Кристин Хана
Между сестри (12)

Глава 12

На втората нощ в къщата на сестра си Джо вече чувстваше, че се задушава. Накъдето и да погледнеше, виждаше отблясъци от стария си живот. Не знаеше как ще върви напред, но знаеше едно — не можеше да стои повече тук.

Изчака, докато Джина отиде до хранителния магазин да пазарува, натъпка нещата си — включително няколко снимки на Даяна в рамки, които беше взел от къщата — в старата раница и се отправи към вратата. Остави бележка на кухненския плот:

„Не мога да остана тук. Съжалявам. Много боли. Знам, че и на теб не ти е лесно, затова няма да ходя надалеч. Скоро ще се обадя. Обичам те. Благодаря. Джо“

Измина няколкото мили до града. Когато стигна до Хейдън, чувстваше се, сякаш беше газил в кал. Беше уморен, изтощен.

Не искаше да бяга, да се въргаля в някоя мръсна малка хотелска стая и да се измъчва от старата вина.

Той погледна нагоре и видя табела за гробището „Маунтин вю“. През тялото му премина тръпка. Последния път, когато беше тук, валеше проливен дъжд. Имаше двама полицаи до него, следващи го като сянка. Опечалените стояха настрана. Той усещаше презрението им, чуваше шушуканията.

По време на церемонията опита да се поотдалечи, но полицаите го върнаха в редицата. Той им прошепна съкровено: „Не мога да гледам.“ Един от полицаите отвърна: „Толкова по-зле за тебе“ и го върна на мястото му.

Трябваше да отиде там сега, на гробището. Но не можа да го направи, не можеше да коленичи на свежата зелена трева пред надгробния й камък.

Освен това, не би могъл да я намери на гробището. В сърцето му имаше повече от нея, отколкото под всеки сив камък.

Той заобиколи града и тръгна през едно пусто поле към реката. Тихите, клокочещи звуци извикаха множество спомени от тяхната младост. Дните, когато излизаха на пикник до реката, и нощите, когато паркираха там и правеха любов в тъмното купе на тогавашната му кола — „Додж Чарджър“.

Той коленичи.

— Здравей, Ди — затвори очи и се опита да пребори приближаващата вълна на вина.

— Върнах се у дома. Сега какво?

Летният вятър не му донесе отговор, никакъв аромат не долетя до него и все пак той знаеше, че тя се радва на завръщането му.

Отново отвори очи, погледна сребристия гребен на потока. „Не мога да отида до къщата“. Само при тази мисъл се почувства зле. Преди три години беше излязъл от дома им на остров Бейнбридж и не погледна назад. Дрехите й все още висяха в дрешника; четката й за зъби още лежеше до мивката.

Нямаше начин да се върне отново там. Единствената му надежда — ако въобще имаше някаква надежда — беше да намали темпото. Не трябваше да се връща и към стария си живот; просто трябваше да спре да бяга.

— Мога да си намеря работа в Хейдън — каза той след дълго мълчание.

Знаеше, че ако остане в града, ще му бъде трудно. Толкова много хора знаеха какво беше направил. Ще му се наложи да понася погледите… слуховете.

— Мога поне да пробвам.

След това решение той откри, че може отново да диша.

Прекара още един час там, коленичил в тревата, припомняйки си миналото. Най-накрая се изправи на крака и тръгна към града.

Малко хора се шляеха по улиците, а един-двама се взряха в него с гримаса на лице, но никой не го приближи. Разбираше, когато го разпознаваха, виждаше и как стари приятели се отдръпваха, когато го забележеха. Вървеше с наведена глава, но продължаваше да върви. Вече се канеше да изостави тъпата идея да си намери работа тук, когато стигна до края на града. Стоеше на улицата срещу парка „Ривърфронт“, гледаше множеството коли, всички паркирани на чакълестия паркинг зад ограда, овързана с увиснала верига. Това беше сглобяема военна барака, окичена с табела „При Смит — Най-Добрия Автомагазин в Хейдън“.

На оградата имаше надпис: Търсят се работници. Необходим е опит, ама кого заблуждавам?

Джо пресече улицата и се отправи към входа. Залая куче. Той мярна надписа Зло куче. След секунда един миниатюрен бял пудел се показа иззад ъгъла.

— Майко мила, спри да зееш. — От сянката на военната барака се показа един възрастен мъж. Носеше престилка, изцапана с масло, и бейзболна шапка. Дълга бяла брада покриваше долната част на лицето му.

— Не се плашете от кучето. С какво мога да съм полезен?

— Видях табелата и разбрах, че търсите работници.

— Без майтап! — Старецът се шляпна по бедрата. — Тази табела стои там, откакто Джеръми Форман отиде в колеж. По дяволите, оттогава трябва да има две години. Аз… — Той млъкна, пристъпи напред, бавно свъси вежди. — Джо Уайът?

Той се стегна:

— Да, Смити.

Смити изпусна шумно въздух.

— Дявол да ме вземе.

— Върнах се. Имам нужда от работа. Но ако да ме наемеш, означава да загубиш клиенти, ще те разбера. Не е трудно… няма да се обидя.

— Искаш да работиш като монтьор? Но ти си лекар…

— С оня живот е свършено.

Смити го гледа известно време, после каза:

— Помниш ли сина ми, Фил?

— Малко по-голям е от мен, но, да. Караше оня стар червен „Камаро“.

— Виетнам го превърна в развалина. Вина, струва ми се. Вършил разни работи там… И преди съм виждал човек да бяга. Това не е хубаво. Разбира се, че ще те наема, Джо. Можеш да ползваш и бунгало, то върви с работата. Искаш ли го?

— Да.

Смити кимна, после го поведе през военната барака и излязоха от другата страна. Задният двор беше голям и добре поддържан. Цветя бяха нацъфтели на безразборни туфи покрай пътеката. Високи и гъсти вечнозелени храсти растяха зад малкото бунгало. По покрива му беше плъзнал мъх; верандата отпред беше се огънала опасно.

— Последния път, когато живя тук, ти беше тийнейджър. Не можах да хвана края на момичетата, с които се срещаше.

— Мина много време оттогава.

— Да. — Смити въздъхна. — Хелга още го поддържа чисто и подредено. Тя ще се радва да те види отново.

Джо последва Смит до бунгалото. То беше чисто вътре, както винаги. Вълнено одеяло на райета покриваше стар кожен диван, а люлеещ се стол стоеше до камината от речен камък. Кухнята, облицована с жълта материя Формика, изглеждаше добре оборудвана с уреди, прибори и съдове, а гордостта на единствената спалня беше огромно четири персона легло.

Джо се протегна и разтърси ръката с мечешки нокти на Смити.

— Благодаря ти, Смити — каза той, изненадан колко дълбоко благодарен се почувства. Нещо го стегна за гърлото.

— Има доста хора в града, които се тревожат за теб, Джо. Ти май си забравил това.

— Радвам се да го чуя. Но ще бъда още по-щастлив, ако никой не разбере, че съм тук, поне известно време. Не се… чувствам много комфортно в компания на други хора вече.

— Предполагам, че пътят назад, след такова изпитание, е дълъг.

— Много дълъг.

След като Смити си тръгна, Джо порови в раницата си и извади една от снимките с рамки, които беше взел от къщата на сестра си. Взря се в усмихнатото лице на Даяна.

— Това е началото — каза й той.

 

 

Мег се събуди дезориентирана. Първо на първо, стаята беше тъмна. Второ, тя беше тиха. Нямаше пищящи клаксони и сирени, бипкания на камиони, даващи на заден ход. Първоначално си помисли, че на долния етаж свири радио. После осъзна, че това е птича песен. По дяволите, птича песен. Къщата на Клеър.

Тя седна в леглото. Подходящо украсената стая за гости беше странно успокояваща. Навсякъде имаше дреболийки, правени на ръка — доказателство за време, отдадено на малките неща — и рисунки на Али. Снимки в рамки покриваха всяко празно местенце. По друго време и на друго място, Меган би се изсмяла на грубо боядисаната и покрита с макарони кутия от яйца, която играеше ролята на кутия за бижута. Тук, в дома на сестра й, тя само можа да се усмихне. Когато погледна кутията, си представи Али с нейните пълнички пръстчета как лепи, как намества, как боядисва. И Клеър — как пляска с ръце от радост, когато работата е свършена, и как гордо показва готовото произведение на изкуството. Все неща, за които тяхната майка нямаше време.

Някой почука на вратата и колебливо извика:

— Мег?

Тя погледна часовника на нощното шкафче, десет и петнайсет.

О, боже мой. Тя разтърка очи, които сякаш бяха пълни с пясък, поради липсата на сън. Както обикновено, тя се беше мятала цяла нощ.

— Будна съм — каза тя, отхвърляйки завивките.

— Закуската е сервирана — каза Клеър през затворената врата. — Смятам да отида да изчистя плувния басейн. Ще тръгнем към единайсет часа, ако е възможно.

На Меган й отне секунда да си спомни. Беше обещала да излезе с Клеър и приятелките й из града. Купуване на булчинска рокля в Хейдън с възрастни жени, които наричат сами себе си Блусарките. Меган измънка:

— Сега ще се приготвя.

— Тогава до скоро.

Меган се заслуша в отдалечаващите се стъпки на Клеър. Колко ли дълго ще поддържат тази игра на думи: Аз съм твоя сестра, подкрепям сватбата ти. Рано или късно, главата й ще гръмне или — още по-лошо — устата й ще се отвори и мнението й ще излезе наяве като бомба. Не можеш да се омъжиш за него. Не го познаваш. Бъди разумна.

Нито едно от тези изявления нямаше да се приеме.

И още: понеже Меган не можеше да се върне на работа, нямаше приятели, на които да се обади, нямаше определени планове за отпуската си, тя се оказа в положение да подготвя сватбата на сестра си. Честно казано, нямаше по-неподходящ от нея за тази работа. Дори не можеше да си спомни последната сватба, на която бе присъствала. О, не, можеше. Своята собствена.

Разбира се, не сватбеното тържество провали брака им, липсата на сходство в характерите бе свършило тази работа.

Тя стана от леглото и се приближи до вратата. Отвори я леко и надзърна навън. Наоколо беше тихо. Тя забърза надолу по коридора към малката баня на втория етаж. Една неразопакована туристическа четка за зъби лежеше на едната страна на мивката — несъмнено, набързо извадена от мини склада на „курорта“. Мег изми зъбите си и после си взе бърз и много горещ душ.

След трийсет минути беше готова да върви, облечена във вчерашните си дрехи — бяла блуза „Долче и Габана“, дънки „МаркДжакобс“ с ниска талия и широк кафяв колан със сребриста кръгла катарама.

Оправи набързо леглото си и напусна къщата.

Навън слънцето светеше ярко над добре поддържания двор. Беше краят на юни, най-хубавото време от годината на северозапад. Почти всичко беше обсипано с цветове. Имаше цвят навсякъде из двора, обграден от всички страни с лъскави зелени храсти и гъсти дървета. В далечината гранитният триъгълник на величествен връх се изправяше към слой облаци и изглеждаше толкова близък, че ти се струваше, че можеш да го докоснеш.

Меган хвърли чантичката си на седалката на поршето и влезе в колата. Двигателят изръмжа и запали. Тя подкара бавно към курорта, като внимаваше да не вдига много прах по пътя. Разстоянието между къщата и регистрационния офис не беше голямо, някъде около петстотин ярда, но сандалите на висок ток не бяха подходящи за ходене по редките камъни.

Най-после тя спря пред сградата за регистрация и паркира. Като избираше внимателно пътя през роената трева, тя влезе в сградата. Вътре нямаше никой. Тя приближи рецепцията, намери телефонния указател на Хейдън и отвори на „Сватбени консултанти“. Там имаше само една фирма: „Роял Евент Планинг“. С големи печатни букви пишеше: Представете си, че сватбата е само веднъж в живота.

Като прочете това, Меган не можа да се сдържи да се усмихне. Циник с чувство за хумор. Кой по-добре ще помогне на Меган да планира сватба? Тя записа номера на едно листче и го прибра в чантичката.

Мег откри Клеър в тоалетните на къмпинга, наведена над една от тях. Като видя ужасеното изражение на Меган, Клеър се засмя:

— Излизай навън, принцесо. След малко идвам.

Меган излезе и застана до тревата.

В интерес на истината, Клеър излезе след няколко минути.

— Ще се измия и тръгваме. — Тя погледна към „Бокстера“. — Ти си дошла с кола дотук? — И като се засмя, отиде да си довърши работата.

Меган влезе в колата и я запали. Стереото веднага се включи. „Хотел Калифорния“ гръмна с пълна сила. Тя смъкна гюрука и зачака.

Най-накрая Клеър се появи отново, облечена в дънки и фирмена тениска на курорта „Речен бряг“. Тя хвърли платнената си чанта на задната седалка и влезе в колата.

— Ето, това е да отидеш до града със стил.

Меган не знаеше дали Клеър имаше намерение забележката й да прозвучи иронично или не, така че замълча. Всъщност това беше новата й мантра: „Мълчи и се усмихвай“.

— Ти наистина доста си поспа — каза Клеър и намаля музиката. — Мислех, че винаги си в офиса преди седем.

— Имах проблем със съня снощи.

— Моля те, не се тревожи за мен, Мег. Моля те.

Меган беше обезкуражена от това тихо моля те. Не можеше да позволи сестра й да мисля, че безсънието й е причинено от сватбата й.

— Не е заради сватбата. Аз не мога да спя.

— Откога?

— Мисля, че започна в колежа. Зубрех по цели нощи за изпити. Знаеш как е.

— Не, не знам.

Меган се опита да предпази Клеър, да скрие факта, че безсънието й започна с разпадането на семейството, но това с колежа беше грешен ход. Според Клеър, това беше още едно напомняне за разликата между тях, още един пример за превъзходството на сестра й. През годините Клеър беше направила доста забележки относно умната си сестра, която отиде в колеж много рано. Темата беше много деликатна.

— Доколкото съм чувала, майчинството също е свързано с чести будувания.

— Ти знаеш някои неща за бебетата. Мама казваше, че съм имала колики. Истински ужас.

— Да, бе, сякаш мама знае. Ти нямаше колики. Имаше инфекция в ухото. Когато те болеше, виеше като хиена. Когато пищеше, аз те отнасях в пералното помещение. Едва когато седнех на сушилнята с тебе на ръце, ти заспиваше. Мама винаги се чудеше какво става.

Меган усещаше погледа на Клеър върху себе си. Тя опита да каже нещо друго, да смени темата, но не успя.

Накрая Клеър се засмя, но звучеше леко напрегната.

— Нищо чудно, че обичам да пера. Завий тук.

Излязоха от неловката ситуация — тя и Клеър; всяка на своя бряг.

— Тук е. — Клеър посочи една стара викторианска къща, боядисана в розово, с лилави первази. Каменна пътека минаваше през перфектно окосена ливада. От двете страни имаше разцъфнали яркочервени рози. На дървената бяла ограда имаше надпис, направен на ръка: „Чекмеджетата на мис Абигейл. Заповядайте“.

Меган огледа смешната сладка къща.

— Можем да мръднем до Ескада или Нордсторм…

— Не се дръж както винаги, Мег.

— Добре — въздъхна тя. — Ще се държа като Тами Фей. Или по-добре като Сали от малкия град. Води. Няма да кажа и дума повече.

Те се изкачиха по разклатените стълби и влязоха в магазина. Имаше стоки навсякъде — изкуствени цветя и рамки за картини от мидени черупки, коледни украси от боядисано тесто. Камината беше украсена със сватбени свещи.

— Ало — извика Клеър.

Веднага й отговори глъч от женски гласове и шум от бързо приближаващи стъпки.

Една едра, възрастна жена се появи иззад ъгъла, сивата й, накъдрена коса беше късо подстригана като на Синди в „Брейди бънч“. Тя носеше халат на цветя и бели чехли с пискюли.

— Клеър Кавено. Толкова се радвам най-после да ти покажа втория етаж.

— На втория етаж са сватбените рокли — каза Клеър на Меган. — Аби ме беше отписала.

Преди Меган да успее да отговори, две други жени влязоха бързо в стаята. Едната беше ниска и носеше широка рокля без талия и бели тенис обувки. Другата беше висока, може би прекалено слаба, и облечена безупречно в бежови копринени дрехи. Две от Блусарките. Меган разпозна жените, но не би могла да каже коя как се казва за всичкото злато на света.

Както разбра после, жената без талия беше Джина, а бежовата коприна беше Шарлот.

— Карън няма да дойде днес — каза Джина, като хвърли пълен с подозрение поглед на Меган. — Уили имал сбирка в православната църква, а Доти седнала на очилата си.

— С други думи — каза Шарлот, — един обикновен ден за Карън.

Те всички започнаха да говорят едновременно. Меган наблюдаваше Клеър, застанала до Шарлот и Абигейл. Те говореха за дантела, мъниста и воали.

Меган си мислеше: „Най-добрият аксесоар е свободата“. Това я накара да се чувства с десетилетия по-стара от тези жени и доста по-различна.

— Е, Меган, последния път, когато те видях, Алисън беше току-що родена. — Джина стоеше до една чугунена статуя на жерав. — И сега си тук за сватбата.

Приятелките на Джина бяха майсторки на недотам финото напомняне, че на Меган не й е тук мястото.

— Здравей, Джина, радвам се да те видя отново.

Джина я погледна.

— Чудя се как си могла да оставиш офиса си. Разбрах, че си най-добрият адвокат по разводите в Сиатъл.

— Не бих пропуснала сватбата на Клеър.

— Познавам една адвокатка по бракоразводните дела. Много е добра да разваля семейства.

— Това ни е работата.

Джина погледна особено. Гласът й омекна.

— Някога събирате ли ги заедно?

— Не много често.

Лицето на Джина сякаш се смали; сбръчка се като стара хартиена кесия и Меган разбра:

— Предстои ти развод.

Джина се насили да се усмихне:

— Тъкмо го приключих, впрочем. Кажи ми, че нещата ще се оправят.

— Ще се оправят — каза Мег тихо. — Но може да отнеме известно време. Има няколко групи за подкрепа, които може да са ти полезни. — Тя посегна към чантичката си.

— Аз си имам Блусарките да им плача на рамото, но все пак ти благодаря. Оценявам честността. Сега хайде да се качваме горе и да намерим идеалната рокля за сестра ти.

— В Хейдън?

Джина се засмя и поведе Меган нагоре. Когато се изкачиха на горния етаж, видяха, че Клеър вече пробваше първата рокля. Тя имаше огромни буфон ръкави, сърцевидно деколте и пола, която приличаше на обърната чаша. Мег седна в един бял плетен стол, а Джина застана зад нея.

— О, господи! Чудесна си — каза Абигейл — и има трийсет и три процента намаление.

Клеър стоеше пред голямото огледало в три части и се въртеше.

— Като принцеса си — каза Шарлот.

Клеър погледна към Меган:

— Ти какво мислиш?

Меган не беше сигурна какво се иска от нея. Откровеност или подкрепа. Тя погледна отново роклята и разбра, че не може да осигури подкрепа в случая.

— Разбира се, роклята трябва да се продаде. Грозна е.

Клеър слезе от подиума и отиде да търси друга рокля.

След като излезе, Шарлот и Абигейл погледнаха Меган.

Нито една от двете не се усмихваше.

Мег беше прекалено пряма — обичайната й грешка — и сега беше под подозрение. Аутсайдерката.

Нямаше да коментира другите рокли. Реши го категорично.

— Какво мислиш? — попита Клеър след няколко минути.

Мег се размърда на стола си. Това шега ли беше? Роклята приличаше на нещо, което би носила на някое селско тържество. Например награда за най-добра кънтри музика. Липсваше само украсена с мъниста паница за мляко. Роклята беше грозна. Точка. И освен това изглеждаше много евтина.

Клеър се огледа, завъртя се. После се обърна към Меган.

— Ти си ужасяващо тиха.

— Опитвам се да се сдържа да не повърна. Затова не мога да говоря.

Усмивката на Клеър помръкна:

— Приемам го за отрицателен отговор.

— Евтина рокля от Бон Марше е отрицателен отговор при всяко положение. Този парцал с дантелки казва: „Вземи ме, по дяволите, отведи ме от тук, ти, откачалко“.

— Мисля, че си малко груба — каза Абигейл, дишайки тежко като пъстра риба на сухо.

— Това е нейната сватба — каза Меган, — а не репетиция за „Малка къща в прерията“.

— Сестра ми винаги е груба — каза Клеър тихо и отново влезе в пробната.

Меган въздъхна. Отново се беше издънила, стовари мнението си като тъп инструмент върху тила й. Тя се сгуши на стола си и стисна здраво устни.

Останалата част от следобеда беше подлудяващ парад на евтини рокли. Клеър ги обличаше една след друга, проверяваше мнението на другите и ги събличаше. Не поиска вече мнението на Меган и тя не го наложи. Седеше облегната назад на стола си с глава, опряна на стената.

Едно сръгване в ребрата я събуди. Тя премигна и се изправи. Шарлот, Абигейл и Клеър се отдалечаваха, разговаряйки оживено, и изчезнаха в стая с надпис: „Шапки и Воали“.

Джина я гледаше с широко отворени очи:

— Чувала съм, че можеш да бъдеш кучка, но да заспиш, когато сестра ти пробва сватбени рокли, е много грубо.

Меган разтърка очи:

— Само така можех да се сдържа и да не говоря. Виждала съм по-хубави дрехи на сервитьорките на Дени. Повярвай ми, правех й услуга. Тя намери ли си рокля?

— Не.

— Иска ми се да кажа: „Слава богу“, но се опасявам, че има още един магазин в града. — Меган се намръщи мигновено. — Защо мислиш, че съм кучка? Клеър ли ти каза?

— Не. Да. Понякога. Знаеш как е, когато имаш лош ден и прекалиш с „Маргаритите“. Карън нарича сестра си Сюзан „Бездушната психопатка“. Клеър те нарича „Челюстите“.

Меган се насили да се усмихне, но не можа:

— Ооо!

— Помня, когато дойде да живее тук — каза Джина тихо. — Беше тиха като мишле и плачеше само ако я погледнеш накриво. През цялото време говореше само за това, колко й липсва сестра й. Така и не разбрах до завършването на училище какво е преживяла.

— Какво съм й сторила аз, искаш да кажеш.

— Не съм тази, която ще те съди. Дявол да го вземе, и аз нагазих в едни големи лайна през живота си, а майчинството е най-тежкото бреме на света, дори и да си пораснала и готова за него. Моето мнение е: Клеър беше силно наранена и понякога, когато е много обидена, се превръща в „Поли Учтивата“. Тя е наистина много мил човек, но температурата в стаите пада до около двайсет и пет градуса.

— Да, цял ден ми трябва палто.

— Съобразявай се с това. Признава ли си или не, но за нея е много важно, че си тук.

— Казах й, че ще организирам сватбата.

— Изглеждаш напълно подходяща за това.

— О, да. Много съм романтична — въздъхна тя.

— Просто слушай Клеър. Наистина се вслушвай в нея, а после прави каквото знаеш и осъществи мечтата й.

— Може би ти ще получаваш информацията и после ще ми я предаваш. Нещо като мисия на ЦРУ.

— Кога за последен път просто седна да поговориш със сестра си?

— Да кажем така: не си била достатъчно голяма да пиеш вино с вечерята си.

— Така си и мислех. Върви при нея сега.

— Но Алисън…

— Сам може да се грижи за Али. Ще му кажа. — Тя отвори чантичката си и порови в нея, накрая извади парче хартия; написа нещо и го даде на Меган. — Ето ми телефонния номер. Обади ми се след час и ще ти кажа програмата на Али.

— Клеър няма да иска да дойде с мен. Особено след като оплюх роклите.

— И заспа. Хъркането беше особено обидно. Както и да е, останах с впечатлението, от думите на Клеър, че мнението на другите хора не е особено важно за теб.

— Не си от най-деликатните, нали?

— Да, от развода е. Изведи Клеър на вечеря. Идете на кино. Вижте сватбените цветя. Направете нещо по сестрински. Крайно време е.