Стив Пери
Дрогата на вечността (13)

12.

През двете седмици, откакто живееше сам, Силк успя да влезе в коловоза на навиците. Сутрин ставаше в осем, къпеше се, избираше си някакви дрехи и излизаше за лека закуска. Смяната му започваше в десет, но не се налагаше да се отбива в офиса, щом можеха да го намерят по комуникатора.

В първия и третия ден от седмицата отиваше в едно стрелбище — не онова под магазина, където купи пистолета. Оръжието не беше съвсем същото като арбалета, но скоро свикна с разликите. Отделяше около час за забиване на стрелички в мишените и след четири тренировки се чувстваше много по-уверен. После се обаждаше на Зия и я питаше дали ще обядва с него. Повечето дни тя приемаше, макар още да изпитваха неловкост.

Следобед все пак прескачаше до офиса, за да провери има ли по-сериозна работа за вършене. Случваше се рядко. Събитията, които фирмата искаше да представи по-гладко, обикновено бяха по силите на празноглав пубер, комуто основните правила са обяснени за десетина минути. Само че така си плащаше наема и му оставаха пари. Всъщност за пръв път успяваше да спести нещичко.

Стараеше се да вечеря по-рано, за да не отива с пълен стомах в школата по коло. Само в седмия ден от седмицата нямаше тренировки — Танито даваше почивка на учениците си. После минаваше набързо под душа и ако не беше хапнал, понякога си избираха със Зия някое по-свястно ресторантче. През тези две седмици остана пет пъти в къщата й през нощта. А тя все отказваше да види неговия апартамент. Когато усетеше, че Зия не е в настроение за любовни игри, Силк се прибираше, четеше или гледаше холошоу, докато му се приспи.

Доста спартански живот. Вече се замисляше дали да не намери басейн, за да добави и плуването към заниманията си. Знаеше, че е станал по-силен и издръжливостта му стигаше, за да не го съсипват напълно вечерните тренировки. А пък обичаше да плува.

Чудно, но когато влезеше в кръчма или на някоя изложба, вече никой не го закачаше, че е гаден земянин. Дали защото носеше пистолета в трудно забележим кобур на колана си под свободно пуснатата риза? Или месеците в школата по коло личаха дори в походката и стойката му? Не се държеше нагло, но и не гушеше глава в раменете си. Струваше му се, че има голяма доза истина във властващото из аусвелта правило, че въоръжените граждани държат на добрите обноски. Два-три пъти мярна жители на други светове — нещо ги издаваше, дори когато носеха типични за Нова Земя дрехи и бяха свикнали с града. Може би точно затова местните хора му налитаха отначало.

В този четвърти ден от седмицата Зия каза, че не може да се срещне с него на обяд, и Силк реши сам да опита как готвят в новата, но вече прехвалена закусвалня наблизо. Сложи пистолета в кобура и застана пред огледалото. Съвсем приемливо. Разбира се, дребното оръжие не беше станало част от него, но удобно прилепваше към кръста му над портфейла в задния джоб. Така го посъветва собственикът на стрелбището — някой те спира на улицата и ти иска наличните, а ти му тикаш в носа цевта.

Само че Силк изобщо не се съмняваше как ще постъпи, ако налети на уличен грабител. Кротичко ще извади портфейла и охотно ще се раздели с парите. А пистолетът ще си остане в кобура, освен ако трябва наистина да се спасява. На това го научи Зия: „Не пипай оръжието, ако нямаш намерение да натиснеш спусъка… и не си сигурен какво правиш.“ Макар и само след няколко часа упражнения, вече можеше да измъкне пистолета, да се прицели и да стреля за малко повече от секунда. Мъжът от стрелбището го увери, че напредва похвално. За земянин, де.

Храната се оказа поносима — ориз, парченца задушено от пернат дивеч, зеленчуци, всичко смесено с горещ сос. Който искаше, можеше да си изнесе картонената кутия на масичките под навеса отвън. Силк реши да остане вътре. Използваше пръчици, както бе свикнал от малък, и му стана забавно, че поне половината клиенти предпочитаха вилиците. Тук му хареса и реши да се отбива пак.

По пътя към офиса забеляза в огледалцето на триколката, че някой го следи.

В момента пътуваше по по-малка улица, разрешена само за возила с педали или двигатели до три конски сили. Мъжът, който не го изпускаше от очи, караше мотопедче в колоната от двуколки и триколки, двайсетина метра зад него.

Не знаеше точно какво привлече вниманието му. Може би рижата коса. Или подсъзнанието му извлече друга подробност от паметта. Все едно — Силк изведнъж си внуши, че едрият мъж е същият, който го причакваше в тъмната уличка преди две седмици, за да го надупчи.

„Ей, не изпадай в параноя!“

Тъй ли? Само че, приятелче, параноята е неоправдан страх. А когато някой започне да се цели в теб, имаш сериозни основания да се плашиш.

„И какво ще правиш?“

Уместен въпрос.

Ами… Първо да провери дали онзи наистина се е лепнал за него. Успя да разчете регистрационния номер на мотопеда и като направляваше триколката с едната си ръка, с другата набра кода на информационната служба, после и цифрите. Получи отговора след две секунди. Возилото принадлежеше на компанията „Накахаши“.

Това нищо не му подсказа.

Свърна в първата пресечка и стръвно заработи с крака. Задмина старец на електролер, после и жена на велосипед. Начесто се взираше в огледалцето.

Рижият също зави с мотопеда и пое след него.

Преди следващото кръстовище Силк се премести в съседното платно и зави наляво, после надясно. Вече не бързаше прекалено, дори не понечи да се откъсне от преследвача. Ако пак видеше едрия мъж зад себе си, вече не можеше да разчита на безобидно съвпадение.

Измина цял квартал, без да зърне рижия, и си отдъхна. Май въображението му се развихряше излишно.

Загледа се напред и видя мъжа на петдесет метра от себе си. Караше в същата посока.

Отначало не го позна, защото онзи вече носеше каска от лека пластмаса. Само че номерът съвпадаше. А и рижият нямаше как да смени в движение сивия си гащеризон.

Хитро. Ако Силк не внимаваше, заблудата щеше да успее.

Превключи на по-ниска предавка и подкара бавно край тротоара. Налагаше се да помисли.

Струваше му се несъмнено, че рижият няма да се отлепи от него. Защо? И за кого вършеше това? Дали е от шпионската организация на Зия? Може да го следят, откакто е на Земя-2, но да не е забелязвал досега.

Дори да са те, какво се опитваха да постигнат със стрелбата в уличката? Ако не го искат в своя свят, могат да го натоварят на първия кораб.

Или е някой от Земята? Пратили са човек да го очисти, защото не могат да настояват официално за екстрадирането му? Предположението не му се виждаше съвсем нелепо след преживяното със Зия по време на бягството. Силк още тогава се чудеше дали тя е права, че упоритият тип, решил да ги убие или залови, е действал сам и е гонил някаква своя цел. Земята гъмжеше от лъжци и измамници — нали и той беше един от тях допреди броени месеци? Най-способните обикновено работеха за властите, по един или друг начин.

А Силк беше изменник, поне формално. Знаеше достатъчно, за да допусне, че Службата за сигурност на Земята има агенти из аусвелта, заети да съкращават живота на предателите, въобразили си, че светлинните години са достатъчна гаранция за свободата им. Досега подозренията му не го безпокояха много, защото всъщност не бе направил нищо, освен че помогна на Зия да избяга. Не смяташе, че точно с това е навредил кой знае колко на интересите на родната си планета. По-скоро наруши някои забрани, а не извърши злодеяния. Пък и съзнаваше, че е дребна рибка. Защо ще се занимават с него?

Но ако нито тукашните, нито земните власти го бяха подгонили, кой оставаше? Фанатик, обзет от дива ненавист към земяните? Или психопат, избрал го случайно за своя жертва?

Все едно. Важното беше, че си има проблем.

Ако нещо подобно му се бе случило на Земята, щеше да се запъти към най-близкото полицейско управление. Ченгетата щяха да зададат въпросите си на рижия и ако отговорите не им харесат, ще го задържат, докато изкопчат от него всичко. Но тук не знаеше на кого да разчита. Освен на Зия. Останалите бяха за него един огромен въпросителен знак. Струваше му се, че поне донякъде може да се довери на Танито или на Бузо. С Хилди само си задоволиха взаимно желанията и толкова.

„Ей, Силк, още не си отговорил на единствения смислен въпрос — какво ще правиш сега?“

Я да видим… Не е лоша идея да си поприказва направо с рижия. Ако бъде достатъчно настойчив, вероятно преследвачът ще пожелае да му обясни постъпките си.

Той се усмихна. Преди година за нищо на света не би се сетил, че може да се изправи срещу някой досадник и да го принуди насила към откровеност. Твърде дълъг път измина — и в пространството, и в душата си.

За миг се подвоуми дали да не опита да изчезне по криволичещите улички наоколо. Веднага се отказа от хрумването си. Вече беше на равна нога с рижия, не искаше да го заместят с някой непознат, когото тепърва ще трябва да търси сред тълпите. Познатото зло винаги е за предпочитане. Засега…

 

 

— Няма да ви мъчим повече — каза лекарката. — Приключихме с вас.

Зия се надигна и седна на масата. Докосна лекичко превръзката на шията си.

— Дали ще позная каква реплика се очаква от мен? „О, не усещам никаква разлика“, нали?

Марад се разсмя.

— Да, това е типичната реакция след четвъртия сеанс. Строго погледнато, за вас Процедурата още не е завършила. Ще трябва да пиете малко лекарства още няколко седмици, а новите хормони и бактерии още не са… хм, напълно приспособени към вашия организъм. Но и след два месеца няма да забележите разлика. Съществено е онова, което не усещате. Постепенно ще се уверите, че се чувствате зле извънредно рядко, не страдате от никакви алергии и сте устойчива срещу обичайните вирусни инфекции. Имунната ви система ще заработи като зала, претъпкана с щангисти. Вероятно по-дълго ще оставате бодра на буйни увеселения, след това ще се наспивате добре и ще бъдете съвсем свежа на сутринта. Общо взето, това е. Разбира се, ще забравите за опасността от тумори, косата ви няма да побелява, не ви заплашват нито скърцащи стави, нито менопауза. Ако прекалявате със слънцето, все пак ще си съсухрите кожата, но несравнимо по-леко, отколкото без Процедурата. Дребните порязвания ще зарастват за часове. Счупените кости също ще оздравяват забележимо по-бързо. Но ако ви пръснат главата с куршум или ви прегази тежък камион, ще умрете като всеки простосмъртен. Не сте неуязвима, само сте се доближила с крачка-две до биологическото съвършенство.

— Като че сега е моментът да задам следващия типичен въпрос…

— Колко живот имате пред себе си ли? — Марад поклати глава. — Не знаем. Използваме мощни програми и заложихме в тях всички данни. Най-скромната прогноза е триста години. Още има неясни въпроси, свързани с дългосрочното въздействие на космическата радиация и неизбежното вредно въздействие на свободните радикали в организма. Само времето ще ни даде отговорите. Някои от мозъците на проекта са убедени, че създадохме отворена система. Иначе казано — ако внимавате при пресичане на улицата и не си счупите главата в банята, може би ще навъртите няколко хилядолетия. Според теорията на вероятностите рано или късно ще си намерите белята, а от вас зависи да е колкото се може по-късно.

Зия едва си пое дъх. Хиляди години…

— Значи остава да си гълтам хапчетата?

— Нищо друго. Само искаме да идвате за контролни прегледи два пъти в годината. Има и една безусловна забрана — не можете да напускате планетата. Сигурно разбирате причината. — Зия кимна. — След петдесет или сто години политическите отношения в галактиката може да се променят коренно. Кой знае дали тогава Процедурата няма да се е превърнала в хапче, което хората ще си купуват без рецепта? Надявам се все някога тази секретност да отпадне.

Зия стъпи на пода и пораздвижи шията си. Този път не се сдържа, макар да знаеше колко неучтиво ще прозвучат думите й:

— Доктор Марад, вие не сте се подложила на Процедурата. Защо?

— Не я искам. Ясно ви е, че щом съм в проекта, нямаше никакви пречки и за мен, аз обаче съм от Църквата на Кръговрата. Избрала съм друг път, госпожице Реландж. Колкото и години да са ми отредени, нямам желание да ги разтягам насила.

— Разбирам…

— Знам ли — подсмихна се лекарката. — Но и да ми се чудите, няма нищо лошо в това. Всеки трябва сам да направи избора си.

— Амин — промърмори Зия, отново без да се замисли.

И се изненада повече дори от Марад. Странно, защо ли точно сега тази думичка изплува от спомените й? Може би защото й се случи истинско чудо.

Като малка ходеше на църква с майка си. Престана, когато нейният чичо започна с уроците как тя трябва да задоволява мъжкия нагон. Бог не отвърна на молитвите й да го възпре. Доколкото знаеше, сладострастникът продължаваше да хвърка със самолетчето си из дивите земи. И несъмнено още учеше едва пораснали момиченца на всичко за секса. Ако не беше брат на нейната майка, отдавна щеше да е изгнил труп. Или… безполов.

— Значи сте от вярващите — промълви Марад.

Не прозвуча като въпрос.

— Отдавна кривнах от този път. Вече вярвам в друго.

— Жал ми е за вас.

— А не бива. Щастлива съм. Благодаря ви от сърце за всичко, което направихте за мен.

— Това ми е работата. Живеем в малък град и вероятно ще се виждаме не само на контролните прегледи. А може би дори в църквата… — усмихна се лекарката.

— Може би.

Зия обаче подозираше, че това няма да се случи.

 

 

Колбърн видя Реландж да излиза от медицинското заведение, необозначено с никакви табели или надписи. Ах, тези дълги, пъргави крачки… Знаеше за редовните й занимания с бойни изкуства и не се чудеше на искрящата й жизненост.

А тайната зад тези дебели плътни стени отдавна му беше ясна. „Къртицата“ в сигурността на Нова Земя му осигури достатъчно сведения. Но и без да е гений, можеше да се досети, че тук крият нещо извънредно важно. Един час вътре би му стигнал да научи всичко необходимо, за да не търси обиколни пътища към целта… но преценяваше шанса си за проникване като нищожен. Охраната и другите предпазни мерки бяха на добро равнище, не можеше да си послужи с изтърканата смешка за спешно повикания водопроводчик или електротехник. Дори не би успял да се навърта дълго наоколо, без да стане подозрителен. Затова сядаше да пие бира в отсрещната кръчма, когато Реландж влизаше за процедурите си. Тоест за Процедурата с главна буква, както му обясни продажният тип от „Снези“. Ако разполагаше с достатъчно време и нари, все щеше да измисли безупречен план. Пари имаше, време — не, а бяха еднакво важни за успеха. И в най-добре изкованата броня има слаби места. Човек от охраната с престъпни пороци, техник, чието семейство ще заплаши. Винаги можеш да откриеш болезнена точка, която да натиснеш. Хората са истинските ключове за непоклатимите врати. За съжаление нямаше месеци да изпипва замисъла си, за да отстрани ненужните рискове. Оставаха му броени седмици, а прибързаността можеше само да го провали.

Затова идеята да хване тази, която вече носи магията в себе си, му харесваше. Като нямаш възможност да научиш всичко за процеса, докарай тяло, в което процесът бушува с пълна сила. Нали е достатъчно да разглобиш една машина, за да научиш как работи?

Признаваше поне пред себе си, че би могъл да избере всеки от пациентите, посещаващи уж тайния медицински комплекс. Несъмнено щеше да му е по-лесно, отколкото при отвличането на опитна агентка, свикнала да действа под прикритие, която отгоре на всичко умее да троши тухли с голи ръце и винаги носи пистолет. Силвърман му даде пълна свобода на избора. И защо ли да го интересува как изглежда контейнерът, щом значение има само съдържанието му?

Е, да, но Силвърман се бе превърнал в ценител на окончателния резултат, вече не изпитваше тръпката на предстоящото върховно изпитание на силите. Твърдеше, че е рискувал повече от необходимото навремето.

Колбърн се смяташе за съвсем различен човек. Всеки може да лови рибки в аквариум. Но само най-великите в занаята излизат срещу големия Моби Дик, въоръжени единствено с хитроумие и харпун. Не го задоволяваше простичкото решение, не искаше да изменя на своя стил. Никога не си вършеше работата бездушно. Трудно ли е да натиснеш спусъка или да праснеш някого с тояга? Истинският художник знае що е изтънченост. В края на краищата нима някой можеше да се мери с него?

Време беше за следващия ход.