Кристин Хана
Между сестри (29)

Глава 29

Джо беше опитал да изхвърли проклетия плик поне десетина пъти. Проблемът беше, че не можеше да си наложи да го докосне.

Страхливец.

Той чу думата толкова ясно, че вдигна глава. В бунгалото нямаше никой. Той се взираше в Даяна, която го гледаше от полицата на камината.

Затвори очи и си пожела тя отново да се появи, да седне на леглото до него и да прошепне: „Ти сломи сърцето ми, Джоуи“, както го правеше по-рано.

Но тя не беше му се явявала от толкова време, че беше забравил за тези халюцинации. Въпреки това, не беше необходимо да призовава духа й, за да разбере, че думите й бяха самата истина.

Тя би се срамувала от него, както той се срамуваше от самия себе си. Би му припомнила, че е давал клетва да помага на хората.

И тук не става въпрос за кого да е. Това беше Клеър Кавено, жената, седяла до леглото на Даяна часове наред, когато се разболя, игра на Скрабъл на мръсни думички с нея, гледаха заедно сапунени сериали. Джо си спомняше една по-различна нощ. Джо беше работил цял ден, после се отби в болничната стая на Даяна, измъчван от перспективата да прекара още една вечер до умиращата си съпруга. Когато отвори вратата, Клеър беше там само по сутиен и гащи и танцуваше. Даяна, която не се беше усмихвала от седмици, се смееше толкова силно, че по бузите й се търкаляха сълзи.

— Няма да ти кажа! — Клеър се беше засмяла, когато той я попита какво става. — Няма да ти кажем какво правим.

— Едно момиче трябва да има тайни — беше казала Даяна — дори и от любовта на живота си.

Сега Клеър беше в същото такова легло, в стая, която миришеше на отчаяние и гледаше към сиви небеса дори и в средата на лятото.

Вероятно не можеше да направи нищо за нея, но как би могъл да живее след това, ако не опиташе? Може би това е начинът Господ да му напомни, че един мъж не трябва да живее със старите си страхове, ако иска да започне отначало.

Ако беше тук сега Даяна, щеше да му каже, че по-добър шанс няма да има. Едно е да избягаш от нищото. Съвсем друго нещо е да си обърнеш гърба към комплекта снимки с името на приятел в ъгъла.

Ти я убиваш и този път няма красива дума като евтаназия, която да те оправдае.

Той въздъхна дълбоко и се протегна, като се правеше, че не забелязва как треперят ръцете му и как отчаяно се нуждае от едно питие. Извади снимките и ги занесе в кухнята, където слънчевата светлина струеше през прозореца над мивката.

Разгледа първата, после — останалите. Адреналинът накара сърцето му да бие по-често. Разбра защо всички са диагностицирали този тумор като невъзможен за опериране.

Необходими бяха невероятни умения, за да се направи тази операция. Беше необходим неврохирург със златни ръце. Такъв, който не се страхува, че ще се провали.

Но при един по-внимателен поглед… може и да имаше шанс. Възможно беше — само възможно — тази лека сянка да не е тумор, а само тъкан, която да прилича на тумор. Вече не се съмняваше какво трябва да се направи.

Взе си дълъг, горещ душ, после облече синята риза, която си купи тези дни, новите дънки. Искаше му се да има по-хубави дрехи, но знаеше, че няма. После взе отново снимките, сложи ги в плика и отиде до дома на Смити. Хелга беше в кухнята и приготвяше обяда. Смити гледаше „Съдия Джуди“ в хола. Когато Джо почука, той вдигна глава:

— Здравей, Джо.

— Знам, че е необичайно, но може ли да взема камиона ти? Трябва да отида в Сиатъл. Може да ми се наложи да остана там и през нощта.

Смити бръкна в джоба си за ключовете и му ги хвърли.

— Благодаря. — Джо отиде до ръждясал форд-пикап от седемдесет и трета година и влезе вътре. Вратата се затвори със скърцане зад гърба му.

Той се вгледа в таблото. Бяха минали години, откакто беше за последен път на шофьорската седалка. Запали двигателя и натисна газта.

След два часа паркира в подземния паркинг на Медисън и Бродуей и влезе в предишния си живот.

Картината на Елмър Нордсторм беше все още тук, сложена на челно място във фоайето на лъскавия черен небостъргач, където присъстваше и неговата фамилия. Джо тръгна с наведена глава към асансьорите. Там, без да поглежда, когото и да било и с разтуптяно сърце, натисна бутона „нагоре“.

Когато вратите се отвориха със звън, той пристъпи напред и влезе. От двете му страни застанаха двама души с бели престилки. Говореха за някакви лабораторни резултати. Слязоха на третия етаж — етажа, който водеше до моста, свързващ този офис с Шведската болница.

Не можеше да си спомни кога беше минавал през тази сграда с високо вдигната глава; мъж, който си знаеше мястото в този свят.

На четиринайсетия етаж вратите се отвориха.

Постоя половин секунда по-дълго от нормалното и гледаше черните букви със златни краища на стъклените врати наоколо.

„Сиатълски специалисти по нуклеева медицина“. Работата, която самият той беше започнал. Имаше седем-осем имена на лекари, но името на Джо не беше сред тях. Разбира се, че няма да го има.

В последната секунда, преди да се затворят вратите, той излезе от асансьора и пресече коридора. В офиса имаше няколко пациенти — той не познаваше никого, слава богу — и две жени на рецепцията. И двете бяха нови. Мислеше да отиде направо в кабинета на Ли, но не му стискаше. Затова отиде до рецепцията.

Жената — Имоджин, според табелката с името й — го погледна:

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да се видя с доктор Ли Чин.

— Как се казвате?

— Кажете му само, че един лекар от друг град е тук за спешен консулт. Изминал съм дълъг път, за да го видя.

Имоджин огледа Джо: без съмнение, забеляза евтините му дрехи и провинциалната прическа. Тя се намръщи и звънна в кабинета на Ли, за да предаде съобщението. След минута затвори.

— Ще ви приеме след петнайсет минути. Седнете.

Джо отиде до един от столовете в чакалнята и си спомни, че Даяна беше избирала цветовете и десените за обзавеждането му. Преди време домът им беше пълен с мостри.

„Искам да стане както трябва, казваше тя, когато той се шегуваше с обсебеността й. Единственото нещо, което обичаш повече от мен, е работата ти“.

Прииска му се да се усмихне на този спомен; той беше от хубавите.

Докторе? Докторе?

Той се стресна и погледна нагоре. Отдавна не беше чувал тази дума, отправена към него.

— Да? — Изправи се.

— Доктор Чин ще ви приеме веднага. Вървете надолу по коридора и после надясно…

— Знам къде се намира офисът му. — Той отиде до вратата, застана до нея и се опита да диша равномерно. Потеше се, а дланите му бяха влажни. В ръце държеше плика.

— Докторе, добре ли сте?

Той изпусна въздишка и отвори вратата. Вътрешните коридори и кабинети бяха пълни с познати лица. Медицински сестри, асистент-лекари, рентгенови лаборанти. Той се опита да вдигне брадичка.

Един по един, хората, които беше познавал, го поглеждаха, разпознаваха го и бързо отместваха поглед. Няколко погледнаха притеснено, помахаха с ръка, но никой не го заговори. Почувства се като призрак, който се движи по земята на живите. Никой не искаше да си признае, че го е видял.

Някои от погледите бяха откровено презрителни; това изражение той си спомняше, го беше накарало да бяга. Други изглеждаха притеснени, че ги е забелязал да гледат към него, объркани от внезапната му поява. Какво да кажеш на мъж, когото си обожавал преди, мъж, осъден за убийството на жена си и след това изчезнал за три години?

Той мина край редицата от жени в болнични дрехи, чакащи за мамографа, после през втората чакалня, после зави по друг, по-тих коридор. На другия край на коридора спря пред затворена врата. Пое въздух и почука.

— Влезте — чу се познат глас.

Джо влезе в голям ъглов кабинет; по-рано той беше негов. Огромни панорамни прозорци стояха като рамка на Сиатълските небостъргачи.

Ли Чин седеше до бюрото си и четеше. Когато Джо влезе, той вдигна глава. Един почти комичен израз на изненада се изписа на обикновено безизразното му лице.

— Не мога да повярвам — каза той, без да става.

— Здравей, Ли.

Ли погледна неловко, несигурен как да продължи, какво да каже:

— Откога не съм те виждал, Джо!

— От три години.

— Къде беше?

— Има ли значение? Имах намерение да намина и да ти кажа, че напускам. Но… — той въздъхна и осъзна, че звучи патетично. — Не намерих сили.

— Държах името ти, изписано на вратата, почти година.

— Съжалявам, Ли. Сигурно се е отразило зле на работата.

Ли кимна; този път тъмните му очи бяха тъжни:

— Да.

— Имам едни снимки и бих искал да ги погледнеш.

Ли кимна и Джо отиде до клетката за проверяване на рентгенови снимки и постави своите.

Ли приближи и започна да ги разглежда. Дълго време не казваше нищо.

— Виждаш ли нещо, което аз не виждам? — попита той най-после.

Той посочи:

— Тук.

Ли скръсти ръце и свъси вежди.

— Малко хирурзи биха направили операция на такова нещо. Рисковете са огромни.

— Без операция тя ще умре.

— Мислиш, че си струва да опитаме?

Ли го погледна и още повече свъси вежди.

— Старият Джо Уайът никога не търсеше друго мнение.

— Нещата се променят — каза той простичко.

— Познаваш ли хирург, който би го направил? Кой може да го направи?

— Стю Уейсман.

— А, каубоят, да. Може би.

— Аз не мога да практикувам. Срокът на разрешителното ми изтече. Би ли изпратил на Стю снимките? Аз ще му се обадя.

Ли изгаси осветлението зад снимките.

— Да, ще ги изпратя. Нали знаеш, че не е трудно да възстановиш правата си?

— Да. — Джо постоя така известно време. Между тях се настани тишина. — Е, отивам да се обадя на Стю. — Той понечи да се обърне.

— Почакай.

Обърна се.

— Някой от персонала разговаря ли с теб?

— Не. Трудно е да решиш какво да кажеш на един убиец.

Ли тръгна към него.

— Много малко хора те считат за такъв. Повечето… от нас… просто не знаят какво да кажат. Откровено казано, много хора биха постъпили като теб. Даяна страдаше много, всички го знаеха, нямаше надежда. Благодарим на бога, че не бяхме на твое място.

Джо не можа нищо да каже на това.

— Ти имаш дарба, Джо — каза Ли бавно. — Да я пропилееш пак, би било престъпление. Когато си готов — ако някога си готов — ела да се видим. Този кабинет е създаден, за да спасява живот, а не да робува на стари клюки.

— Благодаря ти. — Това бяха простички думи, твърде прости, за да изразят благодарността му. Притеснен от дълбоките чувства, които го вълнуваха, Джо измънка още една благодарност и излезе.

Долу, във фоайето, намери телефонен автомат и се обади на Стю Уейсман.

— Джо Уайът — каза Стю високо. — Как си, дяволе? Мислех, че си се затрил от лицето на земята. Ти премина през ада.

Джо не искаше да губи време с празни разговори за „къде беше“ и пр. Щеше да има време и за това, когато Стю дойдеше тук, така, че каза:

— Мой близък се нуждае от операция, която само ти можеш да направиш. Адски рисковано е. Ти си най-добрият според мен. — Стю обичаше комплиментите.

— Разкажи ми по-подробно.

Джо разказа каквото знаеше за историята на Клеър и за поставената й диагноза, обясни накратко какво е видял на снимките.

— И мислиш, че мога да направя нещо?

— Само ти.

— Добре, Джо. Ти имаш най-добрите очи в нашата област. Изпрати ми снимките. Ако видя това, което и ти виждаш, ще се кача на следващия самолет. Но обясни на пациентката всички рискове. Не искам да летя дотам само за да се върна веднага

— Ще го направя. Благодаря, Стю.

— Радвам се, че те чух — каза Стю и затвори.

Джо върна слушалката на мястото й. Сега само трябваше да говори с Клеър.

Върна се до асансьорите, после мина по моста между двете сгради и се отправи към Шведската болница. Гледаше само надолу. Няколко човека го познаха и направиха физиономии, други няколко зашепнаха зад гърба му. Не им обърна внимание, а продължи да върви. Никой не се осмели да го заговори или да го попита защо се е върнал, докато не стигна до Онкологичното отделение.

Там някой го повика:

— Доктор Уайът?

Той се обърна бавно. Беше Триш Бей, главната сестра на Онкоотделението. Бяха работили заедно много години. Тя и Даяна бяха се сприятелили напоследък.

— Здравей, Триш.

Тя се усмихна:

— Радвам се отново да ви видя тук. Липсвахте ни.

Той отпусна рамене и почти отвърна на усмивката й.

— Благодаря.

Те стояха там и се гледаха в неловко мълчание известно време, после той кимна, каза й довиждане и се отправи към вратата на Клеър.

Почука леко и отвори.

Тя седеше в леглото и дремеше, клюмнала глава настрана. С оредяла коса изглеждаше невероятно млада.

Той пристъпи напред, като се опитваше да си спомни кога Даяна изглеждаше така. Бледа и уязвима, с дотолкова изтъняла коса, че приличаше на антична кукла, обичана прекалено много, а после захвърлена.

Тя премига и се събуди, вторачи се в него:

— Джоуи — прошепна и се усмихна уморено. — Чух, че си се прибрал. Добре дошъл у дома.

Той придърпа стол и седна до леглото й:

— Здравей, Клеър.

— Знам, че съм изглеждала и по-добре.

— Красива си. И винаги си била.

— Бог да те благослови, Джо. Ще поздравя Ди от теб. — Тя затвори очи. — Съжалявам, но се чувствам уморена.

— Рано е още да отиваш при жена ми.

Тя бавно отвори очи. Сякаш й отне минута да го фокусира.

— Няма надежда, Джо. Ти най-добре от всички знаеш какво е това. Много е тежко да се преструваш. Нали?

— Не мисля така…

— Мислиш, че хората с бели престилки са сгрешили?

— Не искам да ти давам напразни надежди, Клеър, но, да, може би.

— Сигурен ли си?

— Никой не може да е сигурен.

— Аз не питам за мнението на другите. Питам за твоето, Джоуи. Да не би да ми казваш да не се предавам?

— Операцията може да те спаси, но са възможни и лоши странични ефекти, Клеър. Парализа. Загуба на моторни умения. Увреждане на мозъка.

При това тя се усмихна:

— Знаеш ли какво си мислех точно преди да влезеш?

— Не.

— Как да кажа на Али Кат, че мама умира. Ще поема каквито и да е рискове, Джо. Всичко, само и само да не се налага да целувам Али за сбогом. — Гласът й пресекна и той видя колко много страда. Смелостта й го впечатли.

— Изпратих снимките ти на един приятел. Ако се съгласи с диагнозата, ще те оперира.

— Благодаря, Джо — каза тя тихо и отново затвори очи. Той разбра колко е изморена. Наведе се, целуна я по челото и каза:

— Довиждане, Клеър.

Беше стигнал до вратата, когато тя каза:

— Джо?

Той се обърна.

— Да?

Отново беше будна и го гледаше.

— Тя не трябваше да иска това от теб.

— Кой? — попита той, въпреки че знаеше за кого говори.

— Даяна. Аз не бих молила Боби за такова нещо. Знам какви последствия ще има за него.

Джо нямаше какво да отговори. И Джина все това повтаряше. Той излезе и затвори вратата зад себе си. Въздъхна, затвори очи и се облегна на стената.

Тя не трябваше да иска това от теб.

— Джо?

Той отвори очи и се отлепи от стената. Меган стоеше на няколко крачки от него. Бузите и очите й бяха зачервени и влажни. Прииска му се да избърше сълзите й. Тя го доближи:

— Кажи ми, че си намерил начин да й помогнеш.

Страхуваше се да отговори. Знаеше по-добре от всички истината. Нищо не наранява повече от загубата на доверие.

— Говорих с колега — хирург. Ако той се съгласи с мен, ще я оперира, но…

Меган се изстреля към него и залепна за ръката му:

— Благодаря ти.

— Дяволски е рисковано, Мег. Може и да не преживее операцията.

Меган се отдръпна и избърса сълзите си нетърпеливо.

— Ние, момичетата Съливан, предпочитаме да умрем в бой. Благодаря, Джо. И… съжалявам за всичко, което ти наговорих. Сигурно съм истинска кучка.

— Предупреждението идва малко късно.

Тя се усмихна.

— Трябваше да ми кажеш за съпругата си.

— В един от онези наши сърдечни разговори?

— Да, в един от онези…

— Това не е разговор за под чаршафите. Как ще се любиш с една жена и после ще й разказваш как си убил жена си?

— Ти не си я убил. Ракът я е убил. Ти си прекратил страданията й.

— И дишането й.

Меган го погледна внимателно.

— Ако Клеър поиска това от мен, ще го направя. И не бих се поколебала да отида в затвора. Няма да позволя да страда.

— Моли се на бога да не ти се налага да го правиш.

Той усети, че гласът му спада. По-рано щеше да се срамува от своята очевидна уязвимост; това беше в дните, когато вярваше, че е полубог, поне.

— Какво трябва да направим сега? — попита тя в настъпилата неловка тишина. — Искам да кажа, с Клеър. — Тя отстъпи назад и остави известно разстояние помежду им.

— Ще чакаме да видим какво ще каже Стю Уейсман. И ще се молим той да се съгласи с моята оценка на нещата.

Джо беше до входната врата, когато някой го извика по име. Спря и се обърна.

Джина стоеше там.

— Чувам, че брат ми пак е лекар.

— Само извиках Стю.

Тя се приближи; сега се усмихваше.

— Ти си й дал шанс, Джо.

— Ще видим какво ще каже Стю, но, да. Може би. Надявам се.

Джина го хвана за ръката.

— Даяна би се гордяла с теб. И аз също.

— Благодаря.

— Ела и седни при нас в чакалнята. Стига вече си стоял сам. Време е да започнеш нов живот.

— Трябва първо да се погрижа за нещо друго.

— Обещай, че ще се върнеш.

— Обещавам.

След един час той беше на ферибота за остров Бейнбридж. Стоеше на перилата на горната палуба, когато фериботът приближи Ийгъл Харбър. Малкият хубав залив сякаш го приветстваше с добре дошъл, с всичките му добре поддържани домове и лодки, струпани до пристана. С радост видя, че не се е променил особено; все още дърветата бяха повече от къщите и плажната ивица не беше разделена на малки парцели.

Това е, Джоуи. Тук искам да отгледаме децата си.

Стисна здраво перилата. Преди десет години стояха на същото място с Даяна. Бяха толкова млади и изпълнени с надежда. И на двамата не им беше хрумвало, че няма да са заедно завинаги. Единият трябва да продължи сам.

Сирената на ферибота изсвири.

Джо се обърна към камиона си на долната палуба. Когато фериботът спря, той подкара напред.

Спомени го връхлитаха иззад всеки ъгъл на улиците.

„Вземи ми този шкаф, моля те, Джоуи. Той е на Бед Бланш.

Хайде да отидем на винарна днес. Искам да усетя мириса на грозде.

Забрави вечерята, Джоуи, заведи ме в леглото“.

Той зави по стария път. Дърветата бяха огромни тук, извисяваха се към небесата и блокираха достъпа на слънчеви лъчи. Тихото шосе беше сенчесто и без много движение. Не се виждаха къщи наоколо, само пощенски кутии и алеи, водещи някъде надясно.

До последната той намали.

Пощенската им кутия все още беше там. Доктор и мисис Джо Уайът. Това беше една от първите покупки на Даяна, след като купиха къщата.

Той подкара към дългата, обградена с дървета, алея. Къщата — неговата къща — се намираше на слънчево затревено петно до широк каменен плаж. Тя беше хубава малка къща в стил Кейп Код от кедрово дърво и лъскави бели первази.

Забеляза, че глицинията беше подивяла, беше израснала гъста и зелена по перилата на верандата, около пилоните и по някои от външните стени.

Той се движеше бавно, дишаше тежко сега, след като напусна безопасността на колата и се отправи към къщата.

Първото нещо, което го впечатли, беше миризмата. Соленият мирис на море, се смесваше със сладостта на разцъфнали рози. Той намери ключа в портфейла си — оня ключ, който пазеше специално за този ден.

Ако трябваше да бъде искрен, минаваха седмици, дори месеци, когато не вярваше, че ще намери сили да вземе в ръце този ключ отново.

Ключът пасна на ключалката, изщрака.

Джо отвори вратата…

„Скъпа, върнах се“.

… и влезе вътре.

Мястото беше същото, каквото го беше оставил. Още си спомняше деня, когато се върна от съда — вероятно невинен мъж — и си приготви куфара. Обади се единствено на Джина. „Съжалявам, беше казал той, твърде уморен, за да бъде многословен, трябва да се махна от тук“.

„Аз ще се грижа за къщата, беше отговорила тя през плач. Ти ще се върнеш“.

„Не знам, беше отговорил той, откъде мога да съм сигурен?“

И ето, той е тук. Вярна на обещанието си, Джина се беше грижила за къщата. Беше платила данъците и сметките от парите, които той й беше оставил в специална сметка. Нямаше прах по мебелите или первазите, нямаше паяжини да висят от високите тавани.

Той влизаше от стая в стая, докосваше разни неща, спомняше си разни неща. Всяка мебел му напомняше за определено събитие или преживяване.

„Този стол е страхотен, Джоуи, нали? Можеш да си седиш в него и да гледаш телевизия“.

Всяка дрънкулка имаше история. Той се движеше бавно като слепец, опипваше всяко нещо, сякаш докосването извличаше повече спомени от гледането.

Накрая влезе в спалнята. Това му дойде в повече. Всичко си беше на мястото. Голямото старинно легло, сватбен подарък от мама и татко; красивата кувертюра, която получиха след смъртта на баща му. Старинните нощни шкафчета, които по-рано бяха вечно отрупани с книги: любовни романи — на нейното и военноисторически — на неговото. Дори и малката възглавничка, която Даяна сама избродира, когато се разболя за първи път.

Той седна на леглото и взе възглавничката в ръце, разглеждайки малките кафяви петънца по плата.

Не мисля, че ръкоделието е добра терапия. Губя толкова много кръв, че се чувствам замаяна.

— Здравей, Даяна — каза той, мечтаейки за дните, когато можеше да призове образа й. Погали възглавницата и се опита да си спомни как галеше съпругата си.

— Ходих в болницата днес. Хубаво беше.

Знаеше какво би казала тя. Но не знаеше със сигурност дали е готов да се върне. Животът му толкова се беше променил, разпадна се на малки парченца, които можеше и да не се съединят отново.

Не беше забравил и как го гледаха хората в стария му кабинет. Сякаш питаха: „Така ли изглеждат убийците?“

Погледна възглавницата, погали я.

— Не трябваше да искаш това от мен, Ди. То… ме унищожи. Е, може и да съм се и самоунищожил — призна той тихичко.

Би трябвало да остане тук, в тази общност, към която принадлежеше. Беше сгрешил по отношение на важни решения.

Време беше да спре да се крие и да бяга. Време беше да се изправи пред хората, които го осъждаха, и да каже: „Стига“. Време беше да си върне живота.

Той стана бавно и се отправи към дрешника. Отвори вратите — жалузи.

Дрехите на Даяна заемаха две трети от цялото място.

Преди три години той се беше опитал да ги наслага в кутии и да ги раздаде. Сгъна един розов кашмирен пуловер и това го довърши тогава.

Сега протегна ръка към едно бежово ангорско поло, което й беше любимо. Свали го от пластмасовата закачалка и го доближи до лицето си. Лек аромат го обгърна. Сълзи опариха очите му.

— Довиждане, Даяна — прошепна той.

После отиде да търси кутии.