекалено много време за мислене.

Просто бъди Хармъни. Не за първи път младата жена се запита коя е Хармъни.

Докато преминаваше по тихите улици на главната част на Броукен Бът, Хармъни се намръщи при тази мисъл.

Винаги бе знаела коя е Смъртта — по този въпрос нямаше съмнение. Тя беше сянката, която се плъзга през нощта и носи справедливост на тези, които закона някак си пропускаше.

Беше жестока, гневна, студена и безмилостна. Не съжаляваше и не се колебаеше. Хармъни спря на червения светофар и се намръщи. Но коя беше Хармъни?

Беше приела името като на шега. Хармъни Ланкастър. Хармъни, защото това бе останало след възкресението на Смъртта. Ланкастър беше името на улицата, където бе отнела последния невинен живот, който бе допуснала Съвета да й натрапи.

Тази нощ се бе врязала в паметта й, жигосана в нея със силата на факла.

„Позволи ми да ти помогна. Мога, мога да те отведа на безопасно място.“ Жената я гледаше с такова състрадание, с такава ожесточена решителност, че Хармъни почти бе повярвала, че е истина.

Но нейният Дресьор я бе предупредил, че агентката е майстор в измамата. На четиринадесет години, обучена като Смъртта, Хармъни знаеше само „доказателството“, което й бе дадено. И това доказателство бе белязало тази жена като отмъстителен търговец на малолетни. Жена, която откъсваше невинни деца от домовете им и ги продаваше на най-високата цена.

„Позволи ми да ти помогна.“ Една трепереща ръка се протегна към Смъртта. „Позволи ми да те отведа на безопасно място.“

Смъртта я нападна. Стисна ръката на жената, за да я използва като лост, и остави ножа да говори вместо нея. Беше следвала заповедите на Дресьора си, но докато гледаше как жената се свива безжизнено на земята, тя разбра, че е проляла невинна кръв.

Хармъни отърси спомена от съзнанието си, преди той да връхлети душата й, както правеше всеки път, когато тя му позволи да се освободи. Жената, която бе убила, бе агент на ЦРУ, разследващ тайната групировка, известна като Съвет по генетика. Бе имала съпруг и дете. Беше от добрите, а Смъртта й бе отнела живота.

Когато светна зелено, Хармъни зави към още една добре осветена улица, погледа й претърсваше сенките, докато патрулираше в тишината. От вътрешността на къщите бликаше светлина, някои жители все още седяха на верандите си и се наслаждаваха на късния вечерен въздух. Миризмата на барбекю се носеше по въздуха и смехът на деца.

Ето за това се бореше Ланс. За мира, който отекваше тук, който се носеше от полуотворените прозорци и се обвиваше около нея.

За това се бе борила и онази агентка.

Клатейки глава, Хармъни пое към Централната улица. Целият сектор съдържаше обществения център, игрища, тенис кортове, и обществен басейн, които бяха затворени през нощта. Светлините на баскетболното игрище обаче още светеха, както и на тенискортовете, и двете бяха в употреба.

Хармъни спря Райдъра, докато гледаше как момчетата играят, смях и обиди полетяха към нея.

— Хей, човече, това беше доста лигаво хвърляне — засмя се един младеж и улови топката. — Нека ти покажа как се прави.

Той хвана неумело топката, за радост на приятелите си и онзи, който я открадна от ръцете му.

— Човече. Това беше толкова лошо. — Смях, щастие.

Смъртта нямаше място тук, но Хармъни усещаше как спокойствието се обвива около нея. Облегна се на волана, наблюдавайки играта, и една усмивка разтегли устните й, докато момчетата заемаха позиции и освиркваха, сумтяха и се бореха игриво като всеки млад човек, когато предизвикваше друг.

Това не бе много по-различно от младите мъжки кутрета в лабораторията, помисли си тя. Имаше моменти между обучителните сесии, когато им позволяваха да си починат под топлината на слънцето, докато нежния бриз си играеше около тях. И те се смееха, дразнеха се един друг и изпитваха силите си. И понякога не бяха наказвани за това.

Хармъни въздъхна и подпря брадичка на ръцете си, които стискаха волана. Тя никога не бе играла. Никога не се бе смяла и изпитвала себе си по такъв подигравателен начин.

— Екип четири, всичко наред ли е? — Лени, който наблюдаваше с орлово око от офиса, се обади от комуникационната връзка на таблото.

— Просто гледам една игра, Лени — докладва тя, като се изправи в седалката си. — Момчетата са навън, на общественото игрище.

— Прекалено млади са за теб, заместник. — Подигравателният глас на Ланс замени този на Лени.

Хармъни се усмихна, въпреки че установи, че иска да се засмее с глас.

— Това е сигурно, шерифе — провлече тя, отказвайки да се съпротивлява на топлината, която се надигна вътре в нея.

Не можеше да се бори с него. Снощи беше разбрала, че собствената й лична битка да отхвърли връзката между тях е приключила.

— Тръгвам — докладва тя. — Досега всичко е тихо. Някога да не е било така?

— О, имаме от време на време стрелба, юмручен бой и стряскащ семеен спор — увери я Ланс. — Обаче през уикендите ни спестяват голяма част от тях.

Хармъни поклати глава. Беше отговорила на повикването за опит за кражба, което се оказа една миеща мечка, и спор между кандидат-женкар и родителите на младото момиче, което той ухажваше. Не че нямаше проблеми в другите райони, просто не и в нейния. За сега.

— Ще довърша обиколката си, след това се прибирам. Доклади. — Тя направи гримаса при мисълта за документите, които я чакаха в офиса. — Може би ще трябва да опитам да стана прислужница от утре. Обзалагам се, че те не попълват документи.

— Ще бъдеш изненадана — засмя се Ланс. — Ще се видим, като се върнеш. Край.

— Екип четири, край. — Хармъни изкара Райдъра обратно на улицата и довърши обиколката на района, след което обърна и пое обратно към шерифството.

Беше една сравнително спокойна нощ, затова не се изненада особено да види Дейн да излиза от сенките отстрани на сградата, когато се отдалечи от Райдъра.

Той се облегна на ъгъла на сградата, без да го интересува кой може да го види, изражението му беше замислено, докато я наблюдаваше. За миг Хармъни реши да го игнорира. Трябваше да го игнорира, помисли си тя безсилно, не беше в настроение за него, или за Джонас.

Присвивайки очи, тя огледа паркинга, преди да се насочи бързо към по-тъмната част, където той я очакваше.

— Какво правиш тук? — Хармъни пристъпи в сенките и замръзна незабавно, когато осъзна, че не е дошъл сам.

— Време е да те измъкна от тук, Хармъни. — Гласът му бе мрачен и изострен от властност. — Време е да тръгваме.

Тя се дръпна назад, когато той посегна към нея.

— Не, по дяволите — изсъска жената, ръката й се отпусна на дръжката на оръжието й, докато не изпускаше от поглед Дейн и неговия партньор, Райън. — Няма да ходя никъде с теб, Дейн. Казах ти го.

— Дори ако от това зависи живота ти? — изплю той. — Чуй ме, Хармъни, не искаш това, което се задава тук. Нямам време да те измъквам от някой шибана клетка отново. Сега, да тръгваме, преди твоя шериф да дойде да те търси.

— Какво се задава, Дейн? — Тя се отмести, когато Райън направи движение сякаш иска да застане зад нея. — Райън, стой там, където си, по дяволите. Не ме карай да се бия с теб.

И двамата мъже застинаха. Райън не беше висок, колкото Дейн, но беше мускулест и бърз. Къса тъмнокестенява коса обрамчваше лице, потъмняло от слънцето, а светлосините му очи я наблюдаваха внимателно.

— Никога не си ми възразявала преди, Хармъни — каза замислено Дейн. — Когато идвах да те измъквам от неприятности, ти винаги ме следваше.

— Винаги съм разбирала неприятностите, от които ме измъкваше. Не съм в беда все още, Дейн. — А той винаги бе там.

— Идва, Хармъни — въздъхна той. — Знаеш го, както и аз.

— Тогава може би ще ми кажеш какво да търся — предложи тя тихо. — И докато сме все още на тази тема, защо винаги го правиш?

— Правя какво? — Погледът му се присви върху нея замислено.

— Защо винаги ме измъкваш от неприятности. Откъде знаеш, че съм в беда. Как ме следиш, Дейн?

Устните му се извиха бавно.

— Интуитивен съм.

— Пълни глупости. — Трябваше да помисли за това преди. — Откъде знаеш?

— Нека просто кажем, че имам някои връзки — сви рамене мъжът. — Достатъчно връзки, за да знам, че след онова убийство преди няколко дни, Алонзо ще се опита да свърже Смъртта с теб.

— Той няма доказателство.

— Хармъни, излагаш на риск живота на твоя шериф…

— Не мога да го напусна, Дейн — отсече тя. — Не разбираш.

— Мислиш ли, че не знам, че си чифтосана с този кучи син? — озъби се той. — За бога, Хармъни. Защо не ми позволи да те измъкна, когато се опитах първия път?

— Беше твърде късно. — Хармъни поклати глава яростно. — А сега няма значение. Не мога да бягам повече. Уморих се да го правя.

Дейн я изгледа мълчаливо, лицето му бе белязано от безсилие, когато погледите им се сблъскаха.

— Не искам да те принуждавам да тръгваш, Хармъни — въздъхна той отново. — Но ще го направя.

Тя отстъпи назад.

— Защо?

Мъжът се намръщи силно.

— Не е ли достатъчно, че ме е грижа за теб? — попита грубо. — Да те гледам как се самоубиваш е като трън в задника.

— Не е достатъчно. — Ръката й се стегна върху оръжието.

— По дяволите, ще бъде достатъчно.

Тя скочи настрани, когато той се раздвижи, заставайки под светлините на добре осветения паркинг, а той стихна в сенките.

— Не е достатъчно. Опитай се да ме принудиш и ще се превърнеш в мой враг. Не го прави. За доброто и на двама ни. — Хармъни се обърна и закрачи към входа, сърцето й се качи в гърлото, когато Ланс излезе през широките врати с ръка на оръжието си, а тялото му бе напрегнато в готовност.

Хармъни можеше да подуши заплахата около него, решителността, когато той тръгна надолу по стълбите, сграбчи я за ръката и без да каже дума, започна да я дърпа към входа.

— Ланс…

— Излъжи ме и ще ти нашаря задника — каза остро той. — Тръгвай към офиса, дължиш ми обяснения.

* * *

Дейн скръцна със зъби при звука на гласа на шерифа, след което направи знак на Райън към сенките на съседния парк.

Скоро след като се отдръпнаха от сенките на сградата, двама служители завиха зад ъгъла, осветявайки района.

Шерифът беше предпазлив човек, и дяволски обезпокоителен. Как би могъл да заподозре?

Плъзгайки се през сенките, той и Райън се придвижиха обратно към тъмния Сув, паркиран до отсрещния блок.

— Сега какво? — попита Райън, когато затвориха вратите на автомобила.

— По дяволите! — Дейн стисна волана, докато неудовлетвореността го разяждаше. — Тя никога не е проявявала подобно неподчинение.

По всяко друго време, тя би тръгнала веднага.

— Чифтосването е силно — измърмори Райън. — Можеш да го подушиш навсякъде по нея. Дори променя мириса й.

— Това ще я убие. — Той запали джипа, включи на скорост и излезе безшумно на улицата, преди да включи фаровете. — Онова убийство в Пиньон беше само предупреждение.

— Трябва ли да се обадя на стареца?

Дейн изръмжа.

— Направи го и тук ще настъпи война. Той харесва момичето, Рай, знаеш го.

— И ще ти срита задника, ако я нараниш — посочи Райън.

И това не беше предположение.

— По дяволите. Ще се редуваме и ще я държим под око. — Дейн поклати глава примирено. — Знаех, че не трябва да я отвеждам у дома този път. Голяма, голяма грешка.

За съжаление, трябваше да я отведе у дома, или да я остави да умре. А последното не беше опция.

— Защо просто не я попиташ за документите и да приключваме с това? — предложи Райън. — Кажи й истината.

Другият мъж поклати глава.

— Тя няма да даде документите толкова лесно. Освен това, това няма да спаси живота й. Тя носи информацията също и в главата си. И Джонас го знае. А каквото Джонас знае, го знае и шибания шпионин в Убежището. Ще те закарам до хотела, а аз ще поема дежурството тази нощ. Да се надяваме, че ще можем да се погрижим за това бързо, иначе старецът може просто да реши да провери сам.

Ситуацията сериозно поставяше на изпитание нервите му. Ако не беше опасността за Хармъни, той щеше да разчисти сам къщата. Можеше да го направи и така, след като тази малка работа приключи. Баща му ставаше раздразнителен, а когато старецът поемеше ръководството, майка му не оставаше далеч зад него. А в нейното състояние, това не бе хубаво за всеки един от тях.

Един от тези дни, обеща си Дейн, щеше да се наложи Джонас доста да отговаря.