Лора Лей
Да обичаш Порода (6)

Пета глава

Хармъни не бе в състояние да оправи дори собствените си дрехи. Ланс й помогна да се облече, след това нежно свали белезниците и топката от устата й.

Хармъни избягваше погледа му, държеше главата си наведена, а тялото й още се разтърсваше от тръпки. Това не бе жената, която наричаха Смърт. Жената, която трепереше под докосването му, не бе убиецът, описан в досието, което Брейдън му бе дал.

Ланс я отнесе до дивана в офиса, след това оправи и своите дрехи, отиде до бюрото си и вдигна предавателя. Постави го на ухото си, натисна бутона за вътрешна връзка в офиса и зачака Лени да вдигне.

— Бланшар. — Гласът на другият мъж бе тих, когато отговори на повикването.

— Лени, ще се измъкна през задния вход и си тръгвам към къщи. Ще бъда там, ако изникне нещо важно.

— Разбрано, шерифе. Всичко е доста тихо за сега — отговори Лени. — Но Алонзо отново лае из града, опитвайки се да предизвика проблеми.

Ланс се намръщи. Х.Р. Алонзо беше трън в очите му, откакто Мегън отвори дома си и отстъпи половината къща на Породите, избрани за Националното прилагане на законодателството.

Шестимата мъже и жени прекараха последната година в дома на Мегън, обучаваха се на тактически маневри и военни ситуации от членовете на семейството, които работеха в областта на правоприлагането. А те не бяха малко.

— Дръж го под око и ме уведоми, ако ситуацията започне да нажежава.

Ланс се обърна, когато Хармъни легна на дивана и затвори очи. Лицето й бе измъчено и бледо, изтощение беляза чертите й, когато тя се сви.

— Разбрано, шерифе. Ще се видим на сутринта — провлече Лени. — И не те виня, да се занимавам с онзи пич Уайът щеше да изтощи и мен.

Ланс направи гримаса. Джонас вече бе добре известен в Броукен Бът. И крайно недолюбван.

— Тогава изчезвам. Дръж ме в течение. — Ланс прекъсна връзката, след което въздъхна уморено и сподави прозявката си.

Не беше мигнал снощи, след като Хармъни си тръгна. По дяволите, беше в офиса още преди разсъмване, за да търси информация за нея. Прекоси стаята, коленичи до дивана и нежно отстрани косата, паднала на лицето й.

— Трябва да тръгвам — прошепна Хармъни, очите й се мъчеха да се отворят, докато той я гледаше.

Неговото малко котенце беше извадено от равновесие, потресено. Чифтосването я бе запратило в една реалност, с която тя не бе подготвена да се справи.

— Хайде, нека те заведа у дома и да те сложа в леглото, скъпа. — Помогна й да седне, след което я изправи на крака. — Няма да има много време за почивка, преди нуждата да се надигне отново.

Ланс обви ръка около кръста й и я поведе от офиса към задната врата.

Плъзна електронния ключ в датчика, изчака щракването на ключалката, след което отвори вратата и двамата се насочиха бързо към изхода.

Райдъра му бе паркиран пред вратата, така че настаняването на Хармъни на предната седалка бе осъществено без проблеми. Тя се отпусна на удобната седалка, очите й бяха сънени, а тялото й беше като безгръбначно.

Ланс си позволи лека усмивка, докато закопчаваше колана й, след това постави целувка на върха на главата й.

— Хайде поспи, скъпа, ще те събудя, когато се приберем вкъщи.

Той отмести косата от лицето й, пръстите му се спряха на невероятно меката кожа на бузата й, докато Хармъни се взираше в него. Изтощението белязваше лицето й, а очите й бяха като стъклени. Колко време бе минало, откакто бе спала за последно?

— Някой ме следи — прошепна тя.

Мъжът се намръщи към нея, преди да огледа паркинга, незабавно разбирайки за какво говори тя.

— Идентифицира ли го?

Хармъни поклати глава бавно.

— Аз съм слаба — произнесе тогава, очите й бяха пълни с умора. — Не мога да съм слаба, Ланс.

— Всичко е наред, скъпа, аз ти пазя гърба. Почини си, а аз ще следя за преследвача ти.

Тя поклати глава, упоена от изтощението, което я завладяваше.

— Не мога да съм слаба. — Гласът й прозвуча завалено. — Не мога…

В следващият миг Хармъни спеше. Ланс въздъхна, затвори вратата й внимателно и заобиколи автомобила, насочвайки се към шофьорското място. След като се настани, настрои радиоприемника, за да се свърже с Лени.

— Лени, искам протоколи за сигурност по пътя към дома — каза на сержанта, докато активираше електронните щитове около автомобила. — Следи GPS-а и виж дали имам опашка.

— Проблеми ли имаш, шерифе? — Гласът на Лани беше загрижен.

— Не знам още. Виж дали можеш да засечеш нещо подозрително от обществените проследяващи устройства и ме уведоми.

GPS-протоколите бяха задължителни за всички превозни средства, въпреки че в много райони можеха да бъдат изключени законно. Не се надяваше много Лени да улови нещо, но си струваше да опита.

— Разбрано, шерифе — отговори Лени. — Ще те уведомя, ако хвана нещо.

Ланс излезе от паркинга на главната улица и пое към жилището си. Отвори прозореца си и за първи път през живота си, съзнателно отвори съзнанието си за шепотите, носещи се по въздуха.

Един свят на тайни, на болка, щастие и страхове, може да бъде чут по ветровете, така му бе казал веднъж дядо му. А ако се вслушаше по-внимателно, тогава вятъра ще му донесе онова, което му е нужно, но само ако е готов да чуе какво има да му каже.

Никога преди не бе бил готов. Ланс се бе борил срещу тайните на вятъра, както и с това да бъде избраното дете. Беше вярвал, че може да живее без това, и може би би могъл, но знаеше, че спасяването на Хармъни е по-важно от нежеланието му да следва нещо невидимо, като въздуха около него.

Докато шофираше младият мъж позволи на вятъра да го удари, да се извие около тялото му, както и около това на Хармъни, преди да долови шепота в ухото си. Нямаше думи, само шумоленето на нейния вик, но той го бе чувал и преди. Зад вика обаче, беше тайната, която търсеше, шепота на измамата. И предупреждение.

Някой го наблюдаваше. Лени не беше докладвал за GPS-а, което означаваше, че опашката им не използва такъв, но ветровете шепнеха.

Ланс се намръщи на илюзорните шепоти. Там нямаше отговори и това бе част от причината, която подклаждаше нежеланието му през годините. Нямаше отговори, нямаше доказателства, нищо, за което да се хване, да му даде онова, от което се нуждае, за да разреши проблемите, пред които бе изправен.

Той беше шериф. Работеше с факти, с доказателства. Един шепот за опасност, или накъсан вик, които единствено той можеше да чуе, и силна интуиция, не бяха достатъчни да арестува човек. Не бяха достатъчно основание да дръпне спусъка.

Беше научил това преди години в Чикаго, когато бе работил с много напреднал SWAT екип^[1]. Заподозреният бе в неговия обсег, бе игнорирал заповедта да стреля. Беше се борил с ветровете, шепнещи в ухото му, парализиращи пръста на спусъка. Секунди по-късно, майката и нероденото й дете бяха мъртви. Жертви на копеле терорист, решено да погуби възможно най-много невинни.

И сега ветровете отново виеха в ухото му, едва доловим вик на ужас, болка и предупреждение. И в тези ветрове той чу името на Хармъни.

Погледна към нея и въздъхна тежко. Тя се бе облегнала на вратата; отпусната, почти в безсъзнание от изтощение. Тази дълбока умора не бе причинена единствено от възбудата. Хармъни бе живяла само на нерви и чиста воля твърде дълго.

Дали някога спеше?

Ланс чу отговора по вятъра. Тя бягаше, бореше се, и дори по време на сън, беше бдителна. Досега. Беше слаба, така му бе казала. Неспособна да се бори и се страхуваше от тази слабост.

Докато караше към края на града, където се намираше къщата му, Ланс разбра, че опазването на Хармъни ще означава повече от просто да я защитава от опасността, каквато и да бе тя, която ги преследваше сега. Щеше да означава да я защитава и от самата нея. Защото Хармъни щеше да се опита да избяга. След като се събуди, след като възбудата се уталожи, страхът щеше да я откъсне от него, без значение желанието й да остане.

Това ли бе причината Джонас да я повери на него?

Ланс се намръщи при тази мисъл, чудейки се как, по дяволите, другият мъж би могъл да знае, че има възможност това да се случи.

Тогава усети как вятъра се извива около ръката му, едно леко докосване, което му напомни за кръвта и пробите от слюнка, които ученият на Породите, Елиана, бе взела от него преди година, след като Брейдън бе работил в управлението. Според нея и Джонас, това бе задължително за всеки служител на правоприлагането, работещ в тясно сътрудничество с Породите.

Това бе уловка. Ланс го почувства, чу потвърждението в ухото си. Джонас бе планирал това от известно време, но защо?

Този път нямаше отговори. Беше само викът, накъсан, сломен; ридание на дълбока душевна болка, което накара сърцето му да се свие и прониза душата му. Това беше болката на Хармъни.