Стив Пери
Дрогата на вечността (11)

10.

Казваше се Хилди. Покани го да пийнат по нещо в нейната къща след вечеря и Силк прие. Е, беше му малко гузно, но не и колкото да се откаже в последния момент. Със Зия не се бяха сетили да подписват договор, а и тя му каза без увъртания, че смята да се занимава със същото, както досега. Ако се наложи да чука някого, за да си свърши работата, така ще бъде. Обясняваше, че нямало значение, не било както между тях двамата. Изобщо не й харесвало.

Силк си внушаваше, че е цивилизован човек. Вярваше, че даже да си обвързан с договор, партньорът не става твоя собственост. Преди бе имал две свободни връзки и всичко вървеше гладко. Не смяната на партньорите по легло доведе до края. Е, поне не беше единствената причина…

И все пак се дразнеше, когато си представяше Зия с друг мъж или с жена. А някъде из потайно кътче на ума му се въртеше подозрението, че тя все пак си харесва работата, дори без сама да съзнава. Може и да й е по-хубаво, отколкото с него.

Хилди наистина му предложи нещо за пиене.

— Вино ли предпочиташ или бира?

— Бира.

Тя се отби в малката кухня и се върна с пълна халба.

Силк така и не разбра как младата жена направи този фокус за секунди. Беше гола, когато му протегна халбата. Не особено изтънчен похват, но несъмнено въздействащ.

Докато се измъкне от собствените си дрехи, вече беше готов да й се нахвърли.

Явно на Земя-2 не бяха свикнали много с оралния секс. Щом мушна глава между краката й, тя понечи да се дръпне… само до първото докосване на устните му. Усети нейния оргазъм след няма и петнайсетина секунди, имаше и звукови ефекти — дълбок и доволен стон.

„Мъжът с вълшебния език“ — позасмя се Силк.

Докато се надигне върху нея, тя вече се беше отворила широко. Влезе лесно и също се забърза. Хилди се гънеше яростно под него и скоро двамата свършиха отново в неудържими спазми.

Свлякоха се на дивана и Силк изведнъж се поддаде на отчаянието.

Не че сексът този път го разочарова — почти никога не му се случваше. Но с облекчения нагон изчезна и страстта, не изпитваше нищо към тази жена. Само преди мигове споделяха похотта и любопитството, а сега нямаше за какво да си говорят, освен може би пак за оръжия. Май не беше най-приятната тема след такова разгорещено чукане. Поне замалко беше настръхнал, разпален, доволен. Но не му стигаше.

„Какво правя тук, за Бога? С тази непозната?“

 

 

Колбърн наблюдаваше жената, запътила се към къщата си. Вървеше добре, с крачки на атлетка, издаващи превъзходно чувство за равновесие. И кротичко, но зорко оглеждаше околността, вечно нащрек за дебнеща заплаха. Не се съмняваше, че е въоръжена, а и имаше вид на човек, готов навреме да си послужи с всяко средство, за да си опази главата. Вече преценяваше, че ако му бяха възложили да я премахне, би избрал пушка, и то поне от сто метра, най-добре по тъмно. Инфрачервен прицел, още първия изстрел в главата. Определено нямаше да предпочете схватка лице в лице. Нинджите не са се опитвали да мерят сили със самураите. Единствената им грижа е била да докопат жертвата и да се измъкнат невредими.

За щастие в случая това бяха излишни разсъждения. Не му поставиха задача да ликвидира шпионката. Всъщност беше привлекателна жена, макар и по-младичка от предпочитанията му. Все пак нямаше да му е неприятно, ако се наложи да се сближат.

Колбърн се ухили хищно и прибра нощния бинокъл, когато тя застана пред входа, докосна сензора и вратата се плъзна встрани. Всеки празноглав взломаджия можеше да се справи с такава система за сигурност, но той предполагаше, че отвътре къщата е доста по-добре обезопасена.

Е, това също не го засягаше. Поне в момента.

Включи електромотора на колата. В лъчите на фаровете заискриха няколко местни насекоми като сребристи молци. Видя каквото искаше, стигаше му засега.

 

 

Зия изключи алармения модул и пусна сака си на дивана.

— Силк? Тук ли си?

Явно не беше вкъщи. Знаеше, че той никога не забравя да изключи системата, когато се прибере. Струваше й се излишно.

Пъхна се в банята и постоя под горещия душ, после изсъхна под топлите въздушни струи. Наметна се с халат и отиде в кухнята. Включи самозагряваща се консерва месо.

Насити се, сипа си чаша вино. Вече беше продиктувала доклада си на компютъра за свръзка в „Снези“. Когато отиде в управлението сутринта, Минток ще е преглътнал новината. Очакваше с интерес реакцията му.

Тъкмо започна втората чаша и чу щракането на ключалката. Миг тишина, после гласът на Силк:

— Кой е тук? Имам оръжие!

— Силк, в кухнята съм.

— Зия?!

Влезе в хола и наистина държеше пистолет.

— Това пък откъде се взе?

Той сведе поглед към насочената в пода цев.

— Купих го днес.

— Защо?

— Някой стреля по мен сутринта.

Тя се изправи настръхнала.

— Кой беше? И защо ти налетя?

Силк махна унило с ръка.

— Не знам. А ти защо се върна толкова скоро? Нали щеше да стоиш там около седмица?

— Свърших си работата по-рано.

„Вярно е, но как само стана!“

Тогава го надуши. Секс. Аромат на жена.

Господи, Силк е бил с друга…

— Липсвах ли ти? — попита с отровен глас и лицето му почервеня на секундата. — Очевидно нещо ти е липсвало, но си побързал да наваксаш. Познавам ли я?

Той завъртя глава, дори не помисли да отрича.

— Не. И аз не я познавах.

— При платена курва ли си ходил?

— Не. Срещнах я съвсем случайно. Нищо не означава за мен.

За нея обаче означаваше, но предпочиташе да пукне, отколкото да се издаде. Не забрави да се усмихне.

Мълчанието се проточи. Твърде дълго. Ако Силк опиташе да се извини или поне кажеше, че съжалява, на Зия щеше да й олекне. Поне не я излъга. От това, естествено, не й ставаше по-хубаво — махна се от града за два дни, а той вече се развилнял като див козел.

„Брей, колко лошо… Ами ти, сестро, какви ги мътеше в Първа стъпка? Помагаше на бедните ли? Излъскваше си нимбчето на светица?“

Онова беше друго. Такава ми е работата! Не го правя за удоволствие.

„Правилно. Сигурно затова пропусна да кажеш на Силк, преди да тръгнеш.“

Ами аз…

„Я го погледни. Не личи и на него много да му е харесало. Зарежи тази история — ти се оплеска, той кръшна, вече сте квит.“

— Значи казваш, че някой стреля по теб?

— Така е. На една тъмна уличка в Квартала на бисерите. — Той остави пистолета на масата, но още не можеше да откъсне поглед от него. — Купих го, за да се пазя.

— А какво си търсил в онова свърталище?

Силк въздъхна. Потърка си устните с палец. Не искаше да я погледне в очите.

— Търсех си жилище.

Сърцето й се блъсна в коралов риф и потъна, ужасното налягане на дълбините го смали до ледена топка.

— Жилище, значи…

Сега Силк си разтриваше челото.

— Не исках да ти го изтърся точно така…

— Тъй ли? И как щеше да ми го кажеш? След като си изнесеш нещата оттук?

— Зия, чуй ме…

— Страхотно, просто страхотно! Прибирам се от гнусно пътуване и какво заварвам — пъхнал си го набързо на някаква си и смяташ да се махнеш. Благодаря ти, ама най-сърдечно!

Олеле — сълзите пак напираха! Не бе плакала толкова през живота си, колкото през няколкото месеца със Силк. Извърна се, за да не я види той.

— Съжалявам. Не си виновна ти, причината е в мен. Обичам те, искам да съм с теб…

— Чудничък начин си намерил да ми го покажеш!

— Виж, просто се опитвам да си стъпя на краката, а не все ти да ме крепиш.

Тя се завъртя с лице към него, забравила за мокрите си бузи.

— Как тъй аз те крепя? Нищо подобно!

— Вярно е и ти добре го знаеш. В твоя свят сме. А аз съм нежелан чужденец. Колко пъти вече натриваш носовете на хора, които ми налитат — само защото съм презрян боклук от Земята! А и ако не броим подаянията от правителството, всичко ти ми купуваш.

— Но на мен ми е приятно! Влюбена съм в теб, тъпако!

— Вярвам ти. Само че аз не се обичам много напоследък. Чувствам се слаб, безполезен, нищожен.

— Глупаво е!

— Знам. Права си. Но нищо не мога да направя. Опирам се на теб, за да не падна, и никак не ми харесва да е така.

— Не разбираш ли, че те обичам? Искам да ти помагам!

— И аз искам да ти помагам. Но няма с какво. Аз съм… само тежест, която трябва да мъкнеш.

— Не е вярно!

— Поне за мен е вярно.

— Ти ме отърва на Земята. Без теб щяха да ме пречукат не знам колко пъти.

— Да, но беше на Земята. Сега сме на много светлинни години оттам. Тук съм от половин година и преди да си намеря работа, във всичко трябваше да завися от теб.

— Аз не съм те укорила нито веднъж… — унило промълви Зия.

И беше искрена. Правеше всичко за него с желание. Искаше Силк да е с нея. Стремеше се непрекъснато да се грижи за него, както с никой друг не й се бе случвало. Точно сега предпочиташе да си отреже езика, за да не се изтърве, че му помогна да си намери работа.

— Знам. Вече не издържам само да вземам. Трябва и да давам.

— Но ти не разбираш…

— Напротив. На Земята все пак бях някой. Не кой знае какво, като се замисля, но си имах място, можех да разчитам на някакво уважение, поне малко си направлявах живота. Тук съм само добавка към теб — скапаният тъпкач, дето Зия го приютила като бездомно кученце.

— Грешиш.

— Нима? Още ли не са ти казвали нещо подобно?

— Поне не в лицето.

Той се ухили кисело и поклати глава.

— В доста неща никога няма да сме равни. Винаги ще можеш да ме спукаш от бой в честна схватка, винаги ще си по-оправна с пистолетите и ножовете, в промъкването и издебването. И вероятно винаги ще печелиш повече пари. Но аз искам поне да се помъча, макар да знам, че няма да те настигна.

— Защо трябва да ме настигаш? — изтерзано се учуди Зия. — Аз не ти бягам.

Този път Силк заплака беззвучно, сълзите се стичаха по лицето му.

— Добре, почакай ме и сега, ако можеш. Нека разбера кой съм и какво правя тук. Нека видя отражението си в огледалото и да знам, че не е само глупава маска.

Тя отиде при него и го прегърна, но знаеше, че колкото и да го утешава, няма да му стигне. Щеше да я напусне. За да си премери сам силите със света. Щом си го помисли, сърцето й сякаш се разкъса.

Нима в този живот нямаше дори капка справедливост?