Лора Лей
Да обичаш Порода (25)

Двадесет и четвърта глава

Полетът до Болдър отне няколко минути. Хармъни държеше главата на Ланс, докато Елиана работеше над раната на гърдите му, опитвайки да спре кръвта, докато даваше нареждания по свръзката, прикрепена към ухото й, към екипа хирурзи, които ги очакваха в болницата.

— Обичам те. Не ме изоставяй… — Хармъни шепнеше думите отново и отново, впила поглед в неговият.

Тя галеше косата му, все още чувствайки силата на невероятното му тялото, силата на мъжът, който бе той.

Господи, защо бе извършил подобна лудост?

— Кацаме, Ели — извика Джонас, когато хеликоптера почна да се спуска надолу. — Хирурзите те очакват и имат подготвена операционна. Пригответе си.

— Не ме оставяй — прошепна отново тя, опитвайки се да прогони ужаса на изминалата нощ, който вледеняваше кръвта й. — Не ме оставяй, Ланс.

Той се вгледа в нея и погледа му се избистри за секунда, само за секунда.

— Обичам те… Хармъни.

Сълзите й капеха по-бързо, отколкото му отне да изрече думите. Тя не му вярваше. Поне не напълно. Толкова много кръв бе белязала душата й, че тя не вярваше, че наистина може да я обича. Не вярваше, че тя може да обича.

— Действайте. — Вратите се отвориха и чужди ръце отново се протегнаха към нея, откъсвайки я от Ланс за втори път.

— Да вървим. — Джонас бе там, помагайки й да слезе от хеликоптера, когато се препъна отново, опитвайки се да настигне Ланс без особено голям късмет.

— Водят го директно в операционната — извика Джонас в ухото й. — Най-добрите хирурзи в града бяха повикани, в мига, в който кацнахме в гората. Имаме трима от най-добрите травматологични хирурзи в страната плюс Ели.

Едната му ръка се обви около раменете й, а другата държеше ръката й, докато я водеше към входа на площадката за кацане над болницата.

Тя трепереше. Хармъни можеше да почувства тръпките, разтърсващи тялото й, можеше да чуе ръмженето, излизащо от гърлото й, но не можеше да ги спре.

— Той не избяга — прошепна тя. — Умолявах го да бяга…

— Щяхте да се озовете в капан — сопна й се той. — Имаше мъже, които се качваха в планината зад вас. Алонзо е бил много повече от подготвен за това, Хармъни. Нима наистина вярваше, че никой не знае какво точно си взела от онези лаборатории? Защо, по дяволите, си мислиш, че Съвета и Койотите постоянно са по петите ти?

Ланс сигурно е знаел, че има още мъже, които са се качвали към планината, ветровете трябва да са му казали. Защо бе постъпил така? Нямаше никакъв смисъл. Можеха да избягат, да изпратят Дейн, или, за бога, дори Джонас да прибере проклетата информация, която толкова много искаха. Имаше толкова много опции, които да изберат, вместо тази.

— Казах му да не ходим. — Тя трепереше, когато стигнаха до асансьора. — Исках да се обадим на Дейн. Той трябваше да се обади на Дейн.

— Да, да избягате щеше да е страхотна идея — изсумтя той вбесено. — По дяволите, опитах се да ти спася проклетия задник, а ти продължаваш да бягаш.

— Да ме спасиш? — Тя се отскубна от него. — Наричаш пазаренето за живота на приятелите ми, спасяване?

— Той е шибаният пръв Лъв, твърдоглаво момиченце. — Острите му кучешки зъби проблеснаха срещу нея. — Трябва да го намеря, нямам друг избор. А ти си толкова шибано твърдоглава, че никога нямаше да се спазариш с мен.

Тя се отдръпна, сякаш я бе ударил.

— Дадох ти живота си — изплака тя. Какво значение имаше гордостта й, в този момент? Вече нищо нямаше значение. — Откраднах тази информация, убих учените и Породите, за да спася твоя живот.

Преди да осъзнае какво върши, тя вдигна ръка и плесницата й удари шокираното му объркано лице.

— Тя нареди да те убият — изкрещя тя. — Нареди го и те щяха да изпълнят заповедите й. Излъгали са те. Предадоха те. Аз ги убих, за да те спася, копеле.

Джонас отстъпи назад.

— Щяха да намерят начин да ме предупредят.

Смехът й бе груб, жесток. Господи, колко го мразеше в този момент. Мразеше всеки миг, в който бе бягала, всеки куршум, който бе поела, и всяка нощ, която бе прекарала навън в студа — сама, само защото обичаше брат си.

— Породите, които трябваше да избягат с теб, й казаха за плана ти за бягство — изръмжа тя. — Казаха й за смелата ти идея, да задържите учените като заложници, докато се свържете с външния свят и кажете на всички за съществуването ни. Използваха те. Точно както мадам Ла Рю те използваше.

Очите му се присвиха, а изражението му стана каменно.

— Аз те спасих. — Устните й се извиха подигравателно. — А теб така и не те бе грижа, нали, Джонас? Никога не си го и подозирал.

— Започна да ме е грижа, когато узнах истината — каза тихо той, а стоманеносивите му очи бяха потъмнели. — Всичко, което ми трябваше, беше истината, Хармъни, а ти я скри от мен. Защо, малка сестричке, не дойде при мен, след като избягахме, а продължи да бягаш и да се криеш от мен?

Устните й се свиха болезнено.

— Защото трябваше да ми се довериш. Какво можех да дам на някой, който винаги изисква доказателство? Къде започва доверието, Джонас?

Вратите на асансьора се отвориха, а главата на Хармъни започна да пулсира от мислите за годините, които се простираха след нея. За какво бе искала да го спаси?

Отдръпвайки се от докосването му, тя излезе от асансьора, изтривайки сълзите от лицето си, без да се замисли, че ръцете й бяха целите в кръв и сега тази кръв бе размазана по бледото й лице. Тя вървеше сковано, а погледа й бе насочен към вратите отвъд чакалнята, към която я водеше Джонас.

Тя можеше да чуе гласа на Ели, мърморенето на екипа от хирурзи и сестри, шума на животоподдържащата система. Това, което се казваше около нея, бе без никакво значение. Тя скръсти ръце на гърдите си и се облегна до стената, точно до вратата на операционната, борейки се да се държи за единствената връзка, която й бе останала с Ланс.

Той бе душата й. Как не бе осъзнала, че той е станал душата й за толкова кратко време? Че всички бариери, които бе издигнала, се бяха срутили под докосването му? Как бе пропуснала това?

Тя сведе глава, усещайки загубата на твърдото ледено ядро, което й бе помагало да преодолява всеки ден. Преди Ланс никога не бе имала мечти. Не бе имала надежди или страхове. Ежедневно се бе борила да оцелее, да върши това, което бе вършила толкова дълго. Беше спасила Джонас и чакаше времето й да изтече.

А тогава какво?

Хармъни осъзна, че не е имала никакви планове за след това. Десет години бе оцелявала с една-единствена крайна цел и се бе борила безмилостно за нея. Сама.

През нощите бе убивала, а през дните се бе борила да заспи, преследвана от кошмарите си, и през цялото това време тя бе знаела, че няма планове за времето, когато осъществи целта си. Щеше да е мъртва. Вероятно. Щеше да отнеме доста време на враговете й да я заловят. Но вероятно щяха да я убият.

И може би така щеше да е най-добре. Ако бе умряла по-рано, Ланс никога нямаше да трябва да се жертва по този начин.

Какво бе направила? Тихи ридания разтърсиха тялото й, докато се опитваше да се справи с болката.

— Няма да успеем.

Хармъни усети как сърцето й застива, чувайки думите на Ели от операционната.

— Раната е твърде сериозна…

— Кървенето се усилва…

— Кръвното налягане спада…

— Няма да успеем да затворим раната достатъчно бързо…

— Кръвното налягане е на критичния минимум…

Силният звук от сърдечния монитор, отчитащ права черта, накара силен агонизиращ писък да се откъсне от гърлото на Хармъни.

* * *

Ланс почувства ветровете. Те шепнеха около тялото му, докато стоеше под горещото пустинно слънце, ръцете му бяха разперени широко настрани, с глава вдигната нагоре, докато усещаше нежната ласка. Напомняше му на Хармъни. Уханието й се носеше във въздуха, орлови нокти и роза, той почти можеше да усети нежното деликатно докосване на целувките й.

Той умираше. Можеше да почувства студа, сковаващ тялото му, борейки се с топлината на слънцето, и съжалението изпълни всяка част от съществото му.

Тогава той чу смеха на сина му и нежният глас на Хармъни, която го викаше. В тона й не се долавяше страх, имаше веселие, задоволство, майчини звуци, които винаги толкова бе обичал да чува от майка си.

Хармъни беше в безопасност. Нямаше как да съжалява заради нейната безопасност. Съжаляваше само, че не е там, за да държи ръката й. Никога нямаше да вкуси смеха й, никога нямаше да притисне детето си до гърдите. Никога нямаше да види щастието на жена си.

— Цената бе платена. Беше пролята кръв. Твоят живот за нейният. — Той чу нежния утешителен шепот на вятъра. — Завръщането ти сега зависи единствено от собствената ти воля.

Очите му се отвориха. Вятъра се вихреше пред него — трептящ, цветен, блестящ под ярките лъчи на слънцето. Силата му бе почти заслепяваща, пълна с горещина и шепнеща обещания, които разтърсиха цялото му същество.

— Достатъчно силен ли си, за да се върнеш, сине на ветровете? — прошепна вятърът. — Достатъчно силен ли си да задържиш това, заради което умря? Ти удържа своята част от сделката. Живот за живот, кръв за кръв.

— Мога да се върна?

— Живот за живот. Кръв за кръв. Сделката е изпълнена. Завръщането ти зависи единствено от желанието ти да го направиш.

Тогава той чу писъка — подивял, агонизиращ, звук изпълнен с такава мъка, такава болка, изразявайки толкова силна скръб, че за миг се замисли дали не е неговият собствен.

През треперещите вълни от горещина и вихрещ се въздух, той успя да я види. Тя се бореше с някой.

Джонас. Той я държеше притисната към пода, докато Мегън и Брейдън се опитваха да му помогнат да я задържи неподвижна. Ръцете й бяха вкопчени във вратата, главата й бе повдигната нагоре, кръв, мръсотия и сълзи покриваха лицето й, докато тя крещеше името му.

— Хармъни. — Той прошепна името й, посягайки към нея. Ръцете му потънаха в трептящите води на живота, посягайки към нея, нямайки нищо против силното брутално подскачане на тялото му.

Тогава тъмнина изпълни погледа му и в ума му отекна собствения му вик, докато се бореше да я открие отново. Трябваше да стигне до Хармъни.

— Почивай, сине на вятъра. — Той чу отново шепота, докато тялото му се успокояваше, а душата му изгаряше да чуе отново гласа на Хармъни. — Почивай, засега…

* * *

Беше без значение, че емпатът я беше прегърнала, или че Брейдън и Джонас спореха тихо в далечния ъгъл на стаята. С упорит поглед Хармъни следеше часовника на стената в чакалнята и отброяваше времето — секунда по секунда.

Можеше да чуе монотонното писукане на сърдечния монитор в операционната, доказателство, че Ланс се бе върнал и поне засега той все още бе жив. През повечето време, тя напълно игнорираше звука от гласовете на хирурзите. Не искаше да знае какво казват, нямаше да може да живее със знанието за това, което се случва в тялото му.

Колко пъти бе убивала с един-единствен изстрел в главата? Ножът бе един от начините, които предпочиташе за убийствата си, но не бе единствения.

Тя бе наясно, че Мегън гали нежно косата й, докато главата й почиваше в скута й. Другата жена се отнасяше с нея като с дете и в този момент Хармъни нямаше сили да се съпротивлява. Родителите на Ланс пътуваха към Болдър с един от хеликоптерите на Породите. Щяха да пристигнат много скоро. И тя трябваше да е тук, когато пристигнеха. Трябваше да се изправи пред тях, тя — жената, която едва не уби сина им.

Братовчеди, лели и чичовци не спираха да пристигат в болницата. Хармъни нямаше никаква представа как ще успее да се изправи пред тях.

— Те ще те обикнат. — Бяха нужни няколко секунди, преди мекият глас на Мегън да успее да проникне през мислите й. — Ланс те обича. Ти носиш бебето му и той избра да рискува живота си заради теб. Не си го принудила да го стори, Хармъни. Той е направил това, което е трябвало да направи.

— Не трябваше — прошепна тя. — Трябваше да ме остави да умра.

— И той щеше да те последва — въздъхна Мегън. — Сега той се бори за живота си. Без значение дали ще се справи или не, ти оставаш част от семейството ни. Както и детето ти.

Ако той не оживееше, тя щеше да го последва. Мегън и Брейдън щяха да отгледат бебето с цялата любов, която Хармъни нямаше представа как да му даде. Тя щеше да последва Ланс. Точно както се бе заклела.

— Хармъни… — възрази Мегън. — Ланс не би искал това.

Хармъни знаеше, че емпатът чете емоциите й, може би дори мислите й. Но това вече бе без значение.

— Казах му — прошепна тя. — Предупредих го, той сам направи избора си. Живот или смърт. Ще го последвам, което и да избере.

Знаеше, че няма да може да живее без него. Хармъни бе наясно, че Джонас и Брейдън я наблюдават загрижено, а в стаята бе настанала тишина.

— Той умира, за да може ти да живееш. — В гласът на Мегън се долавяше силна мъка. — Нима ще го оставиш да се пожертва за нищо?

Нямаше да е за нищо. Детето, което бяха създали трябваше да живее и тя го знаеше. Но също така знаеше, че няма да може да продължи живота си без Ланс. Призракът на бъдещето, което биха могли да имат, щеше да я преследва цял живот.

— Детето му ще живее. — Сълзи, за които Хармъни не знаеше, че е способна да пролее, бликнаха от очите й. — Не мога да се боря повече, Мегън. — Тя преглътна. — Вече не остана за какво да се боря.

Въпреки че Мегън помисли да спори с нея, тя знаеше, че няма как да промени решението на Хармъни. Ако нещо някога се случеше с Брейдън и тя щеше да постъпи по същия начин. Той бе целият й свят. Нейната светлина. Той бе всичките й надежди и мечти, най-голямото й желание. При Ланс и Хармъни не бе по-различно.

Бе стояла далеч от двойката, не защото Ланс се боеше за нея, а защото Мегън бе видяла битката, която води Хармъни, и знаеше, че няма как да прикрие съжалението и съчувствието, което изпитваше. А Хармъни нямаше нужда от това. Тогава. Но сега имаше нужда.

Мегън вдигна лице към Джонас, наясно, че по лицето й се стичат сълзи. Суровата решителност в младата жена бе непоколебима. Не ставаше въпрос за скръб или съжаление. Това бе жена, която се бе борила, жертвала и която бе живяла в кошмар през целият си живот. Мегън знаеше, че ако изгубят Ланс, ще изгубят и Хармъни.

Емоциите на Джонас, макар и добре прикрити, сега бяха лесни за разчитане. Сърцето му бе разбито. Точно там, в средата на каменната стена, която той наричаше гърди, зад подигравателния сарказъм и манипулативните игрички, той се разпадаше на части.

Мегън обикновено не говореше с Джонас. Тя рядко бе съгласна с него и го оставяше да поддържа фасадата на отмъстителната, търсеща справедливост ярост на Породите. Нямаше да е от полза на никой да му даде да разбере, че е надникнала дълбоко в него, че е видяла кошмарите му. Че е усетила болката му.

— Тогава се бори за Ланс. — Тя насочи отново вниманието си към Хармъни, когато усети крехките слаби емоции на Ланс да се лутат около нея.

Той бе жив. Толкова жив и решен да защити Хармъни дори сега. Мегън можеше да го почувства. Ланс бе усетил болката на своята жена, агонията й и нищо, дори вероятно и смъртта, нямаше да попречи на духа на Ланс да я търси, опитвайки се да я утеши. Това бе първия признак, че не са го изгубили, който забеляза Мегън. Досега, тя не бе сигурна, че той ще оцелее.

През тялото й се разля вълна от облекчение. Беше го чакала. Познаваше много добре братовчед си.

— Хармъни, нека те заведа при Ланс. — Момичето подскочи в прегръдките й. — Само стой мирно. Има един-единствен начин да го направим и може да не се получи. Ти може да му помогнеш да се бори. Помогни му, Хармъни.

Той бе толкова слаб. Мегън никога не бе чувствала нечий живот да бъде толкова слаб и това я ужаси. Поставяйки ръце на главата на Хармъни, тя се пресегна към него. Извика името му, срещна търсещите следи на психическата топлина и остави на Хармъни да свърши останалото.

Беше шокирана от неочакваната горещина, която се понесе от тялото на Хармъни през нейното, към търсещият ум на Ланс. Сякаш Хармъни го бе чакала, бе се подготвяла за него.

Мегън не знаеше как жената бе успяла да изпрати толкова силен заряд енергия през един толкова крехък канал.

Но можеше да се закълне, че когато затвори очи, прекрачвайки моста между реалността и духовния свят, тя можеше да ги почувства как се прегърнаха.

* * *

Спеше ли? Нима най-после бе изгубила съзнание? Хармъни почувства как Ланс посяга към нея, как ръцете му я обгръщат, и си помисли, че сега той вероятно би опитал да й даде топлината, която винаги се опитваше да задържи в нея, затова сега тя му даде своята.

Радост експлодира в нея, когато почувства истината в душата си. Сякаш разкъсаните остатъци от миналите й демони и кошмарите й бяха изчезнали и на тяхно място се бе родило нещо друго. Тя можеше да почувства Ланс. Той беше жив. Беше там, прегръщайки я, устните му се притискаха към челото й, а гласа му мърмореше успокоително. Милостиво.

Ланс щеше да живее.