Стив Пери
Дрогата на вечността (34)

35.

Силк оглеждаше салона на „Мистичен дим“. Бе живял и в по-малки бърлоги. Правоъгълник със заоблени ъгли, сравнително висок таван, обзавеждане в стил, който той наричаше със сарказъм „банкерска псевдоготика от деветнадесетия век“. Три от стените бяха облицовани с добра имитация на тъмен дъб, имаше ги и задължителните картини в тежки рамки. Големи кресла, тапицирани с клонирана кожа. Четвъртата стена бе заета от фалшиви книги от хартия и кожа, по средата долу се мъдреше плитка псевдокамина. Всичко беше закрепено здраво за пода, боядисан като паркет, дори със залепени персийски килими. Оставаше да влязат белокоси мъже със смокинги, размахващи пурите си и понесли чаши с коняк. Изумително…

— Господи, що за пошлост! — неволно възкликна Зия. Колбърн вдигна рамене.

— Нямах особен избор. Взех каквото ми намериха.

Силк отиде при камината, веднага видя бутона в имитацията на каменни плочи и го натисна. Появи се холограма на горящи дърва, придружена от запис на пукот и пращене. Той поклати глава.

Тясна стълба в късия коридор водеше към пилотската кабина. Тук нямаше никакви излишества — компютърни пултове и екрани. Разбира се, липсваха илюминатори, бяха заместени от холографски „прозорци“. Колбърн ги включи с картата за достъп и те показаха панорама на околността.

Започна да проверява системите за управление. След малко подхвърли:

— Мога и сам да се оправя с това, а вие поразгледайте, ако искате. След половин час ще бъдем готови за излитане.

Силк се направи, че не чува, за да следи задаваните от Колбърн команди, но Зия го сръга в хълбока.

— Добра идея, ще видим какво още имаме тук.

Минаха отново през салона и слязоха към пътническите каюти.

— Не трябваше ли да видим накъде ще ни откара?

— Няма смисъл да му надничаме през рамото. Всичко е в компютъра, ще проверим после. И аз мога да се справя с такъв кораб, ако се наложи. Трябва да обсъдим какво ще…

Виж ти, виж ти!

— Каза ли нещо?

— Не — учуди се Силк. — Дори за нищо не мислех.

Тя се запъна.

— Току-що усетих някакъв проблясък на… задоволство. И не беше от теб.

— Значи най-после долавяш нещо от Колбърн. Може би с някои хора е нужно повече време.

— Ъхъ. Ще ми олекне, ако успея да надникна в главата му. Само че не усещам нищо повече.

Разгледаха каютите. Бяха тесни, затова пък шест на брой, с по две койки във всяка.

— Ще е трудно да се съберем двамата на тази измишльотина — промърмори Силк.

— Няма, ако аз съм отгоре — увери го Зия. Ухилиха се. — Всичко това може и да свърши добре, но знам ли…

— Да не съжаляваш вече?

— А, не. „Снези“ не е организация, на която човек да остане вечно предан. Щяха да ме изхвърлят на секундата, ако вече не изпипвам нещата според изискванията им. Виждала съм да изритват десетки агенти заради дреболии. И честно казано, не мисля, че предавам Нова Земя. Процедурата и телепатията са като огромна термоядрена бомба с цъкащ закъснител. Колкото по-скоро тайната се разчуе, толкова по-бързо ще я обезвредим. Иначе проблемите могат да станат твърде страшнички. Щом се разнесе навсякъде какво чудо си имаме на своята планета, останалите ще бъдат готови на всичко, за да го получат.

— За война ли си мислиш?

Зия кимна.

— Чудя се как тукашните идиоти на власт си въобразяват, че ще опазят тайната?

— Не ми се вярва, че са толкова тъпи. Според мен искат само да си осигурят голяма преднина. Я си припомни какво е станало, като узаконили масовите дроги на Земята в началото на двадесет и първия век. Точно забраните ги правели толкова примамливи. Щом хората започнали да си ги купуват от всяка аптека, доста главоболия изчезнали като с магия. Отначало имало повечко наркомани, но нападенията по улиците намалели рязко. Аз обаче исках да ти напомня друго — най-предвидливите търговци се отървали навреме от стоката си с тотална разпродажба и се оттеглили от бизнеса с огромни печалби.

— И аз съм учила история. Но това ще ни пораздруса по-силно. — Зия посочи тялото си. — А аз съм вестителката.

— Само да не те гръмнат, както постъпвали с всеки, съобщил лошата новина.

 

 

Колбърн се отпусна в креслото и огледа доволен екраните. Всички системи работеха в предстартов цикъл, кодовете и паролите бяха въведени, а подкупените да си затварят очите очевидно си отработваха парите. След няколко минути горивната смес щеше да достигне подходящия състав и температура и можеха да излетят. Кратко неприятно издигане през атмосферата, излизане в орбита, освобождаване от ускорителите, още една обиколка — и напред към подпространството. След няколко субективни денонощия в дълбокия Космос тази планета щеше да остане само спомен.

Позволи на въображението си да се поразкърши — представи си корав стрелец с високи кожени ботуши, мятащ се на седлото и подкарващ коня към залеза. А хората на улицата го зяпат с почит и страх. Подминава хубавичката учителка и небрежно докосва с пръст широкополата си шапка…

Прогони фантазиите от ума си, стана и се протегна, после се наведе да докосне пода с длани, докато прешлените му изпукаха. Ускорението при излитане натоварваше твърде много гръбнака и не му се искаше да го изтърпи с предварително схванат гръб или врат. Безтегловността по-късно щеше само да засили неприятните усещания, преди да се включи изкуствената гравитация в кораба. Време беше да намери Силк и Зия, за да им напомни да се вържат в креслата и да се приготвят за началото на пътешествието.

 

 

Силк видя Зия да накланя глава встрани, сякаш се заслуша. Но той не чуваше нищо.

— Ето, пак усетих за миг. Някой се е изнервил малко.

— Не съм ли аз? — усмихна се кисело той.

— Не. Ти си много изнервен. Не мога да…

— Хайде, да се просваме в предпазните кресла! — подкани ги гласът на Колбърн.

Срещнаха се на стълбата.

— Готови сме за излитане — увери ги той.

Силк кимна. Зия беше права. Нервите вече го мъчеха.

 

 

Излязоха в орбита безпрепятствено. Колбърн освободи ускорителите в определената му от контролния център точка, предаде на планетарната отбрана получените кодове — явно бяха правилни. После само наблюдаваше работата на компютърните системи, водещи ги по прощалната парабола около родната планета на Зия.

А тя търсеше в душата си съжаление за избора, но откриваше само бледи следи от подобно чувство. Израсна на това кълбо долу, прекара там почти целия си досегашен живот. Каквито и недостатъци да имаше нейният свят, все пак беше познато зло.

Знаеше обаче, че не биваше да остава на Нова Земя. Не можеше да продължи в доскорошния си занаят. И я очакваха дълги и трудни надхитряния с шефовете заради смъртта на Минток — без показанията на Колбърн нямаше почти никакви доказателства в своя полза. Дори накрая да приемеха обясненията й защо е нанизала половин пълнител отровни стрелички в началника си, щеше да загуби доверието на колегите си. „Реландж ли? Оная, дето прати Минток по дяволите? А, недей да разчиташ прекалено на нея, не знаеш кога ще те изпързаля…“

А какво щяха да направят с нея, щом се разчуе за страничния ефект от Процедурата?

Не забравяше и за другата подробност в работата си — твърде много мъже и жени в твърде много случайни постели. Да, не влагаше нищо от себе си в това служебно чукане, но вече се изтормози достатъчно след малката авантюра на Силк, за да знае как се чувства и той.

Откри, че е себична в обичта си, искаше го само за себе си и ако трябваше да забрави за другите мъже, за да има Силк, нямаше да се колебае. Защо й е още да търси, щом вече е намерила желаното?

И започваше да й писва от детските забави с оръжия и криеници. Доста я привличаха фантазиите за семейство и дечица, за всекидневие без непрекъснатите приливи на адреналин в кръвта и схватки на живот и смърт. Жаждата за приключения съвсем избледня.

Не знаеше дали след време няма да се измъчва от скука, но в момента перспективата за дълга почивка я примамваше неустоимо. Трябваше само да се отърват от Колбърн и неговите хитрости.

Наблюдаваше го с ъгълчето на окото си. И в теснотията на пилотската кабина не успяваше да засече нищо от този човек. След онези два мигновени проблясъка отново се натъкваше на гладката стена в съзнанието му.

Странна дарба…

Тих звън ги извести, че се е включила изкуствената гравитация и вече могат да се надигнат от предпазните кресла.

— Какво ще кажете да слезем в салона и да вдигнем наздравица за успешното начало на начинанието ни? — предложи Колбърн.

Зия се озърна към Силк, който вече се изправяше.

— Нямам нищо против.

— Защо не? — съгласи се и тя.

 

 

Разбира се, в салона имаше барче. Силк се ориентира бързо в малкия пулт и изкара устройството от стената. Надникна — само три полупразни бутилки. Водка, джин и бърбън. Имаше и пакетчета с прахчета за коктейли заедно с много пластмасови чаши.

— Това ни е изборът — показа бутилките.

— Да — спомни си Колбърн, — продавачът ме предупреди да си нося пиенето.

— И с толкова ще се задоволим. Тук има пакетче „Колинс“, има и „Гимлет“.

— Ще пийна малко чист бърбън — реши Колбърн. — Без лед.

— Сокове няма ли? — попита Зия.

Силк отвори другата половина на барчето.

— Портокал и боровинки.

— Сипи ми малко сок от боровинки в чаша водка.

Силк им наля чашите, за себе си разреди малко бърбън със същото количество вода.

— Предлагам тост — изрече Колбърн. — Да сме здрави, богати и… да живеем дълго.

Силк вдигна чашата си към него, после я поднесе към устните си.

— Подходящ момент и аз да се включа в празненството — каза някой зад гърба му.

Силк се извъртя на дивана и разля малко от течността.

В отсрещния край на салона стоеше строен мъж с рязко очертано лице. Носеше копринен костюм, а прическата му сигурно струваше стотина стандарта. В едната ръка държеше едрокалибрен пистолет.

Силк недоумяваше, а и бързият поглед към Зия го убеди, че тя не разбира по-добре от него случката. Колбърн обаче се усмихваше на мъжа. Ясно, за него не беше непознат.

— Лионард, колко мило, че се присъедини към нас. — Колбърн отпи бавно от бърбъна. — Да ви представя. Зия Реландж от сродните ни служби на Нова Земя. Венчър Силк, доскоро жител на Земята. Лионард Силвърман, ръководител на управлението за специални операции в Сигурността на Земята.

Мъжът с пистолета се усмихна сдържано.

— Пропускаш себе си. Крофт Колбърн, наемен агент и майстор на двойните игри.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Лионард?

— Засега не. Но ще се радвам да чуя от теб някоя историйка.

Силк неволно се възхити на непоклатимото хладнокръвие, с което се държеше Колбърн. Очевидно не очакваше появата на този Силвърман и никак не се зарадва. Но и да се тревожеше, не му пролича.

— Историйка ли? Както желаеш. Имало едно време учен в аусвелта, който измислил вълшебно питие. Щом погълнеш колкото е нужно, живееш вечно. Но господарят на учения бил алчен и не искал да сподели тайната със съседите си. И един от тях решил да изпрати крадец, който да му донесе мечтаното питие. Само че и крадецът знаел за какъв скъперник работи. Хрумнало му, че ще спечели повече, ако занесе плячката на друг от съседите. Речено-сторено. И от този ден нататък живял щастливо. Само той, разбира се, защото всички останали се вкиснали.

— Забавен както винаги — безстрастно отбеляза Силвърман. — Почти очаквах да ме омайваш с безсмислици, че си избрал по-обиколен маршрут към Земята.

— Лионард, нима бих си позволил толкова нагла лъжа?

— Между другото, пистолетът ми е зареден с керамични шрапнелни куршуми. Правят големи дупки в човешко тяло, но се пръскат при удар в твърда повърхност, без да проникват. Затова мога да изстрелям всички в откос, без да пробия дупка в корпуса и да се лишим от въздух.

— Благоразумен си. Аз също използвам само такива заряди в кораб.

— Мамка му! — изсъска Зия.

Силк предположи, че в нейното оръжие има по-опасни куршуми. Естествено, стреличките от неговия пистолет нямаше дори да одраскат корпуса на кораба.

— Уби ли жената? — равнодушно попита Силвърман.

Гледаше само Колбърн, сякаш другите двама бяха станали прозрачни, но Силк не се съмняваше, че следи всяко негово движение.

— За Черити Харт ли питаш? Не. Само се погрижих да поспи още десетина часа.

Силвърман поклати глава усмихнат, но цевта на пистолета през цялото време сочеше събеседника му.

— Крофт, вече остаряваш, щом си се размекнал така.

Силк се изви леко към Зия.

Не може да гръмне всички ни наведнъж. Ще извадя пистолета, ще отскоча настрани…

Тя завъртя глава едва забележимо. Стрелна с очи първо Колбърн, после пак него.

Стори му се, че проумя намека.

Ще ме застреля в гръб ли?

Тя притвори клепачи за миг.

Един път е „да“, два пъти е „не“, така ли?

Зия отново мигна бавно.

Добре. Ще чакам сигнал от теб.

— Лионард, сега е твой ред за приказка.

Човекът от Сигурността се засмя весело.

— Дано да ти е интересна. Имало едно време крадец, който се опитал да надлъже шефа си. Вярно, бил много коварен, но не знаел, че шефът му е по-умен, затова хитрините му се провалили. А шефът се ядосал ужасно и решил да накаже измамника. Прогонил го от земите си и сам си свършил работата. И от този ден нататък живял щастливо.

— Само го прогонил ли?

— Шефът бил добросърдечен и още изпитвал симпатия към крадеца въпреки прегрешенията му.

— Аха…

Всички се смълчаха. Силк пак се озърна към Зия — тъкмо когато очите й зейнаха смаяно.

Дали разчита мислите на някой от двамата?…

Тя мигна веднъж.

 

 

Беше като внезапен проливен дъжд. Изведнъж Зия се почувства същинска удавница в потока от образи и представи. Преди чу единия безплътен глас — на Силвърман, но го бе сбъркала с Колбърн. Сега и от двамата изригнаха трескави мисли, които не пасваха никак на превъзходните им маски. Трудно ги различаваше…

… ще застрелям и него, и приятеля й, ще изхвърля труповете в пространството и ще я отведа на Земята…

… ще се претърколя наляво, изваждам пистолета в движение и го повалям…

… не бива да излагам жената на риск, ще го накарам някак да се отдели настрана и ще го прострелям в главата…

… все едно е дали и Силк ще го отнесе сега — тя ще разбере, станало е заради неразборията — рано или късно ще трябва да го направя, защо да не е тук — Лионард ще се старае да не рани Зия, трябва да му отвлека вниманието — чашата в лицето му — няма да ме пусне жив — добре, да се приготвя, ще си броя до три — едно…

Ръката на Зия като че сама посегна към пистолета, но се сдържа навреме. Куршумите в пълнителя бяха с ризници от закалена стомана, не успя да презареди с керамичните, които купи предвидливо. Ами ако пробие дори малка дупчица във външния корпус? Нищо чудно да не улучи поне веднъж в бъркотията…

Обърна се спокойно към Силк и му каза, без да снишава глас:

— Скачай към вратата. Веднага.

… две — какво каза тя?…

— Колбърн, недей! — писна тя пронизително. Силвърман се разсея за миг, осъзна думите й и пак се обърна към противника си…

… който се хвърли наляво и посегна към кобура си…

… а Силк се преметна зад облегалката на дивана, претърколи се и хукна към изхода от салона…

… и Зия вече го изпреварваше с четвърт секунда.

 

 

Колбърн се напъваше да осмисли всичко ставащо, но макар от превъзбудата да му се струваше, че времето се влачи мудно, умът му също не ставаше по-пъргав. Силвърман се опита да насочи пистолета си към него — бум! — не го улучи! Твърде дълго се е заседял зад бюрото, загубил е навиците…

А Зия и Силк някак разгадаха намеренията му и се втурнаха към вратата още преди да помръдне…

Просна се по корем на пода и вдигна оръжието към Силвърман…

Лионард пак стреля по него. Сякаш нямаше никакъв звук, но Колбърн видя изригналото пламъче на експлозива — отново мина над него! Керамичният куршум се пръсна в стената от фалшиви корици на книги, а той вече натискаше спусъка — веднъж, втори път в гърдите, откатът му помогна да вдигне цевта, третия път се целеше право в лицето на Силвърман, видя как главата му се отметна назад от удара…

Силк беше вече до вратата, ей сега щеше да изскочи от салона. Колбърн обаче просто завъртя цевта и успя да изстреля два куршума, преди втората цел да се скрие от погледа му. Беше сигурен, че улучи…

 

 

— Гадост! — изпъшка Силк, удари се в стената на коридора, отскочи и се запрепъва след Зия.

— Какво стана?

— Гръмна ме в гърба, но нищо ми няма.

Когато тя настоя да се облече в гъвкава броня под дрехите, видя му се прекалено. Сърбеше го и веднага се препоти. В този миг си каза, че нищо по-умно не е правил през живота си.

— После ще ми благодариш — усмихна се Зия със стиснати устни. — Идвай!

Силк не знаеше къде ще се скрият, но вървеше с нея, без да пита.

 

 

Колбърн се изправи, погледна за миг трупа и се наведе да прибере падналия пистолет на Силвърман. Не забрави да презареди своя.

— Съжалявам, Лионард. Глупаво беше да се надстрелваш с мен.

Изненадата го стъписа в първия миг. А трябваше да се сети, че Силвърман няма да разчита само на Черити Харт. Твърде лесно би се продала, в края на краищата с това си изкарваше прехраната, а и добре се разбираше с Колбърн. Но никога не би му хрумнало, че Лионард ще поеме работата в свои ръце. Вече беше все едно…

Надникна бързо в коридора и се прибра. Зия и Силк не се виждаха. Нямаше и кръв по пода. Но нали го улучи?…

Излезе в коридора. Сега трябваше да ги намери и да ги успокои. Край на проблемите със Силвърман. Неприятен инцидент, но животът си продължава. Ще помогне на Силк, тъкмо ще стане по-симпатичен на Зия, а раните могат да се инфектират, колко жалко…

Нещо изчегърта под обувката му. Наведе се да погледне. Няколко искрящи парченца на пода.

Веднага разпозна останките от керамичен куршум. Хм, гледай ти. Или гърбът на Силк имаше здравината на стомана, или носеше още нещо под ризата си.

Ясно. Никакви загадки. Засмя се. Знаеше, че Зия сигурно се е погрижила за гаджето си. Не му се доверяваха изобщо и имаха право. Нищо, следващия път ще успее. Но се налагаше да прояви търпение. За да не го намрази Зия, щеше да остави Силк жив, докато избере сгоден случай да го ликвидира насаме.

Прибра пистолета в кобура. Не биваше да изглежда заплашително.

Стигна до края на коридора и подвикна:

— Ей, къде се скрихте? Всичко е наред! Приключихме със Силвърман!

 

 

Откриха един товарен сектор с нормално налягане на въздуха, точно зад каютите. Е, беше доста по-студено, дъхът им излизаше на облачета от устите. Видяха само пет-шест пластмасови сандъка, иначе беше празно.

— Усещаш ли нещо? — попита Силк.

— Силвърман вече е труп.

— Ами Колбърн?

— Пак ми изчезна.

Страхотно!

— Аз какво съм виновна, изобщо не знам как става.

— Извинявай. Ами сега? Щом Силвърман е мъртъв, защо да не?…

— Не! Колбърн ще те пречука при първа възможност. Поне в това се уверих. Само се чуди как да стане, без да ме ядоса.

— Ами кажи му, че много ще се ядосаш — подхвърли Силк мрачно. — Какво иска да постигне с изритването ми от сцената?

— Не съм съвсем сигурна, но май смята да завърти общо домакинство с мен.

— Не мога да го виня за това.

— Господи, до гуша ми дойде от тези говна…

— Отпусни се. Още сме живи и здрави. И знаем нещо, а той дори не подозира. Ще продължим представлението и също ще чакаме сгоден случай.

— Зия? Силк?

— Ето го. Гледай от мен и си играй ролята, това е.

Зия само кимна. Беше съсипана. Искаше й се да седне на пода и да скръсти ръце като унило детенце. Да видим как ще се оправи Силк…

Колбърн се показа иззад чупката на коридора.

— В склада сме — обади се Силк.

Онзи не държеше оръжие.

— Добре ли сте и двамата? Разтревожих се, защото Силвърман стреля по вас, когато избягахте от салона. Не знаех дали не ви улучи.

— А, не, невредими сме — увери го Силк. — Ти гръмна ли го?

— Да, мъртъв е. Ще избутаме трупа през някой от въздушните шлюзове преди скока. Никой няма да го намери.

Силк въздъхна с привидно облекчение.

— Добре. Значи продължаваме с нашата сделка? Колбърн ги изгледа, усмивката сякаш се беше смръзнала на устните му.

— Разбира се.

 

 

В този миг Колбърн разбра. Нещо в гласа на Силк, в кротката поза на Зия му подсказа, че са надушили намеренията му.

Не можеше да докаже догадката си, но у него не остана и сянка на съмнение. Ако им обърнеше гръб само веднъж, нямаше да му дадат време дори да съжали за грешката си.

Кое е най-доброто решение?…

 

 

Зия отново се потопи в мислите на Колбърн.

… знаят — сега какво? — май трябва веднага да го извадя от играта!…

Тя бутна с цялата си сила Силк наляво и посегна към пистолета си…

 

 

Настръхнал от жаждата да живее, Колбърн беше твърде бърз. Видя движението на Зия, ръката му стисна дръжката на пистолета и го изтегли светкавично, после се завъртя към целта…

… идиот! — не я убивай!…

Беше късно. Показалецът му вече натискаше спусъка. Успя само да се завърти настрани. Куршумът разкъса ръкава на блузата й и проби дупка колкото юмрук в един от жълтите сандъци…

 

 

Зия почти успя да изпревари Колбърн, но двамата стояха толкова наблизо, че едва не се докосваха. И когато куршумът обгори дясната й ръка, тя се опита да отскочи и да стреля едновременно. Пистолетът й се мушна под неговия, удари дръжката и двете оръжия излетяха от ръцете им…

 

 

Стъписан от неочаквания тласък, Силк не успя да остане на краката си. По вече вкоренен навик превърна падането в превъртане, претърколи се през рамо и завърши движението клекнал. И видя Колбърн да стреля!…

Изръмжа яростно и посегна към кобура си…

Празен.

Пистолетът беше паднал.

После Зия изби оръжието от ръката на Колбърн, изтърва и своето. Изтракаха в стената и паднаха на пода. Колбърн понечи да се обърне, за да се хвърли натам…

Зия пристъпи рязко и го удари с коляно в слабините. Той се отмести и пое удара с вътрешната страна на лявото бедро, но се олюля назад. Замахна и неловкият му удар се спря в главата на Зия, която падна на колене и разтърси глава…

Силк виждаше къде е нейният пистолет — само на два метра пред него. Скочи…

 

 

По дяволите!

Колбърн се блъсна в стената и зае бойна стойка — леко присвит с левия крак напред. Зия изглеждаше замаяна. Чудесно! Но Силк се раздвижи рязко — накъде? Пистолетът!… Не би успял да го възпре. Мамка му!…

Зия обаче беше наблизо…

 

 

Силк си удари коленете в пода, докато изпълняваше жалкото подобие на сейза, сграбчи пистолета, извъртя се…

Тъкмо навреме, за да проследи как Колбърн увива ръка около шията на Зия и я изправя пред себе си.

Силк се надигна и се прицели в главата му. Зия по неволя пазеше тялото му.

— Хвърли го! — заповяда Колбърн с глас като вакуума отвън.

Силк не трепна.

— Подчини се или ще й счупя врата.

— Ха, толкова лесно ли се отказваш от десет милиона? — спокойно му се присмя Силк, макар да трепереше.

Стараеше се пистолетът да не помръдне в ръцете му.

— Парите вече не са важни — сряза го Колбърн. — Ще трябва да се разберем кой ще живее и кой ще умре. Остави пистолета на пода или ще довърша Зия.

— Направиш ли й нещо, ще те застрелям. Положението ти е безнадеждно.

— Може би. Значи ще оцелееш само ти и няма да изкараш дори една спокойна нощ без кошмари. Нали я обичаш?

— Ако хвърля оръжието, ще убиеш и двама ни.

— Не. Сделката си остава в сила.

— Пусни я! Оттук ще ти пръсна черепа, преди да стегнеш хватката.

— О, не, няма да рискуваш. А и това не е спортсменско, нали? — Колбърн се засмя бездушно. — Чуй, сетих се нещо. Подритни другия пистолет към мен. Остави твоя на пода. Аз ще я пусна. Оръжията са долу и който пръв докопа своето, побеждава. Честна схватка.

Силк помисли секунда, после се изправи и пристъпи бавно към пистолета на Колбърн.

— Недей!… — успя да изхрипти Зия, преди ръката да притисне по-силно гръкляна й.

Силк бутна с крак оръжието към Колбърн и то се спря на метър от другия мъж. Деляха ги към четири крачки.

— Според мен разстоянието е приемливо — изрече Колбърн. — Сега остави пистолета и се изправи. Пускам Зия, тя се отмества и го правим.

— Бива.

Зия измънка нещо неясно и млъкна.

Силк приклекна бавно, завъртя пистолета настрани с цевта към двамата пред него. Взираше се в лицето на Колбърн, когато протегна ръка надолу да остави оръжието си.

Онзи се усмихваше, не беше нужна телепатия, за да разгадае мислите му. Шпионинът се готвеше да издуха глупака от пътя си. Беше професионалист — по-бърз, хитър и корав, отколкото Силк можеше да се надява, че ще стане някога. Сам му го каза след сблъсъка в склада. Обясни му и други неща.

Пистолетът почти допря пода. Колбърн се приготви да пусне Зия, за да се гмурне към своето оръжие. Вероятно точно когато самият той се изправя. Единият ще е близо до пистолета си, другият — твърде далеч. Така нямаше да му остави и нищожен шанс.

С почти небрежно движение Силк завъртя нагоре оръжието, насочи цевта с една ръка към дясното око на Колбърн и натисна спусъка.

Куршумът с ризница от закалена стомана беше опасен за целостта на кораба, но костите на черепа и мозъкът го забавиха достатъчно, за да не пробие стената.

Колбърн имаше време да се стресне, преди да умре. После се свлече с омекнали мускули и рухна на пода.

По-бърз и по-корав? Вярно. Не и толкова хитър обаче.

Зия зяпаше замаяно трупа. Накрая беше предусетила намерението на Силк. Изумлението й обаче не можеше да се мери със стъписването на Колбърн в последния му миг.

Силк застана до нея, отпуснал пистолета към пода, и също се загледа в мъртвеца. Зия се обърна към него.

— Този кретен си мислеше, че ме познава — промърмори Силк. — Очакваше да играя честно. Грешката си е твоя — каза на трупа. — Да не беше ми разправял за каубоите…

После вече прегръщаше Зия, безжизненото тяло и студът изобщо не им пречеха.