Кристин Хана
Между сестри (23)

Глава 23

Джо беше почти приключил работата си за деня. Трябваше да ходи някъде и да се срещне с някои хора.

Добре е, когато очакваш нещо с нетърпение, дори и това нещо накрая да причини болка. Той се скита сам толкова дълго, че само фактът, че има маршрут, беше странно успокояващ.

В момента лежеше по гръб и гледаше отдолу една стара мръсна „Импала“.

— Здрасти.

Джо се намръщи. Стори му се, че чу нещо, но не беше сигурен. Радиото на пейката гърмеше. Уили Нелсън предупреждаваше майките, че като пораснат, бебетата стават каубои.

Тогава някой го ритна по задника.

Джо се изтърколи изпод колата.

Лицето, което го гледаше, беше малко, с лунички и се усмихваше. Умни зелени очи се взираха в него. Тя беше леко кривогледа, но достатъчно да го накара да се чуди дали се нуждае от очила. После се усети, че работната му лампа й свети в очите и я изключи.

— Смити е в офиса — каза той.

— Знам, глупчо. Той винаги е там. Ти знаеше ли, че пясъкът на Хаваите е като захар? Смити ми разрешава да си играя с инструментите. Кой си ти?

Той се изправи, избърса ръце в престилката си:

— Аз съм Джо. Сега бягай от тук.

— Аз съм Алисън. Мама ме нарича повече Али. Като гаторът.

— Приятно ми е да се запознаем, Али. — Той погледна часовника си. Беше четири часът. Време да се прибира.

— Британи Хеншоу винаги казва:

„Ще те видя по-късно, Али Гатор. Схвана ли?“

— Да. Сега…

— Мама казва, чи ни бива да говоря с нипознати, но ти си Джо. — Тя смръщи личице и го погледна: — Защо ти е толкова дълга косата? Като на момиче е.

— Така ми харесва — каза той и отиде до мивката да измие маслото от ръцете си.

— Аз имам раница с Ариел на нея. Искаш ли да я видиш? — И без да дочака отговор, тя изхвърча от гаража. — Не мърдай от тук — извика му на излизане.

Той беше на половината път до бунгалото си, когато Алисън го настигна:

— Виждаш ли Ариел? Тя е принцеса от тази страна и русалка от другата.

Той забави крачка, но продължи да върви.

— Отивам си вкъщи. По-добре се връщай обратно.

— Имаш да пишкаш ли?

— Не — каза той и почти избухна в смях.

— Ама ти така или иначе няма да ми кажеш.

— Определено, няма. Трябва да се приготвя да отида някъде. Приятно ми беше да се запознаем, впрочем. — Той не намали ход.

Тя не изостана, а продължи, като говореше оживено за някаква приятелка Мулан, която си отрязала цялата коса и си играела с ножове.

— За такъв вид поведение има педагогически съветници. Али се засмя и продължи да говори. Джо се качи на верандата и отвори вратата.

— Добре, Алисън, тук…

Тя профуча покрай него и влезе вътре.

— Алисън — каза той строго, — трябва да си тръгнеш веднага. Не е прието…

— Къщата ти мирише странно. — Тя седна на дивана и започна да се друса на него. — Коя е дамата на сички снимки?

Той се беше обърнал за секунда; когато погледна отново, тя беше отишла до перваза и пипаше снимките.

— Остави ги — каза Джо по-рязко, отколкото беше необходимо.

Момичето ги остави, цупейки се.

— И аз не обичам да ми пипат нещата.

Погледна редицата от снимки. Имаше три на прозореца на хола и две на полицата на камината. Дори и едно дете забелязваше обсебеността.

— Жената на снимките е съпругата ми. Даяна. — Все още го болеше, когато произнасяше името й.

— Красива е.

Той погледна към един малък колаж от снимки в рамка на най-близката маса. Джина беше донесла тези снимки на новогодишното парти.

— Да. — Прочисти той гърлото си. Беше четири и петнайсет, закъсняваше. — Не трябва ли да ходиш някъде?

— Да — Тя въздъхна драматично. — Трябва да дам на Мерибет моята Барби. Моята.

— Защо?

— Счупих главата на нейната. Дядо казва, чи тряба да се извиня и да й дам моята кукла. Щяла съм да са почувствам по-добре.

Той се наведе и я погледна в очите.

— Е, Али Гатор, мисля, че с теб имаме нещо общо. Аз… също счупих нещо специално и сега трябва да се извинявам.

— Много лошо — въздъхна Али обезсърчена.

Той се подпря на бедрата си и се изправи.

— Така че, наистина трябва да вървя.

— Добре, Джо. — Тя отиде до вратата и я отвори, после погледна към него. — Мислиш ли, че Мерибет ще играе пак с мен, след като й се извиня?

— Надявам се — отговори той.

— Чао, Джо.

— До скоро, Али Гатор.

Това я разсмя, след което си тръгна.

Джо постоя една минута, загледан в затворената врата.

Накрая се обърна и тръгна по коридора. Следващия един час се бръсна, къпа, облича в най-чистите си поизносени дрехи и се опитва да подреди изреченията, които му трябваха. Пробваше с красиви думи: „Смъртта на Даяна разруши нещо вътре в мен“; остри думи: „Аз прецаках всичко“, пълни с болка думи: „Не можех да понеса да я гледам как умира.“

Но нито едно от тези изказвания не беше пълно, нито едно не показваше истинските му емоции.

Вече завиваше към тях, а още не беше решил какво точно ще каже; след няколко минути беше до пощенската им кутия. „Д-р и мисис Хенри Ролоф“.

Джо не се сдържа и я докосна, пръстите му се плъзгаха по изпъкналите златни букви. Пощенската кутия беше като кутията в Бейнбридж; на онази пишеше: „Д-р и мисис Джо Уайът“.

Това беше преди един цял живот.

Джо гледаше къщата на бившите си роднини. Изглеждаше точно така, както и през оня юнски ден, преди много време, когато с Ди се ожениха в задния двор, заобиколени от роднини и приятели.

Той почти се поддаде на паниката, почти се върна обратно.

Но бягството нямаше да му помогне. Беше пробвал преди и знаеше, че пак ще трябва да се върне и да им каже: „Съжалявам“. Само това.

Той вървеше по нашарената тухлена пътека към къщата с белите колони, която мисис Ролоф беше обзавела така, че да прилича на Тара. От двете му страни имаше рози и подрязан красиво плет, сладък аромат витаеше във въздуха. От двете страни на входната врата стоеше по един чугунен лъв.

Джо не си позволи повече да стои и да мисли; вдигна ръка и натисна звънеца.

След няколко минути вратата се отвори. Там стоеше Хенри Ролоф с лула в ръка, облечен в сиво-кафяви панталони и синьо поло.

— Мога ли…

Когато видя Джо, усмивката му се стопи.

— Джоуи — каза той, а лулата му заигра в треперещата му ръка. — Ние чухме, че си в града.

Джо положи огромно усилие да се усмихне.

— Кой е там? — обади се Тина някъде отвътре.

— Няма да повярваш — каза Хенри почти шепнешком.

— Хенри — извика тя отново. — Кой е там?

Хенри се отдръпна. По лицето му се разля усмивка и набръчка бузите му.

— Той се върна, мамче — извика той. После тихо го повтори, а очите му се изпълниха със сълзи. — Той се върна.

 

 

— Сигурна ли си, че това е текила? Има вкус на спирт за запалки.

Меган усети, че гласът й звучи сладникаво и че провлачва думите си. Тя вече беше нестабилна и се носеше стремглаво към състояние на гипсираност. Харесваше й така.

— Това е скъпа текила. За приятелката ми най-доброто — каза Елизабет и се наведе, за да си вземе парче пица. Докато го придърпваше, сиренето и топингът се плъзнаха и паднаха във вид на лигава купчина върху бетонния плот. — Опааа.

— Не се коси. — Меган изгреба мръсотията и я изхвърли. — Май че уби някакъв турист.

— Майтапиш ли се? Десет часът е. Сиатъл е безлюден.

— Наистина.

Елизабет отхапа от коричката.

— Е, какъв е проблемът, душицо? Съобщенията ти напоследък звучат, сякаш си в депресия. А ти обикновено не плачеш, когато се видим.

— Да видим. Мразя работата си. Съпругът на клиентката ми се опита да ме застреля, след като го разорих. Сестра ми се омъжи за кънтри певец, който е и престъпник. — Тя вдигна глава. — Да продължавам ли?

— Моля.

— Гледах племенницата си, когато Клеър отиде на меден месец, и сега къщата ми изглежда гадно тиха. И срещнах един мъж…

Елизабет бавно остави пицата.

Меган погледна най-добрата си приятелка и усети внезапен прилив на безпомощност. После се осмели да добави тихо:

— Нещо не ми е наред, Бърди. Понякога се събуждам посред нощ и бузите ми са мокри. Дори не знам защо съм плакала.

— Още ли си самотна?

— Какво искаш да кажеш с това „още“?

— Хайде, Мег. Приятелки сме повече от двайсет години. Помня те, откакто беше тиха, много млада, невръстна, студентка в първи курс на университета. Едно от онези гениални деца, за които казват, че или ще се самоубият, или ще намерят лек за рака. Ти и тогава плачеше всяка нощ. Моето легло беше до твоето, нали помниш? Направо ми се късаше сърцето, като те слушах как плачеш тихичко.

— Затова ли започна да идваш в час с мен?

— Исках да се погрижа за теб. Ние южнячките правим така, не знаеш ли? Години наред чаках да ми кажеш защо плачеше.

— Кога спрях? Да плача, имам предвид.

— Втората година, но беше късно вече да питам. Когато се ожени за Ерик, си помислих — надявах се — че най-после си щастлива.

— Много време мина оттогава.

— Очаквах, че ще срещнеш друг. Защо не опиташ пак?

Меган наля още две чаши. Като надигна своята, тя се облегна на перилата. Студеният нощен въздух рошеше косата й. Шумът от трафика достигаше до нея.

— Срещнах един мъж…

— Как се казва?

— Джо. Даже не знам фамилията му. Колко патетично е това?

— Мислех, че обичаш секса с непознати.

Меган усети колко усилено Елизабет опитваше да не звучи осъдително.

— Обичам да се контролирам, да се събуждам сама и да живея живота си, както намеря за добре.

— Е, какъв е проблемът?

Меган почувства онази вълна отново, усещането, че е въвлечена в силно течение.

— Да се контролирам… и да се събуждам сама и да живея живота си, както намеря за добре.

— И този Джо те накара да усетиш нещо?

— Може би.

— Предполагам, че не си го виждала, откакто си разбрала това.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Само малко — засмя се Елизабет. — Този Джо те е изплашил и ти си избягала. Кажи ми, че греша.

— Ти си кучка.

— Кучка, която говори истината.

— Да, такава кучка. От най-лошия тип.

— Помниш ли рождения ми ден миналата година?

— Помня всичко до третото мартини. После всичко ми се размазва.

— Казах ти, че не знам дали още обичам Джак. Ти ми каза да остана с него. Спомена нещо, че ще изгубя всичко, а той ще се ожени за сервитьорка от Хутърс.

Меган обърна очи.

— Още един бляскав пример за моята хуманност. Ти говориш за любов; аз отговарям за споразумения. Толкова се гордея със себе си.

— Искам да кажа, умирах в брака си. Всичките лъжи, които бях казвала, бяха изтънели. Всичко излезе наяве и ме нарани.

— Но имаше ефект. Ти и Джако сте като младоженци пак. Направо е отвратително.

— Знаеш ли как се влюбих отново в него?

— Лекарства?

— Направих това, което ме плашеше най-много.

— Напусна го.

— Никога не бях живяла сама, Мег. Никога. Толкова се страхувах, че ще живея без Джак, в началото не можех да дишам. Но се справих и ти беше там, с мен. Онази нощ ти дойде до къщата на плажа, ти буквално ми спаси живота.

— Винаги си била по-силна, отколкото си мислиш.

Елизабет я погледна и сякаш й каза: „И ти също“.

— Трябва да спреш да се плашиш от любовта. Може би този Джо е твоето ново начало.

— Не е за мен. Никога не спя с мъже, които имат какво да предложат.

— Ти въобще не спиш с мъже.

— Кучката се върна.

— Защо е толкова неподходящ?

— Той е механик в един малък град. Живее в разнебитено бунгало, дадено му от работодателя му. Подстригва си косата с джобно ножче. Прецени сама. О, и няма много добър вкус; украсил е жилището си със снимки на съпругата си, с която е разведен.

Елизабет я погледна и нищо не каза.

— Добре, много не ми пука за тези неща. Имам предвид, че снимките са нещо прекалено, работата му не ме интересува. Даже Хейдън ми хареса. Приятен град е, но…

— Но?

В погледа на Елизабет тя видя тъжно разбиране; това я успокои.

— Напуснах града, без да кажа и дума, без да се сбогувам. Не можеш да се впуснеш в авантюра толкова лесно.

— Ти никога не си си падала по лесните неща.

— Освен секса.

— Никога не съм знаела, че сексът с непознати е лесно нещо.

— Не е — каза Мег тихо.

— Тогава му се обади. Ще кажеш, че си имала спешна работа и е трябвало бързо да напуснеш града.

— Не му знам номера на телефона.

— А на гаража?

— Да му се обадя в работата? Не знам. Много е лично.

— Значи ти спа с него и му прави какво ли не, но телефонният разговор е твърде личен?

Меган се засмя. Трябваше да си признае колко странно звучи наистина.

— Говоря като психарка.

— Да. Добре, Меган. Виж какво ще направим с теб. Сериозно говоря. Ти и аз ще отидем до Салиш Лодж утре; там съм запазила час за спа процедури за нас. Ще си говорим, ще пием и ще се смеем, ще планираме стратегия. Преди да започнеш да се оплакваш, нека да ти кажа, че вече се обадих на Джули и й казах, че ще отсъстваш от офиса. Когато аз си тръгна, ще ме оставиш на летището и ще продължиш на север. Няма да спираш, докато не стигнеш до входната врата на ранчото на Джо. Ясна ли съм?

— Не знам ще имам ли смелост да го направя.

— Искаш ли да дойда с теб? Ще го направя, само кажи.

— Ето защо наричат жените стоманени магнолии.

Елизабет се засмя:

— Скъпа, по-добре повярвай. Не можеш да кажеш на едно момиче от Юга, че няма да тръгнеш след красив мъж.

— Много те обичам, нали знаеш?

Елизабет се пресегна за пица:

— Просто не забравяй тази фраза, Мег. Рано или късно хубавото ще ти се случи. Сега ми разкажи за сватбата на Клеър. Не мога да повярвам, че е позволила ти да я организираш.