Стив Пери
Дрогата на вечността (3)

2.

Бюрото по връзки с обществеността на „Дървесина и хартии — Южен остров“ се помещаваше в три стаи, сврени сред още трийсетина подобни офиси. В приемната имаше две-три кресла и малка биопатична система с явно ограничени възможности, програмирана за приказки с посетители. Гласовият модул на компютъра отдавна плачеше за пренастройване. Звучеше като жена, оставила водата пусната в банята и бързаща да се отърве от влезлия тъпанар, за да отскочи и да врътне кранчето. Посрещна Силк с картечен откос:

— Господине-моля-почакайте-господин-Грасо-ще-ви-приеме-след-малко.

Силк поседя три минути в креслото, преди биопатът да го упъти през отсрещната врата към кабинета на шефа.

Средната стая приютяваше малко по-мощна машинка наред с принтери и други електронни джунджурии, каквито се срещат във всеки малък офис по която и да е планета. Но и този биопат едва ли можеше дори да доближи изкуствения интелект, с който Силк бе работил всеки ден в Хана, на остров Мауи. Зачуди се на кого ли помага сега Кухоглавката. Биваше си я въпреки киселото й чувство за хумор.

Пред холопрожекционната система седеше малко по-млад от него мъж и май се мъчеше с интерактивна организационна програма — кой постъпил вчера, кой пукнал миналата седмица, кого потупали по рамото, ей такива ми ти глупотевини.

Кабинетът се оказа по-просторен от другите две стаи, събрани заедно, и в него господстваше чудовищно бюро от тъмно дърво, полирано до копринен блясък. На стените висяха три картини, рисувани с маслени или акрилни бои. А зад бюрото изобилната плът на дебелак направо преливаше от огромното кресло. На тегло с него не можеше да се мери и шампион по сумо — сигурно беше някъде към двеста и петдесет. Пред бюрото се мъдреше нисък дървен стол и презреният посетител трябваше да гледа домакина от долу на горе.

Значи планината от плът беше господин Грасо — директорът, макар да нямаше никаква табела или надпис на вратата. За срещата Силк се беше пременил в новия син гащеризон, който му купи Зия.

— Здравейте. Седнете, моля.

Силк се настани на стола и се загледа в смръщеното тлъсто лице.

Дебелакът протегна ръка като мутирала морска звезда-албинос и докосна бутон. Включи се вграден в бюрото холоекран, светнаха лични данни и се проточиха половин метър във въздуха. Силк виждаше наопаки думите и изображенията, но отдавна бе свикнал да чете и така, при това бързо. Грасо се взираше в личната му презентация. Посоченото в нея беше горе-долу вярно, макар че никой на Нова Земя нямаше как да провери. Едва ли от планетата-майка щяха да потвърдят или опровергаят нещо за човек, издирван за държавна измяна наред с още какви ли не престъпления.

— Искате да работите при нас като отговорник за връзките с обществеността.

— Да.

Силк си позволи кратка усмивка. Тук не наричаха спецовете по залъгването на баламите „инфопаяци“, но работата беше подобна. На Земята само мисълта да кандидатства за тъпия пост в такава нищожна фирмичка щеше да го засрами. Там пресукваше нишките на истината за поделението на транспортната корпорация в Мауи и дори да умираше от глад, нямаше да се навре в такава глуха линия.

Но всичко онова остана в миналото му, в предишния живот.

Купчината мазнини, която тъй и не пожела да му се представи, махна небрежно към холообраза. А Силк се вторачи като омагьосан в подпухналата ръка — изглеждаше не като човешки крайник, а като някакъв тумор, изскочил през сиво-зеленикавия ръкав от еластична тъкан. Такъв дебелак не би трябвало да носи дрехи от флексит. Напомняше за мазна наденичка, готова да се пръсне в микровълновка.

— Веднага ще ви заявя откровено, че не ми допадат хората от Земята — тежко подхвана тлъстият мъж. — Не харесвам нищо, свързано с онази планета. Разбира се, ние — жителите на Нова Земя, сме цивилизовани и не допускаме дискриминация по пол, раса или планетен произход. Естествено, съгласих се да говоря с вас. Човек няма никаква вина за това къде се е родил.

Дори иззад бюрото дъхът му смърдеше на престояла мента.

— Е, където и да се роди човек, може да се махне, нали? — подсказа кротко Силк.

Премълчаната част от изречението би трябвало да е ясна за всекиго, особено ако се занимава със залъгването на баламите: „Да, нека Земята е ужасна дупка, но аз съм тук, напуснах.“

— Да ви кажа направо, господин Силк, не мисля, че сте подходящ за тази работа. Не защото сте от Земята, просто сте… ами… прекалено добре подготвен.

Дебелата ръка отново махна към холообраза, а сред гънките по лицето зейна цепнатина, която май беше усмивка. Страхотно… Поредният лицемерен шовинист от Земя-2.

А Силк искаше тази работа. Отчаяно се нуждаеше от нея. Не заради парите. Социалната помощ покриваше всичките му нужди, а и живееше при Зия. Едва от половин година беше в този свят. Кредитните му линии изобщо не доближаваха лимита. Всъщност тук милостинята от правителството позволяваше да си живее почти толкова нашироко, колкото и на Земята. В новите светове всичко беше несравнимо по-евтино.

Но както навсякъде, и на Земя-2 човекът, примирил се със социалната помощ, в очите на околните не ставаше за нищо. Съкращението ПСП за официалния термин „правителствена социална програма“ в разговорите се разшифроваше като „подаяния за скапани пухльовци“. Стремеше се към независимостта, а щяха да му я дадат само стандартите, припечелени с труд. И най-противната работа беше за предпочитане в сравнение с безкрайното прахосване на време в разни курсове или пред холоекрана.

А вече се досещаше, че не му провървя, и ако беше на Земята, щеше да се вдигне и да излезе без нито дума повече. Прасето насреща никак не се омайваше от факта, че Силк може да бъде полезен за фирмата, без дори да си напъне мозъчните клетки. Опитът вече му подсказваше, че мнозина на Земя-2 са като този Грасо. Само да споменеш откъде си и стават нетърпими. „Земянин, а?“ И кисело-снизходителна усмивчица, все едно си помияр, току-що изсрал се на любимия им килим.

Мъжът в стаята с машините надникна в кабинета.

— Господин Грасо, обаждане за вас.

Тлъстият мъж видимо се подразни. Мускулчетата по челюстите разлюляха мазните гънки — същински глетчер, от който ей сега ще се откъсне айсберг.

— Разговарям с кандидат за свободното място. Наредих на биопата да поеме обажданията.

— Съжалявам за безпокойството, но е по вашата лична линия…

— О, тъй ли било… Извинете ме за момент, господин Силк.

Дебелакът пъхна миниатюрна слушалка в лявото си ухо, за да не се чува какво говори другият.

— Слушам ви.

Силк се озърна към мъжа на вратата. Беше истински великан, поне с една педя по-висок от него. Онзи се вторачи многозначително в него, намигна, кимна и излезе.

Не му оставаше друго, освен да се преструва, че не обръща внимание на приказките на Грасо.

— Разбирам. Но… естествено, не съм искал… Не бива да се съмнявате, че съм отговорен гражданин! Да, да, ясно.

Бялото като брашно лице пребледня още повече. Очевидно нечия твърде силна ръка подръпваше повода на Грасо. Дебелакът примигваше начесто и кимаше усърдно.

— Да, да, разбирам! Никакъв проблем няма, уверявам ви! Благодаря.

Силк се зазяпа в холограмата на водопад, чиято струя падаше отвисоко в пенлив вир. Престори се, че не забеляза края на разговора. Последва миг на мълчание, преди тлъстият мъж да се обърне към него.

— Ах, господин Силк, напрежението в работата ми идва множко напоследък. Боя се, че изрекох прибързани слова относно назначаването ви.

И пак страшничката гримаса, заместваща усмивка.

Силк се смяташе за кадърен инфопаяк и веднага познаваше, ако някой се опита да го забълбуква. Грасо извърташе. Само преди минута се канеше да му посочи изхода от този офис. Сега пък изглеждаше, че сериозно обмисля дали да не го вземе във фирмата. Защо ли?

И кой се обади?

— Човек с вашия опит във връзките с обществеността може да допринесе много за преуспяването на фирмата. Няма други кандидати с вашите способности. Кога можете да постъпите при нас?

 

 

Зия стоеше пред голямото огледало и се взираше придирчиво в отражението си. Откакто се върна на Земя-2, не пропускаше тренировка и поддържаше теглото си под 60 килограма. Не изглеждаше кльощава, макар да беше височка. Гърдите малко натежаваха на иначе много стройното й тяло, но докторите на сигурността я преправиха с бърникане в хормоните, за да е по-съблазнителна. Чудесната руса коса си беше такава по рождение. Позавъртя се и се вдигна на пръсти, за да огледа краката си. Да, имаше вид на атлетка, но не и с грубо изпъкващи мускули.

Вратата се отвори и влезе лекарят, понесъл малък плосък компютър. Кимна на пациентката и посочи масата насред стаята.

Зия послушно прекрачи натам, без да се смущава от голотата си. Пред толкова лекари се бе събличала през годините, че свикна. Стрелна с поглед мъжа, за да види дали се е натопорчил и зяпа ли циците й, но и да беше така, не му личеше.

Той включи устройствата в масата. За миг през тялото на Зия минаха ултразвук и рентгенови лъчи, за да захранят с данни компютъра. Резултатите светнаха на екранчето само след секунда. Лекарят ги прочете и кимна. Беше от по-възрастните, с оредяваща кестенява коса и наченки на коремче.

— Всичко е в границите на нормалното. Някакви оплаквания?

— Нямам.

— Необичайни симптоми?

— Никакви.

— Чудесно. Приключихме. Ще въведа данните в архива. Годна сте за работа през следващите шест месеца.

— Благодарско, док.

— Можете да се облечете.

Обърна й гръб и тръгна към вратата, която се плъзна встрани и в стаята влезе Минток. Лекарят го подмина безмълвно и Зия се досети, че тези двамата не се понасят. Хм… Ще трябва да порови в историйката. Току-виж, излязло нещо ценно. Добрият агент не пропуска нито една потенциално изгодна дреболия.

Смъкна се от масата и застана с лице към прекия си началник. Едър мъжага с могъщи рамене и тяло на щангист, с много дебели китки, къса остра черна коса и сключени над носа вежди. Зия знаеше от личен опит, че навсякъде е обрасъл с гъсти косми. Носеше черна копринена наметка върху също черния си флекситов гащеризон и още по-зловещо черни ботуши от кожа на змиорка. Непременно бе затъкнал своя лек карбопластов 6-милиметров „Олюм“ в кобура на кръста си. Миришеше на борови иглички от депилатора. Бореше се с четината по бузите си два пъти дневно.

— Какво има? — попита го, пресягайки се към дрехите си.

— Какво ли? Аз трябва да те попитам, Реландж. Какво си мислиш, че правиш, като караш секретарката на шефа да се обажда в задръстена фирмичка, за да намери работа на твоето гадже?

Зия намъкна бикините си, нагласи по-удобно еластичния плат и взе сутиена.

— Напълно подходящ е за мястото, а иска да се занимава с нещо.

— Ама е земянин…

— Който ми помогна да запуша завинаги устата на Спаклър и между другото няколко пъти ми спаси живота. Длъжница съм му. А пък „Снези“ дължи услуги на мен. Това е.

— Въпреки това си остава земянин. Нима се доверяваш на този смешник?!

— Колкото и на теб, Тейв — усмихна му се тя сладичко, докато обуваше пола-панталона си от синлин.

Минток стисна зъби.

— Ами ние? — изсъска ядно.

— „Ние“ ли? Че какво ме свързва с теб? Просто се изчукахме няколко пъти.

— Харесваше ти.

— Вярно. Е, и?

— Твоят галеник да няма случайно крилца на чепа? Или ти угажда с перверзии, както са свикнали всички изроди от Земята? По цял ден ли главата му е между краката ти?

— Не ти влиза в работата, комодор Минток.

— Зия, да се хванем ли на бас, че скоро ще ти писне от него? И ще поискаш каквото само аз мога да ти дам.

— Зарежи това — посъветва го тя мило. — Не беше зле, но вече е минало.

Минток се постара да не покаже злобата си, но Зия го познаваше добре — този тип не обичаше да губи и да му отказват.

— Твоето земянче да си отваря очите на четири, още не е свикнало с нашите нрави. Ами ако го блъсне камион или някой бабаит му извие врата заради няколко жалки стандарта?…

Усмивката на Зия вече сияеше.

— Помниш ли Стано?

Лицето на Минток пламна от гняв и изненада.

Стано беше тъпо яко животно от рядко заселената пустош. Много се кефеше да мачка хората, но предпочиташе да не се разправя със закона, затова постъпи в Сигурността. Стигна до полеви агент втора степен и му дадоха да разбере, че това му е таванът. Всички знаеха, че е с душа на бандит, службата обаче имаше нужда и от дебелокожи биячи, пък и понякога го използваха за потайно отърваване от неудобни трупове. Стано тежеше поне петнайсетина килограма повече от Минток и беше значително по-едър.

И това говедо си въобрази, че иска Зия. Досаждаше й навсякъде и непрекъснато, изобщо не проумяваше защо тя все му казва „не“. Все пак след около два месеца си наби в кухата глава, че й е станал крайно неприятен. Тогава се разлюти.

Една вечер я причака до дома й. Не пропусна да се изфука със зверската си мощ.

„Слушай сега, мърло, или си отваряш краката, или те спуквам от бой.“

„Добре, каквото искаш, ще го имаш.“

Когато той най-сетне се умори да се празни в нея, Зия му масажираше гърба и го убеждаваше, че е чудесен тъпкач, страхотен мъжага, изобщо — връх. Подлъган от изтощението и нежните й грижи, Стано се унесе с усмивка на уста в блажен сън. Несъмнено смяташе да продължи приятните занимания, щом се събуди.

Два дни по-късно един боклукчия откри гол овъглен труп на мъж в контейнер за отпадъци, някъде из района на складовете в южната част на Бийгъл. Вратът му бе пречупен, тялото — полято с високооктанов бензин и подпалено. При аутопсията съдебните лекари установиха, че жертвата трябва да е била в съзнание по време на подпалването, но парализирана от врата надолу. Значи нещастникът не е могъл да помръдне, но е усещал как се препича.

Не откриха почти нищо друго, освен следи от урина в устната кухина. Спецовете по компютърни възстановки на престъпления стигнаха до следните дълбокомислени изводи:

а) някой е счупил гръбнака на мъжа в областта на шийните прешлени;

б) изпикал се е в устата му;

в) подпалил го е.

По зъбите установиха, че жертвата е Тедай Стано, оперативен агент втора степен от Службата за сигурност на Нова Земя.

Възложиха разследването на местните ченгета, които поровиха в случая без особено усърдие. Накрая го зарязаха, защото мразеха безплодното бъхтене. И без това никой не си падаше по Стано. Хора като него винаги бяха в изобилие и бързо прежалиха загубата. Официалното заключение гласеше, че Стано е бил убит при опит да бъде ограбен. Разбира се, никой от колегите му в „Снези“ не повярва и за миг. Кой идиот би дръзнал да си мери силите с гиганта? Беше як почти колкото горила и винаги носеше пистолет в кобур под лявата си мишница. А и всички криминални знаеха с какво се занимава. В Бийгъл живееха не повече от двеста хиляди души. Някои агенти предпочетоха версията, че човек, който е загубил загадъчно и наскоро чичо, брат или баща, просто си е уредил сметките със Стано. Земя-2 гъмжеше от корави мъже и жени, които нямаха навика да прощават. А и кой уличен грабител, посегнал заради евтин пръстен или кредитен куб, би се изпикал в устата му? Освен това къде са изчезнали дрехите и оръжието?

Неразкритият случай щеше да си кисне в архивите, освен ако убиецът изведнъж бъде обзет от мания за чистосърдечни признания.

Никому дори не хрумна да разпита Зия за смъртта на Стано. Внимаваха дори да не намекнат пред нея, че тя може би знае нещичко. Неколцина бяха чували как тя предупреди неведнъж нахалника да стои настрана от нея. И все пак хората си правеха разни догадки. Вярваха по инстинкт в онова, пред което логиката вдигаше рамене. Само дни след намирането на трупа из „Снези“ плъзна мълвата, че ако си държиш на здравето, по-добре да не се ебаваш със Зия Реландж…

Тя се ухили на Минток, който си прибра с усилие увисналото чене.

Началникът й се завъртя на пети и изфуча от стаята.

Усмивката не изчезна от лицето й, по-скоро заради несъмнено насочените към нея камери, а не защото й беше весело. Минток не беше глупак. Колкото и да кипеше от явната заплаха, отсега нататък щеше да помни, че случи ли се нещо лошо на Силк, Зия веднага ще му вдигне мерника.

Тя също не обичаше да я заплашват.

Облече си блузата и се среса. Косата й порасна доста след безмилостното фъкане на Земята, но още не можеше да я връзва на опашка, както предпочиташе. След четвърт час започваше тренировката и щеше да стигне дори пеша до школата, ако побърза. Не биваше да закъснява. Танито беше избухлива и искаше от учениците си да идват навреме. Знаеше се, че е поваляла в безсъзнание виновниците за забавяне на тренировката.

Зия не се стряскаше нито от силата, нито от оръжието на Минток. Танито обаче я научи на много неща за ръкопашните схватки и Зия се отнасяше към възрастната жена с искрено страхопочитание. Би предпочела да се разправя с глутница диви кучета, отколкото с учителката си. Пред нея Минток беше обикновен дърдорко.

Излезе забързано от медицинския комплекс.