Лора Лей
Да обичаш Порода (10)

Девета глава

Да запази дистанция между сърцето си и Ланс нямаше да бъде лесно, призна си Хармъни два дни по-късно, докато шофираше през града с отредения й Райдър. Резервният автомобил обикновено се държеше в случай, че някой от останалите е за ремонт, така й бе обяснил Ланс предишния ден, почти извинявайки се за трагичното състояние на автомобила.

Не беше в най-добра форма, призна Хармъни, и определено не беше годен за пустинен патрул, но след като научи странностите му, управлението в града стана лесно.

Туристическият сезон беше в разгара си в Броукен Бът. Пустинята, каньоните и пещерните образувания извън града, го правеха редовна атракция за летните туристи. Самият град носеше характерните черти на Стария запад — от бутиците, кафенетата и специализираните магазини, които се простираха по цялата основна пътна артерия, до баровете, ресторантите и хотелите, обграждащи всеки край на града.

Имаше клиника, болница и медицински павилион от едната страна на Броукен Бът, след това по протежение на целия западен край имаше малък индустриален парк и кланиците, поддържани от фермерите.

Беше очарователен град, призна Хармъни, докато минаваше покрай индустриалната зона, която й бяха дали да патрулира.

Имаше няколко жилища в покрайнините на града, парк за каравани, както и няколко жилищни комплекса, но беше чула от другите служители, че е смятана за най-спокойната част на града.

Беше адски отегчително, но Хармъни се задоволи с факта, че колкото по-дълго не е в града, толкова по-малка е вероятността да се сблъска с Х.Р. Алонзо. Или да се вкара в още някоя беля.

Добрият стар преподобен Алонзо щеше да продължава да упражнява натиск, докато някоя предприемчива Порода не реши, че са чули достатъчно от пропагандата му и не забие куршум в главата му.

Той беше бич за общността на Породите, обединяващ Кръвните расисти и пуристките секти да протестират срещу всеки успех на Породите в обществото. В момента, той отново искаше разрешително да протестират срещу ранчото на Мегън Арнес и къщата, която бе отстъпена на Породите.

Мегън Арнес беше друг проблем. Хармъни не искаше да си има работа с емпатката и нейния съпруг. Миналата година двамата почти бяха успели да я заловят във Франция. Хармъни не знаеше защо се бяха отказали от преследването, но преди да го направят, се бе запитала дали бягството от тях не е безнадеждна кауза. Мегън Арнес можеше да разкрие тайните й по-бързо от всеки друг, ако се приближеше достатъчно. Хармъни знаеше, че щитовете й са силни, но също така бе чула слуховете за способността на другата жена да улавя емоции и тайни. А Хармъни имаше прекалено много тайни за криене.

На всичкото отгоре й се налагаше да се справя със странните туристи. Хармъни бе успяла да предотврати един обир предишния ден — да се разправя с дребния джебчия, който открадна чантата на млада майка, беше доста дразнещо. Той беше дрогиран и по-силен от нормалното, което я принуди да блъсне лицето му в тротоара, за да го обезвреди и задържи.

За съжаление му счупила носа. Не бе възнамерявала да го прави. По дяволите, не беше свикнала да носи кадифени ръкавици, докато се разправя с престъпници. Малкият глупак трябваше да се чувства късметлия, задето бе жив, вместо да крещи, че е жертва на полицейско насилие. Заради този малък инцидент я назначиха да патрулира в покрайнините на града.

— Хармъни, GPS-а ти мига отново. — Гласът на Ланс дойде по комуникационната връзка на Райдъра и съдържаше нотка на раздразнение. — Пипала ли си го?

Хармъни извъртя очи. Беше го поправила още от началото.

— Не съм го докосвала, шерифе — каза провлечено, като се протегна към таблото и чукна дисплея на GPS-а. — От тук изглежда, че работи добре.

Хармъни погледна огледалата, преди да навлезе в едно празно място и да регулира проследяващия модул на таблото.

— Не започвай отново да го човъркаш. — Раздразнението на Ланс се долавяше силно и ясно. — Когато се върнеш, се консултирай с Дейви в гаража. Кажи му, че съм поръчал да го провери.

— Дейви се занимава с него първия път — информира го тя, като разкопча колана си и се наведе да погледне кабелите под таблото. — Трябва да ме оставиш да го взема вкъщи. Сама мога да се погрижа за няколко часа.

— Ужасяваща мисъл — отбеляза той. — Закарай го в гаража. И престани да си играеш с жиците.

Младата жена дръпна виновно ръка от таблото и се втренчи в приемника.

— Ако GPS-а не работи, не можеш да ме проследиш — каза остро тя.

Това нямаше да проработи. Тя беше малко параноична за този сценарий. Джонас се бе погрижил да я следят непрестанно. Копеле.

— Той примигва, не е изключен — увери я Ланс. — За днес стига, тръгвай и отиди в гаража. Може Дейви да ти позволи да му помогнеш.

Хармъни направи гримаса, след това се изправи на седалката и въздъхна безсилно. Вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и замръзна шокирано.

Един Сув в тъмносиньо и бяло, бе спрял близо зад нея, и познатото лице на шофьорското място я накара да огледа района бързо за свидетели.

По дяволите, не се нуждаеше от това.

Тя включи комуникационната връзка отново и заговори, без да откъсва очи от автомобила зад нея:

— Контрол, трябва да взема лична почивка, преди да тръгна. Има станция точно пред мен.

— Прието — обади се гласът на Лени Бланшар. — Ще уведомя шерифа.

Което означаваше, че тя разполага само с няколко скъпоценни минути.

Хармъни излезе от празното място и се насочи към станцията, където зави и заобиколи към задната част на сградата.

Дейн.

Хармъни паркира Райдъра, наблюдавайки как той слезе от Сува, след което се облегна на него с измамна небрежност.

— Нямам време за това. — Младата жена спря на няколко крачки от него, гледайки го предпазливо.

Той изглеждаше свиреп и внушителен, както винаги. Светлорусата му коса обрамчваше лицето с бронзов загар, а изумруденозелените му очи се взираха в нея. Беше с няколко сантиметра по-висок от Ланс, около метър и деветдесет, с мощно, мускулесто тяло, което караше жените да въздишат от желание.

— Получих съобщение, че си заловена. — Погледът му я обходи.

И това бе нещото, което винаги я объркваше най-много в Дейн. Как бе разбрал, че е заловена?

— Да, ами нека кажем, че съм на изпитателен срок — пошегува се Хармъни. — И срещата с теб ще ми навлече проблеми. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Тук съм, за да те спася. — Белите му зъби проблеснаха опасно. — Готова ли си за тръгване?

Хармъни отстъпи назад бързо. Той беше повече от способен да я накара да тръгне, беше го правил и преди. Тя огледа безлюдния район, търсейки подкреплението му. Дейн винаги имаше подкрепление.

— Не мога да тръгна, Дейн. — Най-сетне поклати глава твърдо. — Сигурна съм, че знаеш защо точно съм тук сега.

Дейн изглежда винаги знаеше всичко.

Той скръсти ръце на гърдите си и я наблюдава мълчаливо няколко дълги секунди.

— Разбира се, че можеш. — Очите му се присвиха преценяващо. — Един хеликоптер чака извън града. Можем да се измъкнем от тук за половин час.

— Казах ти, че не мога. — Хармъни стисна зъби, когато усети как съзнанието й се бунтува на идеята.

Господи, какво й ставаше? Предполагаше се, че разгонването засяга тялото й, а не я прави глупак. Разбира се, че можеше да си тръгне, просто не искаше. Това бе всичко. Свободата бе силна примамка.

— Просто трябва да издържа шест месеца…

— Няма да минат и шест седмици, преди враговете ти да те открият — изрече той. — Промяната на цвета на косата е добра идея. Гримът е приличен. Но ще те намерят, Хармъни. Рано или късно.

— Не и ако внимавам. — А тя знаеше как да бъде предпазлива.

Дейн изсумтя, докато я наблюдаваше строго.

— Мога да те измъкна, Хармъни. В рамките на няколко месеца ще разберем как да проникнем в компютрите на Отдела и да изтрием файловете ти…

— Джонас няма да ме пусне толкова лесно. По-добре да изиграя тази игра и да се свърши.

— Той ще се погрижи да се провалиш, скъпа…

Като че ли не бе наясно с това.

— Нямам време за това. — Поклати глава енергично. — Трябва да се върна обратно в отдела и да поправят глупавия GPS. Не мога да избягам този път, Дейн. Ако се справя, той ще изтрие досието.

— Заблуждаваш се, Хармъни. — Усмивката му бе многозначителна. — Той те е хванал в капана. Аз мога да те измъкна.

Хармъни направи още една крачка назад. В продължение на години, Дейн винаги бе тук, измъкващ задника й от неприятности. Винаги я бе освобождавал, бе спасявал живота й повече от веднъж, и като че ли винаги знаеше точно къде се намира и какво прави във всеки един момент.

А тя никога не разбра защо. Никога не се бе запитвала защо, до сега.

Внезапно мъглата на хормоните, гладът за Ланс и объркването прочистиха съзнанието й. Тя огледа безлюдния район, косъмчетата на тила й настръхнаха, преди погледа й да се върне на Дейн.

— Знаеш, че ме наблюдават — каза тя, сигурна в този факт.

— Естествено. — Усмивката му бе изключително уверена. — Но не и в момента. Давай, момиченце, припкай при твоя шериф. Аз ще се мотая наоколо известно време и ще ти пазя гърба. Както винаги. — Това звучеше като заплаха.

— Бих предпочела да си тръгнеш. — Имаше чувството, че нещата са на път да се усложнят адски много.

— Сигурен съм, че е така, малката. — Той се усмихна отново и се обърна към автомобила си. — Убеден съм. За съжаление, мисля, че любопитството ми е събудено.

С тези думи, Дейн затвори вратата, запали двигателя и потегли.

Не за първи път през изминалата седмица, Хармъни изруга.