Стив Пери
Дрогата на вечността (7)

6.

Колбърн, вече в ролята си на Клийт Клейбърн, си запази място в междузвездния кораб „Гордостта на Мчанга“, огромно метално туловище, което сигурно можеше да побере десетки някогашни презокеански лайнери. Като всички себеподобни и този кораб просто поглъщаше безмилостно светлинните години на пространството, за да ги превърне загадъчно в субективни часове време. Колбърн знаеше добре, че и когато е бил нов, „Гордостта на Мчанга“ не се е отличавал с лукс, но предлагаше поносими условия на пътниците. Точно такова космическо возило трябваше да си избере Клейбърн — нито най-скъпото, нито най-мърлявото. Подозираше, че бирата ще е ужасна, но беше склонен да изтърпи няколкото дни на пътешествието. Все същата козя пикня… Човек би предположил, че нищо не им струва да поръчат едно-две буренца от свястната, пък и биха могли да очакват, че ще се харчи, но не! Сигурно спазваха една от отвратителните традиции на превозвачите, съхранени свято от древността — гнусна храна и скапана бира. Досадните пътници не заслужават нищо друго.

Качи се на совалка в комплекса Далас — форт Уърт, за да спази прикритието си. Земната служба за сигурност му измисли причина за пътуването до Нова Земя — между няколкото им фирми на онази планета имаше и фармацевтична. Кой е по-подходящ от доброто старо момче Клийт, за да ги наставлява как да пробутват по-успешно мултивитаминните си препарати? Седалището на фирмата беше в Бийгъл, втория по население град, ако с двеста хиляди души заслужаваше такава титла. Колбърн бе отскачал до Земя-2 преди цели девет години, а оттогава лицето му претърпя още две операции. Освен това други агенти се бяха погрижили да изтрият пръстовите и ретиналните му отпечатъци от компютрите на местните хрътки и поне на теория нямаше да бъде разпознат. Но как да е сигурен? Всички в този занаят бяха лукави мошеници и не би им доверил да му пазят дори копринено шалче. А по време на последната си мисия на Нова Земя Клейбърн уби неколцина, между тях и твърде високопоставен търтей. Не се съмняваше, че противниците му нямат никакво намерение да оставят убийствата неразкрити, ако ще да чакат още дълго. Жалко, че този път май не се налагаше да очисти някого. Толкова е лесно!

И в багажа му нямаше нищо противоречащо на прикритието. Дежурните до скенера на космодрума щяха да го помислят за поредния алчен земянин, дошъл да мърси хубавата им планета, за да се прибере с плячката в своя претъпкан и мразещ всички останали свят.

Това щеше да е цялата процедура — едно минаване през скенера, после можеше да се размотава на воля. А всеки от Нова Земя, отправил се към планетата-майка, трябваше да се примири със задължителната едномесечна карантина. Всъщност това чакаше всички посетители от аусвелта. Извънземната зараза, изтребила милиони хора и почти целия добитък на Земята, беше стара история. Отдавна бе открита ваксина срещу нея, но карантината си оставаше. Властниците на Земята разбираха какъв чудесен инструмент за тормоз представлява и много си я обичаха. Колбърн знаеше защо го правеха, но би могъл да им изтъкне бедите, които ги очакват. Рано или късно новозаселените планети щяха да изпреварят в развитието си Земята. И щеше да стане същото като с порасналите деца, на които им е втръснало от твърде строгите родители. Карантината беше само една от капките в чашата, която скоро щеше да прелее. Колбърн беше убеден, че отношението към аусвелтерите като към хора второ качество ще струва твърде скъпо на застаряващата планета, където бе възникнало човечеството. Но управниците й не се отличаваха с прекалена прозорливост.

Совалката се скачи с огромния кораб, обикалящ в орбита някъде между Земята и Луната, и Колбърн престана да умува за бъдещите бурни промени. Какво ли го засягаха? Задачата му, макар и нелека, беше съвсем ясна. Успееше ли да постигне целта си, щеше да има предостатъчно време да размишлява за политическите отношения в галактиката.

 

 

Силк си оправи куртката, подгизнала от пот и раздърпана след схватката с Бузо. За негов късмет този път не се стовари на твърдия дървен под, а на един от тънките дюшеци. Тук редовно хвърляха начинаещите, за да проверят дали са се научили да падат правилно. Дойде редът и на Силк. Трябваше да нападне Бузо с прав юмручен удар. Вместо да изпълни уговорения блок, могъщият мъжага — ама че копеле! — се гмурна под удара, сграбчи китката и куртката му и го метна над главата си.

Силк падна по гръб, но не забрави да плесне с длани по пода и да изкара предварително въздуха от дробовете си с пронизителен крясък. Кожата на ръцете му смъдеше и малко трудно си пое дъх, но поне не пострада зле. Стана, поклони се и Бузо се зае със следващата си жертва. А Силк вече се питаше дали си струва да търпи тези мъчения. Разбира се, не му се щеше да е безпомощна жертва, но тук май отнасяше повече бой, отколкото иначе можеше да очаква през целия си живот.

Трудно му беше да се съсредоточи. Зия не дойде на тренировката. Нито я видя, нито се чуха през целия ден. Отби се в къщата, щом си свърши работата във фирмата, обаче по нищо не личеше тя да се е връщала, след като излязоха заедно сутринта. Е, човек с нейната работа може да отпраши нанякъде съвсем ненадейно. Но пък откакто пристигна тук, тя не получаваше задачи извън града и бе свикнал да е с нея всяка вечер…

— Йееее!

Озърна се сепнато. Бузо вече го връхлиташе, дясната му ръка се изви в дъга към главата на жертвата…

Силк се отблъсна с левия крак към противника. Рязко вдигна нагоре двете си ръце с разперени към тавана пръсти, дланите — успоредни. Както някой самохвалко показва колко му е голям чепът, обясняваше тази техника Танито. Обърна китките си навън с отсечено движение, завъртя се в полукръг, отби удара на Бузо с ръбовете на дланите си, заби опакото на десния си юмрук в слабините на нападателя (добре, че Бузо като всички мъже в залата носеше твърд бандаж), после светкавично извъртя лакътя си и завърши със същия удар в носа.

Не улучи точно. Кокалчетата на юмрука му се сблъскаха с челото на противника.

Видя с ужас как главата на Бузо отхвръкна назад и мъжагата пльосна по гръб. Чу твърде добре трясъка, с който тилът му срещна пода.

Мамка му!

Всички се смръзнаха, сякаш изведнъж ги потопиха и басейн с течен азот.

Силк просна Бузо.

Но не за дълго. Онзи веднага се сви на кълбо и скочи на крака. Зае защитна стойка, тръсна глава и се вторачи в Силк.

Край. Свършено е с него. Най-печеният ученик на Танито ей сега ще го смели на кайма. Дали имаше поне още пет секунди живот? Толкова се уплаши, че дори не понечи да избяга…

— Бузо — изрече равен женски глас.

Мускулестото тяло се напрегна. Силк си представяше, че огромна хищна котка пред него размахва опашка, преди да скочи към вечерята си…

— Бузо!

Този път прозвуча като заповед.

Рискува да завърти глава и видя доближаващата ги Танито.

Мъжагата срещу него въздъхна и се поизправи. Силк се поздрави, че не си изпусна пикочния мехур и не се изложи, макар малко да оставаше.

Танито застана между тях и погледна ученика, на когото бе наредила да се занимава с начинаещите.

— Обясни.

— Преди малко показах хвърляне на Силк и очаквах нападение ваза от Годж. Силк се разсея. Исках да му напомня, че трябва да внимава винаги. Опитах доста бавен страничен удар, за да го събудя малко.

Танито кимна и се обърна към Силк.

— А ти какво направи?

Пресукването на фактите не го затрудняваше повече от обличането, но беше твърде потресен. Вместо да пробута хитра версия, за да не прилича на смотаняк, той просто промърмори:

— Нямам представа. Налетя ми, после се просна на пода.

Наставничката им кимна отново и попита Годж:

— Какво направи Силк?

Жената преглътна на сухо. Личеше, че не иска да я забъркват в разправия с Бузо.

— Ваза шест. Двоен външен въртящ блок, уракен в слабините, последван от уракен в носа.

— Правилно ли изпълни техниката?

— Вторият удар беше прекалено висок.

Танито огледа за миг всичките си ученици.

— И тъй, макар вторият удар да не е бил точен, като цяло техниката е изпълнена добре. — Взря се в Силк. — Знаеш ли защо?

— Не знам, Танито.

— Защото не помниш какво си избрал. Защото си направил необходимото, без да се замислиш.

Тя им обърна гръб и се върна да продължи с напредналите.

Силк пак се обърна към Бузо, който се усмихваше.

— Добра реакция. Не си безнадежден.

Не бе изпитвал такова облекчение през живота си. Значи щеше да поживее още… Изумително!

 

 

Зия се изтягаше в креслото срещу бюрото на Минток, а той се преструваше, че е много зает с компютърния си терминал. Изобщо не успяваше да я притесни. Щом иска да се прави на важен началник, проблемът си е негов. Твърде добре го познаваше, за да се ядосва на дребнавите му номера.

— Запази файла — каза той на машината. — Мини на изчакване. — Най-после удостои с поглед Зия. — Е, омръзна ли ти да се размотаваш? Готова ли си да свършиш и малко работа?

— Готова съм, откакто се върнах.

— Вероятно, но големите шефове малко се подразниха, като довлече със себе си и помиярче. Чудеха се дали още заслужаваш доверие. И аз не съм особено убеден.

— Имам късмет, че решението не зависи от теб — с усмивка подхвърли тя.

— Засега. Решиха да те пуснат на игрището, но още няма да получаваш сладки задачи по други планети. Първо ще изчистиш няколко кенефа тук, за да видим ставаш ли за нещо. — И Минток се ухили. Гледката не беше приятна. — Имаме си неприятности с едно шпионче в Първа стъпка. Работи в космодрума и го засякохме да копира кодове и графици. Занимава се с управление на товарни пратки в частна фирма — „Всепланетна екстрена спедиция“.

— А за кого слухти и тропа?

— Ако знаехме, за какво си ни ти? — Пак отвратителната усмивчица. — Отворихме ти достъп до неговия файл при нас — ВЕС-3.

— Три ли? Ами другите двама?

— Не те засягат. Ти ще откриеш за кого работи, какво знае и преди всичко какво иска да научи. Разбира се, без да надуши ти коя си. Според сведенията е голям юначага и много си пада по жени. Ще те поразгрее вътрешно, докато му измъкваш полека тайните.

Усмивката на Зия вече сияеше на пълна аварийна мощност. Би си отрязала езика, вместо да се издаде пред Минток. Щеше да го лиши от удоволствието да я гледа как се гърчи.

Но това не я отърваваше от главоболията. Преди да срещне Силк, щеше да приеме задачата с пренебрежителен кикот. И би оплела шпионина с паяжината на своя чар, преди онзи да усети какво го е халосало. За три дни щеше да изкопчи всичко необходимо и да докладва, иначе би си подала оставката. Владееше си занаята.

Но сега беше по-сложничко. Сексът не означаваше нищо за нея, откакто още четиринадесетгодишна научи от чичо си каква власт може да има над мъжете. Но първата й мисъл в момента беше как историйката ще се отрази на връзката й със Силк. Тя лесно би отделила нещата — работата си е работа, а отношенията с него са съвсем друго. Не си и представяше обаче как ще реагира той. Все пак е земянин, там са свикнали с какви ли не извращения. Свободните връзки са нещо обичайно на родния му свят. Но напоследък нещо го гризеше отвътре и тя не успяваше да налучка причината. Разбира се, Силк попадна в общество със съвсем чужди за него нрави и още не си намираше мястото. Май го мъчеше и нейната явно по-голяма приспособимост и решителност, щом се озоваха на Нова Земя. Имаше обаче и още нещо.

И ако научи, че Зия ще прекара няколко дни в друг град, въргаляйки се в леглото на друг мъж, за да си заслужи заплатата, какво ще направи? Дали ще се почувства уязвен, макар че за нея тези забавления няма да означават нищо? Или ще вдигне рамене?

Тревожеше се, че няма как да предвиди. И още повече се безпокоеше, че той може да се разсърди сериозно.

Изправи се.

— Ей сега ще изчета файла.

— Непременно — натърти Минток.

Излезе от кабинета ядосана и на началника си, и на Силк. Нима го засяга как си върши работата? По дяволите! Защо пък да не си отиде право вкъщи и да му изтърси всичко в лицето, а ако не му харесва, да се изяде. Не беше негова собственост, сама си нареждаше живота.

Но пък го обичаше. Ще не ще, трябва да мисли и за това. С него се чувстваше цяла, пълноценна, както никога досега. И му беше благодарна за новите преживявания. Е, в отношенията им още имаше остри ръбове, тя честичко го сдъвкваше безмилостно, отнасяше по някое изръмжаване от него, но си струваше да продължат. Обичаха се. И Зия не искаше да го нарани нарочно.

Защо да не си мълчи? Така е най-добре, нали? Каквото Силк не знае, няма да му причини болка.

Хм… Решението изплува твърде лесно в главата й.