Кристин Хана
Между сестри (27)

Глава 27

Джо седеше на дивана и гледаше малкия черно-бял екран на телевизора.

Беше толкова обсебен от шоуто, че чу стъпките отвън в последната минута. Напрегна се и се изправи на дивана.

Ключът изщрака в ключалката и вратата се отвори. Джина стоеше отпред с пръст на устните:

— Здрасти, батко. Имаш интересен начин да каниш хората на гости.

Джо въздъхна:

— Смити ти е дал ключ.

— Тревожехме се за теб.

— Имах работа.

Тя погледна към купчината бирени метални кутии и картонени кутии от пица и се усмихна мрачно.

— Хайде. Тръгваш с мен. Имам печено във фурната и взех под наем „Безмилостни хора“. Ще пием вино и ще се забавляваме. — Гласът й утихна. — Малко забавление ще ми дойде добре.

Нещо в начина, по който каза това, го засрами. Беше забравил за неприятностите й. Беше твърде много зает да плува в собствения си басейн.

— Добре ли си?

— Хайде — каза тя, като избягваше въпроса. — Смити ми каза да измъкна жалкия ти задник от тук — цитирам. Смятам да направя точно това.

Той знаеше, че няма смисъл да спори с нея — тя имаше оня израз на лицето си — и, в интерес на истината, той и не искаше. Бе му омръзнало да е сам.

— Добре, де.

Тръгна след нея към колата; след минути бяха в светлата й просторна кухня. Джина му наля чаша мерло.

Докато обръщаше печеното и разбъркваше картофите, Джо се разхождаше из чудесната стая. В ъгъла видя сложена шевна машина. Купчина ярки, красиви платове лежаха натрупани до нея. Той вдигна готовата дреха и щеше да й направи комплимент, но видя какво представляваше тя. Не можеше да сбърка цепката отзад.

— Това е болнична дреха — каза Джина, която се появи иззад него. — Трябваше да я прибера. Забравих. Съжалявам.

Той си спомни деня, когато Джина дойде в дома му с красиви шити болнични дрехи в ръка, точно като тези тук.

„Ти не трябва да изглеждаш като другите“, беше казала тя на Даяна, която се разплака при вида на подаръка.

Тези дрехи означаваха толкова много за Даяна. На пръв поглед не беше кой знае какво — само по-различен плат — но успя да върне усмивката й.

— За кого са?

— За Клеър. Тези дни й правят облъчване.

— Клеър — повтори той името й тихо и се почувства зле. Животът е толкова дяволски несправедлив понякога.

— Тя току-що се омъжи.

— Не ти казах, защото… е… мислех, че ще ти навее спомени.

— Къде й правят облъчването?

— В Шведската болница.

— Там е най-добре. Облъчване. — Той си припомни всичко — потъмнялата кожа, отоците, начинът, по който косата на Даяна започна да пада. На кичури първо, после с пълни шепи.

Той и Джина бяха прекарали дълго време в Раковото отделение. Не знаеше как Джина може да мине пак през всичко това.

— Клеър обиколи цялата страна да търси най-добрите лекари. Знам, че ще се оправи. Няма да стане като… знаеш при кого.

— Като при Даяна — каза той сред настъпилото неловко мълчание.

Джина дойде зад него и го докосна по рамото.

— Опитах се да те държа настрана. Съжалявам.

Той гледаше през прозореца към задния двор. По-рано тя и Даяна мечтаеха да отглеждат децата си тук.

— Може би ще отидеш да видиш Клеър.

— Не — каза той толкова бързо, че беше сигурен, че Джина го разбра. — Времето ми за болници изтече.

— Да — каза Джина. — Сега да гледаме забавния филм.

Той плъзна длан по ръката на сестра си и я придърпа към себе си.

— Малко забавление ще ми дойде добре.

 

 

Меган седеше на стола, който по-рано й се струваше толкова удобен, и гледаше доктор Блум.

— Онова бяха глупости — каза тя горчиво. — Всичките ни срещи в миналото. Те бяха само начин една обсебена от себе си жена да сподели грешките, които е правила през живота си. Защо не ми каза, че нищо от онези неща няма голямо значение.

— Защото има.

— Не, няма. Бях на шестнайсет години, когато всичко онова се случи. На шестнайсет. Нищо от онези неща не си струва тревогите — моят страх, моята вина, нейното бягство. На кого му пука?

— А защо няма значение вече?

Меган затвори очи и се отдаде на горчилката, която надвисна над нея. Чувстваше се изморена, изгубена.

— Тя е болна.

— О! — Това не беше дума, а въздишка. — Съжалявам.

— Страхувам се, Хариет — призна си Меган. — Какво ще стане, ако… не мога да го правя?

— Да правиш какво?

— Да стоя до леглото й, да й държа ръката и да я гледам как умира. Страхувам се, че ще я депресирам отново.

— Няма.

— Откъде знаеш?

— А, Меган. Единственият човек, когото депресираш, си самата ти. Ще бъдеш с Клеър. Винаги си била там.

Това не беше съвсем така. Но й се искаше да бъде. Искаше й се да бъде човек, на когото може да се разчита.

— Ако аз се разболея, няма да има кой да стои до мен, Меган. Толкова си заета да плуваш в мъка, че нямаш време да изплуваш и да поемеш глътка свеж въздух. Вие сте се сдобрили с Клеър, независимо дали сте си го казали или не. Ти си й сестра. Прости си и давай напред.

Меган остави съвета без коментар. После бавно се усмихна. Това беше така. Не беше моментът за съжаления; вече бе прекарала достатъчно време да съжалява за това и онова. Беше преживяла дни на надежда и за първи път трябваше да бъде достатъчно силна и да вярва в щастлив край за Клеър. Без бягства от потенциална сърдечна болка. Това беше грешката, която Мег направи в собствения си брак. Толкова се беше страхувала да не разбият сърцето й, че никога не отдаде цялата си любов на Ерик.

— Благодаря, Хариет — каза тя накрая. — Можех да си купя мерцедес с парите, които ти дадох. Но ти ми помогна.

Хариет се усмихна. Това изненада Меган и я накара да осъзнае, че не беше виждала лекарката си да се усмихва преди.

— Няма защо.

Меган се изправи.

— И така, ще се видим другата седмица по някое време, нали?

— Разбира се.

Тя излезе от кабинета, отиде до асансьора и излезе на слънчевата светлина. Метна чантата си през рамо и тръгна за вкъщи.

Почти беше пристигнала, когато погледна нагоре. Паркът оттатък улицата, близо до пазара, гъмжеше от хора. Гимназисти играеха карти, туристи хранеха гмуркащи се чайки, хора, тръгнали на пазар, си почиваха. Не знаеше какво беше привлякло погледа й и я бе накарало да вдигне глава.

Тогава го забеляза, облегнат на перилата. Беше обърнат с гръб към нея, но тя позна избелелите му дънки и дънковата риза. Сигурно беше единственият мъж в центъра на Сиатъл, който носеше каубойска шапка в слънчев ден.

Тя пресече улицата и се приближи.

— Здравей, Боби.

Той не я погледна:

— Меган.

— Какво правиш тук?

— Тя спи. — Той се обърна най-после. Очите му бяха зачервени. — Повръща почти цял час. Дори и след като не беше останало нищо за повръщане. Не се притеснявай, аз почистих.

— Не се притесних — каза Мег.

— Днес изглежда зле.

— Някои дни са по-лоши от други. Обзалагам се, че Нашвил изглежда много добре сега — каза тя в опит да пооправи настроението му.

— Това смешно ли е? Съпругата ми повръща; косата й пада. Мислиш, че съм загрижен за кариерата си ли?

— Съжалявам. — Тя го докосна. — Чувствителна съм като сериен убиец.

Той въздъхна:

— Не, аз съжалявам. Имах нужда да повиша глас на някого.

— Аз винаги ще ти дам повод. Не се притеснявай.

Той се усмихна вяло и измъчено.

— Аз… само съм дяволски изплашен, това е. И не искам да й го показвам.

— Знам. — Меган му се усмихна. Сестра й беше щастливка, че такъв мъж я обича. Без ясна причина това я накара да се сети за Джо, за деня, когато го завари да плаче заради развода си. И Джо знаеше как да обича.

— Ти си добър човек, Боби Джак Том Дик. Грешала съм за теб.

Той се засмя.

— А ти не си наполовина кучката, за която те смятах.

Меган го прегърна.

— Ще се престоря, че това е комплимент.

— Така си беше.

— Добре. Сега да отидем да разсмеем Клеър.

 

 

Дните минаваха бавно; всяко ново утро намираше Клеър малко по-уморена от предишната нощ. Тя се стремеше да запази позитивно отношение, но здравето й се рушеше бързо. Представяше си, че радиационните лъчи са слънчеви лъчи. Медитираше по час на ден, представяше си, че е в красива гора или седи до любимата си река. Ядеше протеиновата храна, която Мег й предлагаше, и се кълнеше, че ще помогне на тялото й да се излекува.

Блусарките често идваха, заедно или поотделно, и даваха всичко от себе си, за да поддържат духа й. Приятелката на Мег дойде за няколко дни и посещението се отрази чудесно на сестра й. Най-тежки бяха уикендите, когато ходеха в Хейдън; Клеър се опитваше да покаже, че всичко е наред, заради Али.

Вечерите прекарваха тримата — Клеър, Мег и Боби — в този твърде тих апартамент. Предимно гледаха филми. Първо, след пристигането на Боби, бяха пробвали да прекарват вечерите си в разговори или игра на карти, но това се оказа трудно. Имаше твърде опасни теми за разговори. Никой не можеше да спомене бъдещето, без да трепне, без да се замисли: „Ще имаме ли общи коледи? Ден на благодарността? А следващото лято?“ И така, по взаимно съгласие, оставиха телевизията да бъде нощният им саунд трак. Клеър беше благодарна; това й даваше възможност да поседи тихо и без да е необходимо да се преструва.

Накрая, процедурите с облъчването приключиха.

На следващата сутрин Клеър се събуди рано. Облече се, взе си душ и изпи кафето си навън на терасата, която гледаше към улица „Саунд“. Впечатли я, че толкова много хора вече са будни, тръгнали по ежедневните си задължения днес, когато се определя бъдещето й.

— Днес е денят — каза Мег, която излезе на терасата.

Клеър се насили да се усмихне:

— Да.

— Добре ли си?

Господи, как беше намразила този въпрос.

— Чудесно.

— Спа ли снощи? — попита Мег и се приближи.

— Не. А ти?

— Не. — Мег я прегърна и я притисна здраво.

Клеър се напрегна, очаквайки някаква агитация, но сестра й замълча.

Зад тях стъклената врата се отвори.

— Добро утро, дами. — Боби застана зад Клеър и постави ръце на раменете й, целуна я по врата.

Постояха още една минута, потънали в мълчание, после заедно се обърнаха и излязоха от апартамента.

Бързо стигнаха до болницата. Когато влязоха в чакалнята на Отделението по нуклеева медицина, Клеър видя други пациенти с шапки и шалчета. Когато погледите им се срещнаха, в тях проблесна тъжно разбиране. Те членуваха в клуб, в който никой не би се записал доброволно. На Клеър й се искаше да не беше слагала шал да не крие плешивината, щеше да бъде храброст, с която тя би се гордяла.

Днес не чакаха много; точно днес — денят, който трябваше да даде отговори на всички въпроси. Тя се записа и влезе направо в кабинета. След минута й беше инжектирана боя и лежеше в машината.

След като приключи, се върна в чакалнята и седна между Меган и Боби, които протегнаха ръце към нея. Тя ги хвана здраво.

Най-после съобщиха името й. Клеър се изправи.

Боби я подкрепи.

— С теб съм, мило.

Тримата тръгнаха от коридор на коридор и спряха пред кабинета на доктор Съсман. На табелата на вратата пишеше: Началник Неврологично отделение. Й доктор МакГрейл, началникът на радиологията също беше там.

— Здравей, Клеър. Меган — каза доктор Съсман. — Боби.

— Е? — попита Меган.

— Туморът реагира на облъчването. Намалял е с около дванайсет процента — съобщи д-р МакГрейл.

— Това е чудесно — каза Мег.

Лекарите размениха погледи. После доктор Съсман отиде до клетката за наблюдения, светна я и ето ги, появиха се сиво-белите снимки на мозъка на Клеър. И петното беше там. Накрая той се обърна към нея.

— Намалението ти е спечелило малко време. За съжаление, туморът все още не може да се оперира. Съжалявам.

Съжалявам.

Клеър седна на кожения стол. Мислеше, че краката не я държат.

— Но имаше ефект — каза Меган. — Нали имаше ефект? Може би още малко облъчване. Или една химиотерапия. Четох, че някои преминават кърваво мозъчната бариера…

— Стига — каза Клеър. Искаше да го каже по-меко, но гласът й прозвуча високо. Погледна невролога:

— Колко ми остава?

Гласът на доктор Съсман беше мил:

— Страхувам се, че процентът на преживелите с тумор с такъв размер и местоположение не е голям. Някои живеят една година. Може и малко по-дълго.

— А останалите?

— От шест до девет месеца.

Клеър погледна годежния си пръстен, оня, който баба Миртъл беше носила повече от шест десетилетия.

Меган отиде при Клеър, падна на колене пред нея.

— Не вярвам. Записките…

— Недей — каза тя тихо, като клатеше глава и мислеше за Али. Видя очите на детето си, слънчевата й усмивка с липсващи предни зъби, чу я да казва: „Можеш да спиш с моето уаби, мамче“ и това я довърши. По бузите й се затъркаляха сълзи. Почувства, че Боби е до нея, усети как пръстите му се забиват в нейните, знаеше, че и той плаче. Тя избърса сълзите си и погледна лекаря:

— Сега какво?

Меган скочи на крака и започна да обикаля стаята, да разглежда снимките и дипломите по стените. Клеър знаеше, че сестра й е изплашена и затова е ядосана.

Доктор Съсман придърпа един стол и седна срещу Клеър.

— Имаме някои възможности. Нито една не е чак толкова добра, страхувам се, но…

— Кои са тези? — Това беше гласът на Меган, но той звучеше пискливо и отчаяно. Тя държеше снимка в рамка, която беше смъкнала от стената.

Доктор Съсман се намръщи.

— Това е нашата група от Медицинската академия. — После пак се обърна към Клеър.

Меган шляпна снимката на бюрото толкова силно, че стъклото се спука. Тя посочи някого на снимката.

— Кой е този мъж?

Доктор Съсман отново се намръщи:

— Джо Уайът.

— Той е лекар?

Клеър погледна сестра си:

— Ти познаваш Джо?

— Ти познаваш Джо? — попита Мег остро.

— Всъщност той е рентгенолог — отговори доктор МакГрейл. — Един от най-добрите в страната. Или поне беше. Беше легенда в лъчетерапията. Виждаше неща — възможности — които никой друг не виждаше.

Клеър се намръщи.

— Меган, да оставим това. Вече нямам нужда от рентгенолог. И повярвай ми, Джо е последният, когото ще моля за помощ. Аз имам нужда от чудо.

Меган погледна продължително доктор МакГрейл. Дори не слушаше Клеър.

— Защо казвате, че е БИЛ най-добрият?

— Той не работи вече. Изчезна, по-точно.

— Защо?

— Защото уби съпругата си.