Кристин Хана
Между сестри (7)

Глава 7

На първото си събиране до езерото Чилън те празнуваха. Беше 1989 година. Годината, когато Мадона призова хората да се открият, Джак Никълсън изигра ролята на Шегаджията и първите части от Берлинската стена паднаха. Най-важното, това беше годината, когато те всички навършиха двайсет и една години. Бяха пет момичета по това време. Най-добри приятелки от училище.

Онова първо събиране стана случайно. Момичетата бяха събрали пари, за да осигурят на Клеър един уикенд в бунгалото за младоженци по случай рождения й ден. Преди това — през март — тя беше влюбена до уши в Карл Елдридж. (Първото от многото влюбвания, които се оказваха едно голямо главоболие.)

До средата на юли, през споменатата седмица, Клеър вече не беше влюбена, беше сама и повече от депресирана. Не беше човек с широки пръсти, но реши да дойде на езерото сама, възнамерявайки само да седи на верандата и да чете.

Първата вечер точно преди вечеря един раздрънкан жълт „Форд Пинто“ спря на двора. Най-добрите й приятелки се изсипаха от колата на ливадата, като се смееха и държаха две големи кани с коктейл „Маргарита“. Те бяха нарекли визитата си намеса в любовта, която се оказа успешна. До понеделник Клеър вече си беше спомнила коя е и какво искаше от живота. Карл Елдридж определено не беше „Той“.

Оттогава всяка година те се събираха за седмица. Сега, разбира се, нещата бяха различни. Джина и Клеър имаха дъщери; Карън имаше четири деца на възраст от единайсет до четиринайсет; а Шарлот се опитваше отчаяно да забременее.

През последните няколко години партитата бяха станали по-умерени; по-малко текила и цигари се вадеха от куфарите. Вместо да се наконтят и отидат до „Западната кошара на каубоя Боб“ и да обърнат по една текила, да потанцуват, те слагаха децата да си легнат рано, изпиваха по чаша бяло вино и играеха на карти около кръглата дървена маса на верандата. Събираха точките от цялата седмица. Победителят получаваше ключовете от бунгалото за меден месец за следващата година.

Ваканцията им преминаваше с бавния ритъм на мързелива въртележка. Те прекарваха времето си край езерото, опънати върху плажни хавлии на червени и бели райета или седнали на очукани стари шезлонги; слушаха музика от транзистори, поставени на масата за пикник. Винаги слушаха станции с музика от едно време и когато пуснеха песен от осемдесетте години, те скачаха, танцуваха и припяваха заедно с радиото. В горещите дни — като този например — прекарваха по-голямата част от времето си на езерото, застанали до гуша в студената вода; големи шапки и слънчеви очила предпазваха лицата им.

Сега, най-после, времето беше чудесно. Небето — ясно и светлосиньо, а езерото — като стъкло. По-големите деца бяха в къщата и лудуваха, слушаха оглушителна музика и говореха за последния касов филм, който майките на другите деца, но не и техните, позволяваха да се гледа. Алисън и Бони караха водно колело в оградената зона на езерото. Техният смях кънтеше над гласовете на всички останали.

Карън се беше отпуснала на стола си и си вееше с една рекламна листовка от парка с водната пързалка. Шарлот, изцяло скрита под голямата си бяла шапка и прозрачната, с три четвърти ръкав блузка, четеше последната книга, избрана от клуба на Кели Рипа, и отпиваше лимонада.

Джина се наведе на една страна и отвори хладилната чанта, порови шумно из нея, търсейки диетична кола. Когато намери една, тя я измъкна и я отвори, после отпи една дълга глътка и чак след това затвори чантата.

— Моят брак се разпада, а ние пием диетична кола и лимонада. Когато първият смотан съпруг на Карън я напусна, ние нагъвахме текила и танцувахме макарена при Боб каубоя.

— Това беше след втория ми съпруг, Стан — каза Карън. — Когато Аарон си тръгна, ядохме онези пържени филийки и се къпахме голи в езерото.

— Но смисълът е същият — каза Джина. — Моята криза заприличва на „Улица Сезам“? Ти получи „Къщата на Животните“.

— При Боб каубоя — каза Шарлот, почти усмихната. — Не сме ходили там от години.

— Не и откакто започнахме да мъкнем със себе си тези маломерни човечета — отбеляза Карън. — Трудно е да танцуваш рок-енд-рол с дете на гърба.

Шарлот погледна към езерото, където малките момиченца караха водното си колело. Усмивката й бавно се скри. Познатата тъга се върна в очите й. Несъмнено, тя си мислеше за бебето, което толкова желаеше.

Клеър погледна приятелките си. Много често по време на тези събирания, както и сега, тя гледаше разтревожена трийсет и пет годишните жени. Тази година те бяха по-тихи от всякога. Дори и по-стари. Жени на брега на блестящото езеро, които имаха толкова грижи.

Тая няма да я бъде. Те бяха дошли на езерото Чилън, за да се почувстват отново млади и свободни. Неприятностите бяха за други географски ширини.

Клеър се изправи на лакти. Грубият памук на плажната й хавлия сякаш хапеше изгорелите й от слънцето ръце.

— Уили става на четиринайсет тази година, нали?

Карън кимна:

— През септември ще учи в гимназия. Можеш ли да повярваш? Той все още спи с плюшена играчка и забравя да си измие зъбите. Деветокласничките приличат на Златните Танцьорки до него.

— Защо не погледа малките за час-два?

Джина се изправи рязко.

— Дяволска горещина, Клеър. Защо не се сетихме за това по-рано? Той е на четиринайсет.

Карън се намръщи.

— Зрял като червей.

— Ние всички сме гледали по-малките на тази възраст — каза Шарлот. — По дяволите, аз бях бавачка през лятото, преди да отида в гимназията.

— Той е отговорно дете, Карън. Ще се справи — каза Клеър любезно.

— Не знам. Миналия месец рибката му умря… поради липса на храна.

— За два часа те няма да умрат от глад.

Карън погледна назад към бунгалото. Клеър знаеше какво точно си мислеше приятелката й. Ако Уили беше достатъчно голям да се грижи за малки деца, значи вече не е малкото й момченце.

— Да — каза Карън накрая. — Разбира се. Защо не? Ще му оставим мобилен телефон…

— И списък с телефонни номера…

— И ще им кажем да не излизат от бунгалото.

Джина се усмихна за пръв път този ден:

— Дами, Блусарките смятат да напуснат сградата.

Отне им два часа да се изкъпят, да се преоблекат и да приготвят вечеря за децата. Макарони, сирене, хотдог, сандвичи. После им отне още един час да убедят децата, че планът им е осъществим.

Накрая Клеър хвана Карън здраво под ръка и я изведе навън. Докато вървяха по дългия, лъкатушещ път, Карън спираше и поглеждаше назад на всеки няколко крачки.

— Сигурни ли сте? — питаше ги тя всеки път.

— Сигурни сме. Отговорността ще му се отрази добре.

Карън се намуси:

— Аз все още мисля за онези бедни малки златни рибки, които плаваха с обърнати кореми в мръсната вода.

— Просто не се спирай — каза Джина и се наведе към Клеър. — Тя е като кола на лед. Ако сега спре никога няма да можем да я подкараме отново.

Те вече бяха на улицата срещу бара на Боб, когато се сетиха. Клеър проговори първа:

— Ами то дори не е тъмно.

— Загубили сме навиците си като пируващи животни — каза Шарлот.

— Мамка му. — Това беше Джина.

Клеър отказа да бъде разубедена. Какво, като приличаха на колежанки сред професионални пиячи, обитаващи такива места рано вечер? Те бяха тук да се забавляват и барът на „Каубоя Боб“ беше единственият им избор.

— Хайде, дами — каза тя и се втурна напред.

Приятелките й се наредиха в редица след нея. Те вървяха с високо вдигнати глави и маршируваха към „Каубоя Боб“ така, сякаш бяха собственички на бара.

Гъста сивкава мараня се стелеше по тавана и се разделяше на тънки линии от лампите високо над главите им. Няколко редовни посетители висяха на бара, прегърбените им тела бяха забити като мокри гъби на черните бар столчета. Многоцветни неонови реклами на бира просветваха в тежкия мрак.

Клеър ги поведе към кръгла одраскана маса близо до празния дансинг. От тук имаха добър изглед към оркестъра, който обаче в момента липсваше. От джубокса се носеше протяжна песен от Запада.

Едва бяха седнали, когато висока, слаба сервитьорка с кадифени бузи изникна до тях.

— К’во искъте да ви донисъ? — попита тя и избърса масата със сив парцал.

Джина поръча „Маргарити“ за всички, а също и лук на кръгчета — всичко беше незабавно сервирано.

— Господи, колко е хубаво да излезеш навън — каза Карън и се пресегна към своето питие. — Не мога да си спомня кога за последен път съм излизала, без да правя предварителна подготовка и планиране като за въздушно нападение.

— Амин — съгласи се Джина. — Рекс никога не е можел да уреди гледачка. Дори и за да ме изненада с вечеря. Изненадата винаги е нещо такова: ще ходим на вечеря. Можеш ли да организираш вечерта? Сякаш кой знае какво му коства да вдигне телефона. — При тези думи усмивката й се скри. — Това винаги ме е вбесявало. Но не е повод за оплакване, нали? Защо не съм го забелязала по-рано?

Клеър знаеше, че Джина си мисли за промените, настъпващи в новия й самотен живот. За леглото, което щеше да е наполовина празно нощ след нощ. Искаше й се да й каже нещо, да я успокои, но Клеър не знаеше нищо за брака. Беше се срещала с много мъже през последните двайсет години, беше имала няколко псевдолюбовни афери; но никога не беше имала истинска връзка. Досега си беше мислила, че е изпуснала нещо, но като видя мъката в очите на Джина, започна да се чуди дали по-скоро не е късметлийка.

Клеър вдигна чашата:

— За нас — каза тя уверено. — За Блусарките. Ние минахме заедно през основното училище с мистър Крутцер, през гимназията с мис Бас — големия задник; през работа и операции, сватби и разводи. Две от нас не успяха да задържат браковете си, една не можа да забременее, друга — никога не се е влюбвала, а преди няколко години една от нашите приятелки почина. Но ние сме все още тук. И винаги ще бъдем тук една за друга. Това ни прави щастливки.

Те се чукнаха.

Карън се обърна към Джина:

— Знам как се чувстваш — сякаш се разпадаш. Но нещата ще се оправят. Животът продължава. Това мога да ти кажа.

Шарлот стисна ръката на Джина, но не каза нищо. Тя знаеше по-добре от всички, че понякога думите не помагат.

Джина опита да се усмихне:

— Стига. Мога да си страдам и вкъщи. Хайде да говорим за нещо друго.

Клеър смени темата. Първо разговорът не вървеше, трудно им беше да сменят посоката му, но постепенно влязоха в ритъм. Върнаха се назад в миналото и спомените ги разсмяха. По някое време поръчаха начос. Докато дойде втората поръчка, бендът беше започнал да свири. Първата песен беше оглушителна интерпретация на „Приятели от долните етажи“.

— Звучи, сякаш Гарт Брукс е паднал върху телената ограда — каза Клеър през смях.

Докато бендът стигна до „Тук в истинския свят“ на Алън Джаксън, барът се пръскаше по шевовете от хора. Почти всички носеха якета от изкуствена кожа. Една група танцуваше в редица кълка до кълка.

— Чухте ли това? — Клеър се наведе напред и сложи ръце на масата. — Това е „Китари и Кадилаци“. На това може да се танцува.

— Да танцуваме ли? — Джина се засмя. — Последния път, когато танцувах с вас двете, ударих един старец и той полетя. Я ми дайте още едно-две питиета.

Карън поклати шава:

— Съжалявам, Чарли. Аз танцувах, докато станах шестнайсети размер. Сега смятам, че е по-целомъдрено да не си движа много задника.

Клеър се изправи:

— Хайде, Шарлот. Ти не си толкова стара като тези двете. Не искаш ли да танцуваш?

— Шегуваш ли се? Обожавам танците.

Тя шляпна чантичката на стола си и тръгна след Клеър към дансинга. Около тях всички двойки бяха облечени в дънкови дрехи и танцуваха по определен модел. Една жена правеше някакви пируети до тях и си броеше едно-две-три. Тя определено се нуждаеше от концентрация, за да следва движенията на партньора си.

Клеър остави музиката да се излива върху нея като студен душ в горещ летен ден. Тя я освежаваше и подмладяваше. Когато започна да се движи в такт с нея, да извива бедра, да тропа с крака, да пляска с ръце, тя си спомни колко обичаше да танцува. Не можеше да повярва, че е пропуснала толкова много неща и е живяла в тишина доста години.

Музиката я отнесе надалеч и смъкна от нея целия слой години на майчинство. Тя и Шарлот се върнаха отново в юношеството си — смееха се, удряха си бедрата, пееха високо. Следващата песен беше „Алабама — мой сладък дом“ и те трябваше да останат на дансинга. После свириха „Маргаритавил“.

Докато бендът излезе в почивка, Клеър беше мокра от пот и останала без дъх. Около лявото й око просветна лека болка, тя пъхна ръка в джоба си и напипа един екседрин.

Шарлот отмести кичур коса от очите си:

— Чудесно беше. Аз и Джони не сме танцували от… — тя се намръщи. — Боже, може би от сватбата ни. Ето какво става, като се опитваш неистово да забременееш. Романтиката загива…

Клеър се засмя:

— Вярвай ми, скъпа, след като те поочука животът, романтиката сменя пощенските кодове. Аз не съм имала прилична среща от години. Хайде. Дехидратирана съм вече и се чувствам като парче телешка пастърма.

Чар кимна към задната част на бара:

— Трябва да отида до тоалетната първо. Поръчайте ми още една „Маргарита“. И кажете на Карън, че последните питиета са от мен.

— Добре. — Клеър тръгна към масата, после си спомни, че първо трябва да си изпие хапчето. Отиде до бара и помоли за чаша чешмяна вода. Глътна единственото си хапче и се отдалечи. На път към тяхната маса мярна един мъж да минава през сцената. Той носеше китара — класическа, старомодна китара, която не се включва в мрежата и мощността й не може да се увеличава. Останалите от бенда бяха напуснали сцената, но инструментите им бяха още там.

Той седна леко на един разклатен бар стол. Единият му каубойски ботуш беше здраво стъпил на пода, другият беше поставен на първото стъпало на бар столчето. Той носеше избелели дънки и черна тениска. Косата му беше руса и стигаше почти до раменете; блестеше на флуоресцентното осветление. Мъжът гледаше китарата си и въпреки че черна шапка скриваше по-голямата част от лицето му, Клеър можа да различи очертани високи скули, които изпъкваха на лицето му.

„Уха“. Тя не помнеше кога за последен път беше виждала толкова добре изглеждащ мъж. Поне не и в Хейдън.

Мъже като него не идваха в крайречните градове. Тя беше осъзнала този факт отдавна. Разните Томовци, Брадовци, Джорджовци от този вид живееха в Холивуд или Манхатън и когато пътуваха, те стояха зад бодигардове с безизразни очи, облечени в грозни черни костюми. Те говореха за срещите си с обикновените хора, но никога не се срещаха с тях. Тя беше сигурна в това, защото преди време бяха снимали един екшън в Снохомиш. Клеър беше помолила баща си да я заведе да види как се снима филм. Нито една от филмовите звезди не разговаря с местните хора тогава.

Мъжът се наведе към микрофона:

— Смятам да запълня паузата, докато бендът си почива. Надявам се, нямате нищо против.

Вяли аплодисменти последваха думите му. Клеър си запробива път през тълпата, като бутна с лакът един млад мъж в тесни дънки „Вранглер“ и шапка, голяма като вана. Тя спря в края на дансинга.

Музикантът дрънна няколко пъти на китарата и започна да пее. В началото гласът му беше несигурен, прекалено тих, за да се чуе сред силната пиянска глъчка.

— Тихо. — Клеър се изненада, че произнесе на глас думата, която си беше помислила.

Тя почувства, че изглежда нелепо, застанала там, пред тълпата, само на няколко крачки от него, но не помръдваше, не отклоняваше поглед. Той вдигна глава. В задименото и тъмно помещение, с дузина посетители, които я притискаха от двете страни, Клеър помисли, че той гледа право към нея.

Мъжът бавно се усмихна.

Преди много години Клеър бягаше след сестра си по дока на езеро Кресънт. В един момент тя бягаше и се смееше, в следващия беше в леденостудената вода, опитваща да си поеме въздух и да стигне до повърхността. Точно така се чувстваше и сега.

— Аз съм Боби Остин — каза той тихо, като продължаваше да я гледа. — Тази песен е за Нея. Вие всички знаете кого имам предвид. Тази, която съм търсил цял живот.

Дългите му, тъмни пръсти дръпнаха струните на китарата. После той запя. Гласът му беше нисък и тих, дяволски сластен, а песента беше толкова тъжна и задушевна, че накара Клеър да си мисли за всички ония пътища, по които не беше пътувала досега. Тя се усети, че се поклаща в такт с музиката, че танцува сама.

Когато песента свърши, той остави китарата и се изправи. Тълпата изръкопляска учтиво, после всички се обърнаха отново към своите халби с бира и коктейли. Той се приближи към Клеър — тя дори не помръдна — и спря точно пред нея. Едва се удържа да не се обърне назад и да провери дали мъжът не гледа към другиго. Понеже той не каза нищо, тя се представи:

— Казвам се Клеър Кавено.

В края на устните му се появи усмивка, странно тъжна усмивка:

— Не знам как да се изразя, без да прозвуча като идиот.

Сърцето на Клеър биеше лудо, тя беше като замаяна:

— Какво имате предвид?

Той се приближи още. Сега беше толкова близо, че тя можеше да види жълтите петънца в зелените му очи и малкия белег във формата на мъничък полумесец върху горната му устна. Тя забеляза, че той сам се подстригва, защото краищата на косата му бяха неравни и скосени.

— Аз съм Онова — каза той тихо.

— Онова, какво? — Клеър опита да се усмихне. — Пътят? Светлината? Няма друг път към Рая, освен през теб?

— Шегуваш ли се? Аз съм онова, Оня, когото търсиш.

Тя би трябвало да му се изсмее, да му каже, че не е чувала по-изтъркан опит за свалка от времето, когато си оформяше веждите с „Лейди Бик“.

Тя беше на трийсет и пет години. Отдавна бе отминало времето, когато вярваше в любовта от пръв поглед. Ето, това имаше намерение да каже, отговорът беше в главата й. Но когато отвори уста, чу сърцето си да казва:

— Откъде знаеш?

— Защото аз пък търся теб.

Клеър отстъпи леко назад, колкото да може да диша свободно. Искаше й се да се засмее. И се засмя.

— Хайде, Клеър Кавено — каза той нежно. — Танцувай с мен.