Стив Пери
Дрогата на вечността (15)

14.

Зия предпочиташе да поддържа уменията си в стрелбището под сградата на Съдебния център. Стараеше се да отива там редовно, обикновено в петия ден от седмицата. Като агентка на „Снези“ дори не плащаше за времето и боеприпасите. Службите за сигурност и полицията имаха договори със стрелбището. Разбира се, то беше достъпно и за други хора, но повечето редовни посетители бяха ченгета от един или друг вид, също и държавни служители, чиято работа налагаше да са нащрек. Никой от тях не се отнасяше немарливо към заниманията си тук, защото ги проверяваха как боравят с оръжие. Отговорниците за условно освободените пандизчии минаваха през тестовете на всеки шестнадесет месеца, местните ченгета — всяка година, а данъчните инспектори — два пъти годишно. В „Снези“ беше най-строго, караха ги да стрелят за точки веднъж на три месеца.

Предложи на Силк да му помогне, щеше да се радва, ако идваха заедно тук. Той обаче изобщо не се въодушеви от идеята. Май се притесняваше да не изглежда пълен смотаняк.

Ами да се яде отвътре, като толкова му се иска! Какво му е виновна, ако в сравнение с него прилича на бандитска кама пред ножче за масло?

Все пак… Май имаше причини да е гузна. Но не виждаше защо той да й се сърди. Знаеше коя е и каква е, преди да се съгласи да дойде с нея на Земя-2.

„Да бе, голям избор му беше оставила тогава…“

Я стига! Само това остава — да се карам със себе си.

Отговорникът я погледна и веднага извади от шкафа кутия с боеприпаси, пачка мишени и еднократни акустични гасители. Усмихна й се, после натисна бутона за освобождаване на електронната ключалка.

— Днес си на девети коридор.

Тя му кимна с благодарност и не забрави да си запуши ушите, преди да влезе. Вътре вече се упражняваха осем-десет стрелци. Познаваше някои. Мина през зоната за безопасност, осветена от кехлибарена мигалка, остави кутията на плота в деветата ниша, побърза да закачи две мишени на макарата и ги пусна на десет метра. Пое си дълбоко дъх, извади светкавично оръжието си, вече заела привичната поза, и започна да стреля. Два пъти по първата мишена, премести червената точица на прицела към главата, пусна още един куршум, после повтори с другата мишена.

Върна ги при плота и огледа попаденията. По две дупки там, където би трябвало да е сърцето, и по една насред челото.

Отбеляза ги с жълтия маркер, предвидливо вързан за плота с корда, и ги отдалечи на петнадесет метра. Презареди пълнителя и върна пистолета в кобура.

В съседния коридор съвсем същата мишена спря до нейната. Преди Зия да посегне към оръжието, другият стрелец натисна спусъка. Шестте изстрела се сляха като откос. Не можеше да види кой стои зад високата преграда, но се подсмихна — човекът явно имаше навик да хаби мунициите. Такава бързина трудно се съчетава с точност.

Изчака, докато съседът върне мишената си. От три метра вече можеше да види добре дупките. Преброи само четири, но средната беше толкова голяма и разръфана, че нищо чудно да беше направена от три куршума. А всички попадения бяха събрани в кръг, който лесно би покрила със свити палец и показалец.

Хм, свястна стрелба от петнадесет метра дори със служебното й оръжие, при това бавно и внимателно. А при картечно темпо — направо великолепна.

Измъкна пистолета си, решена да повтори постижението. Стреляше малко по-бавно, само в главата. Когато върна мишената, цъкна недоволно с език. Пет от шест, при това доста разпръснати. Можеше да ги покрие с цялата си длан.

Намръщи се. Повечето ченгета и агенти, идващи тук в същия ден, не можеха да й стъпят и на малкия пръст. А мъжът до нея — беше мъж, вече си спомни, че го видя, преди да застане в нишата — просто я засрамваше. Освен ако случайно се представи толкова блестящо.

Докато изпразваше постепенно съдържанието на кутията, следеше с ъгълчето на окото съседните мишени. Чудно, но непознатият винаги ги изравняваше по разстояние с нейните. Пет метра, петнадесет, двадесет, седем. И май всеки път стреляше по-добре.

Започваше да се вкисва. Внушаваше си, че е все едно, защото стрелбата й е отлична поне спрямо действителните нужди на един агент — сигурно ликвидиране на жертвата. Като гръмнеш някого в сърцето, сантиметър-два встрани няма да му помогнат. А и откъде да знае що за измишльотина държеше в ръце страхотният тип до нея, може да е дългоцевна, специална изработка, със сложен прицел и точно нагласен спусък…

Взе още неизползвана мишена и я прати в дъното на стрелбището — четиридесет метра. Наложи си по-спокойно и дълбоко дишане, направи бързото упражнение за прочистване на съзнанието, което научи от Танито. Забравяш всичко друго, нека остане само тук и сега. Разтръска ръце, за да освободи мускулите си, премрежи поглед за няколко секунди. Чак тогава хвана пистолета. Малкото 6-милиметрово оръжие се превърна в продължение на ръцете й, естествено като пръстите. Захват, прицел, дишане, спусък — всичко ставаше плавно и сякаш от само себе си, без мисълта да участва. Само по усет. Или се оплескваш докрай, или всичко свършва според желанията ти. Този път й се стори, че е налучкала нужното състояние. Спря червената точица в средата на мишената и започна да натиска отсечено спусъка. Изпразни пълнителя за три секунди.

Щом свърши, съседът загърмя — със същото темпо.

Мишените им потеглиха към плотовете едновременно.

Още отдалеч видя, че най-сетне го е надминала. Разсейване не повече от седем сантиметра — превъзходно за такова разстояние. Той можеше да се похвали с диаметър на групата девет сантиметра, имаше и едно попадение още по-встрани.

Ухили се. Крайно време беше!

Разглоби пистолета и го почисти с шомполите и разтворителя, които никога не липсваха по плотовете. Сглоби го и постави всекидневния зареден пълнител. Пъхна го в кобура, прибра празната кутия и надупчените мишени, накрая изключи лампата в нишата.

Щом прекрачи към осветената ивица, съседът също се показа.

— Добре се представихте — кимна й усмихнат.

Зия го огледа ненатрапчиво. Светъл тен, гъста къса коса, някога лъскаво кестенява, но вече сивееше. В първия миг прецени, че е на около четиридесет години. Доста мускулест, ръст малко над средния. Носеше почти черен панталон от синлин, изопната по тялото тениска, беше обул ботуши. Взря се набързо в ръцете и бръчиците около очите. Веднага добави още няколко години към предполагаемата му възраст. Дреболиите го издаваха, но повечето хора биха повярвали, че е по-млад. Движенията му показваха чудесен мускулен тонус. Не можа да познае акцента му, явно не беше местен.

— Благодаря. Вие стреляхте по-добре.

— Не и последния път.

— Последният не се брои, важен е първият.

Той се засмя искрено.

— Вярно. Аз съм Крофт Колбърн.

— Зия Реландж.

Кимнаха си с взаимно уважение.

— Е, трябва да тръгвам — каза мъжът. — Имам спешна работа. Може да се виждаме тук.

Излезе, а тя продължаваше да мисли за произношението му. Найн Гепак? Нова Австралия? Или дори Земята?

Докато застана пред бюрото на отговорника и му даде кутията и мишените, любопитството я загриза достатъчно силно, за да попита:

— Милош, от кои е този тип, дето излезе преди мен?

— Де да знам. Май не е от нашите, щото си плати таксата. Трябва да е цивилен.

— Виж ти… Ще изкараш ли данните му, за да ги погледна?

— По работа ли?

— Не, само ми стана интересно. Той регистрира ли си разрешителното за носене на оръжие?

— А, нямаше нужда. Взе пушкало под наем.

— Под наем? И направи такова чудо с пистолет под наем? Кой модел?

— Същият като твоя служебен. „Джобен сокол“, 6-милиметров.

— Господи… Покажи ми все пак какво имаш за него.

Милош вдигна рамене и промърмори:

— Компютър, искам данните за последния, върнал оръжието си. — Холообразът веднага светна. — Обърни.

Сега Зия можеше да прочете краткия текст. Примигна озадачено. Името беше Клийт Клейбърн. Сви вежди. Нали й се представи като Крофт Колбърн?

Я, какво става тук?

Прегледа набързо данните.

— Ще ми пуснеш ли разпечатка?

— Зия, да не очакваш неприятности с човека?

— Засега не. Но може и да ми създаде работа в края на краищата.

— Ясно. Компютър, разпечатай файла.

След няколко секунди лазерът изплю листа и Милош й го даде.

— Ей, не забравяй да ми кажеш, ако трябва да внимаваме с него.

— Непременно. Благодаря ти.

На излизане продължаваше да се взира в редовете. Защо този чудак реши да й се представи под фалшиво име? Дали не е с брачен договор и са търси малко разнообразие, но не иска партньорката му да научи? Тогава защо изобщо не се опита да я свали? Само я похвали за стрелбата и не се възползва от повода да пуска лафове. Усмихна се и излезе. Не пролича тя да го интересува особено.

Нещо друго ли се мътеше?

Както й вървеше напоследък, нямаше да е зле, ако си отваря очите на четири.

 

 

Колбърн се подсмиваше, когато изкара колата си от гаража под Съдебния център. Тя напълно оправда очакванията му — реши да го провери. Стреляше чудесно, а той й натриваше носа всеки път, освен последния. Изкикоти се. Накрая нарочно се поизложи с отплеснатия малко встрани куршум. Раздразни любопитството й — непознатият с шампионските постижения. На нейно място и той щеше да се ядоса. Тя трябваше да попита за него. И когато научи, че е взел пистолет под наем, а името в документите му е друго… Ха, нима има на света агент, който поне малко да си оправдава заплатата и да не се вкопчи в странните подробности? Ще започне да го преслушва.

Засега желанията на Колбърн се сбъдваха. Размаха стръвта под носа й и тя я налапа. Едно-две дръпвания и кукичката ще се забие. После ще е само въпрос на време Зия да бъде негова.

 

 

Силк видя Хилди да си яде обяда в покритото дворче пред закусвалнята и замалко не я подмина. Нали затова не припарваше до онзи магазин — не искаше пак да я срещне. Съмняваше се това да я е притеснило особено. Онзи път показа само, че й се иска да опита как ще е чукането набързо с един земянин. Никакви накърнени чувства.

Но тя вдигна глава и го забеляза. Веднага се усмихна лъчезарно.

— Силк! Много се радвам да те видя.

Е, поне му е запомнила името…

— Здрасти, Хилди.

— Тук ли ще хапнеш?

Точно това смяташе да направи допреди секунди, но реши да се отърве от неловкото положение.

— Не, ей сега обядвах.

Устните й се разтеглиха в познатата му котешка усмивка.

— Мога да ти предложа и десерт, ако не си се наситил.

Сърцето му подскочи в гърдите. Беше му приятно с нея в леглото, но нищо друго не ги свързваше. Като по-млад на Земята си поигра на воля с партньорки, които също търсеха неуморно чувствените наслади. Запознаваш се с някоя в ресторанта, отскачате до тоалетната, шибате се почти до загуба на съзнание, разменяте си усмивки и се връщате да си доядете. Забавно, но по-подходящо за хлапета. Евтина възбуда, охлабване на нервите. Никой не страдаше, затова пък беше доста безсмислено. Сега ситуацията беше почти същата.

Хилди не беше като Зия, поне с нея не се чувстваше непълноценен. Не знаеше дори колко по-добър стрелец е от него. А Зия си запази правото на служебен секс с кого ли не… защо и той да няма нещо настрани?

Изкуши се за миг. Но навреме си призна истината — не изпитваше никакво желание към тази жена, особено ако в края на деня щеше да се озове в леглото на Зия. Отдавна бе загърбил суетния стремеж да се прави на бик. Вече се чудеше защо е смятал за такова предизвикателство да задоволи три-четири жени от зори до зори, а и струвало ли си е? Не се съмняваше, че силите ще му стигнат и сега, но психически би се скапал. Не и не! Цената е твърде солена.

— С удоволствие, само че трябва да се връщам на работа. Може би друг път?

— Имаш ми номера — напомни Хилди безгрижно.

Не изглеждаше особено разстроена, че той не й налетя още в дворчето на закусвалнята.

— Така е. Доскоро.

Отмина по тротоара. Нямаше да се видят повече, освен пак случайно. А преди няколко години дори не би му хрумнало да пропусне случая! Днес обаче устоя на съблазънта.

Възнагради се със самодоволна усмивка и се почувства праведен.