Лора Лей
Да обичаш Порода (15)

Четиринадесета глава

Не се заблуждавай, игричките ти ще те погубят, ако забъркат Хармъни още повече. С или без закон, това, което е мое, си остава мое.

На Хармъни не й беше трудно да следи разговора между Ланс и Джонас, докато пишеше доклада си. Последното предупреждение на Ланс обаче я шокира и я задържа в малкия кабинет, докато Джонас не си тръгна.

Не намираше смисъл в начина, по който той я защитаваше. Ланс знаеше каква е тя. Беше чел досието й. Как би могъл да я защитава с такава лекота?

— Знаеш ли, аз наистина убих всички онези хора, за които пише в досието ми — посочи Хармъни, когато влязоха в дома му няколко часа по-късно.

Изправена до затворената врата, тя гледаше Ланс, докато той събуваше ботушите си, тъмносините му очи се взираха спокойно в нейните.

— Знам това, Хармъни — кимна мъжът, като се изправи и застана пред нея, липсата на презрение или обвинение в изражението му я обърка още повече.

— Убих ги хладнокръвно — добави тя. — Гонех ги. Проследявах ги. И усещах как кръвта им изтича между пръстите ми. И не съжалявах за това, Ланс.

— Знам, че не си. — Изражението му беше мрачно.

— Как можеш да го приемеш просто така? — прошепна тя. — Ти си шериф. Действаш според закона, сам го каза. Как можеш да ме защитаваш толкова лесно?

Това нямаше смисъл. Тя самата едва се понасяше.

— Едно дете няма защита — каза Ланс тогава. — Онова, което са ти сторили като дете, е непростимо. Начинът, по който си действала като възрастна, е повече от простим. Но ти знаеш, както и аз, че времето за това е към края си. Джонас е прав. За да оцелееш, ще трябва да се научиш как да работиш в системата.

— Една система, която позволява на чудовищата да бродят свободно? — попита тя презрително, а гърдите й се стегнаха болезнено. — Знаеш ли какво направиха на тези деца, Ланс? Имаш ли някаква представа…?

— Мислиш ли, че можеш да спасиш всички тях, Хармъни? — Мъжът я гледаше безмилостно. — Всеки живот, който си отнела, е отнесъл късче от душата ти. Аз те държах, докато спеше, след като Джонас те доведе тук. Видях сълзите, които проливаш, и чух болката, която изпитваш. Мислиш ли, че не се самоубиваш по този начин?

Хармъни трепна. Знаеше, че има възможност да е сънувала, но той никога не го бе споменавал, никога не й бе давал повод да предположи.

— Аз съм просто индивид — прошепна тя. — Създание, това е.

— Не, по дяволите, не си само това, Хармъни — извика Ланс, сграбчи раменете й и я разтърси леко. — Погледни се, скъпа. Не спиш, почти не се храниш. Движиш се само на нерви и чиста упоритост. Колко дълго можеш да продължаваш така? Колко дълго преди миналото да те настигне и да те разкъса? Колко време мислиш, че ще можеш да бягаш от последствията? Ще бъдеш заловена. Арестувана. И ще умреш.

Хармъни пое остро дъх, виждайки болката в очите му, решителността, изписана на лицето му да предотврати това да се случи.

— Те са деца — извика тя, преди да успее да се възпре. — Безпомощни. Мили боже, Ланс…

— Действай в рамките на закона, Хармъни — прекъсна я мъжът. — Ти си умна, както и дяволски интуитивна. Използвай тези си способности, за да намериш доказателства и да ги пратиш в съда. Правосъдието работи, скъпа, когато използваш закона в своя полза.

— Докато децата умират.

— Докато ти си жива, за да поставяш зад решетките възможно най-много от чудовищата — извика Ланс към нея. — За бога, какво добро ще направиш за едно дете, ако си мъртва?

— Да спася толкова, колкото мога. — Хармъни поклати глава отчаяно.

— Глупости. — Ланс я пусна също толкова бързо, колкото я бе сграбчил. — Сама знаеш, че това не действа, Хармъни. Унищожава те.

— Не знам какво друго да направя — извика тя яростно. — Не мога да го понасям, Ланс. Не мога да понасям да виждам болката в очите на децата, които са били малтретирани. Не мога да понеса мисълта, че съм създадена да убивам, и съм убивала хора, които са можели да спасят тези деца.

Хармъни сложи ръка на устата си и се извърна от него, когато изражението му стана разбиращо.

— Убийствата, които си извършила като дете — каза той зад нея. — Все още се опитваш да компенсираш за тях, нали?

Гърдите й бяха толкова стегнати от болка, че едва успяваше да диша. Силна тръпка разтърси тялото и тя усети как студа сковава душата й.

— Убийствата, които извърших като дете, всяка жертва се е борила за децата и техните права — прошепна Хармъни, клатейки глава. Беше безполезно дори да си спомня. — Всяка една от тях. Те бяха образцови родители и се бориха за децата, чийто родители не бяха достойни да бъдат наричани майка или баща.

— И ти мислиш, че това е начина, по който те биха искали да възродиш битката, която са водили? — Ланс обви ръце около нея, сякаш знаеше мрачните, студени места, които я измъчваха. — Ако ги познаваш наистина, тогава знаеш, че не биха искали.

Хармъни се бореше да овладее дишането си, както и влагата, която изпълни очите й. Беше уморена, отслабнала от изтощение и възбуда, и емоции, които просто нямаха смисъл за нея вече.

— Те умряха заради убежденията си — прошепна тя. — Подозираха, че Съвета са ни създали. Информация бе изтичала от лабораторията няколко пъти и това достигна до вниманието им. Преди да успеят да спасят някого от нас, бяха убити. Аз ги убих.

Хармъни се опита да се отдръпне от Ланс, да постави дистанция между себе си и човека, който я отслабваше отвътре навън.

— Била си излъгана и са те използвали — прошепна той в ухото й. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Както знаеш, че сама се погубваш отвътре с кръвта, която си проляла, преди Джонас да те залови. Ако не е било така, той никога не би те намерил.

— Това не е вярно.

— Вярно е, скъпа. — Ланс я задържа здраво. — Ето защо си се замесила в играта, която той играе. Криеш онова, което той иска да знае и се опитваш да изкупиш животите, които си отнела. Знаеш не по-зле от мен, че си преживяла достатъчно.

Наистина ли бе така? Беше ли позволила на Джонас по някакъв начин да я залови?

— Какво имаш, Хармъни, което Джонас иска? Какво го прави толкова отчаян, че е готов да те жертва заради него?

Хармъни знаеше какво точно иска Джонас, това, което никога не би могла да му даде — информацията, която бе откраднала от лабораториите в деня на бягството си. Последното останало доказателство от преди десет години, че първата Лъвска порода, създадена преди почти век, все още е жива.

— Джонас иска отмъщение. — Това бе отчасти истина. — Отмъщение за смъртта на майка си.

— Джонас е умен човек. — Ланс я пусна бавно, позволявайки й да се обърна и да застане отново с лице към него. — И е достатъчно умен да разбере истината до сега. Той може да чете, както и аз, а докладите от другите лаборатории и учените на д-р Ла Рю бяха доста убедителни. Сега, още веднъж питам, какво иска от теб Джонас?

Хармъни огледа слабо осветеното антре, тъмните хол и кухня, и преглътна тежко.

— Не мога да ти кажа — прошепна почти беззвучно.

Ланс въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Прекалено съм уморен за това, Хармъни. Когато си готова да говориш, уведоми ме. Но направи и на двама ни услуга и го направи, докато мога да ти помогна.

Никога не бе било в неин стил да се доверява на някого. Дори на Дейн, човекът, който я бе спасявал безброй пъти и бе първият й любовник, не знаеше истината.

Хармъни влезе под душа и нагласи струята, след това облегна чело на стената, едва усещайки топлината на водата, заливаща кожата й. Но усети сълзите си, когато беззвучни ридания разтърсиха тялото й с брутална сила. Джонас щеше да я види мъртва, преди това да приключи. Без значение в какво вярваше Ланс, той я винеше за смъртта на майка им. Мадам Ла Рю беше чудовище. В документите, които Хармъни бе скрила, бяха заповедите да бъдат убити всички Породи в лабораторията, за да не рискуват да бъдат разкрити. Това бе причината да убие Мадам, както и петимата нейни подчинени учени, преди бягството си.

Доказателството, което имаше, щеше да я оневини, но цената бе твърде висока. Не можеше да предаде останалите, за да спаси себе си. Ако го направеше, тогава тя нямаше да бъде по-добра от онези, които я бяха създали.

Несправедливостта на това никога не я бе зашлевявала така, както сега. Нещо в това чифтосване с Ланс я бе променило. Или може би я бе пробудило. Хармъни не беше сигурна кое от двете. Колкото повече време прекарваше с него, толкова по-слаба ставаше и толкова повече се нуждаеше от него.

Като обви ръце около гърдите си, борейки се да сдържи риданията си, младата жена осъзна, че за първи път през живота си, има нещо, от което не можеше да си тръгне, и много вероятно щеше да погуби и двама им. И това я ужасяваше. Ланс заслужаваше повече, заслужаваше повече от жена, чиито ръце са омърсени завинаги от кръвта на невинни хора.

— Хармъни.

Ахна, когато гласът на Ланс я заля, след което ръцете му я обгърнаха. Отблъсна твърдите му голи гърди, опитвайки се да се съвземе, да бяга достатъчно дълго, за да намери отново силата си.

— Ти ме убиваш — прошепна той в ухото й. — Чух плача ти, дори когато не проливаше сълзи. Но болката, която отеква от сълзите ти, ми къса сърцето.

* * *

Ланс се взря в шокираните й очи, когато тя вдигна глава. Блестящи, неоновозелени, плувнали в сълзи очи, засенчени от болка, която я унищожаваше. Унищожаваше и него. Въздухът около него бе натежал от желание — както физическо, така и емоционално — и го притегли както нищо друго не би могло.

Ланс улови лицето й между дланите си и прокара палците си по страните й.

— Не мога да спра. — Хармъни трепна, когато още едно ридание се откъсна от нея. — О, господи, Ланс, какво става с мен? Аз не плача. Смъртта не плаче.

— Смъртта умря преди десет години — прошепна той, като сведе устни към нейните. — Не знаеш ли това, скъпа? Няма я. Сега съществува само Хармъни.

Ланс се запита дали тя дори осъзнава защо е избрала името, което носеше. Хармония. Мир. Смесица от това, което е тя, и това, което трябва да бъде. Частта от нея, която се мъчеше да придаде смисъл на нейния свят и да се вмести в него.

— Моето малко, сладко котенце — прошепна той и потърка с устни нейните, без да откъсва очи от изпълнения й със сълзи поглед. — Продължаваш да се опитваш да бягаш от това и продължаваш да се криеш. Онези учени може да са създали тялото ти, но земята ти е дала живот. Перфектна, красива душа, създадена само за мен. Точно както и аз съм създаден за теб. Ние сме деца на тази земя, Хармъни. Не можеш да избягаш от това, както и аз. Вече не.

Ланс знаеше, че не може да се избяга от подаръка, който трябваше да чуе в шепотите на вятъра. Нейният живот и нейното бъдеще щяха да зависят от неговата способност да я защити. Не толкова физически, колкото защитата на сърцето й, на душата й. Имаше прекалено много свързани неща в съзнанието му, прекалено много съвпадения, и той знаеше, че следващите дни ще определят живота или смъртта й.

Вятърът шепнеше за опасност за нея. Ланс чу името си в нейните стенания, пронизителния вик на унищожението й, и почувства милувката на опасността по тила си. И знанието, че душата й е била свързана с неговата поради причина. Тя беше другата половина от него. Сърцето, което бе търсил толкова много години.

— Аз съм едно извращение — прошепна Хармъни през сълзи. — Убиец.

Ланс вдигна глава и погали с палец устните й.

— Ти си моята половинка. Моята душа. Аз убиец ли съм, Хармъни? Земята щеше ли да ми даде убиец за половинка?

Устните му поеха нейните и той усети как омеква под него, вкуси топлината и вкуса на възбудата й.

Хармъни плъзна бавно пръсти в косата му и ги заплете в кичурите, докато не ги дръпна силно, изгаряща от желание.

Ланс захапа устните й за отмъщение, само за да поеме разочарованото й ръмжене в устата си, след което задълбочи целувката и я притисна към стената на душ-кабината. Ръцете му се плъзнаха в мокрите кичури коса и задържаха главата й, дръпвайки я леко, както тя бе направила с него. Ефектът беше мигновен.

От устните й се откъсна тихо ръмжене и тя се изви към него, голото хълмче на женствеността й се притисна към бедрото, което се плъзна между краката й.

Тя беше хлъзгава и гореща, соковете на възбудата й изгаряха плътта му.

— Сладко, малко котенце — повтори Ланс, отдръпна се от устните й и се взря в блестящите й очи.

— Побързай — прошепна Хармъни, подутите й устни се разтвориха, докато се бореше да диша. — Имам нужда от теб.

— И аз се нуждая от теб. От докосването ти. От сладката ти топлина. От вкуса ти. Позволи ми да те притежавам, Хармъни. Цялата.

Хармъни се взря в него, омекнала от докосването му. Това не беше само удоволствие, беше чувство, в очите му, в изражението му. Тя усети как собствените й защити се разпадат. Ако той я вземеше, както искаше, тогава тя никога нямаше да бъде в състояние да го отхвърли отново.

— Довери ми се, Хармъни. — Устните му докоснаха нейните отново, твърди и горещи, разтвориха ги и езикът му нежно погали вътрешността.

— Страх ме е, Ланс. — Думите излязоха неканени от устата й. — Ако вземеш всичко от мен, какво ще остане, когато вече няма да ме искаш?

Ланс я погледна, в тъмните му очи се отразяваше шока му.

— Да не те искам вече? — прошепна той. — Не знаеш ли, че мечтаех за теб? Чух името ти, прошепнато от въздуха, който ни поддържа, и закопнях за целувката ти. Любима Хармъни, ще умра без теб.

Ланс вдигна ръце към раменете й, улови китките й и отдръпна пръстите й от косата си.

— Мога да използвам отново белезниците — прошепна той порочно, еротично дрезгавият му глас изпрати тръпка по гръбнака й. — Мога да те подсуша бавно и спокойно, да те отнеса в леглото ми, да те вържа и да те оставя безпомощна срещу докосването ми.

И той щеше да използва тази безпомощност. Щеше да си играе с нея. Щеше да я докара до лудост със собственото й удоволствие.

Душът спря и секунди по-късно Хармъни стоеше пред него, докато той прокарваше дебела, пухкава кърпа по тялото й.

— Нямам нужда от белезници.

Ланс спря, коленичи пред нея, след това прокара кърпата последователно по краката й.

— А от какво имаш нужда? — попита той пресипнало, коленичил и взрян нагоре в нея. — Кажи ми какво ти трябва, за да ми се отдадеш, Хармъни.

Устните й се разтрепериха и тя усети как от очите й отново закапват сълзи.

— Прегърни ме — прошепна тя. — Моля те, просто ме прегърни.

Сблъсъкът на емоциите вътре в нея я унищожи. Студените места в душата й изглеждаха заледени, докато топлината на тялото на Ланс й обещаваше топлота и спокойствие.

Искаше да го докосне, нуждаеше се от това. Когато Ланс я положи на голямото си легло, надигна се над нея и устните му превзеха нейните, Хармъни се почувства безпомощна срещу желанието да усети плътта му, топлината му. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, по раменете му. Изстена под огнената топлина на тялото му и се изви към него, отчаяна да се доближи още.

С всяка опияняваща целувка, с всяка милувка на загрубелите му ръце по плътта й, Хармъни усещаше как още една частица от душата й капитулира пред него.

— Замайваш главата ми по-бързо от алкохол — изпъшка Ланс, плъзгайки устни по челюстта й, после по шията. — Споменавал ли съм колко обичам усещането на кожата ти?

Хармъни потръпна в отговор, когато той обхвана гърдата й, стисна твърдото връхче между палеца и показалеца си и започна да го обработва нежно. Пламъци се изстреляха от зърното към клитора й — стрела от топлина, която стегна корема й и заплашваше да открадне дъха й.

— Харесва ли ти това, скъпа? — Устните му се придвижиха към стегнатата пъпка. — Да видим колко ти харесва това.

Пръстите му се отдръпнаха и устата му ги замести, притегляйки заостреното връхче във вътрешността, а ръката му се плъзна към корема й.

Краката й се разтвориха за търсещите му пръсти, а нейните се впиха в косата му, задържайки устните му към гърдите й, докато тялото й се извиваше под него. Хармъни се бореше да диша, да овладее сетивата си само още малко, за да се наслади на всяко докосване на пръстите, устните и езика му по плътта си.

И печелеше битката, докато пръстите не разтвориха гънките на женствеността й и палецът му закръжи около набъбналата пъпка на клитора й.

— Боже, да… — простена тя, разтваряйки още повече краката си. — Моля те. Моля те…

Докато палецът му я измъчваше, другите пръсти се преместиха по-надолу, плъзнаха се по хлъзгавите сокове, покриващи обезкосмената й плът, и се притиснаха към входа на вагината й.

Усещането експлодира около нея, удоволствието беше толкова близо до екстаза, че разтърси цялото й същество. Вече не й беше студено, сега изгаряше. Пламъците я облизваха от вагината към клитора, стягаха утробата й и след това се разпростряха по цялото й тяло.

Докато зъбите му изтезаваха зърното й, пръстите му играеха мъчителна игра на съблазняване между краката й. Хармъни се задъхваше, ханша й се изви и от гърлото й се откъснаха накъсани викове.

Секунда по-късно усети как пръстите му навлизат в нея. Два, притиснати един към друг, проникнаха в копнеещите влажни дълбини на вагината й.

Хармъни изкрещя от удоволствие и сви колене, борейки се за освобождение.

— Не още, скъпа — изръмжа Ланс, устните му се отдръпнаха от гърдата й и прокараха огнена пътека към корема й. — Първо, ще опитам това сладко нежно котенце. Споменах ли колко съм гладен за вкуса ти?

— Не мога да го понеса. — Хармъни поклати слабо глава, опитвайки се да го задържи, но той улови ръцете й и ги притисна към леглото.

— Стой мирно. — Ухапа я по корема. — Позволи ми да те любя, Хармъни. Нека да вкуся всеки сладък сантиметър от това перфектно тяло.

Хармъни наблюдаваше как Ланс се настани между бедрата й, раздалечи още повече коленете й и се взря в нея. Блестящите му тъмносини очи светнаха от мъжка страст, когато той облиза устни секунда преди да сведе глава.

Трептящи искри от мъчително удоволствие я заляха като вълна, когато езикът му се превърна в еротичен камшик. Той се извиваше върху невероятно чувствителната плът — дразнеше, побутваше, ближеше и вкусваше всеки сантиметър от подутата й женственост.

Пръстите му бяха като демони. Вътре в стегнатите дълбини на вагината й, те опипваха, върховете се извиваха, за да достигнат мястото, което накара бедрата й да се надигнат от леглото и предизвика приглушен вик.

Не че с това тя постигна нещо. Ланс продължи да я измъчва, пируваше с плътта й, докато Хармъни не започна да умолява, стенеща за оргазъм.

— Обичам вкуса ти — каза напевно мъжът, докато пръстът му масажираше решително мястото, което сякаш имаше директна връзка с клитора й. Това изпрати светкавица от усещане през малката пъпка и Хармъни се задъха, борейки се да диша от удоволствието, което я разкъсваше.

— Все още имаш вкус на орлови нокти — изпъшка Ланс. — И диви рози.

— Моля те, господи. Ланс, не мога… — Тя извика, когато пръстите му се раздвижиха отново, изпънаха се и почти се изплъзнаха навън, след което се тласнаха навътре силно и бързо, а езикът му се върна на клитора й.

Трепетни вълни, почти като оргазъм, заляха нервната й система, откраднаха дъха й и я оставиха да виси над пропаст на такова интензивно усещане, че тя се запита дали изобщо ще го преживее.

— Толкова си сладка и тясна — прошепна Ланс, преди да оближе около клитора й още веднъж. — Стискаш пръстите ми като юмрук. Почувствай колко си тясна, скъпа. Толкова си тясна, че когато вляза в теб, трябва да се боря с всички сили да не свърша на мига.

Пръстите му се отдръпнаха, след това с едно бавно, възхитително движение се плъзнаха отново вътре в нея. Хармъни усети как чувствителната тъкан се разтваря за него и го засмуква, а чувственото проникване я оставя трепереща от нужда за освобождение.

— Още веднъж? — прошепна той.

Този път, когато пръстите му я пронизаха, устните му покриха клитора й и започнаха да го смучат еротично. Силните дълбоки движения на пръстите му вътре в нея, едно извиване на китката му, потриването на мазолестите връхчета на пръстите по нервните окончания, пламтящи за докосването му, и Хармъни избухна.

Изкрещя името му. Чу се да крещи, когато оргазмът експлодира с опустошителна сила. Бедрата й стиснаха главата му, вагината й стисна пръстите му, а вътрешните й мускули се свиваха бурно, когато последната бариера, предпазваща душата й, бе пометена.

Уязвима. Беззащитна. И все пак, когато Ланс започна да я успокоява, пръстите му се измъкнаха от нея, а устните му докоснаха нежно бедрата и корема й, това, което почувства Хармъни, не беше слабост.

За първи път през живота си, тя се чувстваше завършена.

Хармъни гледаше Ланс през сънливо спуснатите си клепачи, когато той коленичи, взирайки се в нея, с изражение, натежало от глад и желание. Тогава осъзна, че той е също толкова беззащитен срещу нея. Беше се отворил за нея от самото начало, а тя дори не го бе разбрала.

— Красиво — прошепна той, като намести тежката си ерекция между гънките на женствеността й. — Моето сладко, красиво, малко котенце.

Хармъни се изви към него, когато той започна да движи пениса си вътре в нея. Всеки тласък го вкарваше по-дълбоко в стегнатите мускули, докато ръцете му се местеха по бедрата и кръста й. Най-сетне, когато се зарови докрай, той се надигна над нея и й позволи да го обгърне с ръце.

— Топло ми е — изпъшка тя тогава, осъзнавайки, че проникващата до костите студенина, която познаваше от толкова дълго време, я няма.

— Много топло — прошепна Ланс в ухото й, гласът му беше дрезгав, почти отчаян, когато бедрата му започнаха да се движат. — Любима моя, толкова адски топло, че ще изгоря къщата.

Хармъни се залюля към него, когато той спря, намести се по-близо до тялото й и притисна устни към шията й. Бавно, пламтенето във вагината й намаля, когато мускулите й се приспособиха към проникването. Можеше да го почувства, всеки сантиметър от пенисът му, пулсиращ вътре в нея, разтегна я дотогава, докато не откри скритите нервни окончания и започна да ги гали до безумие.

— Почувствай това, Хармъни — прошепна той. — Наистина ли искаш да избягаш от това?

Ланс не й даде време да отговори. Хармъни преглътна още един приглушен вик, когато той започна да се движи. Дългите бавни тласъци я пронизваха, изгаряха й, докато тя не се заизвива под него.

Нуждаеше се от повече. Той беше прекалено бавен, измъчваше я със спокоен, равномерен ритъм, който увеличаваше възбудата й, но без да задейства оргазма, намиращ се на един дъх разстояние.

— Боже, толкова си тясна. Толкова дяволски нежна — изпъшка мъжът в ухото й. — Караш ме да летя, Хармъни.

А той нея — да плаче. Тя преглътна сълзите си, докато удоволствието започваше да се движи спираловидно. Всеки тласък вътре в нея, всяко дълбоко проникване, което я разтягаше и издигаше по-високо, открадваше още една частица от душата й.

Не беше само докосването му. Нито приемането му. Беше въздуха, натежал от страст, препълнен с емоция. Беше усещането на топлината на Ланс, самата му същност, обвиваща се около нея.

— Ти открадна душата ми — изстена тя, ноктите й се забиха в раменете му, когато той спря и вдигна глава, за да я погледне.

Погледът му беше сънлив и потъмнял от чувствена възбуда.

— Къде свършвам аз и къде започваш ти? — Шепотът й я шокира, осъзнаването, че той притежава толкова много от нея, щеше да я ужаси, ако това не й се струваше правилно.

Ланс направи гримаса, оголвайки зъби секунда преди устните му да се сведат към нейните.

— Започваме заедно, любима. Заедно. Без край.

Устните му покриха нейните и реалността избледня. Бедрата му започнаха да се движат силно и бързо, бруталното удоволствие от всеки тласък я разкъсваше.

Виковете й изпълниха нощта, докато Ланс шепнеше еротични порочни думи до устните й.

— Чукай ме, скъпа… Точно така, любима, дръж ме здраво точно там… Мамка му, толкова си гореща. Толкова дяволски гореща.

Ланс стисна хълбока й с една ръка, а с другата косата й, докато устните му разтваряха нейните и вкараха езика му дълбоко. Тогава започна да я обладава отчаяно. Движеше се. Галеше. Накара го да полети, когато тя експлодира.

И тя полетя с него. Блестящи взривове от светлина и екстаз я връхлетяха, когато го усети да трепери до нея. Вагината й го стисна здраво, задържайки го дълбоко, като се свиваше конвулсивно около твърдата дължина на бликащия му пенис, и Хармъни изкрещя собственото си удоволствие.

Точно така. Екстаз. Възторг. И сливане. Хармъни усети как част от Ланс се слива с нея дълбоко в самата й същност. И в този миг тя разбра, че свободата няма да дойде с напускането на Ланс. Ако го напуснеше, това щеше да я унищожи.