Кристин Хана
Между сестри (28)

Глава 28

Пътуването обратно към къщи изглеждаше безкрайно. Всички мълчаха. Когато влязоха в апартамента, Боби прегърна Клеър толкова здраво, че тя спря да диша, след това той се отдръпна.

— Трябва да си взема душ — каза той с глух глас.

Тя го пусна, защото знаеше от какво точно се нуждаеше той в момента. Тя самата беше изплакала много сълзи в скъпата стъклена душкабина на Меган.

Отиде до дивана и се строполи върху него. Беше изморена и замаяна. Ушите й бучаха, дясната й ръка трепереше, но тя не искаше да сподели нито един от тези проблеми с Мег, която сега гледаше с оня поглед на булдог, който казваше: „Стой тук“.

Мег седна до малката масичка, под ъгъл до сестра си.

— Има най-различни клинични изпитания, които се провеждат в момента. Има един лекар в Хюстън…

— Оня, когото правителството щеше да съди.

— Това не означава, че е мошеник. Пациентите му…

Клеър вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Може ли да бъдем реалисти за момент?

Меган изглеждаше толкова поразена, че Клеър се засмя.

— Какво? — попита Меган.

— Когато бях малка, мечтаех да хвана някоя рядка болест, която ще доведе теб и мама до леглото ми. Представях си как плачете на гроба ми.

— Моля те, недей…

Клеър гледаше сестра си, толкова бледа сега, толкова нервна.

— Не искам да плачеш сега.

Мег се изправи рязко, удари пищяла си в масичката и изруга грубо.

— Не мога да говоря за смъртта ти. Не мога.

Тя не можа да излезе достатъчно бързо от стаята.

— Но аз имам нужда да го направиш — каза Клеър в празната стая. Болката зад очите й се появи отново. Тя я мъчеше почти цял ден.

Клеър започна да се обляга на дивана, когато болката я порази. Тя изохка, прииска й се да извика. Чувстваше се, сякаш главата й ще експлодира. Не можеше да диша, не можеше да се движи. Опита да извика името на сестра си. Но от стереото се носеше „Бързото шосе“ и слабият й глас се загуби в музиката.

— Алисън — мислеше си тя.

После всичко потъна в мрак.

 

 

Меган стоеше до леглото на сестра си и се държеше за металната табла.

— Помагат ли лекарствата?

Клеър изглеждаше малка в болничното легло, нежна, с бледата си кожа и опадала коса. Опитът й да се усмихне беше сърцераздирателен.

— Да. Беше голям припадък. Добре дошли в новия ми свят. Предполагам, добрата новина е, че не съм имала и инфаркт. Колко време ще остана тук?

— Няколко дена.

— Време е да се обадиш на Мама.

Меган се сепна. Устата й затрепери издайнически.

— Добре.

— Кажи на татко и Али, и на Блусарките, също да дойдат да ме видят. Джина е способна винаги да ме разсмее.

Меган долови пораженчество в гласа на сестра си; да го чуе, беше голяма болка за нея. Искаше да се противопостави, да ядоса сестра си така, че да я накара да се оживи, да спори, но гласът й я предаде. Тя само поклати глава.

— Да, Мег — каза Клеър решително и с това изненада сестра си. — А сега ми се иска да поспя. Изморена съм.

— Това е от лекарствата.

— Така ли? — Клеър се усмихна разбиращо. — Лека нощ. И се грижи за Боби тази вечер. Не бъди строга с него. Той не е толкова силен, колкото изглежда. — После тя затвори очи.

Меган се пресегна. Като внимаваше да не засегне системата, закрепена на ръката на Клеър, тя я хвана за ръка.

— Ще се оправиш — каза поне десетина пъти; всеки път очакваше отговор, но такъв нямаше.

След няколко минути в стаята влезе Боби с измъчен вид. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Тя се събуди — каза Мег тихо. — И пак заспа.

— По дяволите! — Той взе ръката на Клеър в своята и я стисна. — Здравей, мило. Върнах се. Отидох само за чаша кафе. — Той въздъхна и каза тихо: — Тя се предава.

— Знам. Иска да извикам всички. Да им кажа да дойдат да я видят. Как ще кажем на Али? — Сълзи напираха в очите й, когато гледаше към Боби.

— Аз ще й кажа — каза Клеър тихо и отвори очи. Усмихна се уморено на съпруга си. — Боби — тя дишаше тежко и протягаше ръка към него, — обичам те.

Меган не можеше да остане там и една секунда повече. Всеки дъх, който излизаше от устата на сестра й, приличаше на прошепнато сбогуване.

— Трябва да се обадя по телефона. Чао. — Тя изхвърча от стаята.

Всичко друго беше по-добро от оставането в стаята, от опитите да се усмихва, когато усещаше, че сърцето й се къса. Дори и да се обади на Мама.

Беше станало късно; нощната смяна беше застъпила и коридорите бяха пусти. Тя отиде до телефонните автомати и набра номера на Мама.

Отговори самата Мама; звучеше пияна и твърде шумна.

— Здравей, Франк?

— Аз съм, мамо, Меган.

— Меги? Мислех, че търкаш столовете в баровете по това време на нощта.

— Клеър е болна.

— Тя е на меден месец.

— Това беше преди един месец. Сега е в болницата.

— Дано това да не е някой от номерата ти, Меги. Както когато ми се обади в работата, щото Клеър била паднала от леглото и ти си помислила, че е парализирана. Загубих четирийсет долара, за да видя, че е само заспала.

— Тогава бях на единайсет години.

— Въпреки това.

— Тя има мозъчен тумор, мамо. Облъчването не помогна, а никой не се осмелява да я оперира.

Последва дълга пауза от другата страна на линията, а после:

— Ще се оправи ли?

— Да — каза Меган, защото не можеше да допусне друг отговор. После добави много тихо: — А може и да не се оправи. Трябва да дойдеш да я видиш.

— Утре в два часа имам снимки за „Старбейз 4“ и…

— Да си тук утре или ще се обадя на списание „Пийпъл“ и ще им кажа, че не си дошла да видиш дъщеря си, която е с тумор на мозъка.

Измина една дълга минута, преди Мама да отговори:

— Трудно се справям с такива неща.

— На никого от нас не му е лесно, мамо — каза Меган и затвори, без да се сбогува, после набра номер 800 и изчака Сам да се обади. Телефонът звънна само веднъж, но тя изгуби търпение. Не можеше да му го каже по телефона.

Остави слушалката и се върна в стаята на сестра си.

Боби стоеше до леглото и пееше тихичко на Клеър, която похъркваше. Това й дойде в повече.

Боби я погледна. По бузите му блестяха сълзи.

— Така и не си отвори очите повече.

— Ще ги отвори. Продължавай да пееш. Сигурна съм, че й харесва.

— Да — каза той с прегракнал глас.

Меган не беше виждала мъж да страда толкова много; тя знаеше, че и нейният поглед е измъчен.

— Ще отида лично да кажа на Сам. Не мога да му го съобщя по телефона. Ако Клеър се събуди… — Тя се спря. — Когато Клеър се събуди, кажи й, че я обичам и че скоро ще се върна. Имаш ли ключ за апартамента ми?

— Ще спя тук тази вечер.

— Добре. — Меган искаше да каже още нещо, но не знаеше какво. И така, тя напусна стаята, почти хукна към колата си. Като влезе вътре, натисна газта и отпраши на север.

След деветдесет минути пристигна в Хейдън. Намали, като преминаваше през града, спря на светофара. И ето го, сребристото бунгало Куонсет. Джо Уайът.

Той е рентгенолог. Може би един от най-добрите в страната. Тя чак сега осъзна зашеметяващата новина, изгубена някак си, погребана под дебел слой тъга.

Доктор Джоузеф Уайът. Разбира се. Не бе чудно, че й изглеждаше познат. Процесът срещу него заемаше първите страници на вестниците. Тя и колегите й разсъждаваха върху съдбата му на много чаши бира. Тя беше твърдо в неговия лагер, сигурна, че ще го оправдаят. Не й беше идвало наум да се замисли какво е станало с него след процеса.

Сега вече знаеше. Беше избягал, беше се крил. Но си оставаше един от най-добрите рентгенолози в страната. Виждаше неща — възможности, които никой друг не виждаше.

Но въпреки всичко, когато тя отиде при него, хлипаща за болната си сестра, той не направи нищо. Нищо.

А той е познавал Клеър.

— Кучи син! — Тя се огледа наоколо. Пликът от болницата беше на седалката до нея. Тя изви рязко волана и натисна спирачки, за да паркира до бордюра. После грабна плика и забърза към бунгалото.

Тя заблъска по вратата, завика, докато чу стъпки да приближават. Когато той отвори, видя я и каза:

— Какво…?

Тя го блъсна в гърдите толкова силно, че той отстъпи назад.

— Здравей, Джо. Покани ме да вляза! — Тя ритна вратата, която се затвори зад гърба й.

— Всъщност, вече е почти полунощ.

— И какво от това, доктор Уайът?

Той сякаш потъна в дивана и я погледна.

— Ти ме държеше в ръцете си. Остави ме да плача на рамото ти. — Гласът й трепереше; болката в сърцето я подлудяваше допълнително. — И ти ми препоръча други лекари. Що за човек си ти?

— Такъв, който знае, че героичните дни са зад гърба му. Ако знаеш кой съм аз, ще знаеш и какво съм направил.

— Убил си жена си. — Той потръпна, а тя продължи: — Ако знаех фамилното ти име, щях да се сетя по-рано. Твоят процес беше нашумял в Сиатъл. Процесът срещу доктора, който извършил евтаназия на умиращата си жена.

— Да, евтаназия е по-добра дума от касапница.

Тя изпусна част от парата при тихата тъга в гласа му. Беше се запознала с този вид мъка през последните месеци.

— Виж какво, Джо. При нормални обстоятелства бих говорила с теб за това, което си направил. Дори бих те прегърнала и бих ти казала, че те разбирам, че всеки с капчица състрадателност в душата би направил същото. Това означаваше оправдателната ти присъда. Бих те разпитвала за пътищата, по които си бродил, за пътешествието, довело един от най-добрите рентгенолози в страната до това място. Но обстоятелствата не са нормални за мен в този момент. Сестра ми умира. — Тя спря за миг, защото почувства, че сълзите отново напират. Хвърли големия кафяв плик на масичката пред него. — Това са рентгеновите й снимки. Може би ще успееш да й помогнеш.

— Моето разрешение е невалидно. Вече не практикувам медицина. Съжалявам.

— Съжалявам? Съжалявам? Имаш силата да спасяваш живот и се криеш в тази дупка, пиеш евтино уиски и се самосъжаляваш? Ти, егоистичен кучи син! — Тя го гледаше, искаше да го мрази, да го обиди, но нямаше представа как да направи каквото и да е от тези неща. — Аз се тревожех за теб.

— Съжалявам — каза той отново.

— Ще ти изпратя покана за погребението. — Тя се завъртя на пета и се отправи към вратата.

— Вземи си това.

Тя спря и го погледна уморено още веднъж.

— Не, Джо. Ти ще трябва да го докоснеш. Сам го хвърли в коша. След това пробвай да се видиш в огледалото.

След това тя си тръгна. Успя да измине разстоянието до колата си и после се разплака.

 

 

Мег седеше в колата си, спряна пред караваната, и се опитваше да събере мислите си. Всеки път, когато отваряше несесера си, за да си оправи грима, виждаше мокрите си очи и това я караше отново да започне да плаче.

Не помнеше колко дълго беше седяла там, но по едно време започна да вали. Капките дъжд падаха върху гюрука и чаткаха по предното стъкло.

Накрая тя излезе от колата и се приближи до караваната.

Сам отвори вратата, преди да е почукала. Той стоеше там, свъсил вежди, а в очите му вече напираха сълзи.

— Чудех се колко време смяташ да седиш там.

— Мислех, че не ме виждаш.

Той направи опит да се усмихне:

— Винаги си смятала, че си по-умна от мен.

— Не само от теб, Сам. Мислех, че съм по-умна от всички останали. — Тя опита да се усмихне, но не можа.

— Колко лоши са новините?

— Лоши. — При тази дума сълзите се върнаха в очите й. Тя ги избърса.

— Ела тук — каза Сам нежно и разтвори ръце.

Тя се поколеба.

— Хайде.

Меган се втурна към него и се остави да я прегърне. Тя не можеше да спре да плаче. Той също заплака. Когато се отдръпнаха, те се вгледаха един в друг. Мег нямаше представа какво да му каже.

Внезапно се чуха стъпки в коридора. Али влезе на бегом, облечена в розова пижама със своята кукла Грууви Гърл. Тя погледна Меган.

— Сега ли ще ходим при мама? По-добре ли е вече?

Мег коленичи и прегърна племенницата си силно.

— Да — каза тя с пресипнал глас. — Утре ще видиш мама.

 

 

Меган се въртя в леглото цяла нощ и накрая, около зазоряване, заспа неспокоен сън. Когато се събуди отново със замъглени от сълзи очи и изтощена, тя с изненада видя, че часът е девет и трийсет. Бърз оглед на апартамента й показа, че Али и Сам вече са отишли в болницата. Боби не се бе върнал в апартамента миналата вечер. Тя се насили да стане и се заклатушка към душа.

Когато стигна в болницата и паркира беше десет часът.

Чакалнята беше пълна вече.

Джина седеше на стол до прозореца и плетеше фино розово одеялце. До нея Карън и Шарлот играеха крибидж. Боби стоеше до прозореца и гледаше навън. Когато Меган влезе, той вдигна поглед. По очите му тя позна, че Клеър е изкарала тежка нощ. Али седеше с подгънати крака и рисуваше.

— Лельо Мег — извика момиченцето и се изправи на крака.

Меган гушна племенницата си и я задържа в прегръдките си.

— Дядо е при мама. Може ли и аз да отида? Може ли?

Мег погледна Боби, който въздъхна и повдигна рамене, сякаш казваше: „Аз не мога да я заведа“.

— Разбира се — каза Мег. Бавно, премервайки всяка стъпка, тя поведе Али по дългия коридор.

Поспря пред затворената врата, изрази ведра усмивка и влезе.

Сам стоеше до леглото на Клеър. Той плачеше и я държеше за ръка.

Али се измъкна от ръцете на Мег и се плъзна към пода. Тя веднага отиде при дядо си и той я вдигна.

— Какво има, дядо? Да нямаш нещо в окото си? Веднъж удариха Сами Чан по окото и после Елиът Зейн му викаше ревливо бебче.

Меган и Клеър си размениха погледи.

— Оставете ме насаме с бебчето ми — каза Клеър и разтвори ръце. Али не забеляза как майка й премигваше при всяко движение, при всяко докосване. Сам избърса очите си и успя да се усмихне.

— По-добре да отида и да се обадя на оня водопроводчик. Филтърът на басейна издава странни звуци.

— Като пръдня — кимна Али.

Клеър се усмихна. В очите й проблеснаха сълзи.

— Алисън Катерин, казвала съм ти да не копираш лошия език на дядо си.

— Опа — ухили се Али.

Сам и Мег се спогледаха и между тях увисна въпрос, ясен като слънчев ден. Кой може да каже на Али неща като…?

Мег отстъпи и остави тримата сами. Тя се върна в чакалнята и запрелиства едно списание. След час и нещо, някаква суматоха прикова вниманието й. Тя вдигна глава.

Мама беше пристигнала. Пременена в елегантен ефирен черен тоалет, тя вървеше по коридора и носеше малко кученце в обшита с мъниста кошница. След нея вървяха цяла тумба от хора; един от тях правеше снимки.

Мама влезе в чакалнята и се огледа. Когато мярна Меган, тя избухна в плач.

— Как е нашето момиче? — Извади копринена кърпичка от ръкава си и попи сълзите си.

Един фотограф направи снимка.

Мама се усмихна смело.

— Това е другата ми щерка, Меган Донтес. Д-О-Н-Т-Е-С. Тя е на двайсет и девет години.

Меган преброи до десет наум. После с равен глас каза:

— В болницата не се допускат кучета.

— Знам. Наложи се да го вкарам нелегално. Нали познаваш Елвис, той…

— Елвис ще е мъртъв като своя патрон след десет секунди.

При възмутеното ахване на майка й, Меган погледна мъжа, който стоеше леко настрана от останалите. Облечен в черно, без врат, той приличаше на войник от Първата световна война.

— Ти, господин бодигард, занеси кучето в колата.

— В хотела — каза Мама с драматична, многострадална усмивка. — Апартаментът има доста стаи.

— Да, ма’ам. — Безвратият взе кучешката кошница и излезе.

Останаха само Мама, фотографът и слаб мъж с мише лице и касетофон. Репортерът.

— Моля да ни извините — каза Меган на мъжете и като хвана Мама за ръката, я замъкна в един тих ъгъл. — Какво си направила? Наела си журналисти?

Мама се изпъна и изсумтя.

— Разговарях с нея по другия телефон, когато ти се обади. Какво можех да й кажа? Едва ли е моя вината, че списание „Юс“ иска да отрази посещението ми при болната ми дъщеря. Аз, в края на краищата, съм си новина. Известността може да е голямо бреме.

Меган се намръщи. В момента й се искаше да изпържи майка си в кокоша мас. Когато погледна в тежко гримираните й очи обаче, тя видя нещо, което я изненада.

— Ти се страхуваш — каза тя тихо. — Ето защо си довела целия си антураж. Така че ще имаме представление.

Мама завъртя очи.

— Нищо не ме плаши. Аз само… само…

— Какво?

— Клеър — отговори накрая Мама, като гледаше на другата страна. — Клеър. — Гласът й стана по-дебел и внезапно Меган забеляза нещо честно. — Мога ли да я видя?

— Не и ако вземеш цирка със себе си.

— Ще дойдеш ли с мен? — Каза мама тихо.

Меган беше безкрайно изненадана. Винаги си беше представяла, че Мама е плитка като тиган и твърда като гвоздей, жена, която знае какво иска от живота и минава по прекия път за целта, жена, която би пресякла полицейската линия и би прескочила трупа, ако е на пътя й. Сега се чудеше дали не е грешала и майка й не е била винаги слаба и изплашена.

Чудеше се и дали това не е актьорска игра. Страхът беше нещо, което Меган разбираше. Особено ако произлиза от вина.

— Разбира се, че ще дойда.

Те приближиха журналистите. Мама произнесе сълзлива реч за личното пространство в този труден момент, после препоръча ресторант от другата страна на улицата, където да си починат и да се подготвят за интервю.

Високите токчета на Мама зачаткаха по застлания с линолеум под. Звукът беше произведен, сякаш за да привлича вниманието, но никой не забелязваше.

До стаята на Клеър, Меган спря:

— Готови?

Мама извади усмивка, кимна и влетя в стаята като леля Мейм, дългите й черни ръкави се вееха зад нея.

— Клеър, скъпа, мама е.

Клеър опита да се усмихне, но на фона на белия куп от възглавници и сиви одеяла, изглеждаше изтощена, невероятно бледа. Участъците плешивина й придаваха странен вид.

— Здравей, мамо. За малко изтърва Сам и Али. Слязоха до кафенето.

Мама се олюля, отпусна ръце. Обърна се и погледна Мег.

— Знам, че приличам на задник, мамо — каза Клеър и опита да се усмихне.

Мама бавно се раздвижи.

— Защо, скъпа, това не е истина. Ти си прекрасна. — Тя придърпа един стол и седна до леглото. — Защо, спомням си един епизод от „Старбейз“. Наричаше се „Бюфет Атака“, помниш ли го? Там ядох гадна космическа храна и цялата ми коса изпада. — Тя се усмихна. — Изпратих този епизод на гласоподавателите за „Еми“. Разбира се, не се получи. Много политика имаше. А аз даже харесах свободата да съм без коса.

— То беше гумен скалп, мамо.

— И все пак. Очите на жената изглеждат красиви така. Впрочем, искаше ми се да си бях взела гримовете. Би могла да си сложиш малко руж, съвсем мъничко очна линия. Меган трябваше да ми каже. И ще ти донеса красива малка пижамка. Може би с кожа по врата. Спомням си една рокля, която носех по-рано на…

— Мамо! — Клеър опита да се наведе напред. Усилието й коства много. — Имам тумор, който разяжда мозъка ми.

Усмивката на майка й изчезна:

— Ужасно натуралистично се изразяваш, скъпа. Ние, южнячките…

— Моля те, мамо, моля те.

Мама потъна в стола си. Тя сякаш губеше маса, смаляваше се, ставаше по-обикновена, докато накрая фееричните черни дрехи я погълнаха изцяло и слабата, силно гримирана дама с множество лифтинги на лицето изчезна.

— Не разбирам какво искаш от мен.

Меган чу истинския глас на майка си за пръв път от двайсет години. Вместо сладкия, жив и ритмичен южняшки говор, тя чу особената равност на говора от Средния запад.

— Ох, мамо — въздъхна Клеър. Естествено, че не разбираш. Ти никога не си искала деца. Единственото, което си искала, е публика. Съжалявам. Твърде уморена съм, за да бъда учтива. Искам само да знаеш, че те обичам, мамо. Винаги съм те обичала. Дори и когато ти… гледаше встрани.

Гледаше встрани.

Така Мама винаги се обясняваше: „Аз стоях тук един ден, грижех се за моите бебчета, после погледнах встрани за минутка и двете бяха изчезнали“.

Това беше по-лесно, мислеше Меган, отколкото да се изправи пред факта, че Мама просто остави Клеър.

— Сам беше добър мъж — каза Мама толкова тихо, че трябваше да положат усилие, за да я чуят. — Единственият добър мъж, когото съм имала.

— Да, такъв беше — съгласи се Клеър.

Мама махна безгрижно с ръка:

— Но вий всички ме познавате. Не съм човек, който се връща назад. — Акцентът й се беше върнал. — Аз вървя само напред. Това е моят начин на мислене.

Те бяха изгубили Мама; каквато и възможност да се беше отворила с болестта на Клеър, тя беше изпусната. Мама се беше „прегрупирала“. Тя се изправи.

— Не искам да те изморявам. Смятам да отида до Нордсторм и да ти купя малко грим. Имаш ли нещо против, ако един мой приятел ни направи снимка заедно?

— Мамо… — започна предупреждаващо Меган.

— Разбира се — каза Клеър и се отпусна на възглавниците.

— Меган, би ли изпратила Боби и Али при мен? Искам да ги целуна, преди да поспя.

Мама се наведе и целуна Клеър по челото, после се изниза от стаята. Меган почти се спъна в нея, когато излезе и тя. Мама стоеше до вратата.

— Мамо, грим?

— Не ме интересува дали умира или не, не бива да допуснем да изглежда така. — Хладнокръвието на Мама беше изчезнало.

Меган протегна ръка.

— Да не си посмяла да ме докосваш, Меги. Не бих го понесла.

Тя се обърна и тръгна, а полите й шумоляха зад нея, токчетата тракаха по пода.

Нямаше човек, който да не се обърне след нея.

 

 

Силите на Клеър я напускаха. От втория си ден в болницата тя искаше само да спи.

Приятелите и семейството бяха започнали да я изтощават. Те се проявиха почти по религиозен начин. Всички. Блусарките се изсипаха в малката болнична стая и донесоха живот и смях, цветя и калорична храна и любимите филми на Клеър. Те бъбриха и разказваха вицове, спомняха си старото време. Само Джина имаше куража да се изправи пред грозния леден страх на Клеър.

— Винаги ще помагам за Али, нали знаеш — каза тя, когато всички слязоха до кафенето.

Клеър никога не беше обичала приятелката си повече. Дори войната не изискваше толкова смелост.

— Благодаря — успя само да каже тя. После добави тихо: — Не съм й казвала още.

— Как би могла?

Погледите им се срещнаха и очите на Джина се изпълниха бавно със сълзи. Те и двете мислеха как една жена би могла да каже сбогом на петгодишната си дъщеря. След дълга пауза Джина се усмихна:

— И така, какво ще правим с косата ти?

— Мислех да я обръсна. Или да боядисам това, което е останало, в платинено.

— Много шик. Всички ще приличаме на стари домакини до теб.

— Това е моята мечта — каза Клеър, неспособна да се овладее. — Да стана стара домакиня.

Накрая, въпреки че обичаше приятелките си, тя си отдъхна, когато те си тръгнаха. Късно през нощта, в тихия мрак, изгълта лекарствата си и заспа.

Събуди се рязко. Сърцето й биеше лудо, чак прескачаше. Дишаше трудно, не можа и да седне. Нещо не беше наред.

— Клеър, добре ли си? — Това беше Боби. Той седеше до леглото й. Очевидно беше заспал. Той се изправи, като си търкаше очите, доближи се. За секунда тя помисли, че халюцинира, че туморът е погълнал мозъка й и тя е полудяла. После той се приближи и тя чу тракането на ключовете.

— Боби — прошепна и напразно се опита да вдигне тежката си ръка.

— Тук съм, мила.

Костваше й болезнено усилие, но тя протегна ръка и докосна мократа му буза.

— Обичам те, Робърт Джаксън Остин. Повече от всичко на света, освен моята Али Гатор.

— Ела — каза тя. — Качи се на леглото до мен.

Той погледна всички машини, системата, тръбичките и жиците.

— О, мила… — Наведе се и я целуна.

Сладкото притискане на устните му я ободри. Тя затвори очи и усети, че потъва във възглавниците.

— Али — прошепна тя. — Искам си бебчето…

В дясното й око избухна силна болка.

До леглото й се включи алармата.

 

„Няма болка. Няма страдание. Тя пипа сухата си полугола глава и усеща дълга красива коса. Сяда. Тръбичките, които я свързват със системата, са изчезнали. Иска да извика, че е по-добре, но има хора в стаята. Твърде много хора и всички са облечени в бяло. Наобиколили са я, говорят едновременно и тя нищо не разбира. Наблюдаваше сама себе си отгоре — някъде от въздуха — как лекарите работят над тялото й. Разтворили са болничната й дреха и пъхат нещо в гръдния й кош.

— Пази се — извиква някой.

Такова облекчение е да си тук, над всички, където няма болка.

— Пази се…

После се замисля за дъщеря си, прекрасното й момиченце, което не можа да подържи за последен път. Бебчето й, на което ще трябва да кажат, че мама е заминала…“

Лекарят отстъпва назад:

— Тя свърши.

Меган изтичва до леглото и пищи:

— Не го прави, Клеър. Върни се. Върни се, по дяволите!

Някой опита да я издърпа. Тя рязко се отскубна.

— Наистина, Клеър, върни се! Алисън е в чакалнята. Не можеш да избягаш от нея по този начин. Не си се сбогувала с нея. Тя заслужава това, мамка му. Върни се! — Тя хвана Клеър за раменете, разтърси я. — Да не си посмяла да причиниш това на Алисън и на мен.

— Има пулс — извика някой.

Избутаха Меган настрана. Тя се сви в ъгъла на стаята, гледаше, молеше се, докато стабилизираха сестра й.

Накрая лекарите си тръгнаха, като мъкнеха дрънчащите си колички. В стаята се чуваха само бръмченето и бипкането на машините.

Тя гледаше гръдния кош на Клеър, който се надигаше и спадаше. В този момент осъзна, че диша по-дълбоко, сякаш се опитваше да накара тялото на сестра си да следва ритъма.

— Чух те, знаеш ли?

При звука от гласа на Клеър Мег се отлепи от стената и тръгна към сестра си.

Клеър, наполовина плешива, бледа като пергамент, й се усмихваше:

— Мислех си: „Исусе, аз съм мъртва, а тя пак ми крещи“.