Кристин Хана
Между сестри (15)

Глава 15

Меган вдигна крака си от педала на газта, поршето намали, почти запълзя.

През опушеносивия прозорец на кръчмата тя зърна призрачните фигури вътре, притиснати една до друга покрай бара.

Беше лесно да се скрие в такава тълпа, където никой не те пита как се казваш или пък защо си там. Знаеше, че ако влезе вътре и поръча едно или две, или три питиета, ще се почувства по-добре.

Може да срещне някого… той ще я заведе у дома си и ще й помогне да забрави. Ще й помогне да заспи.

Опитът я беше научил, че в нощи като тази, когато неадекватното й поведение я боцкаше като парченца стъкло, забити в кожата й, тя щеше да лежи в празното си легло, да гледа в тавана и да не може да заспи. Сутринта ще се събуди и ще види в огледалото лице с бръчки и уморени, тъжни очи.

Меган натисна газта. Колата изрева. Тя измина две пресечки, намери паркинг и спря там. Когато изгаси двигателя и излезе от колата, забеляза колко е тиха нощта. Голямата мечка сочеше реката.

Повечето магазини бяха затворени. Само на някои от тях рекламните табели светеха. На всеки двайсетина крачки зелена улична лампа от ковано желязо хвърляше светлина и създаваше дантелоподобни и фестоноподобни шарки по тъмния тротоар.

Меган сложи чантата си на рамо, подпря я здраво с лакът и се отправи към кръчмата. Тя не се поколеба пред отворената врата, просто свърна и влезе.

Това беше кръчма като стотици други, в които беше пила. По акустичния таван се беше наслоил пушек, който се носеше на призрачни ръкави под светещите лампи. Барът беше разположен по цялата дясна страна на помещението. Той беше от махагоново дърво, поне стогодишен. Огледалото зад него беше около шест фута дълго със златни нишки и потъмняло сребро. В него клиентите изглеждаха по-високи, по-слаби, огледало от „Залата на смеха“, поставено пред хора, твърде пияни, за да го забележат.

Хората седяха на високи дървени столчета, скупчени около бара. Халбите бяха по-многобройни от хората, във всяка ръка имаше запалена цигара.

Това бяха заклетите алкохолици, които идваха още в десет сутринта.

В лявата страна бяха разположени кръгли маси; повечето — заети. В дъното, в тъмния и опушен ъгъл, тя забеляза неясните очертания на билярдна маса и чу шум от игра, явно, в разгара си. От джубокса се носеше стара песен на Спрингстийн — „Славни дни“.

Идеално. Сигурно момчето с червено-бялото яке, което седеше на бара, я беше избрало. То отдавна бе оплешивяло напълно.

Тя се придвижи в маранята. Сърцето й заби по-бързо. От пушека очите й се насълзиха. Тя отиде до най-близкото място на бара, където мъж с уморено лице енергично чистеше нещо разлято. Той я погледна и въздъхна. Може и да е бил изненадан от появата й — в края на краищата жени като нея не ходят сами в долнопробни кръчми всеки ден — но го прикри добре.

— Кво ша искате? — Той хвърли парцала и взе цигарата си от пепелника.

Тя се усмихна:

— Мръсно мартини.

— Това е кръчма, лейди. Нямаме четири звезди.

— Пошегувах се. Дайте ми чаша бяло вино „Вувре“, ако имате.

— Имаме „Инглнук“ и „Гало“.

— „Инглнук“.

Той се обърна и тръгна в другата посока. След минута се върна с чаша вино.

Тя шляпна платинената си карта на бара.

— Пуснете някаква музика.

Джубоксът щракна, после забръмча. Тръгна стара песен на „Аеросмит“. Меган си спомни младостта — стои в центъра на Кингдом, крещи и показва любовта си към Стивън Тайлър.

Тя си взе картата, пусна я в чантата си и се отправи към най-близката маса, където седяха трима мъже и разговаряха високо.

Друг път щеше да потърси празна маса, да седне, да чака някой да седне при нея, но тази вечер се чувстваше нервна, паникьосана. Беше се уморила да бъде сама.

— Здравейте, момчета — каза тя, като се плъзна в празното пространство между двама от мъжете.

Разговорът им секна. Освен това забеляза, че всички имаха халки на пръстите си.

Тя не спря да се усмихва, но никак не й беше лесно.

— Здравей — каза един от мъжете, като се размърда неспокойно на мястото си.

— Здрасти.

— Здрасти — включиха се и останалите. Никой от тях не я погледна.

— Трябва да бягам, момчета — каза първият и се изправи.

— И аз.

— И аз.

И те си тръгнаха просто така. Меган им махна за довиждане и каза бодро:

— До скоро. Карайте внимателно — каза в случай, че някой е забелязал унижението й.

Преброи до пет и се огледа. Имаше още една маса недалеч от нейната. На нея седеше само един мъж. Той пишеше в жълт бележник и явно си водеше бележки от един отворен учебник. Толкова беше вглъбен в работата си, че не беше видял пълния й провал.

Тя отиде при него:

— Може ли да седна при вас?

Когато той вдигна глава, тя видя, че е на около двайсет и една или двайсет и две години. Погледът му беше открит, изпълнен с безкрайна надежда, като на всеки млад човек. Този оптимизъм я впечатли и стопли. Мамо мила.

— Казвай ми Мег.

Той се намръщи:

— Изглеждаш ми позната. Да не си приятелка на майка ми? Сейда Калайл.

Тя се почувства като старата дама, оцеляла на „Титаник“.

— Не, не я познавам. И аз… помислих, че ви познавам, но съм се припознала. Извинете.

Тя стисна чашата още по-здраво. Налегна я отчаяние. Раменете й увиснаха от безнадеждност. Вземи се в ръце.

Тя се отправи към друга маса. Когато приближи, една жена се плъзна на празния стол и се наведе да целуне мъжа.

Меган се завъртя и се обърна наляво. Натъкна се на брадясал мъж с вид на просяк, който очевидно се връщаше от бара.

— Съжалявам — каза тя. — Трябваше да подам мигач, преди да завия.

— Няма нищо.

Той се върна на масата си и седна. Тя усети, че е леко нестабилна.

Стоеше там, сама насред претъпкания бар. До билярда имаше трима мъже. Двамата изглеждаха опасни, бяха облечени в черни кожени дрехи, опасани с вериги. Третият мъж имаше толкова много татуировки по плешивата си глава, че гледана отгоре, тя приличаше на макет на Земята.

Мег беше отчаяна. Тази явно нямаше да е нейната нощ. Трябваше да се върне в дома на Клеър, в удобната стая за гости, да си легне и да прекара нощта, като се хвърля и мята в леглото, изпълнена с желания. Страстни желания.

Тя погледна скитника. Той имаше широки рамене, черната му тениска беше прилепнала на гърба му. Избелелите му дънки бяха се отпуснали на талията във формата на буквата V, сякаш беше отслабнал и не се беше погрижил да си купи нови, които да му стават.

Това е той… или самотата.

Тя се приближи до масата му и застана до нея:

— Може ли да седна?

Той не вдигна поглед от бирата си:

— Аз кой съм? Вашият щастлив пети опит?

— Броили сте ги?

— Не беше трудно. Прочистихте района по-бързо от полиция на нелегално събиране.

Тя дръпна един стол и седна срещу него.

От джубокса се разнесе песента „Търся любов“. На най-неподходящите места…

Накрая той вдигна глава. Изпод сребристия бретон, вероятно подстриган с джобно ножче, я гледаха две сини очи. Тя веднага прецени, че той не е много по-възрастен от нея самата, беше почти красив като непознатия в града на Сам Елиът. Приличаше на мъж, имал няколко мрачни събития в живота си.

— Каквото и да търсите, няма да го намерите тук.

Тя започна да флиртува, искаше да каже нещо забавно и неангажиращо, но преди да произнесе първата дума, се спря. В него имаше нещо…

— Срещали ли сме се преди? — попита, като бърчеше чело. Тя се гордееше с паметта си. Рядко забравяше физиономии. Освен ако не принадлежаха на мъже, които забърсваше случайно; виж, тях ги забравяше веднага. Моля те, господи, кажи, че вече не съм го минавала.

— Хората все това ми повтарят — въздъхна той. — Просто едно обикновено лице, предполагам.

Не, не беше това. Тя беше сигурна, че го е виждала преди, но, наистина, нямаше значение. Освен това, нейната цел тук беше да остане анонимна, а не да се сприятелява. — Въобще не е обикновено. Оттук ли сте?

— Сега, да.

— С какво се занимавате?

— Приличам ли ви на човек, който се занимава с нещо? Преживявам някак си, това е.

— Ние всички това правим, фактически.

— Вижте, лейди…

— Меган. За приятелите съм Мег.

— Меган, нямам намерение да те водя у дома. Достатъчно ясен ли съм?

Това я накара да се усмихне:

— Не съм очаквала да ме каниш. Помолих само да седна. Правиш си прибързани заключения.

Той се облегна назад, изглеждаше смутен.

— Съжалявам. Сам съм от известно време, не съм добра компания.

Лоша компания. В това имаше голяма доза истина.

Тя се наведе, като го изучаваше. Въпреки че светлината тук беше слаба, а въздухът — изпълнен с цигарен дим, хареса лицето му. Поне достатъчно го хареса, като за една нощ.

— А какво щеше да стане, ако исках да си тръгна с теб?

Когато той я погледна, Меган можеше да се закълне, че е пребледнял. Очите му бяха сини като водата в плувен басейн.

Измина цяла вечност преди той да отговори:

— Щях да ти кажа, че това не ме интересува. — Гласът му беше напрегнат, а той изглеждаше изплашен.

Тя се намръщи:

— Кое, сексът?

Той кимна.

Тя веднага усети тръпката от преследването — препускането на сърцето си. Протегна ръка и притисна пръст до дланта му.

— А какво, ако ти бях казала, че всичко е наред, че за мен това не означава нищо?

— Бих казал, че това е тъжно.

Тя дръпна ръката си, поразена от заключението. Внезапно се почувства прозрачна, сякаш тези сини очи виждаха през нея.

— Искаш ли да си легнем или не? Без обвързване. Без приказки за бъдещето. Само за тази нощ. Малко споделено време. — Гласът й беше писклив — лек, отчаян звук; а настъпилата тишина я накара да се засрами.

Отново мина цяла вечност. Накрая той проговори:

— Не знам дали ставам за това.

— Аз ставам. — Тя стисна здраво устни, за да не каже нещо глупаво. Абсурдно, наистина, но беше нервна. Тя желаеше той да я пожелае, желаеше го повече, отколкото го съзнаваше. Той беше нищо, само още едно звено във веригата от несвободни, в крайна сметка, мъже, които ще бъдат забравени, мъже, с които е спала след развода си. Доколкото можеше да прецени, той нямаше с какво да се гордее, нищо, което да събуди старите трепети на сърцето й. Но се страхуваше, че може да я разстрои.

— Може би само ще си правим компания тази нощ.

Той скочи толкова рязко, че столът се заклати и едва не падна.

— Живея на тази улица, малко по-надолу.

Тя не го докосна, не взе ръката му в своята, никакви други ласки. Нищо от обичайните знаци на привличане.

— Идвам с теб — каза само тя.

Джо усещаше присъствието й до себе си, топлината на тялото й, начина, по който ръката й докосваше случайно неговата от време на време.

Спри веднага, помисли си той. Просто се обърни към нея и кажи: Сгреших, съжалявам. Но той продължи да върви бавно, стъпка по стъпка.

Усещаше парфюма й. Нещо слабо, сладникаво и секси; напомни му за пролетта на юг; на уханните цветя и горещите, тъмни нощи.

Увереността му намаля. Сигурно бе по-пиян, отколкото си мислеше.

Не можеше да го направи. Не помнеше даже как става — не онази част със секса — това помнеше; останалото му се губеше: разговорите, милувките, общуването с друг човек.

Те вече стояха пред неговото бунгало. Бяха изминали три пресечки, а той не успя да измисли и една дума, за да започне разговор. Тя също не пророни дума и той не знаеше дали й е благодарен за това, или не. Ако тя беше бъбрила за несъществени неща, може би той щеше да има сили да се отдалечи от нея, да се извини. Но мълчанието й го обезкуражаваше.

— Тук живея в момента — каза той, доста глупаво, както си помисли, тъй като стояха пред входната врата.

— Точно сега, а?

Това го изненада. Тя беше взела само една част от изречението, която беше най-съществената. Трябваше да внимава с нея. Отвори вратата и се отдръпна, за да я пусне първа. Тя се намръщи за секунда, после мина покрай него и пристъпи в тъмното.

Той я последва, без да включва осветлението, умишлено. Навсякъде имаше снимки на Даяна. Не му се искаше да обяснява защо живее по този начин, не и на тази жена в дизайнерска рокля и скъпи златни и платинени бижута. Фактически, не му се говореше с никого за това.

Той отиде до кухнята и взе няколко свещи. Имаше няколко дузини, които държеше подръка за зимните бури, когато електричеството спираше. Отнесе ги в спалнята и ги сложи навсякъде, където можа. После ги запали една по една. Когато свърши, се обърна; тя стоеше до леглото и стискаше чантичката си, сякаш се страхуваше, че ще й я открадне.

Той изпусна дълбока въздишка. Тя беше красива: лъскава черна коса, бяла кожа, големи зелени очи, устни, които не се усмихваха. Какво, по дяволите, правеше тук с него? И какво, по дяволите, правеше той с нея? Не е бил с жена от смъртта на Даяна.

Тя бръкна в чантичката си за нещо.

А, кондом. О, господи!

После я пусна на земята. Тръгна към него с леко поклащащи се хълбоци, като разкопчаваше роклята си. Тя се свлече до средата на раменете и разкри дантелен черен сутиен, бели гърди.

Искаше да й каже: „Тръгвай си“, но вместо това се пресегна към нея, придърпа я. Тялото й прилепна към неговото и започна бавно, бавно да се движи.

Когато намери сили да се отдръпне, той усети, че трепери.

— Добре ли си? — попита тя.

Джо не мислеше, не говореше, просто я стискаше в ръце и я придърпваше към леглото. Паднаха върху намачканата завивка заедно. Тялото му лежеше върху нейното, така му беше добре. Бедрата й докоснаха неговите. Той изсумтя и се наведе да я целуне. Меките й устни го разтърсиха и върнаха назад във времето.

Даяна.

— Какво каза?

Той се отдръпна и я погледна. Меган.

Този път, когато я целуна, не затвори очите си. Тя му отвърна с такава страст, че го остави без дъх. Пъхна ръце под тениската му. Пръстите му галеха зърната й.

— Свали си панталоните. — Гласът й беше дрезгав. — Искам да те докосвам.

Отдръпнаха се един от друг. Той слезе от леглото и се съблече; ръцете му трепереха и не можа да се разкопчае от първия път. Вече голи, легнаха отново на леглото. Той отърка еректиралото си тяло в нейното, целуваше отворената й уста, брадичката й, затворените й очи. Усети влажността й по бедрата си.

Тогава тя протегна ръка и го докосна, обви го с пръсти. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Усети как кондомът отива на мястото си, поставен с отработено движение.

Той изпъшка, когато остана в нея един сладък, болезнен миг, после се отдръпна, преди да е станало късно. Плъзна тялото й отдолу, целувайки брадичката й, гърлото й, гърдите й. Опита едното зърно, взе го в уста и изсмука сладостта му. Разтвори краката й с ръка, плъзна се надолу, целуна пъпа й, косъмчетата.

Тя се опита да го отблъсне. Той я задържа, забави целувките си, докато беше в нея. Стенейки, тя хвана главата му и разтвори широко крака. Езикът му я изследваше, проучваше, плъзгаше се нагоре-надолу, навън-навътре.

— О, господи — каза тя на пресекулки. — Сега!

Той я придърпа към себе си бързо и влезе в нея.

Тя се залепи за него, изви се. Бяха едно цяло. Кулминацията беше за Джо нещо, което сякаш не беше изпитвал никога преди.

— Ох! — каза тя и отметна мократа коса от лицето си. — Това определено беше прекрасно пътуване.

Той се дръпна назад и се облегна на клатещата се дъска зад главата му. Цялото му тяло беше слабо, трепереше.

Тя го погледна, усмихна се широко, като все още дишаше тежко:

— Как се казваш?

— Джо.

— Е, Джо. Беше чудесно.

След една дълга минута, той се реши да сложи ръка на рамото й и да я придърпа. Държейки я, затвори очи.

За първи път от години заспа с жена до себе си.

Когато се събуди, отново беше сам.