Кристин Хана
Между сестри (13)

Глава 13

Клеър знаеше, че устните й са здраво стиснати, безмълвни и показваха неудоволствие. Тя беше усъвършенствала това умение; способността да показва гняв без думи, които биха я накарали да съжалява по-късно. Баща й често обръщаше внимание на тази й особеност. „Боже, Клеър, казваше той, никой друг не може да ме наругае, без да обели и дума. Един ден целият този гняв ще се върне в гърлото ти и ще те задуши“.

Погледна сестра си, която беше зад кормилото и караше толкова бързо, че косата й се вееше зад нея като на някоя известна звезда. Слънчеви очила, които вероятно струваха повече от нетната заплата на Клеър, скриваха очите й.

— Къде отиваме? — беше попитала тя за четвърти път.

— Ще видиш — пак същият отговор. Кратък и прост. Като че ли Меган се страхуваше да каже повече.

Тя беше заспала.

Клеър не беше поискала от сестра си твърде много. По дяволите, нищо, освен истината. Не очакваше сестра й да се включи в забавата, наречена купуване на сватбена рокля. Боже мой, не. Меган да хареса един ден с приятелките й. Едва ли. Гадното беше, че Клеър беше помолила първо за мнението на Меган, въпреки че Джина и Шарлот бяха там. Клеър беше поставила решението си на масата. Какво мислиш ти, Меган?

Беше й задала този въпрос два пъти, след втория път беше разбрала грешката си и беше игнорирала Мег напълно. После чу и хъркането. Тогава усети сълзи в очите си.

Нямаше значение, че всички рокли бяха неподходящи и че дори и грозните рокли бяха скъпи в наши дни или че до края на следобеда беше започнала да мисли, че една лятна рокличка без ръкави би била далеч по-практична. От това още повече й се доплака. Но сега Клеър беше бясна. Меган можеше да провали сватбата; нямаше и съмнение. Сестра й беше като въздушен вирус. Десет секунди с нея в стаята и се чувстваш зле.

— Трябва да се върна заради Али — каза Клеър пак, за четвърти път.

— Ще се върнеш.

Клеър пое дълбоко дъх. Достатъчно!

— Виж, Мег, относно планирането на сватбата ми. Честно, ти…

— Пристигнахме. — Мег паркира поршето на празния паркинг на улицата. Преди Клеър да свари да отговори, Меган излезе от колата и застана до брояча:

— Хайде.

Бяха в центъра на Сиатъл. Територията на сестра й. Сигурно Меган искаше да се похвали с изключително скъпото си жилище.

Клеър се намръщи. Бяха спрели в подножието на дълъг, постепенно издигащ се хълм. Точно отпред, през няколко пресечки, се виждаше големият обществен пазар. Зад тях, пак през няколко пресечки, беше пристанът на ферибота. Уличен музикант свиреше нещо тъжно на саксофон; музиката се носеше над автомобилната врява. Отляво, водопад от бетонни стъпала, се спускаше от двора на жилищен комплекс. От другата страна на улицата беше паркингът „Диамант“, а сергиите бяха предимно празни в този неработен ден.

— Тук ли живееш? — попита Клеър, като грабна чантата си и излезе от спортната кола. — Винаги съм мислила, че си в някакъв лъскав небостъргач.

— Канила съм те на гости хиляди пъти.

— Два пъти. Покани ме, когато Мама беше в града за el creepo споразумението и веднъж за Коледа. После отложи коледната вечеря, защото имаше грип, а Мама ни покани на вечеря в Канлис, вместо вечеря у вас.

Меган я погледна учудено:

— Наистина ли? Мислех, че непрекъснато съм те канила на гости.

— Правеше го. Но никога не определяше точно време и ден. Предполагаше се, че просто ще се отбия, когато идвам в града. Ето ти новина: никога не идвам тук.

— Днес си малко враждебна.

— Така ли? Интересно защо? — Клеър преметна дръжката на чантата през рамо и тръгна до Меган, която крачеше нагоре по хълма като Патон. — Трябва да поговорим за сватбата. Твоето изпълнение днес…

— Тук — каза Меган и пристъпи пред тясна бяла врата с прозорци от двете страни. На малка метална табелка пишеше: По поръчка. Мъж в строг черен костюм събличаше манекен зад стъклото. Той забеляза Меган и й махна.

— Какво е това място?

— Нали каза, че мога да организирам сватбата ти?

— Всъщност, точно за това исках да поговорим. За съжаление, твоите умения за слушане са особено недоразвити.

Меган отвори вратата и влезе. Клеър се поколеба.

— Хайде! — Меган чакаше пред асансьора.

Клеър я последва.

След една секунда асансьорът звънна и вратите се отвориха с плъзгане; те влязоха и вратите се затвориха.

Накрая Меган каза:

— Съжалявам за тази сутрин. Знам, че се издъних.

— Едно нещо е да спиш. Друго е да хъркаш.

— Знам. Съжалявам.

Клеър въздъхна:

— Това е историята на нашия живот, Мег. Не се ли умори вече? Една от нас все съжалява, но ние никога…

Вратите на асансьора се отвориха. Клеър изпъшка.

Мег трябваше да сложи ръка на рамото на Клеър и да я побутне лекичко напред. Тя се препъна в неизправния праг и влезе вътре.

Само че това не беше магазин. Това беше като карнавал в Дисниленд.

Навсякъде имаше манекени, разположени перфектно и облечени в най-красивите сватбени дрехи, които Клеър беше виждала някога.

— О, господи! — Тя пое дъх и пристъпи напред. Роклята пред нея беше с голи рамене и рязана в кръста. Кремавата коприна падаше на меки гънки до пода. Клеър опипа материята — беше по-мека от всичко, което беше докосвала някога — и погледна етикета с цената. Там пишеше: Ескада 4200 долара.

Тя веднага я пусна и се обърна към Меган:

— Хайде да си ходим.

Нещо я стегна за гърлото. Тя отново беше малко момиченце, стои пред къщата на една приятелка и гледа как цялото семейство вечеря.

Мег я хвана за китката и не й позволи да тръгне.

— Искам да пробваш тези рокли.

— Не мога. Знам, че ти си си ти, Мег; че това е твоят живот. Но малко боли. Аз работя в къмпинг.

— Не искам да повтарям, Клеър, така че, моля те, слушай и ми повярвай. Работя по осемдесет и пет часа на седмица и клиентите ми плащат около четиристотин долара на час. Не се фукам. Това си е факт: парите са нещо, което притежавам. И ще значи много за мен, ако ми позволиш да ти я купя. Ти не си за онези рокли, които видяхме днес. Съжалявам, ако си мислиш, че съм кучка и снобарка, но аз така усещам нещата. Моля те, нека да направя това за теб.

Преди Клеър да реши как да отговори, една жена извика:

— Меган Донтес. В сватбен магазин. Кой би повярвал?

Висока, тънка като летва жена в морскосиня права рокля пристъпи напред, невероятно високите й токчета чаткаха по мраморния под. Косата й, перфектна комбинация от бяло-русо и сребристо, беше подстригана като косата на Мег Райън.

— Здравей, Райза — каза Мег и протегна ръка. Двете се здрависаха, после Райза погледна към Клеър.

— Тази красавица е сестра ти, нали?

Клеър долови лек източноевропейски акцент. Може би руски.

— Аз съм Клеър.

— И Меган ти разрешава да се омъжиш?

— Всъщност тя се опита да ме разубеди.

Райза отметна глава и се засмя.

— Разбира се, че ще се опита. Чувала съм два пъти такива съвети от нея. И двата пъти трябваше да я послушам, но любовта си има своя логика. — Тя отстъпи назад и огледа Клеър от главата до петите.

Клеър сви ръце в юмруци, опитвайки да скрие пръстена от фолио.

Райза потупа предните си зъби с дълъг, тъмен нокът:

— Не е това, което очаквах — каза тя и погледна многозначително Меган. — Ти ми каза, че сестра ти е селско момиче и ще се жени на края на света.

Клеър не знаеше дали да се усмихне, или да тупне Мег по главата.

— Аз съм момиче от малък град, както и Мег.

— А, сигурно там е оставила сърцето си. — Райза потупа отново зъбите си. — Ти си красавица — каза тя накрая. — Размер десет или дванайсет, предполагам. Няма да е необходимо да слагаме подплънки на сутиена ти. — Тя се обърна към Меган. — Ще може ли да отиде при Реналдо? Косата й…

— Мога да опитам.

— Бихме могли да подчертаем тези красиви очи. Толкова са сини. Кара ме да мисля за жената на Брад Пит. Онази нервната от „Приятели“. Да. Ето на кого прилича сестра ти. За нея, мисля, най-доброто е класиката. „Прада“. „Валентино“. „Армани“. „Уенг“. Може и изключителният „Азаро“. Елате. — Тя се обърна и тръгна напред. Вдигна ръка и извади една рокля.

Клеър погледна Меган:

— „Армани“? „Вера Уенг“? — Тя поклати глава, неспособна да каже: не можеш да го направиш. Това бяха думите, това трябваше да каже, но отказът заседна в гърлото й. Кое малко момиченце не е мечтало за това? Особено момиче, което е вярвало в любовта дори и след толкова нарушени обещания.

— Може да си тръгнем и без да купим нещо — каза Мег. — Пробвай ги. Само да се позабавляваме.

— Да се позабавляваме.

— Ей, вие двете. Нямам цял ден — извиси се гласът на Райза и стресна Клеър, която се разбърза.

Меган вървеше след Райза, която минаваше от рафт на рафт и смъкваше рокли, а после ги трупаше в ръцете на Меган.

След няколко минути Клеър влезе в пробна — по-голяма от нейната спалня. Трипанелни огледала до тавана светеха насреща й. На средата имаше малка дървена платформа.

— Хайде. Роклите са тук. Пробвай ги. — Райза я побутна лекичко.

Клеър влезе в пробната, където няколко рокли висяха и я чакаха. Първата беше от зашеметяваща бяла коприна на „Ралф Лорън“ с корсаж със сложни орнаменти от дантела и мъниста. Другата беше романтична рокля на „Прада“ в цвят праскова с надиплени ръкави с копчета и леко асиметрична долна част. Имаше и една права рокля на „Армани“ от бяла коприна; простотата беше красива сама по себе си, тя беше с дълбоко V-деколте и надиплен, секси гръб.

Клеър не си позволи да погледне цените. Това беше нейният момент на осъществени мечти. Можеше да си позволи всичко. Смъкна намачканите си дънки и работната тениска и ги хвърли на пода. — Тя дори не погледна избелелия си, оръфан от пране сутиен и старо бельо.

Роклята на Ралф Лорън заплава по раменете й като облак и падна върху почти голото й тяло. От врата надолу тя приличаше на Ким Бейсинджър в „Л. А. Строго секретно“.

— Хайде, скъпа. Дай да те видим — каза Райза.

Тя отвори вратата и влезе в пробната. Веднага се чу възклицание. После Райза извика: „Обувки“ — и хукна нанякъде.

Мег стоеше там с цял куп рокли в ръце. Устните й се разтвориха в тиха въздишка.

Клеър не се сдържа и се усмихна. Прииска й се да извика нещо и каза най-странното, което й дойде наум:

— Този Ралф Лорън съвсем не е мърльо. Естествено, колата ми е по-евтина от тази рокля. — Тя стъпи на подиума и се огледа в огледалото. Ясно защо Меган ненавиждаше роклите тази сутрин.

Райза се върна, размахвайки чифт сандали с каишки и високи токове.

Клеър се засмя:

— За кого ме мислите? За Кари Брадшоу? Носът ми ще прокърви, ако нося такива сандали. Ще си счупя хълбока, като падна.

— Шшшт. Обуй ги.

Клеър се подчини, после застана мирно. Всяко вдишване заплашваше да я прекатури.

— Ааах. Твоята лоша майка. Как не те е научила да ходиш на токчета? Това е престъпление. Аз ще те науча. — Устата й се изкриви леко при последните думи.

Когато Райза изчезна, Меган се засмя.

— Единственото нещо, на което ни научи мама, беше как да вървим с обувки, които са ни умалели.

— А тя винаги имаше нов чифт.

— Интересно, нали?

Те си размениха погледи — това беше миг на пълно разбиране; когато отмина и те се върнаха в настоящето, Клеър изпита тръпка на съжаление.

— Мисля, че материята е твърде тънка, нали? — каза Клеър. Нейната работа беше да намери дефект на всяка дреха, една причина сестра й да не си харчи парите.

Меган се намръщи.

— Твърде тънка ли? Ти изглеждаш великолепно.

— Закача се на всяка издатина. Ще трябва да нося бельо, направено от „Боинг“.

— Клеър, това е размер десет. Още един такъв коментар и ще те запиша в Лигата на холивудските съпруги със свръх апетит.

След това Клеър пробва много рокли, една от друга по-хубави. Чувстваше се като принцеса и въобще не сметна деня за провален, когато отказа всяка една.

Все намираше нещо, в което роклята да е несъвършена: „Ръкавите са твърде къси, много е широка, много надиплена… Деколтето е твърде сладко, твърде секси, твърде традиционно… В тази не се чувствам комфортно“.

Би казала, че Меган ще се разстрои, но тя продължаваше да носи нови дрехи:

— Ето, пробвай тези — казваше всеки път. Мег и търпение бяха две несъвместими неща.

Райза отдавна беше отишла при други клиенти.

Накрая Клеър стигна до последната рокля за деня. Меган я беше избрала. Елегантна бяла рокля с корсаж, обсипан с мъниста, и ефирна пола от тафта.

Клеър разкопча сутиена си и нахлузи роклята. Тя още я закопчаваше на гърба, когато излезе от пробната.

Меган беше потънала в мълчание.

Клеър се намуси. Тя чу как Райза разговаря шумно с друг клиент на другия край на магазина.

Клеър погледна сестра си.

— Ти си необикновено мълчалива. Да не си се задавила? Да ти направя ли Хаймлих?

— Погледни се.

Клеър повдигна тежката рокля и се качи на подиума. Бавно се обърна към трипанелното огледало. Жената, която я гледаше от там, не беше Клеър Кавено. Не. Тази жена не е напуснала колежа, не е решила, че козметологията е правилният избор само за да остави и нея; не е раждала извънбрачно дете, защото любовникът й е отказал да се ожени за нея… и със сигурност, не е управлявала къмпинг с претенциите да е курорт.

Тази жена е пристигнала в лимузина, пие шампанско от високи чаши, спи в копринени чаршафи и винаги е имала международен паспорт.

Това бе жената, която тя би била, ако беше отишла в колежа в Ню Йорк и да завърши магистратура в Париж. Може би това бе жената, която би могла все още да стане.

Как може една рокля да подчертае всичко, което не ти се е случило в живота, и леко да подчертае едно по-различно бъдеще. Тя си представи лицето на Боби, когато я види да идва по пътеката. Боби, който беше застанал на едно коляно и я беше помолил — моля, моля, много моля — да бъде негова съпруга. Ако я види в тази рокля…

Меган се приближи и се качи на подиума. Стояха там една до друга. Дъщерите на мама, които по-рано бяха по-близки от сестри, а сега си бяха толкова чужди.

Меган докосна голото рамо на Клеър:

— Дори не се опитвай да търсиш недостатъци на тази рокля.

— Не погледнах етикета с цената, но…

Меган скъса етикета на две:

— И няма да го видиш. — Тя се обърна, вдигна ръка. — Райза, ела тук.

Клеър погледна сестра си:

— Ти знаеше, нали? Ти я избра.

Мег се опита да скрие усмивката си:

— Тя е на „Вера Уенг“, скъпа. Разбира се, че знаех. Знаех и това, че отхвърлянето на роклите беше преувеличено от самото начало. Не искаш АЗ да ти купя роклята.

— Не че не искам ти да я платиш…

— Всичко е наред, Клеър. За мен означава много това, че пожела да ме включиш в приготовленията за сватбеното тържество.

— Ние сме едно семейство — отговори Клеър след дълга пауза. Разговорът тръгна неловко и в леко опасна посока. Сякаш се пързаляха по замръзнало езеро и ледът можеше и да не издържи на тежестта им.

— Благодаря за роклята. Тя е това, за което… — гласът й секна за миг — винаги съм мечтала.

Мег най-после се усмихна:

— Само защото не вярвам в брака, не означава, че не мога да планирам страхотна сватба.

Райза влезе в пробната, лицето й пламтеше, носеше куп рокли:

— На „Уенг“ — каза тя тихо, гледайки към Мег. — Ти каза, че сестра ти ще хареса точно това.

— Познала съм.

— Тя е олицетворение на любовта, нали? — Райза закачи ненужните вече рокли и се приближи до Клеър. — Ще трябва да свием малко тук, на бюста — само до това място, не мислиш ли? И ще отпуснем в талията. Ще трябва да изберем и воал. Нещо елегантно, да? Не прекалено натруфен. Какви обувки ще носиш? — И тя започна да забожда и свива.

— Тези обувки с деколте са чудесни.

Райза коленичи, за да забоде подгъва.

— Ще оставя полата дълга. В случай, че си промениш мнението; а ти трябва да го промениш. Ще я приготвя навреме — обеща тя, когато приключи, после си тръгна.

След като тя излезе, Клеър каза:

— Как позна, че ще харесам тази рокля?

— Чух на моята сватба да разговаряш с Елизабет. Каза, че сватбената рокля трябва да е семпла. Права беше. Моята приличаше на циркаджийско облекло. — Меган се почувства длъжна да се усмихне. — Сигурно Ерик затова ме напусна.

Клеър усети болката в гласа на сестра си. Беше висок, тих, треперещ. Това я изненада. Клеър винаги бе смятала сестра си за твърда като гранит:

— Той те нарани, нали?

— Да, разбира се. Разби сърцето ми, а после пожела парите ми. Щеше да ми е много по-лесно, ако имахме предбрачен договор. Или още по-добре, ако само бях живяла с него, вместо да се женя за него.

Клеър се засмя при този не толкова деликатен намек. Този път беше на място.

— Ако да се оженя за Боби е грешка, то аз искам да я направя.

— Дааа. Това си е любов. Това е вроден оптимизъм. Нищо чудно, че аз се придържам само към секса. Сега какво ще кажеш да вземем малко храна за вкъщи от „Уайлд Джинджър“ и да хапнем у нас?

— Алисън…

— … вечеря в авторесторанта на Зийк и после има среща с Боб и Сам в боулинг залата. Обадих се на Джина от Еверет.

Клеър се усмихна:

— Боби има среща на боулинг пътечката? И не вярваш в истинската любов? Помогни ми сега да се измъкна от тази рокля.

Клеър повдигна краищата на дългата рокля и тръгна бавно към пробната. Малко преди да затвори вратата, се сети:

— Твоята сватбена рокля беше красива, Меган, и ти също беше красива. Надявам се, че не съм те наранила, когато казах онова на Елизабет. Бяхме пийнали няколко чаши преди това.

— Ръкавите ми бяха като отворени чадъри. Един бог знае защо я избрах. Не, това не е така. За съжаление, наследила съм усета за стил на мама. Веднага след като започнах да печеля пари, наех личен купувач-консултант. Както и да е, благодаря за извинението.

Клеър затвори вратата на пробната и облече своите дрехи. Прекараха още един час, пробвайки воали и обувки. Когато избраха всичко, Меган хвана Клеър под ръка и двете излязоха от бутика.

Пред „Уайлд Джинджър“ Меган паркира отново, изтича до ресторанта и след три минути излезе с хартиен плик в ръка. Хвърли го в скута на Клеър, седна на седалката на шофьора и натисна газта.

Свиха по улица „Пайк“ и после завиха рязко наляво към един подземен паркинг.

Клеър тръгна след сестра си, двете влязоха в асансьора и се качиха до последния етаж, после влязоха в апартамента на Меган.

Гледката спираше дъха. Аметистовото нощно небе изпълваше всички прозорци. На север спящият квартал „Куин Ан“ блестеше с многоцветни светлини. Спейс Нийдъл, потънал в летни цветове, изпълваше един от прозорците. Останалата част от картината се допълваше от среднощния син Саунд, тъмната му повърхност се нарушаваше само от снопове светлина, падаща по бреговете на реката.

— Уау — възкликна Клеър.

— Да, гледката си я бива — съгласи се Меган и пусна хартиената торба на кухненския плот от черен гранит.

Накъдето и да погледнеше Клеър, тя виждаше съвършенство. Нито една картина не висеше накриво върху покритите с коприна стени, нито едно парче хартия не се въргаляше по масата. Разбира се, нямаше и прах. Тя се приближи до малко бюро в ъгъла. Върху лъскавата му повърхност имаше една-единствена снимка в рамка. Доколкото виждаше, други снимки в стаята нямаше.

На снимката бяха Клеър и Меган, снимани преди години. Там те бяха още деца — може би на седем и на четиринайсет — седяха прегърнати в края на дока. В ъгъла на снимката се виждаше горящ фас и това подсказваше, че фотографът е била мама.

За нейна изненада, Клеър изпита някаква болка при вида на снимката. Тя хвърли бърз поглед на Меган, която разделяше храната.

Върна снимката на мястото й и продължи обиколката си из жилището на сестра си. Видя изключително бяла спалня с бели мебели, които само жена без домашни любимци и деца би избрала, и баня с повече козметични продукти от бутика на Райт Ейд. Въпреки всичко Клеър се замисли, че има нещо не наред в цялата тази обстановка.

Отправи се обратно към кухнята.

Мег й подаде „Маргарита“ в замразена чаша.

— С лед. Без сол. Така добре ли е?

— Чудесно. И домът ти е чудесен.

— Дом ли? — Мег се засмя. — Интересно. Никога не съм го наричала така, но е дом, да. Благодаря.

Ето, това беше. Това не е дом. Това е разкошен хотел. Определено, четиризвезден, но студен. Безличен.

— Сама ли го обзаведе?

— Шегуваш се. Последното нещо, което избрах сама, беше сватбената рокля с парашутните ръкави. Наех декоратор. Една германка, която не говореше английски. — Тя извади чиниите. — Ето. Хайде да вечеряме на терасата. — Тя изнесе чинията и питието си навън. — Ще трябва обаче да седнем на пода. Декораторката избра най-неудобните външни мебели на света. Върнах ги всичките и така и не намерих време да купя нови.

— От колко време живееш тук?

— От седем години.

Клеър излезе след сестра си навън. Нощта беше красива — небето беше осеяно със звезди.

Те се хранеха мълчаливо. Клеър каза няколко странни неща, не на място, очевидно за да наруши мълчанието, но също като приливна вълна, тишината все се връщаше.

— Благодарих ли ти за роклята?

— Да. Но няма за какво. — Мег остави чинията на пода и се облегна назад.

— Интересно — каза Клеър. — Тук е толкова шумно нощем — между уличното движение, сирените на ферибота, железопътните линии, и въпреки всичко е някак си… празно. Като самота.

— В града е така.

Клеър погледна към Меган и за първи път тя не видя суровата, съдеща по-голяма сестра. Нито пък по-голямата сестра, която толкова я обичаше по-рано. Сега видя бледа, почти неусмихваща се жена, която явно нямаше живот извън работата. Една самотна жена с отдавна разбито сърце и вече невярваща в любовта.

Тя си спомни старото време, когато бяха най-добри приятелки. За първи път от толкова години се замисли дали това би могло да се случи отново. Ако е възможно, едната трябва да направи първата крачка.

Клеър използва тази възможност:

— Може би ще искаш да дойдеш у нас за няколко нощи, докато планираш сватбата.

— Наистина ли? — Меган вдигна поглед, искрено изненадана.

— Сигурно си много заета?

— Всъщност, не… В момента нямам дела. И имам нужда да прекарам известно време в Хейдън. Нали знаеш, да подготвя нещата. Утре имам среща там. Със сватбения консултант. Но не искам да се натрапвам.

„Голяма грешка, Клеър. Невероятно голяма“.

— Тогава се договорихме. Ще ми бъдеш няколко дни на гости.