Лора Лей
Да обичаш Порода (7)

Шеста глава

— По-добре да спи до края…

— Изчерпана е. Не е спала от две седмици, доколкото знам…

— По дяволите, никой не спи двадесет и четири часа…

Гласовете се промъкнаха в съзнанието на Хармъни, когато усети студен огън да се надига в някои части на тялото й. Бедрата. Ръцете. По шията и езика. Което беше дяволски странно.

Чувстваше се така, сякаш леден огън се надига под плътта й в тези области. Това я извади бавно от дълбокия сън, в който бе потънала, връщайки я насилствено към реалността, въпреки очевидното нежелание на тялото й да се събуди.

Но ставаше вече дразнещо. Това студено изгаряне. Достатъчно дразнещо, че Хармъни се намръщи и се насили да отвори очи.

Погледът й се фокусира върху Елиана Морей и Ланс. Ланс изглеждаше измъчен, а Елиана — любопитна.

Младата жена огледа спалнята на Ланс.

— Чудесно време да се събудиш — каза остро шерифът. — Не трябва ли да използваш банята или нещо такова?

Нелепият въпрос я накара да примигне към него.

— Защо съм тук? — Хармъни върна погледа си на учения. — Ти защо си тук?

Устните на Ели трепнаха.

— Тук съм, защото Джонас ми нареди да не идвам. — Самодоволното й изражение накара Хармъни да се намръщи.

— Защо си тук? — попита отново.

— За да започне хормоналната терапия, от която се нуждаеш, за да не заченеш — отговори най-сетне Ланс вместо докторката. — Тя остана, въпреки че ти не се събуди и въпреки своята умора.

Пръстите на Хармъни стиснаха завивката отстрани до тялото й.

— Преглеждала си ме докато спя? — И тя не бе разбрала? Не бе усетила?

Младата жена преглътна тежко и се взря в Ланс. Той я гледаше с измъчен поглед, а изражението му бе натежало от тревога.

— По този начин бе по-лесно за теб — отговори Ели. — Прегледите са много болезнени след началото на разгонването. Така ти не страда.

— Щях да се справя. — Не можеше да си спомни никакви сънища. Погледна отново към Ланс, но от изражението му не можеше да прецени дали е говорила на сън или не.

— Така или иначе, прегледите приключиха. — Ели сви рамене. — Изглежда си в добра форма, освен леката анемия, от която още страдаш. Вземаш ли витамините, които ти дадох?

— Разбира се. — Да бе, да.

Ели изсумтя.

— Намерих шишенцето в чантата ти, Хармъни. Не са докоснати. Но не се безпокой, хормоналната терапия ще оправи това.

Докторката тръгна към черната чанта, оставена отворена върху скрина от другата страна на стаята.

— По едно от тези на ден през първия месец. Хормоните на разгонването са с висока концентрация в кръвта и телесните ти течности. — Вдигна флакона с таблетките, за да може Хармъни да го види, след което се върна до леглото. — Беше на инжекции през последните двадесет и четири часа, което вероятно обяснява защо възбудата ти позволи да спиш. Тези таблетки ще предотвратят зачеването и ще ти позволят да работиш без повечето от омаломощаващите симптоми. Но все пак, да се скриеш от друга Порода е невъзможно.

Хармъни проследи как докторката остави флакона с таблетките до леглото.

— Какво е това разгонване? — попита тя. — Защо причинява това?

Ели погледна към Ланс, сякаш искаше разрешението му да отговори.

— Не те пита той. — Хармъни се опита да вмъкне сила в гласа си, но се чувстваше силна колкото сварен макарон в момента.

Устните на Ели трепнаха.

— Когато използваш този тон, ми напомняш за Джонас. И това не е комплимент.

— Не го приемам като такъв — изръмжа Хармъни. — Отговори ми.

— Това е свързване. — Ели пъхна ръце в джобовете на бялото си лабораторно яке, докато се взираше в нея. — Начинът на природата да се подсигури, че ще останеш с мъжа, който е избрала за теб. От това, което успяхме да разберем, това е реакция, базирана на емоции и феромони. Все още работим върху това. — Тя сви рамене отново, а устните й се извиха в съжалителна усмивка. — Няма лекарство, нито начин да се избяга от него.

Така бе дочула и Хармъни.

— Искам да стана. — Беше гола под завивката.

Погледна отново към Ланс, който прекоси стаята и взе копринената й роба.

— Донесох дрехите ти от хотела. И оръжията. — Върна се при нея намръщен. — Знаеш ли, че половината от тях са незаконни?

Тя го погледна безмълвно.

Мъжът въздъхна тежко.

— Ето ти робата. Достатъчно силна ли си да станеш сама?

Хармъни пое дрехата от ръцете му.

— Напусни. — В гласът й нямаше молба.

Ланс присви очи.

— Ели остава — нареди той и се насочи към вратата. — Ще се погрижа за вечерята.

Хармъни отметна завивката от голото си тяло и провеси крака от ръба на леглото, преди да навлече робата.

— Докосвала си ме с ръце? — попита хладно.

— Бях с ръкавици. — Докторката скръсти ръце на гърдите си и се взря в нея.

— Намери по-добри ръкавици — озъби се Хармъни. — Кожата ми гори там, където си ме пипала.

— Гори?

— Студен, дълбок огън. Бедрата, ръката, шията и езика.

— Никой никога не е споменавал за парене. Болка, но не и парене.

— Случи се също и когато Джонас докосна гърба ми след първата нощ с Ланс. Много е неприятно.

— Което означава и болезнено — изсумтя Ели. — Ти си една от най-своенравните Породи, които някога съм срещала. Чувствала ли си някога болка, Хармъни?

— Не и ако мога да я издържа. Имам нужда от душ. Къде е ръчната ми чанта?

— Имаш предвид бутиковите ти лосиони? — засмя се Ели. — Ланс не успя да произнесе и половината от имената на тези бутилки. Голяма колекция имаш.

— Къде е? — Хармъни не беше в настроение за разговори.

Ели въздъхна тежко, отиде до шкафа и извади голямата чанта от вътрешността.

— Можеш да говориш с мен, Хармъни. Аз не съм ти враг.

— Всеки, който не е приятел, е враг. — Младата жена я погледна право в очите. — А аз нямам приятели.

— Е, това ме постави на място. — Ели отнесе чантата до банята, остави я на плота, а след това отново се върна в спалнята. — Ето. Можеш ли да отидеш до банята?

— Мога да ходя. — Или щеше да умре, докато се опитва.

Беше слаба. Ужасяващо слаба. Краката й се разтрепериха, когато поеха тежестта на тялото й, но успя да се изправи. За момента това бе всичко, което имаше значение.

— Хармъни, трябва да си тръгна тази вечер — съобщи Ели, когато тя направи няколко крачки.

— Довиждане. — Какво, по дяволите, искаше да й каже? Тази жена бе съдействала да я задържат в плен две седмици и бе взела от нея достатъчно кръв да напълни още едно човешко тяло.

— Не можеш да избягаш от него, Хармъни — каза Ели, когато Хармъни стигна до вратата. — Хормоналната терапия действа само ако правиш редовно секс с половинката си. Ако си тръгнеш, грешката може да се окаже фатална.

Хармъни наведе глава и погледна краката си, стискайки зъби гневно.

— Джонас знаеше какво прави, нали? — прошепна тя. — Това беше планирано.

— Не мога да потвърдя. — Хладният тон я увери, че Джонас наистина е знаел точно какво прави.

— Играта, в която му позволяваш да те въвлече, е опасна, докторке. — Тя обърна глава и погледна горчиво другата жена. — Аз няма да бъда единствената, която ще умре, ако нещата поемат друго посока, обещавам ти.

— Кой ще ти отмъсти, Хармъни? — попита я Ели. — Същите хора, които измъкнаха задника ти преди? Четох досието на Джонас за теб, и то е много различно от онова в базата данни на Породите.

— Както казах, не искаш да се замесваш в това. — Хармъни се усмихна напрегнато. — Ако той не играеше малката си игра, ако беше останал само с опитите си да ме включи отново в обществото на Породите, всички ние щяхме да сме в безопасност. Но това… — Махна с ръка надолу към тялото си. — Това променя залозите. Ако ме хванат, Джонас няма да се отърве без последици. Нито пък ти.

* * *

— Как е тя? — Ланс попита Ели, докато стоеше над тенджерата, пълна с пилешка супа, следейки дали ври на тих огън, както леля му го бе инструктирала.

Елиана вървеше бавно из стаята, ръцете й бяха пъхнати в джобовете на лабораторното й яке, а раменете й бяха приведени.

— Изплашена е, но го прикрива добре. — Тя сви рамене, но изражението й бе загрижено. — Тя има няколко симптома, каквито никой друг не е споменавал. Студено изгаряне където съм я докосвала, докато я преглеждах, но освен че е малко отпаднала, изглежда добре.

Ланс кимна, след което се обърна отново към супата, наблюдавайки как спиралата на парата започва да се издига бавно от повърхността.

— Джонас се обади отново — каза той. — Каза, че има нужда от теб в лабораториите.

— Изненадана съм, че изчака толкова дълго. — Изражението й беше иронично. — Направих всичко, което мога за половинката ти. Тя няма да забременее, а на мен ми беше изрично забранено да добавям този специален хормон към терапията й. По някаква причина той вярва, че зачеването ще гарантира, че тя ще остане с теб.

— Ти не си съгласна? — Ланс я погледна внимателно.

— Единствената ми цел е нейното оцеляване — това е. Твоят основен приоритет е защитата й и изграждането на връзка между двама ви — информира го остро. — Чуй ме, Ланс, ако тя избяга, по каквато и да е причина, ще бъде загубена за теб завинаги. Ще бъде регистрирана в базата данни на Породите като предател. Белязана на смърт. Не можем да позволим това.

— И защо те е грижа? — Ланс гледаше младата докторка, видя състрадание в очите й, но усети и нещо друго. Тя не беше напълно безкористна в желанието си да помогне на Хармъни.

— Защото Джонас е толкова решен да следва собствения си план. — Ели се усмихна подигравателно. — В този момент това ми е достатъчно.

— А когато вече не е достатъчно? — попита мъжът остро.

— Тогава аз ще се заема с Джонас. — Тя сви рамене отново. — А сега трябва да тръгвам. Не искам да му давам причина да нареди да й направят още изследвания с друг лекар. Най-добре ще е той никога да не научава за малката ми измама.

— Брейдън ще те върне обратно до мястото — кимна Ланс, вместо да я разпитва повече. — Джонас има хеликоптер там.

— Ланс, аз не мога да засиля хормона, както ако тя беше в лабораторията. Тя се нуждае от по-точна проверка, която не може да бъде осъществена, докато Джонас играе игричката си. Онова, което й дадох, ще й помогне, няма да бъде напълно безпомощна срещу възбудата, но все пак ще бъде силна. Съжалявам за това.

— Ти се погрижи за най-належащия проблем — въздъхна мъжът. — Хармъни няма да забременее. Не искам този избор да й бъде отнет.

— И аз съм съгласна с теб. — Ели поклати глава уморено. — Сега тръгвам. Увери се, че приема достатъчно течности, но без кофеин. И почивка. Точно сега се нуждае от това повече от всичко.

Господи, как би могъл да се справи с още един от тези дълбоки сънища? Тя плачеше, докато сънуваше. Потоци от сълзи, и молеше Алфа едно, Джонас, да й помогне. Да я спаси. Умоляваше го да й прости.

Беше спала двадесет и четири часа. Разкъсвана между тихи сълзи и кошмарни битки, Хармъни се бе сблъскала с демони, с които Ланс не бе в състояние да се бори вместо нея. Можеше само да я държи, да й тананика. Понякога това сякаш я успокояваше малко, а друг път само я плашеше допълнително.

Когато Ели си тръгна, Ланс отиде в спалнята и се запъти бързо към малкия сейф, скрит в дъното на гардероба. От там извади малкият електронен детектор, който Брейдън му бе донесъл тази сутрин.

Двадесет минути по-късно откри две подслушвателни устройства в спалнята си и още три в цялата къща. Докато се взираше в малките механизми, Ланс поклати глава примирено. Въпреки цялата си помощ, Ели бе дошла по собствени причини, както може би дори и на Джонас. Ланс ги прибра в сейфа заедно с детектора, затвори го рязко и тръгна към банята.

— Хармъни? — Почука на вратата, след което я отвори.

Тя се бе изтегнала в огромната вана, косата й бе загърната с кърпа. Изражението й бе блажено, докато водата се пенеше около нея.

— Удобно ли ти е? — усмихна се той, когато очите й се отвориха.

— Разкарай се и може да те оставя жив — отвърна тя сънено.

— Има домашно приготвена супа на печката. Ще бъде готова като приключиш. — Мъжът спря. — Кога ще приключиш?

Хармъни извъртя очи.

— Когато ме видиш да влизам в кухнята. Сега се махай. Имам нужда от възстановяване.

След тези думи затвори отново очи и се облегна назад във ваната.

— А аз си мислех, че котките не обичат вода — отбеляза Ланс, без да успее да прикрие веселието си.

— Но не и тази котка. Сега се махай. — Не си направи труда дори да го погледне.

Ланс се изсмя, преди да излезе от банята и пое към кухнята. Когато се възстанови, той бе сигурен, че ще получи дивата си котка обратно. За сега обаче, докато беше слаба, той щеше да се възползва от предимството си.

Разполагаше с много малко време, в което да накара Хармъни Ланкастър, известна още като Смъртта, да се влюби.

* * *

Какво бе направила?

Когато Ланс излезе, Хармъни седна във водата, вдигна колене, докато успее да подпре челото си на тях и започна да се бори за контрол.

Беше спала двадесет и четири часа, толкова дълбоко, че дори не бе разбрала, че я преглеждат. Нямаше никакво съмнение в съзнанието й, че е сънувала. Но какво?

Затвори очи и преглътна горчивината, която заплашваше да се надигне в гърлото й. Знаеше какво прави, когато спи толкова дълбоко, когато изтощението най-накрая я завладее и тялото й надделява над контрола й. Плачеше и умоляваше. Страх и ужас изпълваха гласа й. Знаеше, защото преди винаги се бе събуждала от звуците, от спомена за кошмарите, които я преследваха.

Само се молеше да не е издала тайните си.

Господи, трябваше да намери изход от това. Трябваше да има начин да победи тази нужда, да усмири глада, който я разяждаше, и да избяга от тази ситуация. Нищо хубаво нямаше да излезе от това. Можеше да доведе само до смърт. Нейната смърт.

Но за да си тръгне, трябваше да изостави Ланс. Хармъни вдигна глава, очите й още бяха затворени, и вдъхна аромата му. Домът му бе изпълнен с неговото ухание. Силно и мъжествено, наситено с мощно усещане за топлина, от която тя не знаеше, че се нуждае.

Но докато седеше в неговата вана и топлата вода се движеше около нея, Хармъни осъзна онова, което я бе привлякло към него първата нощ. Това усещане на топлина; топлина, която потече от неговото тяло, когато ръката му докосна нейната, завъртя се в душата й и създаде една връзка, която нямаше смисъл.

Не можеше да направи това. Хармъни преглътна сълзите си, осъзнавайки че щитовете, които използваше, за да се поддържа силна, да запазва емоциите си студени и безчувствени, ги няма. Сега беше уязвима и нямаше представа как да поправи това. По дяволите, дори не знаеше как се бе случило.

Този човек нямаше представа каква е тя. Не би могъл. Ако някога разбереше, щеше да я наругае, точно както Джонас.

Шест месеца. Младата жена въздъхна уморено, облегна се назад и се взря в тавана намръщено. Просто трябваше да издържи шест месеца, това бе всичко. Дотогава това разгонване, каквото и да бе то, вероятно щеше да изчезне. Можеше да намери начин да го контролира и да си тръгне, както трябваше.

Ели каза, че й е дала хормонално лекарство за предотвратяване на забременяване, и не я бе излъгала. Хармъни можеше да подуши лъжата от една миля. Можеше да я разчете, дори у Джонас, но докторката не я бе измамила.

Добре. Тя изправи рамене. Шест месеца. Можеше да се справи. И след това щеше да бъде свободна. Свободна от Джонас и от Ланс.

Не обърна внимание на съжалението, което я прободе при мисълта някога да се освободи от Ланс. Това не е емоция, увери се тя, беше мисълта да изгуби нещо, което никога не бе имала и на което винаги се бе възхищавала. Топлината. Насладата от докосването. Това щеше да й липсва.

Не човекът. Никога човекът.

Хармъни спря водата, извади запушалката за отцеждане на ваната и внимателно се изправи. Все още беше слаба, но скоро щеше да се оправи. Бездействието и липсата на храна предизвикваше това, не нещо сериозно.

Дръпна кърпата от главата си и разклати косата си, след което се насочи към плота и чантата, оставена там. Гласът на Ели съдържаше малко презрение, когато заговори за лосионите вътре. Лосион, продукти за коса, гримове, масла и инструментите, необходими да се поддържа всеки сантиметър от тялото й чист, мек и нежно ароматизиран.

Не както беше през първата година след бягството й. Кожата й бе суха и люспеста, мръсотията от лабораториите се бе задържала по нея, привличаща всеки Койот, изпратен да я търси. Тогава да я преследват беше лесно. Гладна, живееща на нерви и останките от храна, които успяваше да отмъкне, Смъртта бе близо до това да се поддаде на собствената си участ.

Но вече не.

Един час по-късно, Хармъни разтърси сухата си коса около раменете си и почувства как гъстите копринени кичури погалиха сатенено меката кожа. Тя блестеше от живот, а финият аромат на утринна роса на лосиона й се смеси с уханието на Ланс, останало по тялото й.

Хармъни вече не беше мършавото, мръсно животно, прибрано от улиците и довлечено в света на живите. Когато убиваше, беше Смъртта. Тъмна сянка на отмъщението, неудържима в решителността си. Като жена беше Хармъни. Спокойна. Хладнокръвна. И щеше да преживее това.

Може би.