Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Породите (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harmony’s Way, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 83 гласа)

Информация

Форматиране
hrUssI (2015)

Редактори: Ralna, hrUssI

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

Хармъни се измъкна от чакалнята на реанимацията на следващата вечер, мина покрай семейството на Ланс, покрай Породите, които охраняваха периметъра и внимателно се насочи към стълбището, водещо към първият етаж.

Беше го видяла, докато стоеше до прозореца в стаята на Ланс, той гледаше нагоре към нея, изражението му бе мрачно, и тя знаеше, че ако не слезе долу при него, той ще се качи горе.

Много добре знаеше къде да намери Дейн. Той бе седнал на една пейка, в малкия залесен парк точно до болницата, бе стиснал тънка цигара между зъбите си, а изражението му изглеждаше примирено, щом я видя да се приближава.

Беше невъоръжена. Ако й се наложеше да се бие, не бе сигурна, че ще има нужната енергия.

— Къде е Райън? — Тя седна на пейката до него, вдишвайки острия аромат на тънката цигара.

— Обажда се на майка — изсумтя Дейн. — Постоянно му повтарям, че това негово увлечение към нея ще го вкара в гроба. Татко ще го накара да мечтае да не си е и помислял да флиртува с майка ми.

Хармъни вдиша бавно. С години бе слушала как Дейн се подиграва на Райън, заради склонността му да флиртува с майка му.

— Дейн, ти порода ли си?

Той издърпа цигарата от устните си, издиша струя пушек и присви очи, поглеждайки към нея.

— От колко време ме познаваш, Харм? — попита той, вместо отговор, използвайки съкратеното име, което й бе измислил преди години.

— От достатъчно дълго, че да знам кога избягваш да отговориш на въпроса ми. — Тя въздъхна, прокара ръка през косата си и се сгуши в якето, което й бе дал един от братовчедите на Ланс по-рано днес. — Нямаш кучешки зъби, не притежаваш миризма. Дори не съм подозирала.

— Ако бях порода, вероятно много щях да внимавам никой да не разбере. — Сега в гласа му се долавяше сянка на присмех, сянка на тъга.

— Защо?

Той въздъхна тежко.

— Понякога отговорите са много по-сложни, отколкото въпросите. Достатъчно е да кажа, че винаги съм бил твой приятел. И винаги ще бъда.

Гласът му бе равен, уверявайки я, че няма никакво намерение да отговори на въпроса й.

— Защо тогава ми помагаше? — попита го тя. — Можеше да вземе тази информация, когато пожелаеш. Изглежда винаги си знаел къде е. Защо са тези игрички.

Той се наведе напред, изтръска пепелта от цигарата и подпря лакти на коленете си, преди да отговори:

— Ти имаше нужда от причина да живееш. Аз просто ти я дадох — най-после заяви той, свивайки рамене. — Сега, след като имаш това, от което винаги си се нуждала, Хармъни, ще взема информацията и ще подсигуря тя никога да не бъде използвана с лоши цели.

Тя поклати глава, гледайки го мълчаливо.

— Но защо? И проклет да си, поне този път ми отговори. — Беше й писнало от игричките, беше й писнало да не отговарят на въпросите й, и мъжете винаги да се опитват да я манипулират. — Просто ми кажи защо?

— Защото те обичам, Харм.

Това я изуми. Тя го изгледа невярващо, а очите й се разшириха, виждайки дълбокото му изражение.

— Погледни се. — Той поклати глава, леко развеселен. — Никога така и не разбра. Но… — Той отново сви рамене. — Никога не поисках да разбереш. Ако ни беше писано да сме заедно, щяхме да бъдем. Ти имаше нужда от причина да живееш, а аз не можех да бъда тази причина, затова ти помогнах с тази причина, която сама бе избрала. Толкова е просто.

Тя преглътна тежко, несигурна какво да му каже, и какво да изпитва към този мъж, който бе толкова голяма част от живота й.

— Как успяваше винаги да ме намираш?

Устните му се присвиха, чувайки как тя предпочете да не коментира признанието му.

— Искаш ли да ти покажа? — Той вдигна ръка и я премести под косата й, докато пръстите му притиснаха малка, едва забележима издутина под кожата й.

Тя примигна към него, докато ръката й се повдигна към косата й, за да опипа сама мястото. Беше не по-голямо от глава на карфица, но там определено имаше нещо.

— GPS локатор, който е изключително чувствителен към жизнените ти показатели. Пулс, усещане за болка, и така нататък. — Той сви рамене. — Винаги разбирах кога си в беда и къде се намираш. И винаги идвах за теб.

— Защо? — Объркване, недоверие и раздразнение, примесено с гняв, изпълваха съществото й. — Защо си го направил, Дейн?

— Защото ме е грижа за теб, любов — прошепна той, а в гласа му се прокрадна лек акцент. — Ти си важна както за мен, така и за хора, които не познаваш. Ти си жизненоважна за нас, не заради това, което си, нито заради това, което криеш, а заради сърцето и душата на млад воин, които носиш в себе си. Важна си за нас.

— Не… — Тя поклати рязко глава.

— Ти имаше нужда да знаеш, че си сама, затова те оставяхме да мислиш така. Ти имаше нужда да знаеш, че не си нечия слабост и че никой няма да те отслаби, затова те оставяхме да вярваш, че те спасявам, само в замяна на работата, която може да свършиш за мен. — Той й се усмихна леко. — Винаги си знаела по-добре, Харм. Ако не беше така, щеше да дадеш на Джонас това, което иска. Щеше да ме предадеш.

— От къде знаеш? — Тя докосна скритото устройство.

— Не, не мога да чувам гласа ти или да следя действията ти. — Усмивката му не бе особено развеселена. — Скъпа, в Убежището имам и други източници. Знаех какво иска Джонас. Доста бях любопитен до къде ще стигне, за да го получи. Макар че винаги съм знаел, че мога да ти имам доверие.

Тя вкопчи пръсти в якето си и погледна нещастно към него.

— Знаел си през цялото време. — Тя поклати глава, осъзнавайки това. — Защо не ми каза?

Той присви широките си рамене.

— Какъв е смисъла? Беше достатъчно объркана. Чифтосване, влюбване, изправянето пред опасността, в която поставяш мъжа си. Искам да си щастлива, Хармъни. — Усмивката му бе мрачна. — Бих предпочел да се беше влюбила в мен. Но щастието ти е това, което е от най-голямо значение.

Тя бе имала приятели. Мъж, който се грижеше за нея; просто не можеше да приеме, че той я обича. Дейн и Райън бяха рискували живота си за нея повече пъти, отколкото можеше да преброи на двете си ръце. Но тя никога не бе осъзнала, дори по-лошо, никога не бе искала това, което й бяха предлагали.

— Съжалявам. — Тя срещна погледа му, изпълнена със съжаление. — Заслужаваш повече, дори и за приятел.

— Не, скъпа, ти заслужаваш повече. — Той поклати глава заради думите й. — Ти беше като ранена лъвица, бореща се за оцеляването си. Аз просто ти помогнах, когато можех. Нищо повече.

— Грешиш — прошепна тя. — Направи много повече.

Тя се изправи на крака, знаейки, че вече няма време. В мига, в който Джонас научи, че е излязла, щеше да започне да търси Дейн.

— Джонас мисли, че ти си Първия Лъв и е решен да те залови — каза му тя. — Внимавай с него, Дейн. Дори в лабораториите Джонас имаше плашещия навик винаги да получава това, което иска. Сега е станал още по-силен и по-решителен.

Дейн се ухили.

— Аз не съм Първият Лъв, Харм. Но ако някога го срещна, ще се постарая да му предам съобщението.

Той се изправи, погледна надолу към нея, а смарагдовите му очи блеснаха дори и в тъмнината.

— Ти си порода — прошепна тя. — Мисля, че винаги съм…

Той сложи пръст на устните й.

— Върви в мир, малка лъвице. А ако имаш нужда от мен… — Ръката му се плъзна по малката издутина на тила й. — Винаги ще бъда наблизо.

Тя го гледаше как се обръща и тръгва към автомобила, паркиран на края на ливадата.

— Прати поздрави от мен на Джонас — извика той през рамо, докато изчезваше в сенките. — Кажи му, че пак ще се срещнем.

Последното прозвуча като предупреждение.

Хармъни побърза да се върне в болничната стая на Ланс, промъквайки се покрай сестрите, които го наблюдаваха и шмугвайки се в сенките на стаята, също като предишната нощ. Всеки път щом я заловяха, я караха да напусне. И всеки път, тя се връщаше.

Пердетата на широкия прозорец, гледащ към стаята на сестрите, все още бяха затворени плътно, позволявайки й да седне на стола до леглото.

Хармъни докосна с пръсти неговите, напълно наясно с жичките и тръбичките, водещи от тялото му към машините до леглото. Имаше нужда да го усети. Нужда да почувства топлината му и да сподели с него своята.

Тя сведе глава в края на матрака и въздъхна дълбоко. Не можеше да повярва, че той все още е жив. Дишаше. Хирурзите бяха сигурни, че ще се оправи, без да има сериозни последствия. Това чудо все още имаше силата да отслабя коленете й и да изпълва очите й със сълзи.

— Хармъни… — Крехкият звук я накара да изправи рязко глава и да погледне към него.

Очите му бяха отворени, тъмносиният им цвят бе чист и блестящ, докато гледаше към нея.

— Ланс. О, господи… Ланс. — Тя вдигна ръка и докосна веждата, бузата и устните му — Жаден ли си? Боли ли те…?

— Шшш… — издаде тихо звук той. Това успя да я успокои много повече, отколкото всичко до сега.

— Ще се оправиш… Лекарите…

— Шшш — прошепна той отново.

Тя се намръщи.

— Обичам те — прошепна той, а гласът му бе дрезгав и слаб.

Ръката му се помръдна и той се пресегна, за да помилва с пръсти корема й. Топлината му се разстла върху нея.

— Момче е.

Дъхът й заседна в гърлото при думите му.

— Обичам те, Ланс Джейкъбс — прошепна тя. — И в мига, в който се оправиш, смятам да ти наритам задника заради това, което стори.

— Шшш… Целуни ме, скъпа. Нека те почувствам. Нека да разбера, че съм жив…

Тя се наведе над него, позволявайки на устните си да го докоснат. Лека, нежна ласка, потвърждавайки, че е жив.

— Обичам те… — прошепна тя отново, устните й бяха на милиметър от неговите, а погледът й прониза неговия. — Завинаги.

И той се усмихна.

— Завинаги.