Лора Лей
Да обичаш Порода (23)

Двадесет и втора глава

Снайперът я изненада.

Хармъни знаеше, че Ланс е бил член на специалните части в Чикаго, дори бе подозирала, че е бил стрелец. И все пак, когато той измъкна специалната снайперистка пушка и започна да я сглобява, тя можеше само да стои и да го гледа.

Той държеше уверено оръжието, сякаш бе продължение на тялото му, сигурен във всяко свое движение, докато почистваше частите на оръжието и го сглобяваше.

С всяка добавена част той преглеждаше оръжието за недостатъци или слабости.

Тя изучаваше внимателно съсредоточеното му изражение, докато работеше на малката маса в хотелската стая, която най-после бяха наели. Лицето му бе спокойно, съсредоточено и сдържано. Веждите му не бяха смръщени и гневът вече не стягаше устните му.

Когато почисти и провери собствените си оръжия върху второто легло в стаята, тя си помисли, че вероятно има части от Ланс, които не познава толкова добре, колкото би трябвало. Части, които вероятно би се бояла да опознае.

Той беше мъж с много пластове и безкрайно търпение. Никога не бе срещала по-търпелив мъж и все пак с толкова вътрешна сила, каквато притежаваше той. За разлика от мъжете породи, Ланс не потискаше доминантността и силата си. Той ги използваше, когато се наложеше, комбинирайки ги с ледена логика или търпение, сигурен че така ще постигне резултатите, които ще му гарантират постигането на това, което търси. И все пак той не чувстваше нужда да впечатлява когото и било с доминиращата си натура.

За разлика от Джонас, Ланс не играеше игрички, не манипулираше и не заплашваше. Като вятъра, щом не можеше да мине през нещо, той го заобикаляше или го разнищваше пласт по пласт. За първи път виждаше напълно воина, който досега го беше зървала само бегло. В лицето му, в напрегнатите му мускули и хладния непроницателен поглед в сините му очи, докато подготвяше оръжието си, тя видя мъж, който не би се поколебал да направи последната стъпка, ако почувства че е нужно.

Това изпрати странна тръпка на възбуда из тялото й. Убедеността, че в някои случаи, вероятно в повечето случаи, той е по-силен от нея, по-силен от Породите, които тя познаваше. Той бе мъж, който разбираше и вярваше в законите на земята. В справедливостта. Но също така бе мъж, който разбираше, че тези закони имат своите ограничения.

Тази нощ неговите закони и неговата справедливост не съществуваха. И тя съжаляваше за това. Не бе искала да го повлича в света си.

Откъсвайки поглед от него, тя приведе глава, съсредоточавайки се върху собствените си оръжия и върху подготовката за предстоящата нощ. Едва се бе съмнало. Пътуването от Броукен Бът до Ийст Парк бе минало по график. Разбира се, факта, че вятърът сякаш побутваше джипа им, бе помогнал доста. Ланс бе нарушил всички ограничения на скоростта и бе шофирал със спокойна ефективност, която я бе изнервила.

Беше говорил малко. Погледа му бе свиреп, а изражението безизразно. Дори бяха закусили преди да си вземат стая и в мига щом затвори и заключи вратата след тях, той бе взел металното куфарче и бе започнал да сглобява пушката.

Хармъни бе последвала примера му, започвайки със собствените си ритуали преди битка. Но сега всичко бе различно. Тя потърси вътре в себе си онова ледено ядро, заради което бе наречена Смърт, и осъзна, че то вече не съществува. Вместо да чувства изгарящата жажда за отмъщение вътре в себе си, сега тя усети само съжаление.

Емоциите се надиха в нея, завихриха се в гърдите й, карайки я да се чуди как успява да диша без да я задушат. Сякаш след чифтосването нещо вътре в нея се бе променило; частта от нея, която бе толкова важна и която я бе карала да убива с такава лекота. Тази част сякаш сега… липсваше.

Тя поклати рязко глава, мръщейки се, докато опитваше да намери смисъл в мислите си. Нима умението да обича е било винаги част от нея? Никога не го бе усещала преди, никога не бе изпитвала нужда да обича, докато не срещна Ланс.

Оставяйки настрани пълнителите, които държеше, тя притисна ръка към корема си, а пръстите й неусетно го погалиха. Бебе. Какво трябваше да прави с едно бебе?

Но ръцете й копнееха да го прегърнат. Затваряйки очи, тя помисли, че ще види мъничко личице с черната гъста коса на Ланс, ще види целият свят в тъмносините му като нощ очички. Вероятно малко момченце, което ще знае какво е да се смее.

Ледена тръпка премина през тялото й щом отвори очи и стана от леглото. Защото не бе видяла тази спокойна картина, която желаеше, а лабораториите и бебешки плач, който отекваше между студените каменни стени, докато бебетата плачат за внимание, а в писъците им се долавя отчаяна нужда от топлина.

Малки личица изкривени от гняв; очи, гледащи света с наранена ярост, на които отговарят единствено виковете и плача на другите, споделящи тяхната съдба.

— Обикновено толкова ли си изплашена преди работа? — Гласът на Ланс проби кошмарните спомени от миналото и тя се обърна, за да го погледне. — Трябва да тръгваме.

Страх и гняв се стегнаха на възел в стомаха й, карайки я да потърка с длани настръхналите си ръце.

— И къде отиваме?

Погледа на Хармъни се насочи към него, когато Ланс отново разглоби пушката и прибра частите й в куфарчето.

— Първата ми идея беше по-добра. — Тя дишаше плитко и забързано. — Дейн ще ни скрие, докато детето се роди. Ще бъдем в безопасност. Бебето ще е в безопасност.

Ланс затвори куфарчето, вдигна го от масата и го постави на пода. Наблюдавайки я внимателно, той се облегна отново назад на стола, отпусна ръце около тялото си и я изгледа решително.

— Ако започнем да бягаме сега, никога няма да спрем. Нито нашето дете. — Гласът на Ланс бе твърд и категоричен.

Това бе част от Ланс, за която трябваше да признае, че я кара да се замисля. Доминантността бе като огън в сините му очи и в изсечените контури на лицето му. Част от нея откликваше на грубата мощ, струяща от него. Караше я да иска да му се подчини, да му даде всичко, което пожелае.

Но точно сега той искаше душата й.

— Не мога да ти позволя да го направиш. — Тя вирна брадичка щом видя, че погледа му става по-твърд. — Имаме прекалено много за губене и прекалено много опасности, които могат да ни последват.

— Разбира се, че ще ни последват. — Усмивката му бе скована и сдържана. — Изгубихме ги в Болдър, но съм сигурен, че скоро ще успеят да ни настигнат.

— Знаел си, че ни следват? — прошепна тя.

Тя го бе заподозряла щом Ланс мина през Болдър, вместо да заобиколи града, както беше по план, но в онзи момент не бе напълно сигурна. Собствения й радар, настръхването в основата на тила й, не се бе включил, затова нямаше как да е сигурна.

Ланс сви рамене.

— Мисля, че забелязах хеликоптер в далечината през задното огледало, но не бях сигурен. Може да е бил самолет, по дяволите, може да е било само сянка. Но определено някой ни следи.

Тя обви ръце около тялото си, дишайки дълбоко. Господи, как мразеше всички тези емоции, причиняващи хаоса вътре в нея. Но сякаш щом веднъж ги бе изпитала, те нямаха намерение да спрат да се появяват. Не стихваха и не я оставяха на спокойствие.

— Това е още една причина да се свържем с Дейн. — Тя започна да диша по-дълбоко. — Той ще знае къде да ни скрие…

— Нямам нужда бившите ти любовници да защитят моята жена или моето дете — сопна й се той. — Не ме притискай, Хармъни, защото ще загубиш.

— За това ли е всичко? — попита тя, гледайки го изумена. — Няма да приемеш помощта му, защото съм спала с него?

— Напълно способен съм да защитя моята жена и моето дете — информира я той, а гласа му ставаше все по-дълбок. И макар да остана спокоен, погледът му стана по-твърд. — Ще вземем информацията, която имаш, и ще я отнесем на Брейдън. От там ще решим как да се справим с Джонас.

Мъже! Тя изгледа намръщено Ланс.

— Ланс, не се съмнявам, че можеш да ни защитиш. Важното е да намерим място където бебето ни ще бъде в безопасност, след това можем да се борим с останалото.

— Ако бягането и криенето ще ми гарантират твоята безопасност и тази на детето ни и сам без проблем ще намеря къде да ни скрия. Мамка му, Хармъни. Разбирам, че с копелето имате история, но ще го направим по моят начин, не по неговият.

— Не се съмнявам, че ти…

— Е, прощавай, ако е прозвучало така — сопна й се той.

— Пазариш се с животите и на други хора — прошепна тя отчаяно. — Не можем да го направим, Ланс.

— Ще се спазаря и с дявола, ако това ми гарантира безопасността ти. — Сега в гласа му се долавяше нетърпение. — Ако Първият Лъв съществува, то неговото местонахождение няма да е в онези файлове. Ако Съвета е знаел къде се намира, отдавна да са го премахнали. Жадните за власт учени на Съвета нямаше да се поколебаят да използват информацията.

Той стоеше там, толкова спокоен, решен, че всичко ще се случи така, както го иска и точка. За миг Хармъни почти се предаде. Почти се съгласи.

Но тогава личицата на бебетата в онези лаборатории отново се появиха в ума й. Крещейки за внимание, за топлота. Те не бяха познали топлота, никога не бяха чувствали любов или нежност. Това беше бъдещето на тяхното дете, ако Съвета го получиха… това или смърт.

Изпъвайки рамене, тя го погледна решително.

— Тогава ще замина сама. Знам как да се свържа с Дейн…

Тя не очакваше реакцията му, макар че вероятно трябваше. Търпението му се изпари, а очите й се разшириха.

През тялото й премина страх, когато Ланс скочи към нея и стисна здраво ръцете й.

— Как ли пък не, по дяволите! — Лицето му бе изкривено в гневна гримаса, очите му блестяха яростно. — Само опитай, Хармъни, по дяволите, само опитай, и кълна се в Бог, ще те закопчая с белезници толкова бързо, че главата ще ти се завърти.

Устните й се разтвориха, докато го гледаше, шокирана от горещото му докосване.

— Пусни ме. — Тя се отскубна от хватката му.

— Нима мислиш, че ще ти позволя да продължиш да бягаш? — Погледът му прониза нейния. — Че съм неспособен да защитя теб и детето ни?

— Не това казах. — Тя поклати отчаяно глава. — Не разбираш…

— Разбирам, че Джонас, Дейн и тези шибани файлове те преследват от десет години и всичко това ще свърши тук и сега.

Той приведе глава и изръмжа срещу нея.

— Свършва тук. Точно тук, по дяволите.

— Дори с цената на живота ни? — изплака тя, борейки се да спре сълзите си. — Те ни преследват, Ланс. Дори не можем да сме сигурни кой е и какво иска. Не ме карай да поемам този риск. Моля те.

Той отпусна ръка на корема й, дланта му го обгърна, а очите му станаха почти черни.

— Ако това щеше да коства живота ти, щях да го знам — заяви той. — Щях да го почувствам и ветровете щяха да ми го изкрещят. Това е единственият начин.

— Не. — Тя се отдръпна от него.

— Да.

Той не й остави време да спори. Щом устните й се отвориха, за да го наругаят, той се приближи, ръцете му я притиснаха към гърдите му.

Тя мислеше, че възбудата би трябвало да бъде по-малка, или поне тя да й откликва по-малко. Намираха се в сърцето на една война и чувстваше, че е на път да стане по-лошо. Но устните му върху нейните бяха толкова чувствени, еротични и властни. Той не помоли за целувка, нито се поколеба. Той я изиска. Завладя я. И в крайна сметка Хармъни се отдаде на порочните еротични малки захапки по устните й и от гърлото й започнаха да се откъсват накъсани стонове.

Тази доминантност бе нейното падение. Женските породи вероятно са били програмирани да се подчиняват на мъжете, но преди Ланс тази генетична заложеност никога не се бе проявявала в нея. С Ланс не можеше да го отрече. Не можеше да отрече нуждата или глада не повече, отколкото можеше да отрече страха, който се разтваряше под страстта му.

Ръцете му се плъзнаха по нейните, галейки плътта й с чувствена ласка, прогонвайки студа и замествайки го с топлина и удоволствие.

Тя бе изгубена в него. Колкото и невъзможно да беше, въпреки гнева й към него, страстта му я погълна, карайки глада в нея да нарасне и да я изпълни.

Тя разкъса дрехите му и сега, когато можеше да почувства кожата му срещу себе си и горещото докосване на тялото му, нищо друго не бе от значение.

Ризата й падна под ръцете му, само миг преди дънките й да я последват. Стенейки и борейки се за въздух, те се докосваха, разкъсвайки дрехите си, смъквайки чорапите и обувките си, докато Ланс я положи на леглото, а огромното му твърдо тяло се надвеси на нейното, откъсвайки устни от тези на Хармъни.

— Моя! — изръмжа той, докато разтваряше широко бедрата й, а пениса му се притисна към влажните горещи гънки на вагината й. — Кажи го, по дяволите! Кажи, че си моя.

— Твоя. — Тя едва можеше да диша, но нямаше как да спре думите да се откъснат от устните й, докато гледаше към него, шокирана от напрежението в погледа му.

Чертите на тъмното му лице, сините очи горящи решително, доминантност и изгаряща мъжка мощ, сякаш светеха срещу нея.

— Никой няма да те вземе от мен — изръмжа той, едната му ръка се вплете в косата й, докато члена му проникваше в нея — силен, горещ, разтягайки я до крайност, докато тя се извиваше срещу всеки негов тласък.

Искаше й се да затвори очи, но просто не можеше да откъсне погледа си от неговия. Той я държеше в плен, втренчен в очите й, прониквайки в душата й, както ерекцията му проникваше във вагината й.

Ако можеше щеше да се затвори пред него. Невероятното удоволствие минаващо през тялото й, пречупи концентрацията й, попречвайки й да го държи настрани от това, което изпитваше вътре в себе си.

— Недей… — Тя го молеше да я освободи, но не от тялото си, а от тази вътрешна връзка, която стигаше до самата й душа.

Той се надвеси над нея, широките му рамене блестяха от капчиците пот, които ги покриваха. Тя можеше да почувства мощта, вихреща се в тялото му, силата, която бе толкова голяма част от него, сега се обвиваше около нея, правейки я по-силна.

Защитавайки я.

— Няма да те пусна. — Гласът му трепереше от яростна решителност. — Няма да те загубя. Нито теб, нито това.

Тогава той отново се раздвижи, бедрата му се отдръпнаха назад, галейки всички оголени нервни окончания, карайки сетивата й да тръпнат от удоволствие, когато тя се изви, в опит да го задържи в себе си.

— Можеш ли да избягаш от това, Хармъни? — Устните му се извиха, когато проникна отново в нея, мощен, твърд тласък, заравяйки го дълбоко в нея, докато Хармъни стенеше от горещината експлодираща в тялото й. — Кажи ми, бейби. Кажи ми, че можеш да си отидеш от това.

Ако бе само удоволствието, тя определено можеше да се махне. Но бе нещо много повече. Докато я чукаше със силни заслепяващи тласъци, той покоряваше и душата й. Горещината премина от неговото в нейното тяло, замествайки твърдата решимост, която тя се бореше да възроди отново в сърцето си.

Едната му ръка сграбчи косата й и вплете пръсти в нея, добавяйки нова нотка на удоволствие. Другата му ръка обгърна гърдата й и я повдигна нагоре, така че устните му да покрият зърното и езика му да го замилва в екстаз.

Той проникваше през всяка защита, която бе изградила, оставяйки я да рухне в краката й, докато накрая тя впи пръсти в косата му, притискайки го към гърдите си.

Бедрата му се движеха срещу нейните, тласкайки, галейки я отвътре, докато пръстите му се търкаха в набъбналият й клитор. Чувственото галене и плъзгане, оттегляне и нахлуване я подлудяваше. Удоволствието бе заслепяващо, трупаше се пласт върху пласт, докато всичко в нея се превърна в една пулсираща нужда, глад, който забиваше нокти в утробата и душата й.

— Почувствай го! — Той повдигна глава, поглеждайки към нея с обтегнато изражение, когато спираловидното напрежение започна да се натрупва в него. — Няма да избягаш. Чу ли ме?

Тя поклати глава, опитвайки се да диша, да мисли.

— Кажи го, Хармъни. — В гласът му имаше властна и заповедническа нотка, която разтърси сетивата й.

Той искаше капитулацията й. Тя поклати отново глава, борейки се срещу това, борейки се с нуждата да му даде всичко, което желае.

— Кажи го, проклета да си! — Едната му ръка сграбчи бедрото й, за да я задържи неподвижна, докато се тласкаше в нея, той раздалечи бедра и тласъците му станаха по-силни, а щом се завъртя леко, започна да прониква още по-дълбоко в нея.

— Не го прави. — Стиснала зъби, Хармъни се опитваше да запази ума си. — Не.

— Кажи го. Ти си моя, по дяволите. Моя. И ще ме следваш. Кажи го.

Ръката му хвана китката й, докато ноктите й се забиваха в раменете му, и я притисна към леглото. Наказанието му дойде с бавни, мъчителни тласъци на пениса му, дълбоко във вагината й. Чувствено горещо плъзгане на мощната му ерекция по отчаяните й нервни окончания.

Хващайки и двете й китки с една ръка, той отново сграбчи бедрото й, за да я задържи прикована на място под него. Със силата на тялото си, той я контролираше, сякаш с контрола се бореше за надмощие над волята й.

— Няма — простена тя, борейки се срещу страха, срещу глада и срещу нуждата да му се подчини безпрекословно.

— Ще го направиш, Хармъни.

Преди да успее да възрази, той се раздвижи, излезе от тялото й и я завъртя по корем, приковавайки я към матрака.

— Проклет да си, Ланс. — Тя се бореше, когато той повдигна бедрата й, и мушна възглавница под тях, преди отново мощно да проникне във вагината й.

— Стой мирна. — Ръката му се спусна над задника й, плясвайки я леко и предупредително. — Дай ми каквото искам, бейби, и ти също ще получиш това, което искаш.

— Не мога да го направя. — Пръстите й се вкопчиха в чаршафа на леглото. — Няма…

— Ще го направиш, Хармъни. Кажи го. Кажи, че ще ме следваш. Няма да ти позволя да продължиш да бягаш.

Притискайки чело в леглото, тя поклати глава.

— О, мисля, че ще го направиш, скъпа. — Мекият предупредителен тон трябваше да я подготви за това, което ще последва, но не стана така.

Потръпна, когато почувства, че се отдръпва назад, усети как члена му запулсира силно в нея, преди ръцете му да раздалечат меките полукълба на задника й.

— Толкова си влажна. — Пръстите му се преместиха на мястото, където вагината й се бе разтегнала, за да го поеме. — Толкова сладка и влажна навсякъде. — Той потопи пръсти във влагата изтекла от вагината й и ги плъзна назад… назад.

— О, господи! — Очите й се отвориха рязко, шокирано и дезориентирано, насочвайки се към стаята пред нея.

Пръстът му се притисна към малкия скрит отвор на задника й. Палецът му масажираше, притискаше. Не беше докосването, а по-скоро доминантния му контрол и собственото й отдаване, което докара ума й до объркване и безумие.

Тогава тя го почувства да се навежда над нея и ръката му посегна към нощното шкафче, върху което стоеше несесера му с принадлежности за бръснене. Докато се движеше, члена му се търкаше в стените на вагината й, отнемайки дъха й, карайки я да стене, докато го гледаше как взима малката туба с лубрикант, който носеше със себе си.

Хармъни започна да трепери под него.

— Спокойно, скъпа. — Ръката му погали задника й, докато той се изправяше зад нея, карайки я да тръпне от удоволствие.

— Ланс…

— Всичко е наред, бейби. — Тя почувства хладния лубрикант около тесния отвор на задника си. — Всичко е наред.

— О, господи… Проклет да си, Ланс.

Пръстът му се плъзна в ануса й, изпращайки пламъци на екстаз през нервните й окончания, които никога досега, не бяха изпитвали подобно нещо.

— Преди не си ли го правила, бейби? — попита той, движейки бавно пръста си навън и навътре. — Ами това?

Втори пръст се присъедини към първият, разтягайки отвора, и изпращайки тръпки по цялото й тяло, карайки го да се покрие със ситни капчици пот.

— Знаеш ли, малко мое коте… — Гласът му бе като нежна ласка. — Малкото ми, силно коте. Не си го правила преди, защото отказваш да се отдадеш на който и да е било мъж. Да позволиш на някой да доминира над теб. Не си принадлежала на никой, Хармъни. Нека видим дали сега ще принадлежиш. — Още един пръст се добави към останалите.

Тя стенеше, скимтящи тихи звуци на удоволствие и болка, които подсилваха глада й, оставяйки я обезумяла от нуждата да стигне до върха.

— Дай ми това, което искам, Хармъни. — Гласът му бе обтегнат, докато пръстите му я чукаха, движейки се също толкова бавно, колкото и пениса му. Двойното проникване беше умопомрачително, карайки я да чувства нещо много повече от обикновено удоволствие.

— Ланс…

— Не това искам да чуя. — Той не обръщаше внимание на стенещите й молби. — Кажи ми, Хармъни. Кажи ми на кой принадлежиш. Кажи ми кой ще следваш.

Свирепата нужда, надигащата се похот струяща от гласа му, изискваше тя да се подчини. Изискваше пълно подчинение.

Тя отново поклати глава, неспособна да изрази протеста си с думи, докато всичко в нея крещеше да му се подчини.

— Не. Ланс, моля… — Тя намери сили да прошепне, да моли, когато той започна да измъква дебелата си ерекция от вагината й, оставяйки я празна и незадоволена.

— Спокойно, скъпа.

Дъхът й заседна в гърлото, когато набъбналата главичка на члена му се притисна към ануса й.

— Ланс? — Женствената нотка на похот и страх, ехтящи в гласа й, вероятно щяха да я шокират по-късно, но точно сега трепета от непознатото я бе сграбчил в хватката си.

Емоциите се блъскаха вътре в нея, а натиска на пениса му, проникващ в най-тесният отвор в тялото й, изпращаше повече от вълнуваща тръпка на забранена страст по тялото й. Това бе абсолютно доминиране, белег на чувственият порочен контрол, който той упражняваше над нея, когато започна да се плъзга навътре, разтягайки я.

Нямаше да може да го поеме. Никога преди не бе могла да приеме подобно докосване.

— Доверие — прошепна той. — Виж колко ми се доверяваш, скъпа. — Гласът му бе ниско ръмжене, докато тя се опитваше да изкрещи срещу тежката инвазия.

Той проникна в нея бавно, сантиметър по сантиметър, тялото й го приемаше, ума й бе напълно обсебен от аналното проникване, докато тялото й бавно се успокояваше въпреки волята й и тя усети цялата му дължина да се плъзга внимателно в нея с леки нежни тласъци.

— Моя! — Сега гласът му бе първичен, заповеднически. — Моя.

Той се наведе над нея и тялото му я покри, щом започна да се движи в нея, тласкайки с диаболичен ритъм, докато едната му ръка се плъзна под тялото й, между бедрата й, заравяйки пръсти във вагината й.

— Кажи ми го. Веднага!

— Да. — С дрезгав вик тя се предаде, чувствайки как последните защитни стени, които бе издигнала, се срутиха около нея. — Твоя. Аз съм твоя.

Сълзи на нужда напълниха очите й и потекоха по бузите й. Удоволствието бе толкова всепоглъщащо; силата и намеренията на мъжа, който я изпълваше, който я възбуждаше, крадеше ума и душата й, разтърсвайки я с шокиращото си чувство на притежание.

— Ще ме следваш ли? — Гласът му до ухото й бе дрезгав и задъхан, тялото му тежеше върху нейното, а пръстите и члена му я чукаха с безжалостна решителност.

— Ще те следвам… — изпищя тя, докато нещо вътре в нея крещеше за освобождение. — Ще те следвам… — повтори тя, знаейки, че няма друг избор, никога не бе имала.

Като последно отдаване, последна клетва да възвърне част от контрола върху ума си, тя почувства как тялото й се разтапя.

Оргазмът, който експлодира вътре в нея, бе като нажежен до бяло катаклизъм, който изпепели душата й. Миналото й бе заровено под удоволствието, бъдещето й не значеше нищо без Ланс, без докосването му, без тежките му стонове, зъбите му притиснати към рамото й, когато я захапваше с шокираща сила, миг преди тялото да й избухне в екстаз.

Мощното изригване на семето му, което я изпълни, и силните тласъци на пръстите му във вагината й, бяха прекалено много.

Още една заслепяваща вълна на удоволствие помете тялото й, разтърсвайки я до полуда, издигайки я все по-нагоре и по-нагоре, доверявайки се на Ланс, че ще я улови, когато падне.

Доверие. Когато последната вълна разтърси тялото й, тя се отпусна под него, изтощението я изтръгна от сладката омая обзела ума й. Да, тя се доверяваше на Ланс, но дали той й имаше доверие?