Стив Пери
Дрогата на вечността (8)

7.

Колбърн огледа временното си жилище. На аусвелтерите можеше да им се признае, че поне не обичаха да се свират натясно. По земните стандарти бърлогата беше огромна, цели шест стаи — хол, спалня, кухня, отделно баня и тоалетна, дори трапезария. Във всяко що-годе поносимо предградие на Земята наемът за такова чудо би стреснал дори човек с неговите възможности. А в двора имаше и дървета, мястото стигаше за още една такава къщурка.

Но дори с включен климатик миришеше странно, чуждо. Той имаше собствени впечатления от повечето новозаселени планети и знаеше, че точно това е най-явната им особеност. Да не говорим пък за дребните разлики в притеглянето и дразнещите оттенъци на светлината. Въздухът на Земя-2 носеше ясно изразен дъх на хлебна мая и докато не свикне отново, щеше непрекъснато да забелязва миризмата. А местното светило правеше всичко наоколо синкаво. Усещаше се и малко по-високото съдържание на кислород в атмосферата. Разбира се, струваше му се, че тук има повечко жизненост и сила, но беше илюзия.

След като тръсна багажа си на дивана в хола и обиколи набързо стаите, Колбърн отиде в кухнята. Отвори фризера и извади опаковка нарязан спанак. Откъсна пластмасовия капак и видя вътре кутията. Сложи я на плота. Беше не по-голяма от личен терминал. Забеляза микрофончето в горния ляв ъгъл, наведе се и изрече тихо:

— Отвори се.

Механично прещракване и кутията се разтвори като черупка на мида. Ако чипът не бе разпознал особеностите на неговия глас, щеше да пусне импулс към гъстата мрежа от термел. Веществото се загряваше до хиляда градуса за не повече от три секунди. Който и да се опитва да отвори насила кутията, ще я захвърли много бързо. И дори да не се изгори, неизбежният пожар би го принудил да се омете от къщата мигновено. След изгарянето на термела едва ли би останало нещо за разглеждане. Един от любимите похвати на земната сигурност в опазването на тайни от любопитни очи.

Този път намери три предмета. Мъничък ROM-чип, който трябваше да съдържа всички необходими данни за обекта заедно с името на високопоставения информатор в местните тайни служби, от когото Колбърн можеше да очаква съдействие, макар и на твърде кожодерска цена.

Имаше и малък пистолет със зареден резервен пълнител.

Извади оръжието и го огледа внимателно. Местно изделие, изобщо не бе чувал името на фирмата. Корпус от уплътнени пресукани карбонексови нишки, дължина около единадесет сантиметра. Извади пълнителя. Седем 6-милиметрови безгилзови куршума — сребристи конусчета със срязан връх в сивкави цилиндри експлозив. Дърпаш затвора и зареждаш. Прицелваш се с червената точка на лазера, който се включва, щом хванеш удобно дръжката. Натискаш електронния спусък, нагласен за усилие от килограм и половина според датчика. Пиезоелектрическа искра запалва експлозива, куршумът излита със свръхзвукова скорост, избутвайки затвора назад, за да се зареди следващият куршум Полуавтоматик. Повтаряш същото, докато опустошиш пълнителя. Просто и лесно — насочи и стреляй.

Извади най-горния куршум от пълнителя. Тип „Сребърен нокът“, алуминиево покритие, сърцевина от мека сплав. Кухият връх беше набразден и при удар в целта щеше да се нацепи във формата на звезда. Острите ръбове раздираха плътта така, че 6-милиметровото дребосъче всъщност нанасяше рани като 12-милиметров класически куршум. Изчерпваше енергията си в плътта на жертвата и не можеше да продължи нататък. Полицейски муниции, обикновено не се продаваха на обикновени граждани.

Върна куршума на мястото му, пъхна пълнителя в пистолета и го подхвърли на дланта си. Зареденото оръжие не тежеше дори и килограм. Лесно за криене, вероятно доста точно отблизо, до стотина метра. По-късно щеше да си купи още куршуми, за да се поупражнява в някое закътано местенце. Не се съмняваше в уменията си на отличен стрелец, но с всеки нов за него вид пистолет трябваше да свикне. На Земята би било извънредно трудно да се снабди с толкова смъртоносна играчка, но тук сигурно беше масова стока, иначе щяха да сложат нещо друго в кутията.

Постави чипчето обратно в защитената кутия, нагласи пак опаковката, превръщаща я в консерва спанак, и я бутна във фризера. Поне на теория никой не би трябвало да го подозира в скрити намерения и да рови в кухнята му. Но предпочиташе да се погрижи чипът да си остане непокътнат, докато се подготви да прегледа информацията. Пистолета пъхна в задния джоб на панталона си — беше достатъчно малък и лек. С нагласено до него парче тънък плат изглеждаше досущ като пълен портфейл… ако някой си направеше труда да зяпа втренчено задника на Колбърн. Скоро щеше да си купи кобур.

Добре. Вече беше където искаше, въоръжен и наясно с първите необходими стъпки. Точно според плана.

Някой бе откраднал камион от дървосекачите. Минал няколко километра, кривнал в отсрещното платно и се забил челно в бус, потеглил да събира дечица за училище. Никой не пострадал — предпазната система притиснала меко отвсякъде шофьора на буса, нямал дори драскотина. Още не бил качил нито едно дете. Крадецът се изсулил тихомълком.

И фирмата искаше от Силк да нагласи историята — за откраднат камион!

Смя се след обаждането, смя се и докато биопатът му описваше случката, а щом се замисли колко лесна е задачата, избухна в неудържим кикот. Да извърта фактите? Но защо? Всичко е ясно, няма затруднения, на кого му пука? Нямаше да повдигнат обвинения срещу фирмата. Камионът — петроторен екраноплан, бил тройно подсигурен. Картата за включване на двигателя прибрана прилежно, вратите заключени, бил вкаран зад уж здрава метална мрежа с катинар. Крадецът, вероятно празноглав пубер, търсещ си белята, срязал мрежата със секач, разбил лявата врата на камиона и го включил с подправена карта. Застрахователите нямаха нищо против да покрият не особено страшните повреди и на двете возила. Само шофьорът на буса се уплашил, но щеше да му мине. И няколко хлапета чакали половин час повече, докато ги откара друг бус. Голямо шибано произшествие!

Но фирмата искаше гладка версия. Не му се полагаше да умува защо.

Най-добре беше да изложи фактите, но да наблегне на мерките за сигурност и на дръзките действия на крадеца. Справи се за няма и четвърт час. Нареди на своя биопат да пусне скалъпения файл на медиите, сякаш интересуваше някого — не повече от тайната какво се крие под опашката на магарето. Четвърт час, за Бога…

И това беше кулминацията на неговия работен ден.

За да не безделничи, впрегна компютъра си да му изрови разни неща, прочете историята на фирмата от основаването й, после започна да се занимава с овладяването на планетата. Била първа сред новозаселените. Официалното й име беше Нова Земя, иначе я наричаха Земя-2. Немалко от жителите й се опитвали упорито вече шест десетилетия да сменят името, за да прекъснат и тази тъничка нишка, свързваща ги с планетата-майка. Малцинството набъбнало значително след въвеждането на карантината по време на глобалната епидемия на Земята, изтребила шест милиона души и почти всички месодайни домашни животни. На повечето планети в аусвелта имаше огромни ферми, но заселниците се споразумели да не делят тези блага със Земята, превърнала се по принуда в почти вегетарианско общество. Вече само най-преуспяващите можеха да си позволят риба, заешко, пилешко, особено по-редките видове животинска плът. Отглежданата в неимоверни количества соя и синтезираните белтъци се оказаха много по-евтина храна. За цената на килограм свинско човек можеше да си купи поне двайсетина килограма синтобел, който на вид, миризма и вкус беше почти същият. Почти…

Само че сега Силк не беше на Земята.

Най-сетне отхвърли зад гърба си и тези скучни часове. Взе си портативния комуникатор и преди да излезе, помаха с ръка на празния офис. Шефът му рядко се вясваше, освен ако се налагаше за нещо конкретно.

Когато влезе в къщата, Зия си събираше багажа.

— Отиваш ли някъде?

— Да, пращат ме в Първа стъпка. Вероятно ще остана седмица, но може да се оправя и за пет дни. Контрашпионаж. Друго не мога да ти кажа.

— Тъй ли било… И ако не се бях прибрал по-рано от работа, дали изобщо щях да имам честта да науча и толкова?

— Нали се видяхме, какво още искаш? — Тя продължи да подрежда дрехи в малкия сак. — Иначе щях да ти се обадя, преди да тръгна.

Криеше нещо. Силк направо надушваше някаква неприятна тайна. Когато се срещнаха за пръв път, тя му наплете страхотни измислици и той се остави да хлътне в капана, но само защото още се опомняше след смъртта на Мак. Оттогава опозна много по-добре Зия и макар тя да беше твърде кадърна агентка — тоест изкусна лъжкиня, — Силк лесно се досещаше за прикритите истини.

— Добре. Приятно пътуване.

Би могъл да даде гласа си под наем като индустриален фризер. Зия се стъписа и заряза за миг багажа.

— Силк, моля те, не се дръж така.

— Как „така“?

Светна професионалната си усмивка насреща й. Мазна, с подходящо извити устни, дори с бръчиците около очите. Маска. Зия схващаше смисъла на тази гримаса, защото също го бе опознала до мозъка на костите.

— Щом толкова искаше да си намериш работа, значи разбираш, че и аз трябва да върша своята.

— Нищо не съм ти казал.

— Виж… Нека да поговорим за това, когато се върна.

— Чудесна идея — съгласи се той с най-невинния си глас.

— Да му се не види, защо ти е нужно да приемаш всичко толкова навътре?

— Нима? Съжалявам. Не исках да останеш с такова впечатление.

Тя продължи да пълни сака, но вече тъпчеше дрехите, вместо да ги подрежда. Беснееше.

Добре.

Силк й обърна гръб и излезе от спалнята. В кухнята се запъти право към хладилника, извади пластмасова кутия плодово вино и я отвори. Отпи няколко глътки. Ама че помия…

Зия се показа в коридора, преметнала сака на рамо. Позата й беше скована от напрежение, бузите й пламтяха. Той се загледа в нея над ръба на кутията. Мълчаха миг-два, после и двамата отвориха уста:

— Извинявай…

Пак млъкнаха.

— Добре де — подхвана Силк, — изкарвам си яда на теб, но знам, че ти не си ми виновна. Не исках да си облекча нервите за твоя сметка.

— И аз — въздъхна Зия. — Обичам те. Ще получа ли целувка преди тръгване?

Остави кутията и отиде при нея. Прегръдката можеше доста да се сгорещи, ако тя не трябваше да бърза за влака. Накрая Силк я пусна и промърмори:

— Пази се.

— И ти. Ще ти се обадя, когато мога.

След секунда вратата се затвори зад Зия.

Той знаеше, че макар гневът и у двамата да не беше нажежен до бяло, не се бе и охладил. Колкото и да се разсърди, нямаше намерение да разстройва Зия. Но защо тя щеше да тръгне, без да му каже? Искаше му се да държи повече на него. Каза, че го обича. Не беше сигурен. Знаеше обаче колко е хлътнал по нея. Истинската любов беше като клетка, в която сам се пъхаш. И повече няма измъкване. Още по-зле е, че дори не ти хрумва да се измъкнеш — харесва ти и все пак си затворен. Силк за пръв път се чувстваше толкова обвързан и се чудеше какво да прави.

Отнесе си виното в хола и се тръшна на кожения диван. Какво да прави ли? Ами… първо може да си осигури независимост. Имаше работа, поне първата стъпка направи. Стандартите щяха да му стигнат и за наема на своя бърлога. Можеше вече да си потърси нещо, ако ще да е само на косъм над простичките апартаментчета, давани от социалната програма. Защото сега Зия беше не само център на личната му вселена, но и спеше в къщата й, носеше купени от нея дрехи, пиеше от нейното вино. Разбира се, тя не би се и сетила да му натяква. Само че Силк имаше нужда да стъпи по-твърдо на собствените си крака, а да живее на издръжка на любовницата си никак не повдигаше самочувствието му на непохватен новак в странен свят. Дали не е по-добре да си намери жилище, докато Зия я няма? Да й покаже, че може да се оправя и сам с живота. Така ще си възвърне увереността, а това ще е добро и за отношенията им, нали?

Правилно. Решено.

Докато чакаше да се отворят вратите на магнитно-левитационния влак до Първа стъпка, Зия се разтъпкваше по перона.

Силк я надуши, че премълчава нещо за пътуването. По дяволите, когато хората се сближат толкова, става почти като телепатия! Макар че имаше ли изобщо проблем? Беше се гушкала с десетки любовници — и мъже, и жени, при това за да си свърши работата. Отлично знаеше, че пътят към мъжкото сърце минава не през стомаха, а малко по-надолу. Убеди се на практика и в старото шпионско правило за откровените разговори на споделена възглавница. Гордееше се с постиженията си. На тази планета никой не можеше да се мери с нея.

„Скъпа, щом нищо не те притеснява, защо не му плесна истината в устата, пък той ако ще да я сдъвче, ако ще да се задави? Проблемът си е негов, нали?“

Ами… И да, и не. Не искам да го загубя.

„Затова го излъга.“

Именно.

„И този път ли целта оправдава средствата?“

Този път — особено.

„Ясно, ясно…“

Я млъквай, каза тя на досадния вътрешен глас. Просто ме остави на мира. Ще се оправя със задачата и ще му обясня, когато се върна.

Двигателите на маг-лев влака се включиха със силен вой, но не можаха да заглушат кискането на гласчето в главата й. То й запуши устата, изричайки безмълвно само две срички: „Да, бе…“