Стив Пери
Дрогата на вечността (21)

20.

Чак до Сушилнята нямаше повече произшествия. След стрелбата двойката отпред във вагона се върна към предишните си забавления. Тънкото одеяло, под което се опипваха, скриваше достатъчно добре телата им, но не заглушаваше пъшканията и стоновете, докато момчето и момичето бързаха към върховния миг. Зия се оглеждаше и ослушваше за партньора на убитата жена и не можеше да не ги чуе.

Усмихна се и отмести поглед. Не е зле да си млада и влюбена, толкова кипнала от страст, че нямаш търпение да я отприщиш. Доскоро така беше между нея и Силк. Е, да, още се нахвърляха един на друг като изгладнели вълци на прясно месо, но безумното желание вече честичко се натъкваше на някаква невидима преграда от неувереност. След близките срещи със смъртта на Земята би трябвало да се радват на всеки миг, само че животът им не потръгна точно според щастливия край в приказките.

А дали изобщо беше възможно безоблачното щастие като в историйките, с които нейната майка й пълнеше ушите като малка? Колко ли дечица из галактиката са си представяли красивата картинка, вярвали са непоклатимо, че същото чака и тях, а после са пораснали и разбрали, че всекидневието не е просто, прекрасно и лесно? Приключението не свършва, когато храбрата принцеса убие злата кралица и спаси красивия княз. Зия вече се досещаше, че това е най-лекото в живота. Трудното започва, когато пистолетът е почистен и прибран в кобура, злодеите — изпепелени в крематориума, а досадните дреболии пак надигнат зловещата си глава на кобра и ти се ухилят. Твоят принц се измъчва от съмнения, за които нямаш лек, на теб също ти се въртят разни мисли в главата, а когато ги споделиш с него, той само вдига безпомощно рамене. С тези мъки съчинителите на приказки май предпочитаха да не се захващат.

Влакът вече намаляваше скоростта. Зия се бе обадила в градчето, за да поръча кола под наем. Не че имаше намерение дори да доближи возилото. Когото и да са натоварили да я държи под око в Сушилнята, нека си кисне там, докогато му издържат нервите.

Двойницата се постара да си придаде приличен вид преди гарата. Отвъд прозореца с поляризирани стъкла следобедът изглеждаше нажежен. Още преди маг-левът да замре до перона, Зия изскочи през задната врата и се понесе стремително около сградата към паркинга отпред. Нека седящите в чакалнята да правят компания на глупака, който ще си губи времето до поръчаната кола. Ако са толкова тъпи, заслужават си го. Тя пак се ухили. Чувстваше се уверена в себе си, готова да се справи с всичко. Дори и да се препъна един-два пъти след връщането си от Земята, вече влизаше в привичната си форма. Вярно, още не знаеше точно какво се мъти, но това беше само липса на информация. Неизвестното можеш да научиш, от некадърността обаче е несравнимо по-трудно да се отървеш. Ще открие всичко необходимо, за да намери решение.

Поне едно беше сигурно — ако внимава, има на разположение колкото време си поиска.

Пак се засмя, но смехът й секна отведнъж. Престана да забелязва паркинга наоколо, защото осъзна в един болезнен миг нещо, за което дори не се бе сещала — ако онази мръсница я беше гръмнала първа във влака, Зия щеше да загуби много повече от убитата си противничка. Преди би се простила с някакви си седемдесет-осемдесет години според сегашната продължителност на живота на Нова Земя. А сега би се лишила от стотици, вероятно дори хиляди години. Твърде отрезвяваща мисъл…

Ако не залагаш повече от всеки друг до теб, не ти пука. Всички умират все някога. Получаваш си номерчето и си чакаш реда. Може да те среже на две острата предница на екраноплан или ще се удавиш при катастрофа на ферибот, или пък ще разкрасиш голям район с останките си, ако совалка се пръсне при кацане. Но ако ще се простиш с бъдеще колкото десет, дори двадесет нормални живота, играта не е същата. И комарджията, готов да хвърли на масата едномесечни приходи, няма да заложи толкова леко цялото си ранчо. Умните играчи внимават много с високите залози. Ще е страшно жестоко и глупаво да не научи какво би могла да направи през следващите пет столетия, нали?

 

 

Силк забеляза, че се е озовал само на две-три пресечки от оръжейния магазин, където си купи пистолета. Изведнъж го обзе желание да види познато лице, без да се чуди каква неприятна изненада ще го сполети. Защо да не остави триколката на паркинга — тъкмо е съвсем празен — и само да отскочи, за да каже „здрасти“ на Хилди? Не се чувстваше задължен да прави нищо друго, в края на краищата една нощ не го обвързваше доживот, нали? Пък и без това имаше нужда от още кутии тренировъчни стрелички.

Спря на паркинга, блокира кормилото на триколката и закрачи към магазина.

Макар вече да познаваше по-добре разнообразните оръжия, обичайни за Земя-2, а и се упражняваше редовно, изобилието от приспособления за убиване отново го стъписа. Колко пушкала, мътните ги взели всичките…

Посрещна го младеж с вдигната право нагоре синя коса, отрязана равно петнайсетина сантиметра над главата. Още по-интересни бяха зъбите му — редици от противно червено и убийствено синкаво.

Силк едва не прихна. Божичко, тези хлапета с техните модни щуротии…

— С какво да ви помогна?

— Ами… имам нужда от боеприпаси за пружинен пистолет.

— Калибър?

— Осем милиметра. Стандартни, зашеметяващи. Две кутии.

— Ей сегичка.

Доскорошният пубер се обърна и посегна към нужния му рафт.

— Извинете, Хилди дали е тук в момента?

Продавачът се озърна недоумяващо.

— Каква Хилди?

— Тук работи. Тя ми продаде пистолета. С червеникава коса, слабичка и с дълги крака, но пък надарена горе, нали се сещате?

Червено-синя усмивка.

— Ще ми се да я познавах. Няма такава в дневната смяна. Може да бачка вечер.

Силк кимна. Наистина може да се е прехвърлила в друга смяна. Минаха няколко седмици, откакто бе влизал в магазина.

— Няма значение… — промърмори той.

Чудакът сложи кутиите на тезгяха, взе картата на Силк и я плъзна през скенера. Реши да запълни времето с приказки, докато компютърът провери сметките и прехвърли парите.

— Какъв осеммилиметров носите?

Силк се смути. Не помнеше марката на оръжието си. Посегна към кобура, но се спря навреме. Собственикът на стрелбището, където ходеше да се упражнява, веднъж му обясни, че е вежливо и разсъдливо да предупреждава, преди да вади пушкалото си… освен ако се кани да гръмне някого или си търси белята.

— Искате ли да ви покажа? — попита кротко.

— Ами да — кимна хлапето.

Измъкна пистолета съвсем бавно и го обърна с дръжката към продавача.

— О, „Харисън“, десети модел. Добра изработка. Пуснаха ги на пазара само преди два месеца.

— Да, Хилди също спомена, че моделът бил нов.

Младежът поклати глава.

— Ама вие сигурен ли сте, че сте идвал в нашия магазин? Тука съм от година и половина, а не съм чувал за такава мацка.

Силк замига начесто.

— Разбира се, купих го при вас.

— Я да погледна серийния номер…

Продавачът набра цифрите на малка клавиатура.

Холоекранът се оцвети мигновено. Той се взря в данните и кимна.

— Тъй си и мислех. Няма го в нашия архив. Май сте се объркал. Има магазин наблизо, на Двайсета улица. Може да сте ходил там.

Опитът на Силк го подтикна веднага да се вкопчи в удобния повод за измъкване от неловкото положение.

— Така трябва да е станало. Още съм нов в града, не познавам добре улиците. Объркал съм се.

Хлапето отново светна насреща му с двете редици шарен изкуствен порцелан.

— О, земянин ли сте? Ей, я да ви питам нещо. Вярно ли е, че жените при вас се размотават голи по плажовете и ако искаш да изчукаш някоя, стига само да я помолиш любезно?

— Не е точно така — подсмихна се Силк.

Излезе и се запъти към триколката си. Ако особнякът не беше побъркан или тежко друсан в момента — нищо чудно при такава външност, — Хилди също не беше онази, за която се представяше.

Вече се питаше дали може да вярва на някого на цялата проклета планета.

 

 

Дори този затънтен свят имаше своите претенции за култура, макар и почти изцяло взета назаем. Колбърн научи, че местният камерен оркестър ще изпълнява барокова музика вечерта. Купи си място и отиде да провери какви са представите на аусвелтерите за изкуството.

Програмата беше от творби от Йохан Себастиан Бах — един от Бранденбургските концерти, Токата и фуга, Соната за трио номер 5, с още няколко опуси на Кристиян Бах и двама по-малко познати германски композитори от епохата.

Не беше чак ужасно. Вярно, усъвършенстваният модел синтезатор все пак не постигаше цялата звучност на орган, нито пък регулираната акустика на залата можеше да се сравни с привичното ехо на катедрала. Колбърн обаче призна, че на Земята е чувал и по-страшни гаври с Бах, чийто искрен ценител беше. Ах, тези строги и методични вариации на една тема, толкова точни, че ти се струва — други не биха могли да бъдат. Изумително е какво богатство успява да извлече геният от контрапунктите и структурата на фугите…

Бах създавал музиката в прослава на своя Бог и вероятно свръхестествената сила трябва да е била с математически наклонности, ако е харесвала творбите на този човек. Колбърн си каза, че Господ сигурно е останал доволен от Бах, щом не го е поразил шейсет и няколко години, съвсем почтени старини за онова време, пък и му е позволил да зачене двайсетина деца, половината от които доживели зряла възраст. Композиторът явно се упражнявал усърдно и с личния си орган в спалнята…

След концерта отиде в ресторант, където предлагаха прилична тексаско-мексиканско-тайландска кухня. Хапна чили със сатай и пи от превъзходната местна бира. Изглежда хората на всички планети от аусвелта започваха да усъвършенстват пивоварното изкуство още щом издигнеха първите постройки.

Поръча си втора халба от тъмното питие и започна да обмисля подробностите в новото предизвикателство, пред което се изправи сам. Парите не бяха затруднение — докато си плюе на петите, може да тегли от сметките на земната сигурност почти всяка мислима сума. Разбира се, имаше горна граница, но заради плячката, която го пратиха да донесе, му дадоха по-голяма свобода от всеки друг път.

Сервитьорът се върна с пълна халба. Истинско стъкло, тежеше приятно в ръката, а отгоре имаше цели два сантиметра пяна. Колбърн завъртя глътката в устата си. Чудесно…

И тъй, можеше да оскубе няколкостотин хиляди стандарта от джобните парици на Сигурността. Нямаше да ги притесни, но собствените му средства щяха да набъбнат приятно. Естествено, работодателите му винаги следяха бдително сметките си, обаче не бяха в състояние да му попречат. Добрият агент първо се учи как да пази гърба си. И тъй като земната Служба за сигурност няма да дръзне да изключи цялата електронна банкова система на планетата, Колбърн щеше да прехвърли парите, колкото и да блокират официалната му кредитна линия. Отдавна се бе погрижил за тези потайни финансови вратички, сменяше често системата, за да не я забележи дори някой, решен упорито да я открие. Освен това животът в аусвелта беше много по-евтин, отколкото на Земята.

Документите също не му бяха грижа, макар че се налагаше да се отбие при добър пластичен хирург. Да, с лекарствата за промяна на ретината не биваше да се шегува, но нямаше да ги гълта дълго — само докато се премести и настани трайно. А запасите щяха да му стигнат за години напред.

Сигурността не би махнала с ръка, не ги подценяваше. Щяха да го издирват поне докато Силвърман е един от шефовете. Директорът на специалните операции щеше да приеме случката като лично оскърбление, а прозорливостта му го правеше твърде опасен. Колбърн трябваше да внимава, но времето беше на негова страна.

Ухили се до уши и надигна халбата. Нищо не му пречи да се крие двадесет, тридесет, дори петдесет години. Накрая Силвърман ще се оттегли и някой по-млад ще поеме работата му. Новият шеф няма да търси мехлем за нараненото си самолюбие и ще има по-важни задачи от гонитбата на хитрец, прецакал службата преди половин век. А и дотогава тайната ще се е разчула навсякъде, животът ще продължава по криволичещите си пътища.

Първото условие за успеха беше да си осигури кораб с възможности за междузвезден скок, но и не толкова голям, че изчезването му да предизвика прекалена врява. Куриерски, да речем, или товарна бракма на някоя корпорация. Не можеше да се похвали с широка мрежа от помощници на Земя-2, не искаше да привлича и вниманието на Сигурността, затова предпочиташе да стъпва предпазливо по непознатата територия. Вярваше, че може да ги затрупа с правдоподобни измислици, ако решат да го поразпитат, само че защо да оставя следи? По-добре да изчезне като с магия, а те нека се почесват по задниците.

— Господине, ще желаете ли още една бира?

Колбърн се усмихна на сервитьора.

— Да, много ми харесва.

Мъжът отвърна на усмивката и отиде да изпълни поръчката. Три халби надхвърляха количеството, което си бе определил. Никога не се напиваше или дрогираше, когато имаше сериозна работа. Защо да не се наслади на две-три глътки и да зареже останалото? Добра бира, няма спор. Поне това удоволствие не се налагаше да отбягва и в бъдеще.

 

 

Силк смяташе, че щом успя веднъж, нищо чудно да има късмет и втори път. Беше късно през нощта, той седеше сам с биопата в офиса на фирмата. Изреди на машината параметрите за търсене и се облегна, готов да чака търпеливо.

Само след минута пред него светна холоснимка на засмяната Хилди.

Но името на разрешителното за моторна кола беше Корин Пайки. И според този документ Корин не продаваше оръжия, а се занимаваше с частни разследвания.

Защо ли това не го изненада изобщо?

Поклати глава. Този малък град можеше да се похвали с ненормален брой професионални съгледвачи.

Научи и домашния адрес на Хилди, Корин или както всъщност се казваше проклетницата. Забеляза, че улицата никак не е близо до апартаментчето, където тя го заведе да се изчукат до пълно затъпяване… поне неговият мозък изглежда е изключил онази вечер.

Часът не беше от най-приемливите за светски визити, но Силк изключи решително холоекрана. Защо да не я свари сънена и неподготвена? Все някой трябваше да му обясни някои простички факти. Нямаше намерение да се отказва.

Извади пълнителя от пистолета, провери го, върна го в оръжието и се качи в паркираната пред сградата триколка.

 

 

21.

 

Курва мръсна!

Гласът в нощта прозвуча, сякаш някой стоеше на крачка зад гърба й, а и думите не бяха никак приятни. Зия се напрегна, плъзна се ловко встрани, за да излезе от обсега на удар с крак, и се обърна, вече заела защитна стойка. Редките улични лампи все пак стигаха, за да огледа околността.

Нямаше никого.

Примигна озадачена. Бавно се завъртя, търсеше онзи, който я наруга.

Пред себе си виждаше втората агенция за возила под наем в това градче — ниска постройка от зелени глазирани тухли, а предната стена беше от стъклени. Прозрачната повърхност на охладеното здание беше запотена от събиращата се влага. Зад плота на гишето вътре седяха двама, но от такова разстояние и през стена… Не би могла да ги чуе в никакъв случай.

Коли и камиони минаваха по улицата, обаче точно в този миг нищо на колела или перки не я доближаваше, нямаше как да е доловила откъслечна реплика от разговор.

Чак на петдесетина метра от нея някакъв мъж се взираше през витрина на магазин. Би трябвало да изкрещи, за да стигне гласът му до нея. А тя не чу вик, по-скоро гневно ръмжене.

Зия вече се чудеше дали е с всичкия си и все пак мръсотията се отнасяше за нея, нямаше съмнение…

Тъпа кучко, виждам, че ме зяпаш. Ох, да знаеш само колко ще съжаляваш, че пречука Лоръл! Ще те издебна, където никой няма да е наблизо, и те разкарвам веднага от тоя свят, хич не ми пука какви идиотски заповеди получих! К’во си мислиш ти, ма — ще се ебаваш с партньорите на Боли и ще ти се размине, а?

Зия пак се обърна към агенцията за коли, цялата трепереше. Ставаше същото като с жената, паднала от влака. Все едно се пренесе в главата на друг човек. И четеше мислите му. Ами, невъзможно е!

А може нещо да се е объркало в собствения й мозък, дали вече не се поддава на психози? Губи връзка с действителността. Простичко казано — полудява.

Само че не се чувстваше смахната.

Разбира се, вероятно никой от лудите не признава безумието си, но точно в момента Зия като че беше на върха на силите си. Ако все пак се окажеше, че е откачила, какво да се прави — ще се остави в ръцете на куку-докторите, дано да й помогнат. Нищо чудно да е страничен ефект от Процедурата, просто са й препекли мозъка с всички тези химии и бактерии.

Но засега не искаше да мисли за подобно бъдеще. Защо да не допусне за миг, че причината за състоянието й е съвсем друга? Да ти се случи веднъж — може и да е илюзия, но втори път… означава, че все пак има разумно обяснение.

Ами ако наистина вече има способността да прониква в съзнанието на друг човек?

Тогава мъжът пред витрината на спортния магазин е Боли, същият, за когото се сети в последния си миг жената във влака. Какво да го прави?

Първо, да спечели време.

Продължи по улицата, сякаш нищо не се е случило. Как да провери? Ако можеше да изправи този тип пред цевта на пистолета си, без да се налага да го очисти, щеше скоро да научи кой е и защо се мъкне след нея. И в случай че името му все пак е Боли, ще направи първата крачка към увереността, че главата й не е безнадеждно прецакана.

Влезе в агенцията и се усмихна на двамата служители. Каквото и да си мислеше онзи навън, засега не стигаше до нея. А тя не успяваше да проникне в съзнанието на чиновниците. Какво ли означаваше това?

— С какво можем да ви бъдем полезни, госпожо?…

— Реландж — представи се тя. Нямаше значение дали тук ще научат истинското й име. — Искам да наема флитер. Да е нещо бързо и малко. Ще го използвам два-три дни и ще го върна направо при вас, щом си свърша работата.

Дребна лъжа, естествено, но ако хрътките й изгубят следите, по-добре да се навъртат наоколо обнадеждени, отколкото да си завират муцуните по места, където е възможно да я открият. Точно така смяташе да постъпи поначало.

— Да видим какво имаме в момента — промърмори жената зад плота.

Зия участваше в процедурата по наемането на возилото само с малка частица от съзнанието си. Докато уреждаше подробностите, тя осъзна изведнъж, че вече не е нужно да отива в Първа стъпка и да рови в миналото на мъжа, който се опита да я заколи. Появи се по-добра възможност.

Имаше подръка Боли.

 

 

Силк откри лесно жилищния комплекс. На главния вход имаше електронна ключалка с карти за достъп, а вратата тип „хармоника“ изглеждаше направена от здрави стоманени сегменти. Сградата беше шестетажна и ако апартаментите вътре бяха от по-малките, сигурно побираше поне двеста бърлоги. Тъкмо започна да умува как ще проникне вътре и видя двойка, излизаща от ниска кола, току-що спряла на паркинга. Жената му се стори прекалено висока и атлетична, истинска древногерманска богиня, мъжът беше малко по-нисък, но с извънредно широки рамене. Носеха вечерни копринени облекла. Силк предположи, че са от по-скъпоплатените умели биячи, връщащи се от работа. Можеха да станат и негов пропуск за зданието, ако си изиграеше ролята прилежно.

Смъкна се от триколката и пресече улицата с премерени крачки, за да стигне до вратата секунда-две след тях. Щом доближи, извади от портфейла си картата, с която отваряше офиса на фирмата.

— Аз вече набрах кода — успокои го якият мъж.

Силк кимна с искрена благодарност.

— Още по-добре, защото моята карта ми върти номера напоследък. Сигурно съм я държал близо до магнит.

Побърза да прибере пластмасовото правоъгълниче, а жената го дари с дружелюбна усмивка.

Спътникът й прокара картата си през четеца и вратата се сгъна. Силк влезе след двамата и спря до терминала за съобщения. Престори се, че набира кода за пощата си.

Щом двойката пое нагоре с един от асансьорите, той тръгна към стълбата. Хилди — или Корин — живееше на третия етаж. Защо да не стопи излишъка от нерви, като изкачи няколко стъпала дотам? Стомахът му се свиваше, а червата му се гърчеха като ядосани змии. Как да не се плаши, щом реши да се прави на голяма работа с хора, които убиваха, без да се замислят? Когато видя Зия в действие на Земята, не му се струваше притеснена. По хладнокръвие приличаше на контейнер с течен азот, колкото и напечено да ставаше около нея. Дали и тя е треперила някога като него? Може ли човек изобщо да свикне с това?

Затова пък се чувстваше по-жив отвсякога. Дори след няколко минути да е изстиващ труп, точно в тази секунда възприемаше всичко около себе си почти свръхестествено ясно и отчетливо. Сякаш въздухът се бе превърнал незабелязано в мощна психеделична дрога и изостряше вниманието му с всяко вдишване. Неговата частичка от вселената май беше съставена в момента от кристал, режеща тел и амфетаминови приливи. Силк се усещаше настръхнал, ловък и незнайно защо — можещ. Зия непременно щеше да го скъса от подигравки, ако знаеше. Но как му се искаше и тя да е тук сега…

На третия етаж беше тихо. Силк се прокрадна безшумно по застлания с дебела пътека коридор до вратата с номер 315.

А сега? Не се беше замислил какво да предприеме, щом стигне дотук. Вярно, изхитри се достатъчно, за да проникне в сградата, но как ще влезе в самия апартамент? Доколкото виждаше, ключалката беше комбинирана — гласов код и отпечатъци. Вероятно Хилди-Корин бе програмирала и ретиналната структура на най-честите и желани гости, само че Силк не беше един от тях.

Поклати глава, щом си представи как натиска бутона на разговорната уредба:

„Ей, Хилди, минавах наблизо и реших да те видя как си.“

А тя отвръща:

„Много се радвам, жребецо от Земята, но откъде научи, че живея тук под друго име, а?“

Остане ли да стърчи в коридора с надеждата тя да излезе по някое време, скоро ще го забележат, ще повикат ченгетата или охраната и ще го придърпат в управлението за хулиганство — най-малко. И как ще обясни присъствието си?

Не му се вярваше да има полза и от грубата сила. Вратата като че беше дебела плоча дензопласт и му се струваше по-вероятно да потроши себе си при блъскането.

Шибано положение. Как да влезе?

Тръгна небрежно по коридора, оглеждаше се за нещо, което да му подскаже нужния трик. И когато надникна в пералнята с ултразвукови машини и евтини нагреватели, осени го вдъхновението.

Някой беше оставил дрехи за сушене. Толкова по-зле за него. Силк намери кош за боклук и измъкна купчина изхвърлени хартии. Натъпка ги в една от сушилните, опъна върху топката палатка от дрехите — памук, акрил и синтокоприна, значи щяха да се разгорят лесно. Отдавна бе зарязал пушенето, макар много хора да посягаха към денатурирания тютюн и леките дроги, но по навик носеше в джоба си запалка с формата на комкарта. Запали хартията, погледа зелените от мастилата пламъчета и се махна от пералнята. Очакваше количеството дим и въглероден двуокис да стигне, за да се включи противопожарната система. И не вярваше огънят да се изтръгне от металния корпус на сушилнята, предназначен да издържа на нагряване. Само на пет метра оттам, до вратата, беше закачен пожарогасител. Все ще се намери храбрец да се справи със стихията. Но дотогава във всяка бърлога поне на този етаж, вероятно и навсякъде, ще се е вдигнал шум — сирена, алармено бръмчило или още Бог знае какво. Обитателите на сградата едва ли страдат от липса на инстинкт за самосъхранение. Ще надникнат в коридора да видят какво става.

Силк подмина апартамента на Хилди и застана на десет метра от вратата. Обърна се с лице към пералнята. След секунди видя първите струйки дим.

Алармата се задейства. Беше стържещ ушите звук, какъвто сигурно би издал много запечен робот-исполин, напъващ се да си облекчи червата.

Някои от хората на етажа явно спяха леко. Врати се прибраха в стените, пред и зад Силк се разнесоха сърдити гласове:

— Какво има, по дяволите?

— Пак ли ония тъпи хлапета си играят с алармата?

Той реши да разбърника с пръчка мравуняка:

— Като гледам, някоя от сушилните се е прецакала.

— Дрехите ми! — ревна невъздържано шкембест мъж, бос и по пижама.

Затропа тежко към пералнята. Последваха го още двама-трима. Силк се престори, че тръгва с тях, но всъщност само доближи целта.

Точно тогава вратата се отвори и Хилди се показа в коридора с гръб към него.

Силк извади пистолета и го прикри с якето. Никой наоколо не се разкрещя, значи не забелязаха. Плъзна се покрай стената към Хилди. Покриваше я само прозрачна червена нощница и при други обстоятелства щеше да обърне повече внимание на тялото й. Сега отбеляза доволен, че тя не държи оръжие.

Доближи я на една протегната ръка и каза тихо:

— Добър вечер, скъпа. Защо не ме поканиш вътре за една приятна и дълга раздумка?

Тя трепна и се извърна уплашено към него. Силк поотмести якето, за да се покаже цевта на пистолета.

— Мамка му… — процеди тя, щом видя кой е пред нея.

— Не си много вежлива, миличка.

Влязоха в апартамента.

 

 

— Кой те нае да се бъзикаш с мен?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш, и още как! Или ще взема да ти боцна една стреличка, за да си направя кефа.

— И какво като ме зашеметиш? — вдигна рамене жената.

— Знам, че помниш какво оръжие ми продаде. Но докато се въргаляш в несвяст, може да ми хрумне, че е по-добре да те метна през прозореца или направо да те удуша.

— Хайде де! Ще ме пречукаш само защото съм те държала под око?

— Как извъртя номера в магазина?

Тя се ухили. Силк приказваше, а не стреляше. Личеше, че Хилди вече се надява да се измъкне със сладки лафове, да го надхитри. Отпусна се на дивана и поразтвори коленете си.

„Стига, за Бога, не съм чак такъв идиот!“

В този миг досадното гласче пак се обади в главата му:

„Да, ама не много отдавна се показа точно такъв, готин. Грешката й е съвсем разбираема.“

— Лесно беше — подхвана жената. — Проследих те до магазина. И докато ти зяпаше с отворена уста пушкалата, показах си служебната карта на управителя и му казах, че искам да стана продавачка за няколко минути. Човекът се оказа сговорчив.

— И защо ти е угодил толкова лесно, ако си обикновен частен копой?

Тя се усети, че не беше измислила историйката си докрай. Опита се да замаже гафа:

— Заради парите, естествено. Прехвърлих тлъста сумичка в сметката му. Просто и лесно.

— Не ми се вярва. Защо ли си мисля, че е склонил веднага, защото си го убедила, че се занимаваш с нещо друго? Може би си се представила за държавно ченге. Хилди, я да ти разгледам портмонето, бива ли? Или да те наричам Корин?

— Ще ти го донеса — съгласи се тя прекалено бързо.

— О, не. Само ще ми покажеш къде си го оставила и аз ще го взема.

Тя кимна покорно.

— В панталона ми е. Оставих го в спалнята.

— След теб, моля. Едно необмислено движение и ще поспиш малко, а после ще се събудиш с ужасно главоболие. Говоря ти от личен опит.

— Шпионин от Земята си, нали?

— Как ти хрумна такава нелепост?

— Твърде печен си, за да си онзи, на който се преструваш. Премахна Ампъл, откри мен. Никой лъжльо във фирма за дърводобив нямаше да се справи.

Силк едва не прихна от нейната наивност. Нали инфопаяците се занимават с данни? Иначе не би я открил. А с рижия си бе разчистил сметките някой друг, но ако тя искаше да го смята за по-опасен, отколкото е, нямаше нищо против. Може би това ще я възпре да не прави глупости.

Отново не позна.

Жената му посочи метнатия върху един стол панталон. Той бръкна в задния джоб с лявата си ръка, насочил с дясната пистолета към нея. Отклони вниманието си само за частица от секундата, когато напипа синлоновото портмоне, но това стигна, за да успее Хилди да профучи край него.

— Спри!

Преди да стреля, тя се метна през вратата и се скри от погледа му.

Силк се втурна след нея. Видя я да пляска с длан по бутона за отваряне. Прицели се в средата на гърба й и натисна спусъка, но тя вече се смъкваше и стреличката звънна в плъзгащата се врата. Той веднага наведе цевта, само че беше свикнал да държи оръжието с двете си ръце и навикът го подведе — портмонето му пречеше. Докато поправи грешката си, Хилди изпълзя пъргаво в коридора.

— Ама че говна! — възкликна той неволно.

Е, нямаше да му се измъкне в дългия коридор. Надяваше се, че хората са угасили дрехите в сушилнята и са се върнали по леглата си.

Подаде се предпазливо през вратата.

Хилди вече тичаше бясно към стълбата. Насочи пистолета към нея…

Тя писна ужасено и отскочи към стената, Силк видя трима мъже в края на коридора. Зърна ги само за миг — бяха млади, облечени в обикновени сиви гащеризони и носеха пистолети.

Жената понечи да се обърне.

Тримата започнаха да стрелят по нея. Силк гледаше като на забавен запис как куршумите се забиват в тялото й. Пет, шест, може би десетина. Хвърчаха парченца плът, изригваха гейзерчета кръв.

Куршум одраска стената до главата му.

Може би случайност. Не знаеше дали искат да му видят сметката и на него. Но и от отплеснал се куршум щеше да си е все тъй мъртъв. Дали да не се шмугне обратно в апартамента? Някакво спотаило се в малкия му мозък земноводно изсъска и поклати глава. „Не! Опасност! Бягай!“

Съветът му се стори много подходящ. Но как да избяга от парчета метал, летящи с няколкостотин метра в секунда?

Пистолетът му беше насочен към мъжете.

Започна да натиска трескаво спусъка, завъртайки цевта, за да обхване цялата ширина на коридора. „Пукай и се моли да улучиш“ не беше най-добрият подход в стрелбата, но стана късно да премисля.

Първият се свлече. Падна и вторият. Последният се хвърли в плонж през някаква отворена врата и изчезна.

Силк не знаеше уцели ли изобщо някого, но стреличките в пълнителя свършиха, а коридорът опустя. Затича се.

Когато измина половината разстояние до стълбата, Хилди млъкна.