Стив Пери
Дрогата на вечността (22)

22.

В Бийгъл и около него криволичеше широка река, в която можеха да плават влекачи и тежки шлепове, стигаха чак до Жабоград и отвъд — до крайбрежните острови. Затова имаше пристанище. Колбърн стоеше на края на един от кейовете, тежка дървена конструкция. Слушаше плискането на вълничките, шумовете на цивилизацията — коли, въздушни машини, понякога влакове. Киселият дъх на пропилата дървото консервираща течност тежеше навсякъде. Бе предвидено пристанът да е осветен през нощта не по-зле от всяка градска улица, но някой се бе погрижил да гръмне повечето лампи. Най-близката стърчеше поне на седемдесет метра от него и в светлия й конус кръжаха рой мушици.

Той предпочиташе да се занимава с тези неща през деня, когато има повече хора наоколо и е лесно да се слееш с множеството. В края на краищата тълпата си остава най-доброто скривалище. За съжаление беше принуден да се среща често с хора, които се придържаха към стари заблуди. Мнозина от тях си въобразяваха, че нощем са в безопасност, защото могат да изпълзят в непрогледните сенки при първия признак за заплаха. Те бяха сродни по душа с плъховете, бухалите и хлебарките. Избираха да се шмугнат в убежището си, вместо да разчитат на бързината си. Някога, преди електрическите лампи да избутат нощта към пущинаците, и такива щуротии може да са били оправдани. Сега едно натискане на бутон стигаше да лиши всеки некадърник от илюзорното покривало на мрака. Коптер с прожектор би могъл да превърне пристана в подобие на футболен стадион. А в един джоб на куртката си Колбърн носеше взривна лампа за гмуркачи — не по-голяма от шоколадче, затова пък още по-сигурна от прожектора. Можеше да ослепи незащитени очи на разстояние до двадесет метра. По-опитният търсач нямаше нужда и от такива крайности. Нищо не му пречеше да нахлупи нощен визьор на главата си, за да вижда в нощта както по пладне.

И все пак човекът, с когото му предстоеше да се срещне, беше любител на сенките. Разполагаше с нещо полезно, защо да не угоди на тъпотата му? Самият Колбърн не се боеше от мрака. Беше въоръжен и пъргав, при това по-ценен жив, отколкото заклан заради малкото джобни пари, които носеше.

Чу стъпките отдалеч.

— Клейбърн?

— Че кой друг ще стои тук да си губи времето?

— Имаш ли нещо за мен?

Как да не се усмихне? Хората, които не бяха вътре в занаята, си представяха подробностите твърде изопачено. Мислеха си, че някое холошоу с пароли за достъп, условни фрази и нощни приключения има нещо общо с действителността. Жалко за тях, но трябваше да се съобразява с пошлите им представи.

— В „Синята чайка“ готвят ужасно — отвърна той най-сериозно.

— Да, но пиенето е евтино — продължи паролата мъжът.

Господи, кой измисля тези гадости?!

— Може ли вече да говорим делово?

— Няма проблем. Бюлетинът съобщава, че имаш нужда от суборбитална совалка.

— Не е точно така. Търся нещо, за което ми се иска Бюлетинът да остане неосведомен, ако ме разбираш.

— Аха. И какво ли ще е то?

— Междузвезден кораб. С достатъчен обсег да ме стовари на Нова Австралия. Голям колкото за скромен екипаж и товар, но и незначителен, за да се измъкне безнаказано от планетната отбрана, ако пилотът му си знае работата.

Откъм черния силует се чу рязко вдишване.

— Ще си говорим за повечко парици, щом няма да е въздушна бракма.

— Можах и сам да се досетя. Ще набавя стандартите. Ти ще ми осигуриш ли кораба?

— За кога ти трябва?

— За вчера, но ще се задоволя с утре. Бих чакал до седмица. Най-много десет дни.

Нищо от казаното не беше вярно. В тези предпазливи сделки заблудата на отсрещната страна си оставаше важно условие. Този мъж щеше да открадне нужното и да му поиска много пари, но сумата щеше да е несравнима с истинската цена. Нямаше особено добър пазар за отмъкнати междузвездни кораби. Всеки подпространствен двигател се създаваше отделно, частите в него носеха неунищожими номера, регистрирани къде ли не. Невъзможно беше да го продадеш открито, без да смениш двигателя.

Големината нямаше чак такова значение, защото корабът щеше да носи само двама пътници. Естествено, нямаше да се насочи към Нова Австралия, но кораб с такъв обсег би могъл да достигне лесно Йорк, Фуджи или Уйварош, дори Мчанга, макар повечко да се поизноси. Все едно, важното беше хората, които ще задават въпроси, да не получат достоверна информация. А и този кокошкар нямаше никому нищо да каже, щом предаде кораба на Колбърн. Щеше да изчезне до момента на отпътуването му заедно с всички други, които биха могли да пъхнат издайнически нишки в ръцете на Сигурността. По-трудно щеше да се уреди въпросът със Силк. Налагаше се да го остави жив до подпространствения скок, за да има доверието на Зия.

На нейно място щеше да се съмнява. Но можеше да отстрани проблема и по-късно.

Никой не би успял да налучка крайната точка на полета, защото и Колбърн още не я знаеше. Най-добри възможности като че предлагаха Йорк и Фуджи. И на двете места го очакваха подготвени нови самоличности. Стигаше да пробута холограма на бъдещото си ново лице в архивите, за да се превърне в друг човек. При това с непоклатима при разследване лична история и документи. Освен това на онези планети населението беше по-голямо, отколкото на Земя-2. И на двете земната Сигурност разполагаше със съвсем оскъдни мрежи от агенти. Оттам можеше да получи достъп до парите си и да ги прехвърли безследно… особено след ужасното бедствие, което щеше да сполети главната орбитална станция на „Омнинет“ само секунди след влизането в подпространството на куриерски кораб, понесъл данните за прехвърлената сума. Уви, не след дълго и корабът щеше да претърпи подобна злополука с разкъсване на външния корпус — скоро след като предаде финансовата информация на планетата, където Колбърн нямаше да се засели. И в момента, когато ще е пуснал парите през десетина фиктивни фирми, за да ги прехвърли накрая където са му необходими, дори най-великият следотърсач в човешката история би загубил дирята. Години наред подготвяше този резервен вариант и вече го смяташе за абсолютно защитен от неприятни случайности.

— Сто хилядарки, за по-малко няма да стане.

— Ще го преживея някак.

— Добре, ще ти се обадя, като уредя нещо.

Стъпките затихнаха по кея. Колбърн не можа да разгледа добре събеседника си, поне не тук. Вече му бе направил чудесни снимки през деня с телеобектив. Когато му дойдеше времето, щеше да разпознае лесно крадеца.

Преди на Нова Земя да го осени блестящата му идея, резервният вариант си оставаше чисто интелектуално упражнение. Доскоро Колбърн не очакваше обрат в живота си, който ще го накара да се възползва от старателната подготовка. Все пак играта му помагаше да запълва времето си с нещо интересно. Проява на привидно ненужна предвидливост. По-добре да го имаш и да не опреш до него, отколкото да се окажеш в безизходица. Умният човек оглежда внимателно пътя, докъдето виждат очите му, търси опасни кръстовища, където тежък камион може да го засече или направо да го помете. Не можеш да се подготвиш предварително за всичко и все пак си в състояние да избегнеш множество тежки затруднения, като ги забележиш навреме. Или се грижиш за себе си, или някой друг ще се погрижи, но може да не ти хареса…

Колбърн беше сериозен почитател и изследовател на някогашните американски стрелци и японски самураи. Откри, че най-способните и коравите сред тях са останали почти неизвестни. Хора, които никога не влизали в сграда, ако не познавали всички възможни изходи. Били смъртно опасни за противниците си, обаче не се прочували, защото се интересували единствено от оцеляването си, а не от славата. Нямали вулгарни прякори като Хлапето, Блеки или Корусу. За тях оставали само оскъдни и неясни сведения, защото най-малко от всичко желаели да се набиват на очи.

Ухили се, закрачил към изхода от пристанището. Години наред събираше частиците истина за двама от тях, обиколи Тумбстоун и Ел Пасо, Рейгендо и Нарита, за да говори с малцината сериозни историци, които съхраняваха документи и устни предания за загадъчните мъже.

Всеки докоснал се до бойните изкуства на Япония знае името на Мусаши, великия боец от седемнадесети век, победител в почти осемдесет схватки, но… кой е чувал за Идзумо, родил се четири години по-късно и повалил почти двойно повече противници в единоборства? Според един от по-достоверните източници, открит от Колбърн, Мусаши веднъж придружавал свещеник и три монахини и срещнал Идзумо на селския път. Тогава бил тридесетгодишен, в разцвета на силите си, вече имал шестдесетина победи със сабя и копие. Бил майстор на боя с две саби, макар и не той да измислил този воински похват. Никой не се съмнявал в безстрашието му, често ставал дързък от увереността в качествата си. Но щом зърнал Идзумо, само се поклонил ниско и се разминал безмълвно с другия мъж. Свещеникът го попитал с какво незначителният на вид ронин е заслужил такава почит. Мусаши отвърнал: „Това е най-страшният мъж на света. Ако го бях предизвикал, вече щях да се въргалям бездиханен в прахта.“

Идзумо умрял на осемдесет години, заобиколен от своите скърбящи внуци и правнуци.

Били Хлапето и Джон Уесли Хардин били всеизвестни стрелци в Дивия запад и за тях имаше предостатъчно установени факти, но Колбърн ги смяташе за самовлюбени и побъркани бандитчета. А рядко някой се сещал да пише за Том Хардуик, пребродил Тексас, Канзас и Монтана по същото време и — доколкото можеше да се установи — застрелял четиридесет и седем въоръжени мъже, без дори да го одраска куршум. Арестували го само четири пъти и нито веднъж не успели да го осъдят. Умрял в постелята си в Сан Франциско през 1933 година, на осемдесет и седем лета. Оставил след себе си дневник за периода от 1870 до 1885 година. Описвал подробно всяка от престрелките, в които участвал. Поне десетина случки се потвърждаваха от очевидци и версиите съвпадаха толкова точно, че Колбърн беше готов да повярва и на останалото. Любимият му откъс беше от началото на дневника, когато Хардуик едва бил навършил двадесет и пет години:

„31 окт. 1872-ра, вечерта, в «Дома на хубавиците» на мисис Пийбоди, Елсуърт, Канзас.

Бил Харис Чернокракия прекали с пиенето, докато си губеше парите на покер. Скара се с Дж. Маккой чия била пурата, оставена на масичката до пианото. Беше студено, Бил носеше дълго палто и извади от джоба пистолетче. С първия изстрел не улучи Маккой, затова пък рани друг комарджия, Гео Ашли, в левия крак. Аз седях от другата страна на Маккой и Бил застраши живота ми. Нямаше какво друго да направя, освен да извадя своя «Колт Нейви» 36-и калибър от кобура на колана си. Беше самозащита. Стрелях веднъж и куршумът улучи Бил над лявото око, като го уби и така се сложи край на препирнята. Всички се съгласиха, че разправията е била излишна. Дойде и полицаят Ед Хоуг. Установи, че съм бил предизвикан, и само каза, че ще опише случая на шерифа Мортън, обаче нямало да ме тормозят.“

Колбърн се смееше тихичко. Смяташе се за сродна душа на тези невъзпети професионалисти. Ботушите му стъпваха безшумно по дебелите дъски на пристана, защото бяха специална изработка, но си представяше звъна на шпори и потракването на налчетата, заковани на подметките. И той беше сред най-добрите на своето време, а само малцина знаеха за него, при това до един в тесния кръг на занаята. Стигаше му и все пак… понякога му се искаше да е с човек, който може да го оцени истински. Например с тази Реландж. Идеалната почитателка. И скоро щеше да бъде негова.

 

 

Силк дори не помисли да побегне към триколката. Пресече улицата, шмугна се между две коли и отпраши наляво, озъртайки се трескаво за скривалище. Но след няколко крачки осъзна, че идеята не я бива. Ако имаше още мъже в сиво, с нищо не би си помогнал, като се свре някъде. Кротуваш ли — намират те. Щом си в движение, първо трябва да познаят къде си, за да те настигнат. Вярно, забелязваш се по-лесно, когато тичаш по улицата, отколкото проснат по корем под някой храст, само че стегнат ли те в обръч, въпрос на време е да ти опрат цевта в слепоочието. Зия му обясни това.

Добре, че се поучи от предишната стрелба с пистолета, когато го изпразни наведнъж. Имаше още два пълнителя в джоба на якето и успя да зареди единия в движение. После пъхна оръжието в кобура, за да се съсредоточи в тичането.

Кои ли бяха тези скапаняци?

Явно разчитаха на служебно положение, иначе щяха да се безпокоят пазителите на реда да не им се стоварят на главите, докато се забавляват. Но защо се занимаваха с него?

Силк огледа квартала. Школата на Танито не беше далеч оттук. Пропусна две-три тренировки и учителката сигурно му се сърдеше. Посред нощ там едва ли щеше да има хора. А той имаше свой ключ като всички ученици…

Свърна натам. В буря всяко пристанище е добро за кораба. Струваше му се, че се отдалечи достатъчно от блока на разстреляната жена — непременно е мъртва с толкова куршуми в тялото — и може би в школата щеше да е на сигурно място, поне засега.

Но ако хората в сиво искаха да докопат него, защо пречукаха Хилди, без да се поколебаят? Нима не различават Силк от жена в червена нощница?

А може и да са имали някаква разправия с нея.

Все едно. Вече подгониха и него.

Затича още по-бързо.

 

 

В залата беше почти тъмно, само две лампи хвърляха мъждиви отблясъци по полирания дъсчен под. Силк отключи, затвори веднага вратата след себе си и пусна резето. Приклекна, опрял длани на бедрата си, помъчи се да диша по-спокойно, за да забави бесните удари на сърцето си.

Щом се почувства малко по-добре, тръгна към тоалетната.

Беше насред залата, когато вратата изтрещя и трима мъже нахлуха в сградата. Извъртя се към тях. Не бяха стрелците от онзи коридор. Значи поне някого е улучил.

Неговият пистолет си стоеше в кобура, а те вече бяха насочили своите към него.

По дяволите!

— И едно мускулче да не си помръднал — обади се единият. — Трепнеш ли — умираш.

Силк остана с полуразперени ръце, постара се да запази пълна неподвижност.

— Какво търсите тук? — прозвуча женски глас от другия край на залата.

Тримата настръхнаха и затърсиха с погледи натрапницата.

Танито излезе от сенките. Зелената татуировка на бръснатата й глава проблясваше мътно в слабата светлина.

— Ти пък коя си? — изсумтя един от мъжете.

— Аз съм Танито. Това е моята школа. Разбихте входната врата, а сега заплашвате с оръжие мой ученик. Обяснете ми веднага постъпките си!

Силк се озърна изумен. Да не е полудяла? Не забравяше какъв великолепен боец е неговата учителка, но пред нея стояха трима с пистолети и бяха твърде далеч дори за най-големия бързак във Вселената. Тя носеше дрехи за тренировка и нямаше нищо в ръцете си.

— Ние сме, ъ-ъ, от планетарните специални служби — подхвана вторият, явно старши в троицата. — Този човек е престъпник. Ще го арестуваме.

— Разбирам. Носите ли заповед за задържането му?

Другите двама се спогледаха, а началникът им се поколеба.

— Подгонихме го, след като извърши престъпление — измисли накрая. — В такива случаи не е необходима заповед. Той… уби човек.

— Силк, вярно ли е?

— Не, Танито. Никого не съм убивал. Те го направиха.

Тя пак се загледа зорко в мъжете.

— Имате ли документи, удостоверяващи служебното ви положение?

Старшият се разсмя нагло.

— Документи ли?! Не виждаш ли какво държа в ръката си? От друг документ нямам нужда!

В момента никой от тях не бе завъртял оръжието си към Танито — още се целеха в Силк.

— Аха, ясно. Значи е безсмислено да споря с вас, така ли?

— Много си схватлива — похвали я нахалникът. — Ей, ти, хайде с нас към…

Не успя да довърши изречението. Силк се взираше право в учителката си, видя всичко и въпреки това едва повярва на очите си. В един миг стоеше с отпуснати по тялото празни ръце, в следващия държеше пистолет и стреляше. Шест-седем стрелички излетяха толкова бързо, че звукът на изстрелите се сля.

Веднъж видя холофилм за мангуста, нападаща кобра. Дребният безстрашен хищник се метна с такава зашеметяваща скорост, че дори на забавеното повторение движенията му сякаш се размиваха в очите на зрителя. Змията нямаше дори нищожен шанс за спасение.

Танито беше по-страшна.

Докато Силк се обърне, тримата вече бяха проснати на пода. Пак погледна учителката си — оръжието вече не се виждаше. Несъмнено беше по-ловка от всеки фокусник…

И май ченето му увисна.

Танито реши да обясни:

— Майстор на бойните изкуства, който не владее съвременните оръжия, е като сакат. А ефектните ритници и заплашителните пози са по-подходящи за глупави филми. — Тя помълча замислено. — Знаеш ли кои са тези хора? И защо те преследваха?

— Не, Танито. Някой започна да дебне мен и Зия. Досега не можахме да открием причината. Уверен съм обаче, че тези или съучастниците им убиха поне двама души, занимаващи се с частни разследвания.

— Хм… За вас двамата ще е по-добре да откриете за кого работят и защо се опитват да ви убият. А сега предпочитам да си тръгнеш. Не искам да замесвам открито школата в такива интриги. Ще се погрижа за тези тук.

— Но когато се събудят, те ще…

— Силк, те няма да се събудят. В моя пистолет имаше отровни стрелички.

— Господи! — неволно възкликна той. — Н-но… Танито, може наистина да са били агенти от някоя планетарна служба!

— Съмнявам се. Щяха да спазят правилата и да ми покажат документите си и заповед за задържането ти. Известни са ми процедурите. Дори да са били агенти, не дойдоха да си вършат тук истинската работа.

Силк се вторачи в повалените мъже. Тоест, вече трупове. Гърлото му пресъхна като треска, захвърлена в пустинята. Танито уби хора, без дори да се притесни. Лицето му сигурно го издаде.

Гласът й звучеше като по време на тренировка, равно и поучително.

— Те дойдоха с оръжие в школата ми, без да им разреша. И ме заплашиха. — Усмихна му се със стиснати устни. — Не търпя такова безочие.

Аха… Тя не търпи такова безочие.

Божичко…