Кристин Хана
Между сестри (3)

Глава 3

Двайсет и четири часа по-късно Клеър беше готова да тръгне на почивка. Тя реши да обиколи за последен път малката къща, търсейки нещо забравено и несвършено, но всичко беше наред. Прозорците бяха затворени, съдомиялната машина — празна и всичко малотрайно беше извадено от хладилника. Тъкмо оправяше завесите в банята, когато чу стъпки в хола.

— Какво, по дяволите, правите още тук?

Тя се усмихна и излезе от малката баня.

Баща й стоеше в хола. Както винаги, той доминираше в малкото помещение. Едър и широк в раменете, караше всяка стая да изглежда малка. Това си беше негова отличителна черта.

Тя се срещна за пръв път с него, когато беше на девет години. Беше дребничка за възрастта си и толкова срамежлива, че разговаряше само с Меган. Когато татко й влезе в тяхната каравана, той й се стори огромен. „Е, беше казал той, когато погледна към нея, ти трябва да си моята дъщеря, Клеър. Ти си най-хубавото момиче, което някога съм виждал. Хайде да си ходим вкъщи.“ Вкъщи.

За тази дума тя беше мечтала, тази дума беше очаквала. Беше й нужно доста време — повече от няколко години — докато осъзнае, че той не беше приел така радушно Меган. Докато Клеър разбра грешката, измина доста време и беше безсмислено да се опитват да я оправят.

— Ей, тате, тъкмо гледах дали всичко е готово за твоето преместване тук.

Той се усмихна широко и оголи редица бели изкуствени зъби:

— Ти знаеш много добре, че няма да се местя тук. Харесвам подвижната си къщичка. На един мъж не му е необходима такава голяма стая. Аз имам един хладилник и един телевизор на сателит. Това ми е достатъчно.

Те водеха този спор, откакто Клеър се беше върнала и баща й беше отстъпил къщата на нея. Той се кълнеше наляво и надясно, че подвижният му дом, скрит сред дърветата, беше предостатъчен за самотен петдесет и шест годишен мъж.

— Но, тате…

— Недей да споменаваш задника ми. Знам, че става все по-голям. Сега се размърдай и ела да прегърнеш твоя старец.

Клеър се подчини. Големите му, силни ръце я обгърнаха и накараха да се почувства обожавана и в безопасност. Днес той миришеше леко на дезинфектант. Това й припомни, че банята има нужда от ремонт.

— Тръгвам след един час — каза тя. — Тоалетната в бунгало…

Той я завъртя и побутна леко към вратата.

— Заминавай. Това място няма да се разпадне без теб. Ще оправя проклетата тоалетна. Помня, че трябва да взема PVC тръбата, която ти поръча, и да наредя дървата под навеса. Ако още веднъж ми напомниш какво трябва да правя, ще се наложи да те нараня. Съжалявам, но нещата стоят така.

Клеър не можа да се сдържи и се усмихна. Беше му напомняла за тръбата поне шест пъти.

— Добре.

Той я докосна по раменете, накара я да спре и да го погледне.

— Почивай толкова дълго, колкото искаш. Наистина. Остани три седмици. Мога и сам да се грижа за това място. Ти си заслужи почивката.

— Ти никога не почиваш.

— Аз съм в края на живота си и не искам да губя време в почивки. Ти си само на трийсет и пет години. Вие с Алисън трябва да поспирате от време на време. Прекалено отговорна си.

— Аз съм трийсет и пет годишна самотна майка, която никога не се е женила. Това не е много отговорно. Сега в Чилън ще поспра за малко. Но ще се върна след една седмица. Навреме, за да настаня семейство Джеферсън по бунгалата.

Той я потупа по рамото:

— Винаги си правила каквото искаш, но не можеш да ме виниш, че се опитвам да те убедя да направиш и нещо друго. Забавлявай се.

— И ти, тате. И покани Телма на вечеря, докато ме няма. Стига сте се спотайвали тук.

Той я погледна искрено изненадан:

— Какво…

Тя се засмя:

— Хайде, хайде, целият град знае, че се срещате.

— Не се срещаме.

— Добре, спите.

В настъпилата след това тишина Клеър излезе от къщата и се озова в стоманеносив ден. Ръмеше и дъждът й заприлича на завеса от мъниста на фона на дърветата. По тарабите на оградата и телефонните стълбове бяха накацали врани, които грачеха силно.

— Хайде, мамо! — Малкото личице на Алисън се показа през отворения прозорец на колата.

Сам забърза пред нея и отиде да целуне внучката си по бузката. Клеър погледна всичко ли е в багажника — още веднъж — после влезе в колата и запали.

— Готови ли сме, Али Кат? Всичко ли взе?

Алисън се завъртя на седалката си и стисна своята кутия за обяд „Мери-Кейт — и — Ашли“.

— Готова съм. — Нейната Блубел беше завързана на седалката до нея.

— Тогава отиваме да видим магьосника — каза Клеър, като подкара колата и извика последно „Чао“ на баща си.

Алисън веднага започна да пее песничката на Барни: „Аз те обичам, ти ме обичаш“. Гласът й беше висок и силен, толкова силен, че пуделите в цялата долина вероятно се търкаляха по земята и виеха жално:

— Хайде, мамо, пей и ти!

Докато стигнаха върха на прохода Стивънс, те изпяха четирийсет и две песнички за Барни и седемнайсет — за жабчето. Когато Алисън отвори кутията за обяд, Клеър постави аудиокасета на Дисни в касетофона. Започна музиката към „Малката русалка“.

— Искам да съм като Ариел. Искам да имам перки — каза Алисън.

— А как ще играеш балет след това?

Алисън я погледна явно ядосана:

— Когато е на сушата, тя има крака, мамо. — После се облегна назад и затвори очи, за да слуша историята за русалката принцеса.

Разстоянието до крайната точка на пътуването им се топеше. Без да усетят, бяха стигнали до равната безводна земя в източната страна на щата.

— Ние май почти стигнахме, а, мамо? — попита Алисън, която подскачаше на седалката и смучеше захарно бастунче. Устата й беше изцапана в черно. — Искаше ми се вече да сме стигнали.

И Клеър се чувстваше така. Харесваше й къмпингът „Блу скайс“. Тя и приятелките й бяха почивали тук за пръв път няколко години след завършването на гимназия. В началото те бяха пет; времето и смъртта на една от тях бяха намалили броя им до четири. Случваше се да пропуснат някоя и друга година, но като цяло се срещаха редовно. Първо момичетата бяха млади и диви, решени да се омъжат за местни момчета. Постепенно започнаха да мъкнат бебешки кошчета и седалки за кола и духовете се поуспокоиха. Сега децата бяха достатъчно големи да плуват и играят на площадката сами, момичетата — жените — бяха преоткрили предишната си свобода.

— Мамо, ти не ме слушаш.

— О, извинявай, скъпа.

— Казах, че тази година ще бъдем в бунгалото за прекарване на меден месец, нали помниш? — Тя подскочи още по-високо на седалката. — Урааа. Ще имаме голяма вана. И тази година ще скачам от дока, не забравяй. Ти ми обеща. Бони можеше да скача, когато беше на пет. — Алисън въздъхна драматично и скръсти ръце. — Може ли да скачам от дока или не?

Клеър искаше да избяга от прекалено загрижената си природа на майка, но когато си израснал в къща, където мама е позволявала всичко, бързо се научаваш колко лесно можеш да бъдеш наранен. Лесно се плашиш:

— Нека първо видим дока, какво ще кажеш? Ще видим и как плуваш, тогава ще преценя.

— „Ще видим“ винаги означава „Не“. А ти обеща.

— Не съм обещавала. Спомням си много ясно Алисън Катерин. Бяхме във водата, ти беше на гърба ми, крачетата ти около кръста ми, и гледаше как Уили и Бони скачат във водата. Ти каза: „Догодина ще съм на пет“, а аз казах: „Да, така е“. Ти отбеляза, че Бони е на пет години. А аз ти казах, че е почти на шест.

— И аз съм почти на шест. — Алисън скръсти ръце. — Ще скачам.

— Ще видим.

— Не си ми началник.

Клеър винаги се смееше на тази реплика. Напоследък това беше любимият отговор на дъщеря й.

— Началник съм ти.

Алисън обърна лице към прозореца. Тя мълча известно време — цели две минути. Накрая каза:

— Мерибет хвърли глинения отпечатък от ръката на Ейми в тоалетната миналата седмица.

— Наистина ли? Това е било малко грубичко.

— Знам. Мисис Шмит я отстрани за доста време. Взе ли ми скейтборда?

— Не, много си малка да го караш.

— Стиви Уейн кара своя скейтборд през цялото време.

— Това не е ли момчето, което падна и си счупи носа и два предни зъба?

— Те бяха млечни зъби, мамо. Той каза, че те така и така са се клатели. Защо леля Мег никога не ни идва на гости?

— Обяснявала съм ти и преди, че леля Мег е толкова заета, че едва има време да диша.

— Елиът Зейн посиня, когато не можеше да диша. Извикаха линейка да го прибере.

— Нямах това предвид. Исках само да кажа, че леля Мег е твърде заета да помага на хората.

— Ааа!

Клеър застана нащрек за следващия въпрос. Алисън винаги имаше следващ въпрос и той винаги беше непредвидим.

— Вече в пустинята ли сме?

Клеър кимна. Алисън все наричаше Източен Вашингтон пустиня. Не беше трудно да се досетиш защо. След пищната зеленина на Хейдън, този жълто-кафяв пейзаж изглеждаше изоставен и обгорял. Черната лента на асфалта се простираше далеч напред из прерията.

— Ето я водната пързалка — каза Алисън накрая. Тя се наведе напред и започна да брои на глас. Когато стигна до четирийсет и седем, извика: — Ето го и езерото.

Езерото Чилън изпълваше пейзажа от лявата им страна — едно огромно, кристалносиньо езеро, сгушено в златистия хълм. Те минаха по моста, водещ към града. Преди две десетилетия този град се простираше на дължина по-малко от три пресечки, беше градче без избирателно право. Но с времето славата на климата му се беше разпространила на запад, до онези прогизнали от влага крайбрежни градове, чиито жители толкова ценяха неговите големи като табели рододендрони и огромни като автомобили папрати. Постепенно жителите на Сиатъл обърнаха поглед на изток. И пътешествията през планините към обширните, горещи равнини се превърнаха в лятна традиция. С туристите дойде и развитието. Покрай водата изникнаха множество комплекси. Когато един комплекс се построи, до него веднага се появява друг и т.н., и т.н., докато в края на века градът беше вече процъфтяващ курорт с всички удобства за децата — басейни, крайречни паркове и офиси за наемане на джетски.

Пътят лъкатушеше покрай брега на езерото. Те минаха покрай няколко комплекса. После брегът стана по-рядко населен. Продължиха нататък. Половин миля по-нагоре видяха табела: Къмпинг „Блу скайс“, наляво.

— Гледай, мамо, гледай!

На табелата бяха изобразени две стилизирани дървета, между тях имаше палатка, а пред нея — кану.

— Това е нашето място, Али Кат.

Клеър зави наляво по чакълестата настилка. Колелата попадаха в огромни дупки, а колата се мяташе наляво и надясно.

След една миля пътят правеше остър завой наляво и навлизаше в тревиста площ, осеяна с каравани и домове на колела. Те минаха през полето към дърветата, където няколко удобни бунгала бяха разположени на групи по брега. Паркираха на чакълестия паркинг.

Клеър помогна на Алисън да излезе от колата, после затвори вратата и се обърна към езерото.

За част от секундата, Клеър се превърна отново в осемгодишно момиченце, живеещо край езерото Уайноби, което стои на брега, облечено в хубав розов бански. Спомни си как се цамбуркаше в студената вода и пищеше, когато влизаше по-надълбоко и по-надълбоко.

„Не влизай по-навътре, само до коленете, Клеър“, викаше Меган, седнала на кея.

„За бога, Меги, не бъди такъв цербер“. Гласът на Мама. „Давай, влизай, сладурче“, викаше тя на Клеър, като се смееше гръмко и размахваше ментолова цигара „Вирджиния Слимс“. „Защо трябва да си страхлива като зайче?“

После Меган отиваше при Клеър, хващаше я за ръка и й казваше, че няма нищо лошо в това да се страхуваш. „Това само показва, че си разумна, Клеър-Беър“.

Клеър си спомняше как се обръща назад и вижда Мама в нейните двестагодишни бански да държи пластмасова чаша с водка.

„Хайде, влизай, сладка. Скачай в студената вода и плувай. Какво ще ти помогне, ако се страхуваш? Наслаждавай се на авантюрата, докато можеш“.

Клеър беше попитала: „Какво е авантюра?“

„Онова, което актрисите търсят след твърде много водка. Не се тревожи.“

Горката Мег. Толкова се стараеше да покаже, че животът им е като на всички други.

Но как би могъл да бъде? Понякога господ ти праща майка, с която не може да се живее нормално. Хубавото беше, че имаше забави и партита, толкова шумни и лудешки, че не можеш да ги забравиш никога… тъжното, че се случваха и лоши неща, защото нямаше кой да отговаря.

— Мамо. — Гласът на Алисън върна Клеър в настоящето. — Побързай!

Клеър се отправи към старомодната фермерска къща, която служеше за хотел.

Дългата веранда беше прясно боядисана тази година в гористозелено, което допълваше орехово сивия чакъл. Първият етаж беше опасан с големи двукрили прозорци, на втория етаж живееха собствениците, прозорците бяха по-малки, оригинални.

Между къщата и езерото имаше ивица трева, широка колкото футболно игрище. Там се намираше зоната за игри, постоянно поле за крикет, корт за бадминтон, плувен басейн, навес за лодки. Отляво на него имаше четири бунгала, всяко с веранда, която го опасва от край до край, и прозорци от пода до тавана.

Алисън бягаше напред. Малките й крачета издаваха лек шум по стъпалата нагоре. Тя отвори стъклената врата, която се затвори с трясък след нея.

Клеър се усмихна и ускори ход. Хепи Паркс тъкмо казваше:

— … не може да е малката Али Кат Кавено. Ти си твърде голяма, не може да си…

Алисън се засмя:

— Аз ще бъда в първи клас. Мога да броя до хиляда. Искаш ли да чуеш? — И тя започна незабавно. — Едно, две, три…

Развеселена, красивата сивокоса жена, която управляваше къмпинга от повече от три десетилетия, се усмихна на Клеър над главата на Алисън.

— 101, 102…

Весело ръкопляскане.

— Чудесно, Али. Радвам се пак да те видя отново, Клеър. Как е животът в „Речен бряг“?

— Имаме ново бунгало. Станаха осем вече. Надявам се само кризата да не ни засегне. Говори се, че цената на бензина ще се покачва рязко.

— Със сигурност не сме забелязвали тук някакъв спад — каза Хепи. — И ние сме като вас — имаме постоянни гости. Всяка година идват едни и същи хора. И това ми напомня, че Джина вече е тук. А също и Шарлот. Само Карън липсва. Тази година бунгалото за младоженци е ваше.

— Да. Последния път, когато Алисън спа в голямото бунгало, беше в преносима чанта за бебета.

— Ще имаме телевизор — каза Алисън и заподскача нагоре-надолу. За миг броенето беше забравено. — Донесох тонове филмчета.

— Само по един час на ден — напомни Клеър на дъщеря си, давайки си сметка, че ще трябва да повтаря това правило поне по десет пъти на ден следващата седмица. Дъщеря й можеше да гледа „Малката русалка“ буквално двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Зад тях стъклената врата изскърца и се отвори. Група деца влетяха през вратата, като се смееха, последвани от шестима възрастни.

Хепи плъзна един ключ по плота.

— Може да попълните формулярите после. Имам чувството, че това е група ловци на забележителности. Ще искат снимка на всяко ъгълче тук, преди да се регистрират.

Клеър прояви разбиране. Курортът „Речен бряг“ имаше минимален брой места за къмпингуване — деветнайсет — и тя внимателно ги разпределяше. Ако гостите й допаднеха, ги настаняваше до тоалетните и реката. Ако не… е, щеше да им се наложи да изминават по-дълъг път до тоалетните в дъждовните нощи. Тя шляпна с ръка износения плот от борово дърво:

— Ела някоя нощ да пийнем нещо.

— С вас, лудетини? — Хепи се ухили. — Не бих го пропуснала за нищо на света.

Клеър подаде ключа на Алисън.

— Вземай ключа, Али Кат. Ти водиш. Показвай ни пътя.

Али подскочи с радостен вик, заизвива между хората в претъпканото фоайе и изхвърча навън. Този път крачетата й изтрополиха силно по стъпалата на верандата. Клеър забърза след нея. Веднага след като свалиха багажа от колата, те хукнаха през ливадата, минаха покрай навеса за лодки и се скриха сред дърветата. Земята тук представляваше утъпкана кал, покрита с борови иглички, трупани години наред.

Накрая излязоха на една полянка. Сребрист дървен плаващ док се носеше по вълните на синята река, като се поклащаше леко ту на една, ту на друга страна. В далечината, от другата страна на езерото, група бели къщички се гушеха сред златистите гърбици на далечните хълмове.

— Клара Бела.

Клеър засенчи очите си с ръка и се огледа. На брега стоеше Джина и махаше с ръка. Дори и от тук, Клеър можеше да види колко е голямо питието в ръката на приятелката й.

Това щеше да е седмицата за релакс на Джина. Обикновено тя беше най-консервативната, шамандурата, която държеше всички други на повърхността, но беше приключила процедурата по развода си преди няколко месеца и сега се носеше по течението. Сама жена в свят за двама. Миналата седмица бившият й съпруг се беше преместил да живее с по-млада жена.

— Побързай, Али! — Това беше шестгодишната дъщеря на Джина, Бони.

Алисън пусна на земята раничката мече и съблече дрехите си.

— Алисън…

Тя гордо показа жълтия си бански:

— Готова съм, мамо.

— Ела тук, скъпа — каза Джина, като извади крем против слънце в огромна пластмасова туба. След минута тя беше намазала Алисън от главата до петите, след което я пусна.

— Влизай само до пъпа — каза Клеър и пусна куфарите направо там, на пясъка.

Алисън се нацупи:

— О, мамо — изхленчи тя, а после хукна към водата, като пляскаше и бързаше да стигне до Бони.

Клеър седна до Джина на златистия пясък.

— Кога пристигнахте?

— Навреме, разбира се. Това поне научих тази година. Животът ти може да се разпада, да заплашва да експлодира, но ти си оставаш верен на себе си. Даже нещо повече. А аз съм човек, който винаги пристига навреме.

— Няма нищо лошо в това.

— Рекс би възразил. Той все ме упрекваше, че не съм достатъчно спонтанна. Мислех си, че това означава, че той би искал секс рано следобед. Оказа се, че искал да скача с парашут. — Тя поклати глава и се усмихна кисело. — Бих се радвала да го бутна от самолета сега.

— Аз бих предложила да му стъкмя парашута. — Двете се засмяха, въпреки че не беше смешно. — Как е Бони сега?

— Това е най-тъжното. Тя сякаш почти не забелязва промените. Рекс рядко се прибираше и без това. Впрочем не съм й казвала, че той отива да живее с друга жена. Как да кажеш на детето си такова нещо? — Джина се наведе към Клеър, която обгърна с ръка пълничкото тяло на приятелката си. — Господи, как ми трябваше тази седмица!

Двете замълчаха за момент. Единствените звуци идваха от плясъка на водата по дока и от високия смях на момичетата.

Джина се обърна към приятелката си:

— Как се справяше през всичките тези години? Сама, искам да кажа.

Клеър не беше мислила за самотата си от раждането на Алисън насам. Да, тя беше сама, в смисъл, че никога не беше се женила или живяла с мъж, но рядко се чувстваше самотна. О, тя го забелязваше, страдаше от това, че няма някой, с когото да споделя живота си, но беше направила избора си преди доста време. Тя не бе като майка си.

— Предимството на този живот е, че винаги можеш да си намериш дистанционното и никой не те кара да миеш колата или да паркираш на точното място.

— Сериозно, Клеър, нужен ми е съветът ти.

Клеър погледна към Алисън, която стоеше до кръста във водата, пляскаше и пееше песничката с азбуката. От тази гледка сърцето на Клеър се сви. Сякаш вчера Али се събираше на едната й сгъната ръка. Съвсем скоро тя ще иска разрешение да си пробие веждата. Клеър знаеше, че обича дъщеря си прекалено много; опасно е да се нуждаеш от друго човешко същество толкова отчаяно, но Клеър не познаваше друг начин да обича. Може би затова не се беше омъжвала. Мъжете, които обичат съпругите си безусловно, са голяма рядкост. Казано честно, Клеър се чудеше дали такава истинска любов въобще съществува. Това съмнение беше едно от нещата, предавани от майка на дъщеря като инфекциозна болест. За майка й разводът беше разрешение, за Клеър — никога да не казва „Да“ в ритуалната зала.

— Самотата може да се преодолее. Живееш само заради децата си — каза тя тихо, учудена от нотката на съжаление в гласа си. Имаше толкова неща, за които не смееше дори и да помечтае.

— Али не трябва да е целият ти свят, Клеър.

— Не че не съм опитвала да се влюбя. Срещала съм се с всички мъже в Хейдън.

— Ама с никого от тях не си повтаряла — ухили се Джина. — А Берт Шуберт още е влюбен в теб. Мис Хозър мисли, че си луда да го изтървеш.

— Много е тъжно, когато петдесет и три годишен водопроводчик с очила като бутилки от кока-кола и червена козя брадичка е считан за подходящ ерген кандидат само защото притежава магазин за бяла техника.

Джина се засмя:

— Да. Ако някога ти кажа, че излизам с Берт, моля те, застреляй ме. — Постепенно смехът й премина в сълзи. — О, по дяволите — каза тя и потъна в прегръдката на Клеър.

— Всичко ще е наред, Джина — прошепна Клеър и потупа приятелката си по гърба. — Обещавам ти, че ще се справиш.

— Не знам — каза Джина тихо и нещо в начина, по който го каза, може би мекотата в гласа, обикновено твърд като стомана, накара Клеър да се чувства празна отвътре. Сама.

Странно, тя си помисли за деня, когато животът й се промени. Тогава разбра, че в любовта има и подводни камъни, срок на годност, който веднага изтича и разваля всичко.

„Напускам те“, беше казала сестра й. До този момент Мег беше най-добрата приятелка на Клеър, целият й свят. Тя й беше повече майка от истинската й майка.

Клеър също заплака.

Джина подсмръкна:

— Нищо чудно, че никой не иска да е с мен вече. Аз съм принцесата на мрака. Десет минути с мен и съвсем щастливи хора започват да реват.

Клеър избърса очите си. Нямаше смисъл да плаче за минали работи. Тя даже се учуди, че въобще са й останали сълзи. Помисли си, че отдавна се е примирила със заминаването на Мег.

— Помниш ли как Чар падна от дока, защото беше плакала твърде много и не можеше да вижда?

— Ставаше въпрос за кризата на средната възраст на Боб. Тя беше решила, че той има връзка с икономката им.

— А се оказа, че той тайно е ходил на процедури за присаждане на коса.

Джина прегърна приятелката си по-силно:

— Благодаря на бога за Блусарките. Не съм имала по-голяма нужда от вас от раждането на дъщеря ми насам.