Стив Пери
Дрогата на вечността (12)

11.

Дори Минток да не беше чак толкова вбесен, поне се преструваше умело.

Зия пак се бе свлякла нехайно на креслото пред неговото бюро, защото знаеше, че с тази поза ще го ядоса. А разсърдените до полуда мъже честичко изтървават повечко приказки, отколкото би им се искало в по-разсъдливо настроение.

— Значи си го очистила, а? И дори не ти хрумна да го оставиш жив, за да го разпитаме както си знаем и да разберем най-сетне смисъла на цялата щуротия?

— Хрумна ми, ама той вече не шаваше. Държеше нож зад гърба ми и май се канеше да ме разфасова. Дори да съм пипала прекалено грубо, защитавах си живота.

Минток стисна зъби.

— Не ми харесва тази история. И ей толкоз не ми харесва! Не си същата, откакто се върна от Земята и довлече новото си приятелче. Реландж, която познавах преди, не би позволила на някакъв боклук да я издебне с нож в ръка. Стига, разбира се, да се е случило точно каквото описваш…

Зия си прехапа езика навреме, за да премълчи заядливия отговор. За жалост вече си бе помислила същото. Ами ако наистина острието на уменията й се е притъпило? Дали не й е време за работа зад бюрото, да си гука с компютърче, вместо да се прави на печена в надхитряне с лошите момчета навън? Току-виж, излязат верни дълбокомислените тъпотии, че от любовта омекваш и ослепяваш.

А Минток сипа още сол в раната:

— Повече никакви задачи, докато не разнищим инцидента. Смятай се в отпуск през следващите няколко седмици.

— Готова съм да се подложа на всякакъв тест за правдивост относно последователността на събитията в хотелската стая — с равен глас изрече Зия.

— Засега не се налага. Допускам, че е било както го разказа. Може типчето наистина да си е падало по перверзии, а нашите хрътки да са пропуснали толкова важна подробност. Не отхвърлям и това обяснение.

— А ако това не е била причината да ме нападне?

Началникът й се вторачи неприветливо в нея.

— Нищо чудно и ти да си оплескала нещата, издала си се.

— Как пък не… Премислих всичко наново. Няма начин. Остава само още една възможност. Някой от нашите ме е изтропал.

— Ще проверим и тази хипотеза — обеща Минток.

Зия кимна, без да упорства повече. Имаше непреклонното намерение да порови самостоятелно.

 

 

Силк нямаше какво толкова да събира в големия куфар. Не го напълни догоре, нито пък щеше да му тежи прекалено отзад на триколката. Бе я оставил заключена пред къщата. Новата му бърлога беше само на два километра оттук, в края на Бисерите — двайсетина минути бърз ход, няма и пет минути на педали. Не беше важно къде е апартаментчето, а че се изнасяше от къщата на Зия.

Тя му се обади от управлението, за да каже, че тръгва. И сега Силк седеше на края на дивана, бореше се с изкушението да метне куфара в багажника и да офейка, преди тя да се прибере. Не му се тръгваше изобщо, когато настъпи тежкият момент. Виждаше каква болка й причинява и се мразеше. Не можеше обаче и да остане.

Кадърният инфопаяк би трябвало да хване в изкусните си ръчички който и да е труден проблем и да го извърти така, че всяко решение да изглежда примамливо… и единствено възможното. Този път обаче не успяваше да се напъне за лъскава имитация на истината. Болеше ги и двамата. Но какво друго да направи? Останеше ли, след време щеше да се настрои твърде неприязнено към Зия, а не искаше това. По-добре да е другаде и да си търси силата. Е, поне частицата сила, на която можеше да се надява.

Тя никак не се зарадва на решението му, но сигурно виждаше колко му е зле. Друго решение наистина нямаше.

Силк се облегна на дивана и се загледа в куфара си. Евтин пластик в старомодния стил от времето на параходите. Тук не обичаха земяните, но си падаха по някои пошлости от миналото. На Земя-2 човек можеше да си купи джобен часовник „арт деко“, викториански дантелен шал или статуетки от династията Сун. Нова Земя още не можеше да се похвали със своя култура, затова подражаваше на планетата-майка, което само засилваше омразата. Силк се озадачаваше от тази враждебност. Ами че тук нямаше старец на повече от шейсетина години, който да е роден на планетата!

Куфарът напомняше тромавите изделия от кожа и стомана, каквито са били натоварени на злополучния „Титаник“. Надяваше се, че поне няма да го сполети същата участ.

Може би правеше фатална грешка. Дали да не си извади нещата и да се откаже от наемането на онова апартаментче? Ще признае пред Зия, че е упорит глупак, и ще я помоли да му прости. Непременно ще й олекне…

Чу отварянето на вратата и я видя да влиза в хола. Погледна го и се вторачи в куфара.

— Значи тръгваш.

Опита се да не въздъхне, но загуби битката.

— Зия…

— Току-що ме пратиха да почивам — заговори тя напрегнато. — Смятат, че съм провалила задачата си в Първа стъпка. Ще имам няколко седмици лентяйство, докато умуват какво е станало там.

— Съжалявам.

— Вярвам ти. Както ти повярвах, че ме обичаш и искаш да сме заедно.

— Така е. И сега ти казвам същото.

— Тогава защо се изнасяш?

— Трябва да го направя.

— Да. Всички правим каквото е необходимо. Ами тръгвай. Обаждай ми се от време на време.

— Зия, по дяволите, аз не…

— Силк, точно сега не ми се приказва. Върви си и ме остави на мира.

От нея вееше студът на вечността, на дълбокия Космос далеч от сиянието на звездите. Силк не би издържал и секунда повече. Вдигна си куфара и излезе безмълвно.

Чу жалното й хълцане, когато затваряше вратата.

Много приличаше на звуците, които се изтръгнаха от гърлото му.

 

 

Виж ти, виж ти, подхилваше се Колбърн. Каква ли е тази изненада?

Наблюдаваше Силк, който забързано отиде при триколката си на паркинга и тръсна куфар на багажника й. Изключи блокировката на колелата, качи се на седалката и натисна яростно педалите.

Скандал в рая, а? Решил е да пътешества или се маха?

Колбърн включи двигателя и потегли след обекта. Утринното слънце хвърляше рязко очертани сенки навсякъде. Май предстоеше горещ ден, доста над тридесет градуса. А в далечината вече се събираха тъмни облаци, предвещаваха следобедната буря.

Напоследък не се занимаваше много със Силк. Съсредоточи вниманието си върху Реландж. Оправдаваше се пред себе си, че тя е по-подходяща цел по не една причина. Разбира се, интересуваше се и от мъжа, но по-слабо. Не се съмняваше, че тя е несравнимо по-важна, щом беше агент на местната власт. Пък и го привличаше повече, не биваше да забравя, че щяха да прекарат доста време заедно. Не се гнусеше и от любовници мъже, предпочиташе обаче по-едри и могъщи, когато му скимнеше да угоди на разнообразните си наклонности. Силк беше прекалено обикновен за неговия вкус.

И все пак го следваше на безопасно разстояние, защото искаше да научи как са се обърнали отношенията между него и Зия. По-остро неразбирателство щеше чудесно да пасне на неговите цели. Имаше нужда само от един обект и си бе избрал Зия, но всичко се случва, оставяше си и резервен вариант…

Силк стигна до неугледен голям блок на двайсетина пресечки от къщата, слезе от триколката и отнесе куфара си към един от входовете. Колбърн също спря колата и тръгна спокойно натам. Мъжът нямаше и представа, че е следен, освен ако беше извънредно талантлив актьор.

Силк притисна длан към сензора до вратата на един апартамент и влезе.

Колбърн свали комуникатора си от колана, набра улицата и номера. След секунда на екранчето светна името на сегашния наемател — Венчър Силк.

Ясно, значи е имало скандал в рая.

 

 

Втората част от Процедурата беше почти същата. Пак пъхнаха сондата в югуларната вена на шията й, после й дадоха горчивата течност. Този път обаче имаше и още нещо — имплантираха под кожата между гърдите й мъничка капсула колкото нокътя на кутрето й, но по-дебела. Черната капсула лъщеше на светлината.

Докато лекарката се занимаваше с това, започна да обяснява:

— Ще остане в тялото ви до третия сеанс. Предназначена е да отделя точно отмерени дози вещество в продължение на седем денонощия. Не би трябвало да ви причини никакви неудобства и ще забележите как се смалява постепенно. Ще махнем остатъка следващия път.

— Тренирам бойни изкуства. Капсулата ще се повреди ли, ако ме ударят точно на мястото?

— Не. Биореактивът е твърд и плътен, няма какво да се чупи или да даде на късо. Може малко да се премести, но не е проблем, стига да остане под кожата.

Карл се обади откъм пулта си:

— Хормоналното равнище ми се струва по-ниско.

— Я да погледна… — Лекарката прочете данните на екрана и се върна. — Някакви промени в начина ви на живот напоследък, които да обясняват по-малкото съдържание на естроген в кръвта ви?

Зия се ухили без следа от веселие.

— Гаджето ми се изнесе от къщата преди няколко дни.

Марад кимна.

— Ясно. — Помълча секунда и добави: — Жалко…

— Такива неща стават всеки ден. Не е голяма работа.

Зия се смъкна от масата.

— Отделете поне два часа за следващото си идване — настоя лекарката. — Ще имаме повече работа с вас.

— Добре. До другата седмица.

— Довиждане.

Навън уличното движение беше твърде оживено както всеки ден по обяд. Зия забеляза, че пак ще вали. Почти винаги имаше дъжд, откакто Силк се махна. Колкото и да се дразнеше, изглежда свикна да дели времето на две — преди Силк да я напусне и след това. А минаха само три дни. Обаждаше й се често, срещаха се на тренировките. Два пъти обядваха заедно, веднъж вечеряха и той остана при нея снощи. Любиха се твърде трескаво и Зия трябваше да стиска зъби, за да не издаде отчаянието си. Долови, че и на Силк не му е по-леко. Едва не се пречупи, искаше й се да го помоли да се върне. Той я покани в апартаментчето си, но тя още не беше готова да престъпи прага на омразната му бърлога.

Не си затваряше очите за истината — май прекарваха повече време заедно тези дни, отколкото беше обичайно през последните месеци. Виждаха се с радост.

Но беше различно. Силк не изглеждаше особено щастлив, че живее отделно, а упорстваше. Зия още не успяваше да налучка смътната причина за тревогата си, не можеше да се отърве от нея, също като от гнусната миризма на котешки лайна някъде из къщата. Рано или късно откриваш неприятната купчинка по вонята.

Засмя се, както си вървеше през тълпата. Да сравнява любовта с котешко говно… Това се казва лаф на годината!

В един миг усети хладен, призрачен повей на шията си, макар че слънцето се опитваше да я изгори дори през старателно нанесения по кожата УВ-блокер. Някакво първобитно предчувствие без видима причина. Събуди у нея желанието да приклекне, да оголи зъбите си в свирепо ръмжене, готова за схватка или бягство.

Крачките й изобщо не се промениха, не се издаде с нищо, но вече знаеше какво я тревожи — близка, надвиснала опасност.

Спря най-естествено пред витрина с изложени нови модели обувки от флексопрен, направо последния крясък на модата. Рекламите ги прославяха с крайна невъздържаност. Престори се, че разглежда сандалите и туристическите ботуши, но фокусира зрението си в отраженията по прозрачната пластмаса. Огледа улицата и тротоарите, после се наведе и успя да извие незабележимо очи наляво и надясно.

Наоколо щъкаха десетки мъже, жени и деца. Човешкият поток се движеше лениво под лятното слънце. Имаше и по-гадни типове, наежени сред градското гъмжило. Очевидно идваха от тепърва заселените земи. У никого не долови източника на неясната заплаха. Не откри когото търсеше, но я изпълни увереност — следяха я.

Дръпна се от витрината и тръгна със спокойната крачка на околните. Усмихваше се на случайно срещнати познати и всяка секунда дебнеше за „опашката“. Първо й хрумна, че е работа на Минток. Преследвачът беше твърде изкусен в занаята, затова се сети за хората от „Снези“. Не личеше да е грабител, подбрал неподходяща жертва, нито пък разгонен насилник. Беше осведомен за професионалните й качества и несъмнено дяволски добър, щом оставаше невидим за опитните й очи. А тя отдавна свикна да се доверява на инстинкта си, почти никога не я подвеждаше.

Някой вървеше по петите й.

Така да бъде. Спипа ли го, скоро ще убеди него — или нея — да си изпее и майчиното мляко. Изобщо не се съмняваше, че ще разприказва натрапника.