Стив Пери
Дрогата на вечността (9)

8.

Силк вървеше през Квартала на бисерите, на север от центъра на града. Някога районът бил пълен със складове и лека промишленост, много от сградите обаче отдавна бяха преустроени в блокове с мезонети. Близостта до центъра правеше наемите неприятно високи, но пък кварталът още не можеше да се похвали с особено приятен вид, затова оставаха по-ниски от ламтежите на собствениците. Силк пресметна, че ако наеме жилище някъде наоколо, ще му е по кредитния куб, стига да е от по-малките, а той да не обръща внимание на прелестната гледка — простори от слънчеви батерии по покривите и тесни тъмни улички.

Красотата не го интересуваше в момента. Вече огледа няколко апартамента. Два се оказаха в рамките на финансовите му възможности и не особено потискащи на вид. Разбира се, не можеха и да се сравняват с къщата на Зия, но поне щеше да има свое място в този град.

Подмина първата пресечка по пътя към спирката на буса. До главната улица на квартала трябваше да мине през криволици с контейнери за отпадъци край стените и остатъци от трупан петдесет години промишлен боклук. Макар да наближаваше пладне, заради теснотията и надвисналите покриви тук цареше здрач. Силк си каза, че една от първите му покупки трябва да е велосипед или триколка с педали. Започваха да го наболяват петите от толкова ходене.

Някъде към средата на тясната уличка усети, че го следят.

Обърна рязко глава, но мрачният тунел между високите стени пустееше. Сигурно го подвеждаше въображението. Все пак малко ускори крачка, защото не можеше да се отърси от натрапчивата представа.

Преди поредния завой се завъртя светкавично на пети.

Никой. Освен ако незнайният преследвач носеше електронна маскировка или пълзеше като стоманена къртица под пластобетона, в близките двайсетина метра нямаше човек. Е, допускаше, че може да е приклекнал зад някой контейнер по-нататък, кой обаче ще върши такива глупости? И защо? Уличен грабител, търсещ лесна и бърза плячка? Трудно би връхлетял жертвата от толкова далеч, пък и Силк вече внимаваше.

Стоеше и чакаше, но какво? Ако въображаемият противник изведнъж реши да изскочи от укритието си, Силк нямаше намерение да чака кротко. Нито носеше оръжие, нито имаше особено доверие на бойните си умения въпреки дребното произшествие с Бузо в школата. Добре де — тогава защо се мотаеше тук?

В този миг го осени прозрение — дебнеха го не отзад, а отпред.

Бързо вдиша и издиша. Сърцето му заби бързо. Нямаше никаква причина да си вярва, нали не бе видял нищо досега. Не чуваше никакви звуци иззад завоя, не надушваше човешка миризма. А беше абсолютно сигурен, че го причакват. Стомахът го присви, изведнъж му се припика страшно.

Без да се замисли, Силк се втурна устремно в посоката, от която дойде. Измина бързо петнайсетина метра, чак тогава някой кресна зад гърба му:

— Шибаняк!

Както тичаше по средата на уличката, той отскочи мигом вдясно и се мушна, зад най-близкия контейнер.

Първият звън на пружинния пистолет и свистенето на стреличката почти се сляха. Втората стреличка се заби в пластмасовата стена на контейнера с кух звук.

Не за пръв път стреляха по него, но не можеше да се каже, че е свикнал с преживяването. Опита се да тича приклекнал и се препъна. Спасиха го няколкомесечните тренировки. Малко непохватно се претърколи през рамо, изправи се и побягна с всички сили.

Третата стреличка също се заби в контейнера, следващата бръсна стената достатъчно близо до лицето му и го опръска с парченца от мръсни тухли.

Явно и онзи стреляше на бегом и не беше особено точен. Силк не чу повече неприятното свистене. Щом изскочи на улицата, сви вдясно. Включен товарен екраноплан на няколко метра от него пръскаше прахоляк и воня на омазнен пластобетон. Отсреща мина моторна триколка.

Силк заобиколи тичешком камиона и стресна шофьора, който редеше кутии върху товарна количка. После едва не връхлетя двойка, излизаща от малка закусвалня, но успя да отскочи навреме.

Когато стигна до следващата пресечка, си позволи да погледне през рамо.

Никой не го гонеше. Стрелецът явно предпочиташе да го довърши без свидетели.

Тръгна по-спокойно и дишането му се възстанови постепенно.

Що за гаден тип беше онзи? Не успя да го огледа подробно. Имаше смътното впечатление за доста висок месест мъж с рижа коса, облякъл сив гащеризон.

И за какво го нападна, мамицата му?!

Видя пътно ченге да минава с колата си през кръстовището. Зачуди се дали да спре жената и да съобщи за стрелбата. На Земята инцидентът щеше да предизвика стръвно и многолюдно разследване. Там въоръжените нападения бяха рядкост, макар и не колкото Силк си бе представял наивно — илюзиите му се разсеяха като дим, щом попадна в бордеите на Лос Анджелис. Тук обаче съобщенията за кървави разправи пълнеха новинарския факс и холомедиите всеки ден. Хората вадеха пищовите и се препичаха или надупчваха за не навреме вдигната вежда, за всяка истинска или измислена обида. Все същата наеженост на коравите типове, овладяващи нови територии. Първо стреляш, после питаш. „А бе, ти що се бъзикаше с мене? На тебе приказвам, говньо! Брей, той пукясал…“

Силк лесно си представи отговора на ченгето: „И к’во толкоз, земянин смотан? Като не ти харесва при нас, прибирай се! Няма да ни скимтиш за всяка дреболия.“

На жителите на аусвелта им харесваше да се смятат за хора, които сами се оправят с всичко.

Пак се озърна. Никой.

Какво би трябвало да направи? Можеше веднага да потърси Зия… О, непременно, нали точно това все го мъчи? И как да й обясни? Ами виж, търсех си къде да живея, за да съм по-настрана от теб, а някой взе, че пусна две-три стрелички по мен…

Откачи комуникатора от колана си и набра кода за запитване. Не се беше замогнал, но все няколко стандарта можеше да отдели. Първата му работа щеше да е намирането на магазин за оръжие, за да отвърне подобаващо на бъдещи досадници. Май започваше да се поддава на грубиянските настроения наоколо, пък и реакцията от сорта на „да ви го начукам“ изглеждаше най-подходяща.

 

 

Зия излезе гола от банята, готова да пораздруса сетивата на шпионина, за да му развърже езика. Лесно — като да паднеш от въжето, по което си тръгнала над урвата.

Големият мъж я чакаше също гол на леглото, мускулите му набъбнали от тежката работа в товарните хангари на космодрума. Хем отпуснат, хем натопорчен.

Тя приседна на леглото и плъзна ръка към надървения му член. Средна хубост, не ставаше за възхитено описание в личен дневник. Пораздвижи го и мъжът изпъшка доволно. Нямаше да се бави тук излишно. Усети, още когато забърса обекта в една пивница наблизо.

Усмихна му се, без да отдръпне ръката си.

— Какво да направя за теб, готин?

Преди той да й отговори, Зия усети нещо нередно в стаята. Започна да прехвърля в ума си всичко, което забелязваше с периферното си зрение. Общо взето, нормална хотелска стая. Легло с едър разгонен бивол на него. От двете страни малки нощни шкафчета с чекмеджета. В ъгъла кръгла маса с лампа над нея. Наблизо евтино кресло. Гардероб, вратата към банята и тоалетната. Какво я дразнеше?

— Я се обърни — каза мъжът. — Ще те пообработя отзад.

Неясната тревога продължаваше да я мъчи, докато изпълняваше желанието му — опря се на длани и колене с лице към края на леглото. Той също се надигна на колене. Опипа я между краката.

— А, мокричка си вече.

Как иначе, като се напръска с вагинален спрей в банята, за да му внуши колко е възбудена.

Докато биволът се наместваше зад нея, безпокойството й натежа още повече. На стената висеше огледало, но оттук не можеше да види отражението си. Какво ли ставаше?…

Аха! Горното чекмедже на шкафчето. Беше поотворено. Ето я промяната, откакто тя влезе в банята.

Онзи проникна в нея с рязък тласък, бедрата му плеснаха по задника й. Ама че копеле…

Отдръпна се и напъна отново. Ако не я държеше за кръста, просто щеше да я събори на пода.

— Ей това е кеф! — изсумтя разпаленото добиче.

Зия си каза, че ако той продължи така, ще свърши след не повече от минута. И тя се размърда, изстена, сякаш преживяваше върховното удоволствие на живота си. Не се съмняваше, че ще й повярва. Винаги успяваше да забълбука мъжете.

Усети как тежестта му се премести на леглото, макар мъжът да не отлепи тялото си от нейното. И дясната му ръка вече не беше на кръста й.

Изведнъж прозря значението на отвореното чекмедже.

Той ей сега щеше да извади нещо от шкафчето.

Май разполагаше само с две секунди да реши. Можеше да е някоя секс-играчка, да речем — говедото иска да поизостри удоволствието.

Или пистолет, с който да й пръсне главата.

Имаше много агенти, стигнали до дълбоки старини. Зия познаваше и неколцина тъпи агенти, но нито един тъп и остарял. Една-две грешки в повече и се пенсионираш преждевременно, като между другото спираш и да дишаш.

Хвана се с двете си ръце за рамката на леглото и блъсна назад с все сила. Онзи и без това се беше извил, неочакваният тласък го събори. Удари си главата и едното рамо в стената.

— Ох, мамка ти!…

Тя се освободи, превъртя се презглава и се озова приклекнала с лице към леглото.

Едрият мъж стискаше дръжката на дълъг тънък нож в дясната си ръка. И вече се изправяше.

Зия не му даде никакво време. Скочи напред, хвана китката му, изпълни идеално повтаряната хиляди пъти техника от айкидо с половин завъртане и му счупи ръката. Ножът падна от внезапно омекналите пръсти. Тя беше готова и улови дръжката с лявата си ръка. Говедото се обърна по принуда, за да избегне болката, и сам се подложи. Зия заби острието под ребрата му. Ножът се оказа много остър. Проби с лекота твърдите мускули и стигна до сърцето. Тя завъртя с усилие острието, за да среже помпичката на живота.

Онзи писна оглушително.

Зия побърза да измъкне ножа и го намушка под брадичката. Май върхът опря отвътре в черепа. И отново завъртането.

Саморазправата й отне две секунди.

Мъжът под нея се вцепени, изхърка почти безгласно и изведнъж отмаля, сякаш костите му се стопиха.

Тя отскочи, насочила оръжието напред като сабя. Топла кръв се стичаше по дръжката и пръстите й. Биволът не помръдна. Вече никога нямаше да шавне.

Гнус!

Зия се постара да укроти дишането си. Взираше се в трупа. Мръсникът щеше да я прободе или да й среже гръбнака, тъкмо да си подсили оргазма.

Божичко…

Отиде в банята, изми си лицето и ръцете, огледа се. Наистина ли искаше да я убие? И защо? Дали беше извратяга, търсещ болнавите си удоволствия?

Или някак е научил коя е тя?

Изобщо ли се отнасяше така с партньорките си или ножът е бил предназначен точно за нея?

 

 

Колбърн се отдалечаваше от града с колата под наем. На Земята повечето оцелели гори бяха превърнати в спретнати паркове. В аусвелта не се налагаше да изминеш голямо разстояние, за да попаднеш в гъсталак. Петнайсетина километра, отклонение по второстепенен път… и ето го насред дивотията.

Зърна по-камениста местност и спря. Излезе от колата, понесъл торбичката с пластмасови кутии. Отдалечи се на няколкостотин метра от пътя. Според картата сега се намираше в плантация на някаква местна дървопреработваща фирма. Ако се съдеше по размерите на стимулираните за ускорен растеж нови насаждения, тук още няколко години нямаше работа за секачите, а дърветата не изискваха често наглеждане и постоянни грижи.

Зад ниско хълмче намери подходяща, почти равна площадка. Извади няколко кутии и ги нареди върху камъни на различна височина и разстояние. Старателно нагласи в ушите си акустичните гасители. Полусиликоновите запушалки се приспособяваха сами към ушните му канали, а вградените схеми вършеха две неща — потискаха за стотна от секундата всеки шум над 80 децибела, а в същото време леко усилваха нормалните звуци.

Изчака няколко секунди. Чуваше добре птичките наоколо, дори въздишките на ветреца в клоните.

Обърна се към разноцветните кутии. С пъргавината, добита с дългогодишни упражнения измъкна пистолета от кобура на десния си хълбок, скрит под якето. Вдигна малкото оръжие, подпря дясната си китка с лявата длан и натисна спусъка. Чу само лек пукот.

Жълтата кутия на три метра от него се пръсна. Газираната сладка течност поръси тревата с кафеникав дъжд.

Леко завъртя цялото си тяло и стреля отново.

Синята кутия на шест метра отхвърча от камъка с пенлива струя.

Натисна спусъка още три пъти. Още три кутии подскочиха или се разлетяха на късчета, напоявайки каменистата почва.

Завъртя се в кръг, вдигнал оръжието пред лицето си. Оставаха му три от осемте куршума. Някои твърдяха, че да носиш пистолета с куршум в цевта и само на предпазител е твърде опасно. Колбърн обаче смяташе, че ако оръжието му потрябва изведнъж, допълнителната секунда за зареждането може да означава гибелта му. Предпочиташе да свали предпазителя, докато се прицелва, и да стреля мигновено.

Тук несъмнено беше сам, но спазваше и друго правило — да не изчерпва пълнителя докрай освен при ситуация на живот и смърт. Натисна бутончето, остави пълнителя да падне на земята и пъхна резервния. Така отново имаше възможност за осем изстрела. Вдигна предпазителя, прибра пистолета в кобура и огледа мишените.

Първата — два сантиметра по-високо от средата. Втората и третата, — абсолютно точно. Четвъртата — високо и вляво, петата — долу и вдясно. Те бяха съответно на десет и дванадесет метра от него.

Кимна доволен. Оръжието беше задоволително точно. Щом можеше да простреля бързо мишени с големината на длан от десетина метра, щеше да му върши работа.

Нареди още шест кутии. Искаше да прекара поне два пълнителя безгилзови куршуми през цевта, за да е сигурен в надеждността на пистолета. Ненавременна засечка означаваше смърт, затова преди да си рискува живота с оръжието в ръка, трябваше да знае дали при всяко натискане на спусъка ще се чуе желаното „бум“. Случайностите се обръщат всякак, а Колбърн не бе останал на върха в занаята, разчитайки на късмета си. Такива надежди са подходящи само за любителите. Вярно, понякога тъпата сполука побеждава и съвършените умения, но не можеш да разчиташ всеки път на това. А умението винаги ти служи.

Пое дълбоко дъх и издиша рязко.

Измъкна пистолета от кобура.

Изпълни въздуха с метална смърт.

Изправи се бавно и преброи. Пет от пет.

Време беше за по-големите разстояния, за да знае докъде да разчита на пистолетчето. Бе си приготвил и две по-големи и тежки кутии.

Четири попадения от пет изстрела на петдесет метра. Две от пет на сто метра. Доста добре. Пъхна пистолета в кобура, събра кутиите — дори парчетата — и се върна при колата. Никой нямаше да научи, че той се е отбивал насам. А вече познаваше оръжието си. Точно това беше целта му днес.

Подкара към града.