Лора Лей
Да обичаш Порода (11)

Десета глава

Дейви нямаше да й позволи да докосне Райдъра.

Хармъни крачеше бързо от гаража на отдела по тротоара, който водеше към сградата на шерифството, когато раздразнението започна да се надига в нея.

Механикът й беше пробутал някакво дежурно оправдание, с което си заслужи първо място в списъка й за задници, които трябваше да бъдат сритани, а начина, по който се подмазваше, подхвърляйки остроумни коментари и самодоволни усмивчици, я беше ядосал допълнително. Хармъни имаше чувството, че той умишлено мами за GPS-а, и ако разбереше, че наистина е така, щеше да изтърка гаража с конската му муцуна.

Тъпак.

Днес беше на ръба на търпението си и го знаеше. Пристигането на Дейн бе усложнение, което не можеше да си позволи, и последиците от него бяха тревожни. Дейн можеше да създаде проблеми. А Хармъни не можеше да разбере защо той е тук.

Тя зави зад ъгъла и тръгна бързо към стъпалата, които водеха до едноетажната кирпичена сграда, където се помещаваха офисите на Ланс. Взе стъпалата по две наведнъж, пренебрегвайки погледите, които й хвърлиха неколцината минувачи. Беше заради униформата. Изцяло черна, с кобур, висящ ниско на бедрото, и емблемата на Отдела по делата на Породите, гарантирано привличаше вниманието. Внимание, от което тя наистина нямаше нужда.

Хармъни мина през фоайето, помаха на Лени Бланшар, който я стрелна с една усмивка, след което тръгна целенасочено към кабинета на Ланс.

Хвана дръжката на вратата и я тласна навътре.

— Ланс, извинението на този твой механик ми лази по нервите — каза остро тя, като погледна Ланс яростно през бюрото. — И следващият път, когато ме нарече писе, ще изгуби опашката си.

Тогава я връхлетя новото ухание. Отне й една минута, защото мириса на Ланс изглежда завладяваше всичко останало отначало.

Ръката й се спусна към оръжието й, когато се обърна и се изправи пред Джонас, който се облегна на стената и присви очи към нея, а ръцете му се мушнаха в джобовете на копринените му панталони.

— Виждам, че не си се променила — отбеляза той, когато Ланс се изправи, заобиколи бюрото и се приближи към Хармъни.

— Мога да се върна по-късно. — Тя хвърли на Ланс яростен поглед. Можеше да я предупреди, преди тя да връхлети в офиса.

— Той тъкмо пристигна. — Ланс спря на няколко крачки от нея, очевидно готов да се намеси, ако тя реши да се конфронтира с Джонас.

— Хубаво. Когато приключиш с него, ме уведоми. Така или иначе имам нужда от чаша кафе.

— Кафето прави симптомите на разгонването по-лоши, Хармъни — обяви Джонас, когато тя се обърна към вратата. — Не би искала това, нали?

Като залепи една усмивка на лицето си, тя се извърна към него и хвърли страстен поглед на Ланс.

— Означава ли това, че ще си тръгнем по-рано? — прошепна на Ланс.

Устните на Ланс трепнаха.

— Може би.

— Може би ще си взема няколко чаши кафе тогава. Уведоми ме, когато приключите.

Щеше да изпадне в кофеинова абстиненция, преди отново да докосне чаша с кафе. Едва успяваше да се справи с нуждата, забиваща нокти във вътрешностите й и предизвикваща хаос върху контрола й. Нямаше намерение да влошава положението.

— Хармъни, никой не ти е казвал, че можеш да си тръгнеш — съобщи Джонас, когато тя отново се обърна да излезе.

Младата жена вдиша бавно, отказвайки да се обърне към него, хвана дръжката на вратата и я натисна бързо.

— Имаше убийство снощи в Пиньон — заяви тихо Джонас. — Барман, който е заподозрян в отвличането и изнасилването на няколко млади жени в областта. Гърлото му е прерязано.

Хармъни се обърна бавно към него.

— За това ли се появи тук? — озъби се Ланс, преди тя да успее да проговори.

Хармъни го погледна изненадано. Беше ядосан. Очите му бяха присвити към Джонас, тялото му се напрегна, а пръстите му се обвиха около китката й и я придърпаха към него.

— Методът на действие е същият като нейният. — Джонас сви рамене, а погледът му се изостри, поглеждайки как Ланс държи Хармъни. — Бил е убит зад бара след затварянето му и е оставен там, за да го намери работодателя му на следващия ден. Съответства на предишните й убийства.

— Предполагаеми убийства — напомни му тя мелодично. — Нямаш доказателства и аз отричам обвиненията.

— Така казваш ти — кимна той подигравателно. — И двамата знаем истината. Къде беше миналата нощ?

— С мен — отсече Ланс. — Цялата нощ.

— Той го знае, Ланс — промърмори тихо Хармъни. — Следи ме, и се обзалагам, че са наблюдавали къщата цяла нощ.

Сивите очи на Джонас проблеснаха развеселено.

— И двамата знаем колко си добра в изплъзването. — Породата се отблъсна от стената, а ръцете му бяха още в джобовете му.

Кой казваше, че Джонас не може да бъде умен, когато е необходимо?

— Разкарай се от кабинета ми, Джонас — изръмжа Ланс. — Нямаш доказателства, че Хармъни не е била с мен миналата нощ, а аз имам. Вече нямаш никакви правомощия над нея.

— Бил ли си на местопрестъплението? — обърна се Хармъни към Джонас.

Той кимна рязко.

— Миризмата ми беше ли там?

Устните му се стегнаха. Тя го бе хванала на тясно и той го знаеше. За съжаление, обаче миризмата й не бе била и на няколко от нейните убийства в миналото, и той бе наясно и с това. Смъртта бе невероятно умела в прикриването си.

— Не. Миризмата ти не беше там — призна Джонас, гласът му се ожесточи от гняв.

— Тогава нямаш право да ме обвиняваш — усмихна се жената триумфиращо. — Изглежда, трябва да търсиш убиеца си другаде.

Тогава погледът на Джонас се плъзна към Ланс, очите му гледаха подигравателно, а устните му се извиха язвително.

— Тя не се подлага на дресировка, нали? — попита го с развеселено снизхождение.

— Тя не е животно, така че не го очаквам от нея. — Ланс запази хватката си върху ръката й, сякаш се притесняваше, че тя ще посегне към пистолета, висящ на бедрото й. Идеята беше изкушаваща, но самоконтролът й всъщност беше железен.

Джонас изсумтя, преди да попита:

— Значи разгонването върви добре?

Гневът на Ланс пламна на мига. Хармъни можеше да го подуши, гореше като необуздан пламък, с потенциал да се превърне в пожар.

— Джонас, игричките ти стават уморителни — предупреди го тихо Ланс.

Устните на другият мъж се извиха, докато ги наблюдаваше внимателно, търсейки слабостите им. Хармъни усещаше как ги проучва в търсене на пукнатина, която да използва.

— Както казах по-рано, просто се отбих да проверя положението. — Джонас сви рамене, сякаш едно братско посещение трябва да бъде нещо нормално. — Ще ви оставя да си работите. — Погледът му се насочи към Хармъни. — Определено щях да се погрижа GPS-а да бъде поправен, ако бях на твое място. Не искаме да възникнат никакви усложнения заради това.

Той кимна подигравателно, преди да извади ръце от джобовете си и да тръгне към вратата. Хармъни не си направи труда да се сбогува с него, когато той излезе, но не откъсна поглед от него, докато вратата не се затвори зад широкия му гръб.

— Някой ден, ще го изритам от кабинета си — каза Ланс замислено, като пусна ръката й. — И така, какъв е проблема с Дейви?

— Трябва да отидем до Пиньон. — Хармъни пренебрегна въпроса за механика с лека ръка. — Трябва да видя местопрестъплението.

Ланс въздъхна тежко.

— Вече помислих за това. Ще се свържа с шериф Грас и ще я информирам, че тръгваме натам.

— Това не може да бъде съвпадение, Джонас го знае — посочи тя най-сетне. Изводите за убийството я бяха връхлетели още в момента, в който Джонас ги осведоми за него. — Някой подозира коя съм.

— Тогава просто ще трябва да разберем кой е. — Гласът му изхриптя, когато се сниши, сънливият му гладен поглед я поглъщаше. — Напиши си доклада, докато се свържа с шериф Грас и след това се отправяме към Пиньон. Бих искал да се върнем, преди да е станало прекалено късно.

* * *

Шериф Грас беше четиридесет и няколко годишна, със стегната стойка и добродушни лешникови очи. Имаше фини бръчици в ъглите на очите си и вдлъбнати линии от смях от двете страни на устата си. Въпреки това се държеше напълно професионално, когато Хармъни и Ланс паркираха зад малката циментена сграда, в която се помещаваше Drink Em Up, скромен бар точно в началото на града.

Тя отстъпи от тъмносиния си Райдър, свали очилата от очите си и се облегна на вратата.

— Ланс, радвам се да те видя отново — усмихна се приятелски, когато те приближиха.

— Кейти, как са Бен и децата? — Ланс се усмихна в отговор, близките им отношения бяха очевидни.

Хармъни стоеше мълчаливо, докато те си разменяха любезности, сдържайки нетърпението си заради светските формалности. Това беше още един плюс на страната на убиеца. Смъртта никога не питаше дали децата са добре.

— Кейти, запознай се с Хармъни Ланкастър, тя е на временно назначение от Отдела по делата на Породите — представи ги най-сетне една на друга Ланс. — Хармъни, Кейти Грас, шериф на окръг Отеро.

Хармъни кимна хладно.

— Мога ли вече да видя местопрестъплението? — попита спокойно.

Очите на шериф Грас проблеснаха развеселено.

— Тя ми напомня за онзи приятел Уайът, Ланс — провлече Кейти. — Изцяло. Дали е нещо свързано с Породите?

— Да, нещо такова — отговори Хармъни вместо него. — И Джонас е котенце. Просто трябва да знаете как да се справите с него.

Другата жена примигна изненадано, преди от устните й да бликне смях.

— Хайде тогава — сви рамене тя. — Разследващият екип вече беше тук. Съмнявам се да е останало много.

Хармъни се отдалечи от Ланс и шериф Грас, следвайки миризмата на кръв към бунището точно зад вратата.

— Донесохте ли снимките от местопрестъплението? — Знаеше, че Ланс ги е поискал.

Хармъни приклекна и се наведе над кървавите петна по асфалта, изчислявайки ъгъла и дълбочината на раната на базата на това, което виждаше там.

— Заповядайте. — Папката й бе подадена със силен замах.

Хармъни я отвори и се взря в трупа. Обикновени черти на лицето, остър нос, и гърлото му определено бе прерязано. Ъгълът обаче, бе неправилен и не съответстваше на нейният маниер. Нещо, което Джонас би трябвало да е забелязал.

— Убиецът е бил по-висок от мъртвеца — промърмори тя. — Колко е висока жертвата?

— Метър и осемдесет. — Шерифът на Отеро коленичи до нея. — Как можете да разпознаете това?

— Ъгъла на разреза. — Хармъни прокара нокти по раната на снимката. — Според ръста на убиеца и този на жертвата, раните ще бъдат различни. Дълбочината на разреза в точките на натиск е показателна. Щом барманът е бил метър и осемдесет, тогава вашият убиец е няколко инча по-висок. Може би метър и деветдесет, метър деветдесет и нещо.

— Съдебният лекар все още изследва тялото, директора на вашия Отдел също го погледна. И не е споменавал това — отбеляза Грас.

— Той не познава ножовете като мен. — Хармъни й подаде обратно папката. — Предполагам, че оръжието е боен нож на Специалните части^[1].

Убиецът в действителност можеше да бъде Порода. Или войник на Съвета. Бяха разработени специални тренировъчни протоколи за Породи, само за да бъдат в състояние да идентифицират техните убийства.

Хармъни извади чифт латексови ръкавици от джоба си и сложи едната, преди да се протегне надолу. Прокара пръсти по петната от кръв, след което ги вдигна към носа си. Миризмата на съсирена кръв беше всичко, което откри.

Тя се намръщи, изправи се и присви очи към петното.

— Екипа по разследването откриха ли някакви доказателства?

— Нищо. Освен кръвта и тялото, нямаме улика. — Шерифът въздъхна. — Надявахме се, че когато го погледне една Порода, ще ни даде преднина.

Хармъни поклати глава. Който и да бе извършил убийството, е бил внимателен, изключително внимателен в използването на нейният маниер на убиване.

— Престъплението е подобно на няколко убийства в Щатите през последните няколко години — посочи тогава Грас. — Предполагаеми насилници, срещу които органите на реда не са успели да съберат доказателства. Може да си имаме работа със сериен отмъстител.

Или имитатор с бележник.

Хармъни вдигна очи към Ланс и видя как главата му се наклони замислено. За какво си мислеше? Понякога Хармъни можеше да се закълне, че той чува нещо, което никой друг не може.

— Това е различно — отговори най-сетне тя. — Ъгълът на разреза, дълбочината и маниера на действие. Имитатор е.

Очите на Грас се присвиха, когато Ланс й хвърли предупредителен поглед.

— Както казах, познавам хладните оръжия. — Хармъни сви рамене. — И съм изучавала убийства, извършени с ножове. Повярвайте ми, това е различно. Вашият съдебен лекар ще го потвърди, ако си направи труда да проучи другите убийства внимателно. Не знам какво имате тук, но не е убийство с цел отмъщение.

Приличаше по-скоро на добре обмислен план.

Грас въздъхна уморено.

— Съдебният лекар вече започна да преглежда другите убийства по нареждане на директор Уайът. Той беше този, който предположи възможността.

Защо Джонас бе направил това?

Хармъни остана със сведена глава, насочила поглед към кървавото петно, докато се мъчеше да намери смисъл в коментара на шерифа.

— Това копия от снимките ли са, Кейти? — попита Ланс. — Бих искал да ги задържа, ако може. Може би Хармъни ще забележи нещо, като ги прегледа по-късно.

— Да, копия са. — Тя му подаде папката. — Надявам се да открие нещо. Бърт Фелдън не беше много харесван, но докато потвърдят вината му, имаше правото да диша.

Ако беше невинен, имаше правото да диша, помисли си Хармъни, но го запази за себе си. В този момент, нямаше начин да го произнесе.

— Открихте ли нещо в дома му? — попита тя вместо това.

Шериф Грас поклати глава.

— Чисто е. — Погледна часовника си и въздъхна тежко. — Трябва да тръгвам, но ако имате нужда от нещо друго, само ми кажете.

— Благодаря отново, Кейти, поздрави Бен от мен. — Ланс кимна, когато тя вдигна ръка за сбогуване и се обърна.

— Готова съм да тръгваме — каза Хармъни, когато шерифа се насочи към автомобила си. Отказа да погледне Ланс и пое към неговия Райдър.

— Джонас ще се опита ли да те натопи, Хармъни? — Въпросът му не я изненада.

Тя отвори вратата на Райдъра и се настани на седалката, после прокара пръсти през косата си уморено.

— Проклета да съм, ако знам какво ще направи Джонас вече — въздъхна жената. — Но не го е извършил той. Би могъл обаче, да нареди на друг да го стори.

Хармъни мълчеше по обратния път до Броукен Бът, обърнала глава настрани, с поглед, насочен към пейзажа отвън. Беше като в капан вътре в автомобила, заедно с Ланс. Възбудата я измъчваше и правеше ясното мислене почти невъзможно.

Когато Ланс паркира Райдъра пред къщата, Хармъни скочи от автомобила и закрачи около него.

— Не съм го извършила аз — информира го тя, гневът започваше да се разгаря вътре в нея. Гняв и възбуда, безсилие и раздразнение — те започнаха да се надигат, заедно с глада, който я разяждаше.

— Никога не съм си го помислял — заяви Ланс, докато вървеше след нея. Ключовете на къщата издрънчаха в ръката му, докато двамата вървяха към входната врата.

— И как стигна до този извод? — сопна се тя, като го погледна гневно. — Мислиш, че си толкова добър, че да не мога да се измъкна от къщата, без да разбереш? Повярвай ми, Ланс, достатъчно добра съм да го направя.

— Да. Достатъчно добра си — кимна той със сериозно изражение, въпреки че ако Хармъни не грешеше, в очите му блестеше веселие.

— Как би могъл да знаеш? — изсумтя жената, когато стъпиха на верандата и Ланс отключи вратата бавно.

Той беше прекалено доверчив за шериф, помисли си тя. Би трябвало незабавно да я заподозре, а не веднага да я защити.

Хармъни влезе в къщата предпазливо, погледът й обходи бързо антрето, трапезарията и долния край на всекидневната, когато Ланс застана зад нея.

— Охранителната система може да бъде заобиколена, Ланс — напомни му строго.

— Но ветровете не могат.

Хармъни се завъртя, когато някакъв старец излезе от стаята на Ланс, изкривените му крака бяха покрити с панталони от еленова кожа, а горната част на тялото му — с черна тениска на Металика. На гърдите му падаха дълги сиви плитки. Силно сбръчканото му лице се разтегна в усмивка, когато Ланс улови ръката на Хармъни, насочила се към оръжието й.

— Успокой се, диво коте — каза той и въздъхна. — Запознай се с дядо ми, Джоузеф Редулф. Дядо, това е…

— Убийцата. — Черните му очи проблеснаха развеселено, когато старецът тръгна бавно напред, главата му се наклони, а кокалестите му ръце се мушнаха в широките джобове на панталоните му. — Тя не прилича на убиец, синко. Може би в този случай ветровете не са прошепнали всички тайни в старите ми уши. Ти какво мислиш?

— Мисля, че съм готов за едно питие. — Ланс въздъхна отново. — Едно много голямо, много силно питие. Някой иска ли да се присъедини?