Стив Пери
Дрогата на вечността (24)

24.

Силк вървеше по влажните нощни улици и се чувстваше като заек, подгонен от ловни кучета. Не можеше да се прибере в апартаментчето си, първо там щяха да го потърсят. Не можеше да отиде и в къщата на Зия, нито в офиса на фирмата. Вече не биваше да припарва и до школата на Танито. И сега какво?

„Не се тормози толкова, иначе ще се паникьосаш. Жив си, а лошите момчета не са чак толкова непогрешими. Нали още си на свобода? Можеше да е много по-зле.“

Двама идващи насреща мъже се вторачиха в него. Ръката му се плъзна към дръжката на пистолета, но той се усети навреме, че си говори на глас.

Параноята се просмукваше чак в костите му. „Параноя ли?! Ще ти вземат главата, глупако, не е никаква параноя, а инстинкт за самосъхранение!“ Добре, добре, с какво разполага? Имаше електронния бележник на мъртвеца. Безполезен — не знаеше как да проникне във файловата система. Взе и комуникатора на рижия, но каква полза… О, не е така! Беше се сетил за нещо, когато го прибра.

Ами да! Ако Бек се е обаждал наскоро, номерата трябва още да са записани в паметта, защото явно не е очаквал да бъде заклан и едва ли се е сетил да ги изтрие. Само че не му се занимаваше с това на улицата. Временно убежище е по-добре от никакво.

Спомни си, че в съседния квартал има денонощна кръчма. Свърна натам.

Поръча си бира и избра по-закътано сепаре, далеч от ярко осветената кръгла сцена. Край масичките се бяха настанили десетина клиенти, пушеха или се наливаха. Под светлосините лъчи на прожекторите се поклащаше безучастно гола жена. Можеше да е доволна от тялото си, само че не влагаше душа в танца. Скоро към нея се присъедини атлетичен мъж, щедро надарен и между краката. Двамата захванаха бледа имитация на секс в права стойка. Явно не правеха нищо съществено, защото безразличието на мъжа личеше без никакво съмнение. А клиентите май изобщо не поглеждаха към сцената. Корава пасмина, истински вампири.

Включи комуникатора на рижия. Стандартен модел без никакви екстри. Малкото плоско екранче светна над бутоните, течните кристали даваха бледи, но ясни цветове. Силк натисна бутона за извикване на последното обаждане. По екранчето се плъзна номер. Така. И чий е? Набра информационната служба. Може би щеше да напипа нишката.

„Накахаши“.

Да му се не види…

Нито изненада, нито нови данни. И без това вече знаеше, че някой от службата на Зия им досажда. Все някакъв начин има да му смачкат фасона. Дали ще открие още номера в паметта…

Собственият му комуникатор забръмча. Да отговори ли на обаждането? Дали ще го проследят по сигнала, ако поискат? Може да са гаднярите, надяват се да е глупак и да им даде тази възможност. И после ще се скупчат отгоре му. На Земята го правеха с лекота. Двамата със Зия едва не се простиха с живота си, след като той звънна на приятелчето си Брайс Ксонг.

Да бе… Ами ако някой се опитва да му пробута чудодейния си препарат за почистване на килими или най-новото издание на енциклопедията? Дори в средата на нощта търговията не замира.

Или е Зия?

Взе комуникатора от колана. Вдиша дълбоко. Ако не е Зия, може да прекъсне веднага и да офейка, за минута ще е на пет пресечки оттук. За две секунди ще успеят да определят само района, и то горе-долу, но това не го безпокоеше прекалено. Съзнаваше колко са опасни враговете му, досега обаче пипаха непохватно, особено щом новак като него успяваше да се изплъзва от ноктите им. Е, да, новак, сякаш напръскан с дебел слой вълшебна боичка на късмета. Дано не се изтрие и при следващите бури…

— Ало?

— Силк!

Задържаният въздух се изтръгна от дробовете му.

— Зия, добре ли си?

— Добре съм си. Само че проблемите станаха повечко. Някакви необичайни случки при теб?

Той се разсмя от облекчение.

— Нищо особено. Открих кой беше онзи рижият с мотопеда и отидох да го попитам това-онова. Оказа се наемен копой. Заварих го с клъцнато гърло. После научих, че онази, с която се изчуках веднъж, е изпечена лъжкиня, затова пак порових с помощта на компютъра и познай каква се оказа — също наемно ченге. Отидох в нейния апартамент. Тъй и не можах да си поприказвам на воля с нея, защото се появи цяла глутница и я очисти. После подгониха и мен, шмугнах се при Танито, но те ме намериха някак. Направиха фаталната грешка да размахват оръжия в школата и Танито ги гръмна набързо. Иначе нямаше нищо необичайно.

— Напрегнат ден, а? Аз пък пречуках една, която се опита да ме застреля във влака, овладях телепатията и едва не ритнах камбаната в разправия с друг стрелец, защото се гипсирах в най-лошия момент. Общо ни се събират твърде много интересни преживелици. Къде си?

— В една денонощна кръчма. Телепатия ли каза?

— Ще ти обясня, като се видим. Ще пристигна след час. Тогава пак ще ти се обадя да се разберем за мястото. Пази се. Затънали сме до гуша.

— Благодаря, че ми напомни. Изобщо нямаше да ми хрумне.

След около четиридесет минути апаратчето забръмча отново.

— Малко подрани.

— О, нима очакваше да ти се обадя?

Мъжки глас.

Посегна към бутона за прекъсване, но непознатият продължи:

— Силк, ако искаш Зия да остане жива, трябва да си поприказваме.

— Кой си ти?

— Не ти ли е споменавала за мен? Аз съм Колбърн.

Силк се намръщи. Колбърн? Шпионинът от Земята? Този пък какво искаше? Той ли е забъркал тази противна каша?

— На ъгъла на Кю Стрийт и Лока има склад. Ще се срещнем там след петнадесет минути — безпрекословно завърши Колбърн.

Силк се замисли трескаво. Доколкото си спомняше картата на града, до мястото имаше само десетина минути умерен ход. Носеше си комуникатора, така че беше все едно къде ще му се обади Зия, нали? А ако шпионинът си позволяваше да я заплашва, може би тъкмо беше време да се справи с този дребен проблем. Вярваше, че ще успее. Досега поне не се издъни. Няма значение дали е заради хитрост или късмет, стига да не го подведе…

— Добре. След петнадесет минути.

Побърза да се измъкне от сепарето. На сцената вече бяха две жени с пищни гърди, преструваха се, че извличат огромно удоволствие една от друга. На тях поне им беше лесно — пъшкането и охкането може и да е истинско, но как да скриеш увиснал член?

А Силк отиваше да си уреди сметките с шпионина от Земята.

Колбърн бе допълнил въоръжението си с пружинен пистолет, зареден със зашеметяващи стрелички. Ако любовникът на Зия поискаше да си премерят силите, трябваше да го укроти, без да му навреди твърде зле. С тази среща щеше да покаже, че може по всяко време да ликвидира Силк, но няма да го направи, при условие че Зия приеме измамното му предложение. Нека повярват, че държи в ръка достатъчно дебела тояга, за да си позволи благост. Както в играта на го, и тук изтънчеността беше подходяща понякога, но имаше ситуации, когато правият удар с груба сила носи още по-бърза и лесна победа. Възлюбеният на Зия не беше от занаята и въпреки смелостта си нямаше да го затрудни особено. Важното беше и той, и Зия да проумеят кой държи силните карти. Колбърн вярваше, че ще постигне целта си.

Зия вече летеше в редовен транспортен коридор, за да не привлича нежеланото внимание на контролните центрове. Поддържаше скорост под максимално допустимата. В тези нощни часове из въздуха се тътреха само товарни машини и лесно профучаваше край тях.

Но нямаше да е толкова лесно да заобиколи Минток. Имаше си начини, разбира се, само да остане жива, докато се свърже с наблюдаващия директор за отдела. Нищо чудно нейният началник да е пуснал въдицата и там: „Тревожа се за Зия, вече не се владее. Не, няма нищо страшно, пък и не искаме да се вдига шум, нали? Ще поговоря с нея, ще се опитам да я вразумя…“

Въпреки бюрократичните барикади можеше да се добере до заместник-директора по операциите и да го убеди, че всъщност Минток има сериозни проблеми. Все пак вече носеше в себе си скрито оръжие, нали? Щеше да знае какво си мисли събеседникът й и да се възползва от съмненията му в най-подходящия момент. После щеше да умува защо Минток се е развилнял. Дали обяснението е съвсем просто — вбесил се е, че го заряза заради Силк? Толкова ли е смахнат? Не е невъзможно. Хората се убиват и заради по-глупави подбуди. Но, за Бога, нима страда от такъв болнав егоцентризъм? Щеше веднага да научи истината, стига да поговори с него на спокойствие.

Зачуди се дали чудесата с телепатията не са временни. Ако не, би измислила как да си помага с новите способности. И другите ли, минали през Процедурата, стигаха до това откритие? Предполагаше, че се дължи на химикалите, хормоните и вирусите. Всяка друга хипотеза й изглеждаше изсмукана от пръстите.

Накрая си призна, че се насилва да мисли за всичко друго, но не и за произшествието с Боли. Мигът, когато се скова безсилна. За пръв път след незнайно колко години се уплаши истински от смъртта. Не беше привичното наежване, което отдавна се научи да превръща в мълниеносна бързина. Този път я прониза цялата. Вече имаше какво да губи.

Почти цяла вечност.

Длъжна беше да си хване отново юздите, ако иска да си запази работата. Страхът няма да й помогне с нищо. Съмненията и терзанията само спъват агентите. Бе виждала това да сполетява други в занаята, дори онези, които смяташе за недостижими. Престъпваха някаква невидима черта и илюзията „на мен не може да се случи“ се изпаряваше. Повярваш ли искрено, докрай, че си смъртен, дните ти са преброени. Късметлиите спираха навреме. Окачаш пушкалото на стената, купуваш си ферма или магазин с премията при пенсиониране и започваш да гледаш невъзмутимо как расте тревата. Пиеш си сутрин кафето със старите пушки като теб и се хвалиш с минали подвизи.

Упоритите не напускаха играта, а се преструваха, че станалото не ги засяга. Дори да заблуждаваха околните, себе си не можеха да излъжат, рано или късно допускаха грешка. Почти винаги гибелна. Така си отиде Бенуа, после и Франклин. Стубенс оцеля, но остана инвалид. Истинско вълшебство беше, че хирурзите постигнаха дори това.

Ама че зла ирония… Зия вече имаше надеждата, че ще живее вечно или поне толкова, че обичайните стотина години да приличат на ранно детство. Но загуби утехата на простосмъртните — да забрави мрачната мисъл за скорошния край. Трябваше да помни всеки миг от какво би се лишила. А при всекидневните й занимания стига едно ненужно колебание… и казва сбогом на мечтания джакпот.

Досега не познаваше подобни затруднения, в момента също не й харесваше да се мъчи с това, но как да махне с ръка?

Добре де. Първо неотложните неща. Ще опази себе си и Силк, докато изрита от сцената грубияните на Минток и подскаже на висшестоящите да му стегнат обръчите. После ще подрежда бъркотията в главата си. Никой не започва да прочиства гората от гнилоч, преди да е пропъдил вълците.