Стив Пери
Дрогата на вечността (6)

5.

Зия си каза, че влизането в биомедицинския център е истински нагледен урок по мерки за сигурност. Самото здание изглеждаше неуязвимо — масивно, с бронирани врати в карбонексови рамки, стени от гладък синтетичен камък, вероятно с гъсто преплетени стоманени пръти в тях. Никакви прозорци до третия етаж, а нагоре май бяха с дурафлекс или уплътнен кристал, издържащ на свръхскоростен куршум, дори на пряко попадение с реактивен снаряд.

Двамата копои на входа прегледаха внимателно документите й, макар че компютърът ги беше прочел със скенера и я откри в списъка на лицата с достъп до комплекса. Взеха й пистолета — 6-милиметров „Джобен сокол“ — и й дадоха бележка вместо него. Тя не пропусна да огледа оръжията им — 10-милиметрови „Мортън“, явно с експлозивни куршуми. Имаха петнайсетзарядни пълнители, макар един точен изстрел да стигаше, за да пръсне човек с лична броня. Мъжът и жената изглеждаха пращящи от здраве и бдителни. Тук явно не разчитаха на мускули под наем, а използваха само обучени професионалисти.

В асансьора я съпроводи трети копой, също въоръжен.

Късият коридор на четвъртия етаж свършваше пред прозрачна кабина, където седеше още един от тукашните стражи — зад дебела прозрачна плоча. Зия я чукна леко с юмрук и по почти металния звън позна уплътнен кристал. Този страж отново й провери документите, преди да я пусне вътре. Очевидно случаен човек не можеше да проникне в комплекса. Тя подозираше, че ако някой се опита да пробие с груба сила, множество щурмови групи изневиделица ще се притекат на помощ на четиримата пазачи. Голяма тайна — големи грижи, нали така?

Нисичка жена с бели дрехи на лекар я чакаше зад кабината.

— Зия Реландж, аз съм доктор Марад. Ще се грижа за вас по време на Процедурата.

— Здравейте, доктор Марад.

— Оттук, моля.

Жената беше достатъчно симпатична, макар и малко предвзета, но на Зия всъщност не й пукаше. Щом ще я тъпчат с потенциално смъртоносни химикали и хормони, да не говорим пък за мутагените, предпочиташе надутите спецове пред милите церемониалмайстори. Е, предполагаше се Процедурата да е най-секретното нещо на Нова Земя, но вече бе чувала какви ли не слухове. Според мълвата страничните ефекти се простираха от лека треска и обща отпадналост до агония с гърчове и пяна на устата. Не се случвало често, но дори вероятността да беше едно на сто хиляди, потърпевшият едва ли би се почувствал по-добре от това.

Неведнъж си рискуваше кожата при несравнимо по-лоши шансове, затова не се тревожеше прекалено. Да лежиш на масата и друг да дирижира оркестъра обаче не е като да си плюеш на петите или да измъкнеш пистолета, за да се разправиш с противника.

Влязоха в операционна зала, където щъкаха още пет-шест души в бяло под твърде ярките лампи. Зия се взря и разпозна в единия светилник поляризиран ултравиолетов излъчвател за изтребване на микроби.

— Трябва ли да се съблека?

— Не, само легнете на масата. Ще инжектираме през лявата ви югуларна вена, затова си смъкнете малко яката.

Тя седна на меката тапицирана маса и си вдигна краката. Усмихнат мъж напръска шията й с нещо леденостудено и с кисела миризма. Друг прибута стойка с прозрачна пластмасова тубичка, от която висеше дълго маркуче с куха игла. На етикета ясно личеше знакът за радиоактивна опасност, а иглата вдъхваше страх с размерите си — същинска хромирана сламка за коктейли с косо отрязан връх и найлоново покритие с надпис „Стерилно“. Ама че успокояващи гледки…

Марад я доближи, вече нахлузила хирургически ръкавици. Докосна шията й с остър инструмент.

— Усетихте ли?

— Само лек натиск.

— Болка?

— Никаква.

— А сега?

— Абсолютно нищо.

— Чудесно. Напръскахме кожата около вената с обезболяващ и антисептичен препарат. Сега ще вкарам иглата във вената — вътре има сонда, — после ще я извадя и ще оставя само сондата. Преливането ще отнеме двадесет и две минути. Можете да седнете, но не бива да слизате от масата. Ако искате, ще ви донесем списания или ще ви пуснем музика.

— Не, благодаря.

Зия имаше намерение да проследи всичко, за да си внуши, че донякъде направлява и тя събитията.

— Масата е със сензори и Карл ще наблюдава през цялото време телеметрично показателите ви. — Марад посочи висок кестеняв мъж, чиито релефни мускули сякаш всеки миг щяха да пръснат престилката му. — Получаваме данни за пулса, дишането, работата на сърцето, мускулния тонус и дори обща томоскопия на мозъка, но усетите ли каквото и да е неразположение или необичаен симптом, кажете ни веднага.

— Разбира се.

Лекарката се наведе над нея. Зея подуши парфюма й — лек полъх на мускус и ароматна трева, също и миризмата на чисто от дрехите й. Напомни й дните за пране, когато беше момиченце и животът си оставаше простичък и ясен, макар и твърде труден.

След минута Марад се дръпна.

— Сондата вкарана. Пускайте.

— Отброяване на времето — добави някой.

Зия усети нещо студено да нахлува в нея и го каза.

— Нормално е.

— Голям опит ли натрупахте вече?

— Агент Реландж, знаете, че ми е забранено да споделям такива данни.

Спогледаха се усмихнато.

— Изпитвам лека еуфория. Сякаш ей сега ще литна.

— И това сме чували вече. Не е проблем.

— Чували сте… — повтори нехайно Зия.

— Да, не мога да съдя по личен опит.

Аха, значи ръководителката на екипа, осъществяващ Процедурата, още не е получила благината. Дали засега не е заслужила или й е известно нещо, което я кара да страни от съблазънта? Твърде интересен въпрос, но Зия дори не си направи труда да го зададе. Не само би прозвучало като неуместно любопитство, а и като крайна липса на възпитание. Все едно да обсъждаш купона с някого, дето не е бил поканен.

Времето минаваше бързо. Медиците понякога се раздвижваха, но, общо взето, повече седяха и наблюдаваха нея или приборите си.

— След десет секунди — обади се представеният й като Карл. — Девет… осем… седем…

Марад доближи масата, без да се помайва. Щом чу „нула“, защипа маркучето и ловко извади сондата. Друга жена пристъпи до нея и притисна към раничката превръзка от изкуствена плът. Чу се лекото бръмчене на електрониката вътре и превръзката се прилепи херметично към кожата й.

— Свършихме ли?

— Почти. Трябва да изпиете това.

Марад й подаде еднократна чаша с кафеникава течност на дъното. Зия я изгълта наведнъж, но успя да долови соления и леко горчив вкус.

— Хм, някак ми е познато. Почти като…

Спря се навреме, за да не каже „сперма“. Нямаше нужда. Марад се ухили до уши. Явно и това бе чувала неведнъж.

— Добре, сега да поседим в една от стаите за почивка, да не би да изпаднете в анафилактичен шок, макар да не очаквам такива неблагоприятни последици. После ще се приберете вкъщи и ще се видим отново след шест дни.

Зия кимна. Цялата Процедура изискваше само четири посещения в комплекса — по-малко от месец. Направо невероятно. Вярно, беше и неимоверно скъпа. Ако бяха поискали да си я плаща сама, щяха да я ръснат с поне половин милион стандарта. Но благодарното правителство й я даряваше безплатно. Заслужи си допълнителните векове живот, като се погрижи тайната да не попадне във възможно най-неподходящите ръце.

Е, такова твърдение щеше да е мъничко насилие над истината. Несъмнено на Земята някои вече подозираха, дори знаеха това-онова. Бившата скъпа на Силк се бе досетила, но тя беше мъртва. Знаеше и онзи як мъжага, който ги гонеше по половината планета. И той вече не беше между живите. Бягството на Спаклър създаде ужасни главоболия на всички тузари тук, но с неговото потъване в небитието изчезна и най-сериозната заплаха. А онези нека си подозират, важното е, че нищо не могат да докажат, а още по-приятното — че нямат никакви неоспорими факти за Процедурата, за да я възпроизведат. Нова Земя натри носа на планетата-майка, докопа се до разковничето на живота… или поне до най-съществената му част. И проклетите земяни нищо не можеха да направят, ако ще да се пукат от яд.

Седеше си в стаичката и на всеки пет минути някой надничаше да се осведоми за състоянието й. Иначе я оставиха на мира. Представяше си как в тялото й вече стават всякакви чудеса. Химия, хормони, цели колонии вирусно инфектирани и леко радиоактивни бактерии, рекомбиниран генетичен материал и още какви ли не незнайни бълвочи. Може би току-що направи първата от четирите крачки към вечния живот. И може би след време всички ще получат достъп до вълшебството, но засега Зия беше сред малцината избрани. Най-великата награда…

А не усещаше нищо особено.

 

 

Ако работата не беше толкова лесна, Силк сигурно щеше да се забавлява. Но сега седеше начумерен пред доста схватливия биопат и си повтаряше, че с това би се оправил и в полудрямка или тежко друсан.

Вярно, компютърът не се отличаваше с авангардния хард и софт на Кухоглавката, оставяше и за него нещо от черната работа. А основната машина на компанията не се опитваше да изглежда като любимата ти баба и да те поучава всеки път, когато истината трябва да се върже на морски възел. Все беше някаква утеха. Но самата работа го побъркваше от досада. Почти девствен свят с малко над милион жители. Повечето хора имаха широките души на първопроходци и дори да се напъваше нарочно, компанията нямаше как да ги подразни сериозно. Искаш да изкорениш петдесетина хиляди декара и да си засадиш скромни нивички с индийско конопче? Майната му, нали гората си е твоя, и то насред дивата пустош, кой ще си пъха носа? Като не се набиваш на очи, разминава ти се. Ще си строиш фабричка за хартия, дето едва се вмества в нормите за замърсяване и тресе околността с гнусен шум? Ами давай, хората имат нужда от работа. Из пущинака има двайсетина градчета, които веднага ще се хванат гуша за гуша, за да изкопчат привилегията фабриката да е наблизо. Ще те поканят да я вдигнеш насред площада, ако поискаш.

Или… я да ударим брадвата на най-голямото местно подобие на смърч — стометровото шагаро, да изтръгнем самото коренище от земята и да превърнем тези хиляди израстъци в мека хартия за задници. Ами не виждам защо да не го направим. Да де, май се събират десетина еколози на цялата планета, които ще пращат гневни факсове до холоновините и другите медии, но обръща ли им някой внимание? Господи, сбъднатата мечта на инфопаяка! Или кошмар наяве — зависи какво очакваш от заниманията, с които си изкарваш хляба.

Все пак си запълваше времето, пък и се сдобиваше с независимостта на собствените доходи. Само това имаше значение.

— На линията е Брайън Скрибмасино от „Дейли факс“ — съобщи компютърът.

Мъжки безизразен глас без следа от хумор.

— И ме търси във връзка със?…

— С мъжа, обвинен за миниране на дърветата в плантацията на Южния остров.

— Пусни ми файла.

Силк се облегна удобно в креслото от нагласяща се според тялото пластопяна.

Пред него светна холозапис, на който двама служители от охраната на фирмата отвеждаха брадат мъж. Обяснението под образа беше кратко и ясно. Хванали този Сони Блейто, докато забивал шипове от закалена керамика в стволовете на борове, които скоро щели да бъдат отсечени. Само че шиповете съдържали и експлозивен заряд. Нямало да навредят нито на секачите, нито на пилотите на тежките товарни коптери. Но щом попаднат в завода, режещите лазери трябвало да възпламенят зарядите. И според това докъде е стигнал конвейерът в този момент, всичко можело да завърши с малко уплашени викове… или пръснат на парчета цех и множество трупове. Детекторите за метал не биха открили коварните устройства, помагаха само най-новите скенери за плътни тела — твърде муден и скъп процес.

— Свържи ме с репортера — заповяда Силк на биопата.

— Здравейте, с кого говоря?

Лицето на мъжа сякаш изплува в горния десен край на холообраза. Около трийсет и пет годишен, рус, симпатяга.

— Здрасти, Брайън — веднага го поздрави Силк с най-сърдечния си глас.

Бяха говорили само веднъж досега, преди седмица, но трябваше да му се внуши впечатлението, че са едва ли не първи приятелчета.

— О, да, вече те виждам. Силк, интересувам се от позицията на фирмата в предстоящия процес срещу господин Блейто.

Встрани от полето на камерата Силк даде знак с ръка на биопата да му пусне съответния файл. Текстът се плъзна в синьо, за да не го обърка с нещо друго.

— Брайън, викай ми Вен. Тук не държим на формалностите.

Говореше и четеше едновременно — може би първото умение на добрия инфопаяк. Смисълът на меморандума, пуснат от шефовете, беше твърде ясен: „Ще разпердушиним този гадняр.“

Очевидно не изпитваха топли чувства към господин Блейто.

— Трябва веднага да ти кажа, че ние не сме отмъстителни хора. Съзнаваме, че злополучните усилия на господин Блейто да попречи на напълно законния ни бизнес се дължат на искрен идеализъм, макар и насочен в твърде погрешна посока.

— О, значи ще оттеглите обвиненията?

Професионалната усмивка на Силк грейна като свръхнова звезда.

— Брайън, боя се, че това не би било най-правилното решение. Макар да разбираме подбудите на господин Блейто, не бихме си позволили хората да останат с впечатлението, че могат да минират безнаказано нашите гори. Каквото и друго да мислим за случая, няма съмнение, че деянията на господин Блейто са престъпни и представляват смъртоносна заплаха. Твърде много ценим служителите си, а дори един-единствен взрив в заводите ни би ги застрашил недопустимо.

Силк вече виждаше коя версия е най-подходяща. Отново се усмихна и нанесе удара.

— Брайън, вероятно ти е известно, че във фирмата има добре организиран синдикат. Нали можеш да си представиш как ще постъпят профсъюзните босове, ако пренебрегнем подобен инцидент?

Добре. Не прекалено груб намек, но прозрачен дори за човек с кълцан мозък.

— Значи фирмата не иска да съди нещастника, но синдикатът ви притиска, така ли?

— Не бих се изразил точно по този начин. Сигурно вече си научил обаче, че сегашният колективен договор изтича само след месец и нямаме желание да предприемаме никакви действия, които ще изглеждат несправедливи спрямо нашите работници.

— Да не са ви заплашили със стачка, ако не смажете виновника?

Силк вдигна рамене, после разпери ръце в безпомощен жест.

— Чакай малко, такова нещо не съм казал. Ако светът беше съвършен, никой нямаше да залага бомби в нашите гори, които ни принадлежат напълно. Това са дървета второ поколение, отгледали сме ги още от семенца. Уви, светът е далеч от съвършенството. Затова сме длъжни да се защитим. Господин Блейто наруши законите. Не ние сме ги измислили, но пък искаме да ги спазваме и да се съобразяваме с тях.

— Схванах — ухили се репортерът. — Благодаря, Силк… Вен. Пак ще се чуем.

И Силк се засмя, щом образът на мъжа изчезна от холоекрана. Вече си представяше какво ще напише онзи. „Говорител на фирмата отказа да потвърди слуховете, че синдикатът иска главата на престъпника на сребърен поднос, иначе ще спре работата в заводите.“

Прекрасно, фирмата вече можеше да стовари върху бомбаджията цялата тежест на закона, а шефовете щяха да изглеждат разбрани хора, които само се опитват да опазят работниците си. Освен това останалите щури екстремисти из пущинака щяха да чуят недвусмисленото послание: „Ей, ако толкова ви сърбят ръцете, що не пъхнете бомбичка в сградата на синдиката? Те хванаха за гушата вашия съмишленик, а не ние.“ Смахнатите защитници на природата едва ли щяха да се подведат толкова лесно, но пък повечето балами щяха да преглътнат хапката. Точно за това фирмата плащаше на Силк — да внушава представи, а не да се бори с гадната действителност. Истината е такава, каквато я направиш. А той знаеше как да го върши. Може би щеше да извлече полза от дарбите си. Току-виж, след време се настани из върховете. Не се залъгваше, че има кой знае какви възможности на тази забутана планета, но пък и конкуренти почти нямаше. Нищо чудно да е най-печеният инфопаяк на Нова Земя. Нелош повод да си вдигне малко самочувствието.