Стив Пери
Дрогата на вечността (17)

16.

Когато Зия излезе от къщата на Колбърн, успяваше да си сдържа нервите колкото да не й се подгъват краката. Макар да вярваше, че изигра добре всичките си козове, този особняк почти я омагьоса. Излъчването му беше на свръхкомпетентен човек, знаещ какво иска и как да го постигне. Напомни й за един от първите й инструктори в „Снези“ — побелял мъж над петдесетте, навъртял три десетилетия служба. Преди да се оттегли на несъмнено заслужена почивка, в академията се опитваше да научи на нещо бъдещите агенти. Виждаше се, че доста е изстрадал, но въпреки това беше недостижим дори за най-ловките хитреци в курса. Отидеш половин час по-рано, а той вече чака в залата. На другия ден си там час преди занятията, а той си седи до катедрата. Точно като дивите кучета около града, където живееше навремето с майка си. Позволяват ти да ги храниш, понякога те оставят да ги доближиш на една протегната ръка, но при първото внезапно движение вече са на петнайсетина метра и се зъбят, избират дали да те захапят или да изчезнат. Така се чувстваше с онзи белокос инструктор, същото беше сега и с Колбърн. Опасни. Непредвидими.

Сигурна беше, че го изненада в първия миг, но долови само леко трепване. Сякаш бе очаквал такова посещение.

А може би е искал да я подмами, каза си Зия, с малката уловка в стрелбището. Иначе нямаше да си позволи фокуса с двете имена. Наистина ли е познал още тогава, че ще я накара да се впусне по следите му?

Нарочно ли го е направил?

Почти не се съмняваше, че го дебне незабелязано, а той вероятно е знаел през цялото време…

Каква беше играта му и защо тя още не успяваше да се досети за правилата?

Ясно, дошъл е да научи тайната на хилядолетния живот, сам го потвърди.

Имаше обаче и друго…

Вмъкна се в кабината на колата и се подруса на меката гореща седалка. Вентилаторите, захранвани от батериите на покрива, поддържаха постоянна температура на въздуха, но слънцето бе огряло седалката. Ето, забрави една от летните дреболии — винаги да оставя колата на сянка.

Включи електромотора и подкара, усилвайки докрай вентилацията. Лепнеше от потта, която започна да избива по кожата й още в приятно охладената къща. Не се чувстваше като пиленце пред кобра, имаше остри зъби, но кой знае би ли излязла жива от схватка с Колбърн? Въпреки самохвалството пред него не вярваше двайсетте години в повече да са го направили чак толкова муден. Каква полза да извади първа пистолета и да го надупчи, ако той също успее да я гръмне? В тези надпревари нямаше второ място, а и равният резултат не беше утеха за никого.

И сега какво?

Нямаше защо да умува дали той е бил невидимата сянка, накарала я да настръхне. Виждаше се, че е достатъчно кадърен. И затова изобщо не му вярваше, но трябваше да мисли за Силк.

Познаваше си занаята и предполагаше, че земяните рано или късно ще измислят начин да се сдобият с Процедурата. Ако отстрани Колбърн от сцената, ще забави нещата само с броени месеци, а следващия път може да се вкопчат направо в Силк.

Естествено, не забравяше, че извършва предателство, като не докладва за Колбърн. Но прекрачиш ли чертата, не те интересува колко ще затънеш. Наказанието е все същото, а и могат да те пречукат само веднъж.

Имаше ли изобщо съмнение кое е по-важно — тайната, вече пукаща се по шевовете, или животът на мъжа, когото обичаше?

А щеше ли да си го мисли, ако още не беше минала през Процедурата?

 

 

Силк не очакваше такова гимнастическо изпълнение от рижия. Въобразяваше си, че е готов за всичко, и това поне донякъде беше вярно, но сблъсъкът с действителността пак не приличаше на старателно подготвения план.

Преди години си бе втълпил да възстанови древна електрическа печка за кухнята. Смени частите, които му се видяха съмнителни, сглоби я и протегна ръка към превключвателя. Не знаеше дали е съединил правилно всичко и не изключваше възможността цялата инсталация да даде на късо. Помнеше предупрежденията в инструкцията за безопасност и въпреки това гейзерът от искри го стъписа, та чак подскочи до тавана.

Мъжът срещу него пусна първата стреличка и Силк сякаш се върна за миг в кухнята през онзи ден. Хем подготвен, хем здраво раздрусан. Сравнението се стрелна през ума му между звуците на първия и втория изстрел.

Още една стреличка изскочи със звън от оръжието на рижия.

Силк приклекна пъргаво и чу свистенето на сантиметри от лявото си ухо…

И натисна спусъка. Стана толкова бързо, че дори не помисли да се прицели. Просто насочи цевта към противника и стреля.

Онзи се сгърчи, отлитайки назад, и пльосна на мръсния пластоцимент. Пистолетът му издрънча в стената и отхвръкна на два-три метра.

Зазяпа се в поваления мъж и не забеляза веднага мигащата жълта светлинка на светодиода, пък и не се сети още секунда-две какво означава. Празен. В пистолета нямаше нищо. Изпукал ги е всичките… Не помнеше да е правил това.

Озърна се. Слабият шум от стрелбата май не бе привлякъл ничие внимание. Никой не тичаше, не викаше полиция, не надничаше любопитно.

Отиде при рижия и приклекна, кой знае защо насочи безполезното си в момента оръжие към него. Още дишаше. Стреличките не би трябвало да проникнат надълбоко дори в меките тъкани — стигаше да се забият сантиметър през кожата, за да си свършат работата. Видя кръглите краища на цилиндърчетата да стърчат от гърдите на рижия сред пръстенчета от кръв. Поне четири попадения. Останалите вероятно са отскочили нанякъде от стената, когато мъжът вече е падал.

Една не можеше да причини смъртоносен шок, но четири? Трябваше да измисли нещо. Изключено е да разпита рижия — нямаше представа дали той ще остане в безсъзнание броени минути или няколко часа. Не искаше да се навърта край паднал мъж, който прилича на труп… и нищо чудно да се превърне в такъв. Е, можеше да завлече противника до своя шкаф в склада, но и тази идея не му допадаше. Ама че блато… Този тип трябваше само да си вдигне ръцете и да прави каквото се иска от него, тоест да отговаря откровено, фантазиите на Силк обаче си останаха само в главата му. Каква полза от заплахите, ако никой не иска да ги чуе?

Гадост…

Колкото и да се противеше инатът му, да потърси Зия беше най-добрият му шанс за измъкване. Тя непременно щеше да знае какво се прави в такива положения.

Изправи се и прибра пистолета в кобура. По дяволите, дори не се сети да вземе резервен пълнител. Как да предположи, че ще изстреля всичко наведнъж? Прекрачи и вдигна оръжието на рижия — почти като неговото, но с механичен предпазител и с дребни разлики във формата.

После измъкна комуникатора от колана си.

 

 

— Какво е станало?!

— Дълго е за обясняване. Ще имаме време и по-късно. Какво да правя сега?

Зия тръсна глава, за да проясни малко мислите си. Беше на половината път към дома си, когато Силк я потърси. Гръмнал някого, онзи пък го дебнал дни наред. Може би е от хората на Колбърн. Станал е излишно самонадеян и е позволил обектът да го надуши. И трябва да е окаян мърльо, щом се е оставил Силк да го просне.

— Влез в склада и заключи вратата. Стой до своя шкаф. Кажи ми номера. — Тя се постара да запомни цифрите. — Добре, чакай ме там.

Прекъсна връзката и пак поклати глава. Горкичкият Силк! Сякаш привличаше като магнит неприятностите. Първо всичко, което го сполетя на Земята — и нейната роля тогава не беше за пренебрегване, — после тук, на десетки светлинни години. Явно някой космически шегаджия си прави гаргара с него…

Стигна с колата, докъдето можа по първостепенните улици, остави я на паркинг и нае мотопед. Докато пъхаше монети в автомата, постара се да огледа околността за „опашка“.

След пет минути беше пред главния вход на сградата. Каза на пазача, че трябва да се срещне с един от клиентите на фирмата вътре, и добави номера на шкафа. Той извика на екрана един от текущите файлове и кимна.

— Ами да, влязъл е отзад.

Зия мина по лабиринта от коридори и най-сетне откри Силк. Облягаше се на стената до шкафа.

— Съжалявам, че те забърках — бяха първите му думи.

— Вината не е твоя.

Той наведе глава.

— Е… зависи как погледнеш. Знаех, че онзи ме следи. И, ъ-ъ… сам го прикотках да дойде тук. Промъкнах му се в гръб, исках да му задам няколко въпроса. А той извади пистолет и започнахме да се стреляме.

— Божичко! Защо не ми каза веднага, щом видя, че върви след теб? — Мълчание. — Силк?

— Исках сам да се оправя.

— Да ти се не види и дебелата глава! Не си ченге, а инфопаяк! Нищо, че потренира малко и си купи пушкало. Това не означава, че си готов да се правиш на шпионин!

Той въздъхна.

— Убедих се вече. Извинявай. Сега как трябва да постъпим?

— Я да го видим онзи скапаняк.

Изведе я през задната врата.

Рижият беше изчезнал.

Силк се заозърта трескаво. Отидоха до мястото, където алеята се разклоняваше. Не намериха и мотопеда на мъжа.

— Сигурно се е опомнил и е предпочел да се махне бързичко — предположи Силк.

— Нали каза, че си го улучил с четири стрелички?

— Най-малко.

— Стандартни, биоелектрически?

— Ами да.

— Няма начин да се надигне сам поне трийсет до четирийсет минути, освен ако е с ускорената обмяна на мушица-винарка.

— Къде е тогава?

Тя се намръщи.

— Може да е имало и други с него. Ако е така, голям късметлия си, че още мърдаш.

Силк я зяпна уплашено. Чудесно. Нека потрепери малко. Иначе пак ще загази. Каквато и сделка да бе сключила с Колбърн, нямаше съмнение, че негов агент, озовал се пред насочен пистолет, лесно би се поблазнил да надупчи нахалника, а чак след това да се тревожи за последствията. Сърдеше се на Силк и в същото време признаваше, че не се е представил зле. Сгащил професионалист в капан и се оказал по-точен от него. Бе работила по няколко задачи с агенти, които и за толкова не ги биваше. Не забравяше и че е открил „сянката“ си, а самата тя трябваше да чака, докато Колбърн се издаде нарочно… Да, Силк не се бе изложил.

Но нямаше намерение да му го казва.

— Тъй, значи. Помниш ли някакви особености във външността му?

Изслуша описанието на рижия. Не приличаше на никого от познатите й. Силк добави, че знаел регистрационния номер на мотопеда, също името и адреса на собствениците, но открил, че фирмата е само фасада.

— Нищо. Може пък аз да изровя повече сведения. Кои са собствениците?

— „Накахаши“.

Зия настръхна от внезапно излялата се в кръвта й прекомерна доза адреналин. Не позволи на лицето си да я издаде, но трудно преодоля изненадата.

„Накахаши“ всъщност принадлежеше на „Снези“.

 

 

Силк остави заключената си триколка в склада, качи се зад Зия на мотопеда и тя го откара до колата си.

— Май е по-разумно да не се делим засега — предложи Зия. — Нещо се мъти и не ми харесва.

— Да, няма майтап. При теб или при мен?

— Все едно.

— Значи ще дойдеш в апартамента ми и ще останеш, ако те помоля?

— Предпочитам къщата, но ако толкова искаш, ще дойда.

Охотното й съгласие му стигаше.

— Ами… Къщата ти е по-просторна и имаш по-свястна система за сигурност. Да тръгваме.

По целия път Зия наблюдаваше в огледалцето возилата отзад. Дори някой да се беше лепнал за тях, този път Силк не видя нищо подозрително.

Чувстваше се изтощен, съсипан. Искаше му се да спи дълго и непробудно. Познаваше това състояние — пълното отпускане след излишни вълнения. За пръв път му се случи на Земята. Но въпреки преумората забеляза още нещо у себе си. В най-разгорещения миг, когато двамата с рижия се опитваха да се улучат, усети не само тежкия страх, превърнал корема му в топка олово. А и възбудата. Тръпката.

Осъзна и друго, докато гледаше как Зия успява и да кара, и да търси с поглед опасността.

Някаква много първична част от него се бе наслаждавала на изпитанието.