Стив Пери
Дрогата на вечността (18)

17.

Щом влязоха, включиха отново алармата и задействаха всички ключалки. Зия веднага мина по стаите с търсач на „бръмбарчета“, размахваше го както свещеник кадило. Накрая се увери, че не ги наблюдават или подслушват, и започна да обяснява на Силк в какви неприятности се бяха оплели.

Щом чу за споразумението й с шпионина от Земята, той я прекъсна:

— Ама че лайнар! Защо не му спрем кислорода? Трябва ли да му играем по свирката?

— Остави ме да довърша. Не е никак просто.

Разказа му за онова добиче в Първа стъпка и защо бе принудена да го убие. После го осведоми, че истинският собственик на мотопеда, каран от рижия досадник, е нейната служба. Накрая добави, че е минала през Процедурата.

Силк я гледаше смаян.

— И какво означава всичко?

— Не знам. Но „Снези“ има пръст в историята. Възложили са на някого да те следи, а не виждам никакъв смисъл. Твърде скъпичко е да поддържаш постоянна опашка, освен при активна разработка. Можеш сам да провериш — тук си имаме множество земяни, избягали или емигрирали официално, но не ги държат под око през цялото време, макар да знаем, че някои от тях са шпиони. Защо да се занимават точно с теб? И защо аз дори не подозирах?

— Може би смятат, че не си обективна.

— Ако е така, прави са. Но нямам представа дали някой се опитва да ми забие ножа в гърба. Вече стъпваме по непозната територия и е добре да знаем какво става, преди да сме хлътнали в ямата.

Силк закима.

— Как ще стане?

— Ще караме подред. Проклетникът, който искаше да ме заколи в Първа стъпка. Рижият, който те дебнеше. Все някакви следи са оставили. Доста хора ми дължат услуги. Ще се свържа с тях. Мога да се занимавам с това колкото си искам, нали съм в „отпуск“.

— Струва ми се разумно. От мен какво се иска?

— Да ходиш на работа. Това е мой терен. Нямаш нито опит, нито официални пълномощия. Не се обиждай, но само ще мътиш водата.

— Ясно…

— За Бога, Силк, недей да се цупиш! Опитвам се да те опазя!

— Виждам. Накрая ще почнеш да ми бършеш нослето и да питаш изял ли съм си закуската.

— Тези хора са опасни. Не искам да ти се случи нищо лошо. Не забравяй, че още си в изпитателен срок и нямаш гражданство. Забъркаш ли се сериозно, отхвърлят ти молбата и те депортират.

Той сякаш не я чуваше.

— Да, само че рижият стреля по мен! Имам право да науча кой го е насъскал и защо.

— Щом разбера, ще ти кажа.

Веднага позна по лицето му, че сбърка. И се постара да го извади от вкиснатото настроение.

— Силк, обичам те. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. И какво общо има това с моите главоболия?

— Ако бях монтьор и триколката ти имаше счупено зъбно колело, би ли ми позволил да сложа ново?

— След като се опитам аз да свърша работата и се убедя, че не мога. Не веднага.

— Твърдо си решил да караш по трудния начин, така ли?

— Не е вярно. Решил съм аз да се занимавам с проблемите си. Нямам намерение вечно да се гуша зад гърба ти. Знам, че не мога да се меря с теб, но нищо не бих постигнал, ако при всеки шум се свирам в леговището си, пък и…

— Силк!

— … ако не искаме да се превърнем в носител и неговия паразит, не бива да ти позволявам винаги да ме избутваш настрана, щом се появи опасност.

— На баба ти хвърчилото! Сега не обсъждаме твоята мъжественост!

— Ами! Точно за това говорим.

Тя си наложи търпение.

— Чуй ме най-после. Единственото разумно решение е ти да се занимаваш с работата си, а аз да разчистя боклука. Знаеш го. И аз знам, че го знаеш.

— Може би. Още по-разумно щях да постъпя, ако бях свирнал на ченгетата, щом те зърнах в двора на къщата си в Хана. А аз се оставих да ме омаеш и какво получих — еднопосочен билет и присъда за измяна, която започва да тече в момента, в който пристъпя в юрисдикцията на Земята. И знаеш ли, струваше си — докопах теб. Ударих джакпота.

Зия въртеше глава и се смееше.

— Знаеш ли, че си идиот?

— Нито за миг не бих се усъмнил в този факт. Но вече съм тук, а животът си е мой. Човек трябва да прави каквото…

Тя се метна върху него, свлякоха се на пода с кикот.

— Шът! Стига!

Силк не помнеше да се е чувствал толкова добре през последните месеци.

Колбърн се обади на своята „къртица“. Гласовете на двамата минаваха през скрамблер и бяха модулирани с електронен синтезатор. Дори някой да проникнеше в линията и да успееше да напипа кода, вероятно щеше да чуе ръмженето на чудовища от пошло холошоу. Поне така звучеше онзи от местната сигурност — гърлено, леко фъфлещо, с кухо ехо. Не беше ясно дори дали е мъж или жена, младеж или старец. Придържаха се към стандартни изрази, отбягваха всякакви идиоми и жаргонни думички, присъщи на някоя култура.

— Нещо ново?

— Няма. Наблюдавах — върши същото, както и досега.

— Добре. Осведомявайте ме за промени.

— Разбира се.

Прекъснаха връзката. Никакви имена и места. Колбърн окачи комуникатора на колана си и отиде да се поразкърши.

В залата правеше привичните си упражнения с точността на машина. Тридесет минути натоварване за сърцето, белите дробове и кръвообращението. Избра подвижната пътечка. Стараеше се да разнообразява всеки път — на греблата или колелото, а ако наблизо имаше басейн, плуваше.

Следващия половин час отдели за каджукендо, формални ката, после атакуващи и отбранителни позиции. Разбира се, предпочиташе да има партньори за спаринг, но и така не губеше гъвкавостта и бързината си.

Накрая се зае със силовите упражнения. Тази зала не беше оборудвана като някои на Земята, но имаше гладиатори, машини с магнитно поле, класически щанги и дъмбели.

Почти винаги се придържаше към ниски и средни тежести. Отдавна се бе отказал да гони лични рекорди с килограмите. Не го интересуваше трупането на мускулна маса, стремеше се към издръжливост и взривна сила. За всяка мускулна група правеше по няколко серии с голям брой повторения. Затова мускулите му бяха плътни и стегнати, но не и прекомерно издути. Никога не забравяше упражненията за разтягане между сериите.

Сега лежеше по гръб за третата серия тласкане на щангата от гърди. Това му харесваше много повече от прекалено регулираните движения с магнитните или механичните машини. Трябваше да задържа и уравновесява щангата във всяка частица от секундата, така натоварваше по-пълноценно малките мускули в раменете и ръцете. Бе сложил сто килограма. Преди години можеше да изтласка два пъти по толкова, но трупането на маса не оправдаваше похабяването на ставите и сухожилията. Нито пък риска от самонадеяност. Бе виждал усърдни културисти да късат сухожилия, случваше се гръдните им мускули да се сгърчат като сухи листа в градински огън. Някои фанатици си слагаха сложни системи от ремъци, за да вдигат чудовищни тежести, които китките им иначе нямаше да издържат. Колбърн не виждаше никакъв смисъл в такова насилие над природата. Между мускулатурата, сухожилията и ставите трябваше да има взаимодействие. Ако нещо не ти достига за рекорда, меко казано, може би е по-добре да се замислиш струва ли си изобщо. Пък и той нямаше никаква нужда от исполинска мощ.

Девет. Десет. Единадесет… Дванадесет!

Завърши серията, отпусна пръта на щангата върху куките на стойката, седна и си изтри лицето с кърпата.

Друг мъж си чакаше реда. Колбърн му кимна и стана от гладката клонирана кожа. Не забрави да изтрие потта от пейката — дребна проява на любезност. Онзи му се усмихна признателно.

Добре разбираше защо подобни упражнения отегчават повечето хора. Не беше особено занимателно да вдигаш и спускаш разни тежки неща. А сериозните любители се научаваха да съсредоточават цялото си внимание върху натоварената мускулна група, така че изразходваха не по-малко психическа енергия, отколкото телесна. И Колбърн отдавна общуваше свободно с тялото си, вслушваше се в нуждите му. Никога не скучаеше в залата.

Не си позволяваше досада и от работата, макар понякога да му се виждаше непоносима. Май единствената причина за това беше липсата на предизвикателство, на достоен противник. Често се оприличаваше на гросмайстор, играещ с начинаещи шахматисти — можеше да направи своите ходове интересни, но не и техните. Разбира се, често бе изпадал в затруднения, дори в много рисковани положения, особено през първите години. Но напоследък някак му липсваше стимул да продължи. От време на време се сблъскваше с достатъчно опитни и способни хора, само че ограничени или обвързани от правила и политически интриги. Никаква действителна заплаха. Що за удоволствие е, ако знаеш предварително, че си победител?

В момента беше уверен, че ще надхитри и надиграе Зия Реландж, но откри с огромна радост, че не може да се отърве напълно от съмненията. Появата й в къщата го изненада — почти забравено преживяване. Не отричаше физическото й очарование, несравнимо повече обаче го привличаха умът, твърдостта, уменията й. Всеки човек изпитва потребност да общува с равни на себе си. Зия се открояваше на сивия фон. Досега бе срещал само две като нея, може би и те щяха да се превърнат в пълноценни личности. Преди двайсетина години се запозна с Оринда от контраразузнаването на Нова Австралия и се възхити на неуморните крачки, с които напредваше в занаята. За съжаление я предаде човек от нейната служба и я убиха. Не след дълго някой напъха изменника в мелачка за метални отпадъци. Не откриха убиеца. После беше Ана Мария, ръководеше ударния отряд в частите за борба с безредиците на Южния Пасифик. Знаеше, че тя никога няма да изостане с повече от крачка-две след него. Висока силна жена с блестящ интелект. Имаше само един недостатък — пристрастието към живот на ръба. Накрая сбърка по време на бунтовете в Сингапур. Оцеля, но се превърна в безмозъчна твар. Скоро загадъчна авария не само прекъсна захранването в болницата, но и незнайно как разпердушини резервните генератори, поддържащи насила живота на пациенти в кома.

И към двете беше много привързан.

Чувстваше, че твърде дълго е бил в играта. Ето, сега откри кипяща от жизненост млада жена, която не само имаше заложбите, за да го догонва непрекъснато, но и носеше в себе си тайна, с чиято цена и двамата биха си купили всичко, родено от въображението им. Земята не беше единственият възможен пазар — всяка планета от аусвелта би дала мило и драго, за да докопа стоката. И какво, ако след стотина или двеста години той и Зия поемат по различни пътища? Щом човек разполага с толкова време, може да го прахосва или да го посвети на най-сериозни цели. Никога преди не бе разполагал с такива възможности за избор.

Щеше да я има заедно с безценната й тайна. Тя сама му даде в ръцете необходимото средство. Оставаше Колбърн полека да я насочи, накъдето искаше.

Право в своите любовно разперени нокти.