Кристин Хана
Между сестри (5)

Глава 5

Джо стоеше на ъгъла на Първа и Главната улица и гледаше града, чието име не можеше да си спомни. Той свали раницата си и я премести на другото рамо. Под ремъка ризата му беше прогизнала от пот, а кожата му беше лепкава. Сред безветрения, нагорещен въздух той усещаше собствената си миризма. Това никак не беше добре. Тази сутрин беше извървял поне седем мили. Никой не беше предложил да го качи на стоп. Нищо необичайно за този край. Колкото по-дълга и по-сива ставаше косата му, толкова по-рядко му предлагаха да го закарат. Само на тежкотоварните камиони можеше да разчита вече, но и те бяха малко тази неделна утрин. Далеч пред себе си той мярна написан на ръка надпис „Кафене Събуди се“.

Той бръкна в джоба и извади портфейла си — мек, гладък артефакт от агнешка кожа, спомен от живота му по-рано. Той го отвори и бързо погледна единствената снимка в пластмасовия квадрат от едната страна.

Дванайсет долара и седемдесет и два цента. Още днес ще трябва да си намери работа. Парите, спечелени в Якима, бяха на свършване.

Той свърна към кафенето. На входа една камбанка дрънна над главата му.

Всички извърнаха глави към него.

Глъчката от разговорите секна веднага. Единствено звуците от кухнята достигаха до залата — дрънчене, стържене.

Той си даваше сметка как изглежда: брадясал скитник с посивяла, дълга до раменете, коса и дрехи, отчаяно нуждаещи се от изпиране. Дънките му бяха избелели и изглеждаха синьо-бели, а ризата му беше на петна от пот. Въпреки че следващата седмица навършваше четирийсет и три години, той изглеждаше на шейсет. Освен това понамирисваше…

Той измъкна ламинираното меню от поставката до касата и тръгна през залата с наведена глава към най-крайния висок стол до бара вляво. Беше се научил да не сяда близо до „свестните хора“ в който и да е от градовете, където спираше. Понякога присъствието на мъж, изпаднал в тежко положение, се приемаше за обида. В такива градове беше дяволски лесно да се окажеш на наровете в някоя затворническа килия.

Вече беше прекарал достатъчно време по затворите.

Сервитьорката, облечена в изпоцапана розова найлонова престилка, стоеше до скарата. Като всички останали в кафенето и тя го зяпаше.

Той седеше тихо, леко напрегнат.

После, сякаш някой завъртя копчето на някакво радио, шумът се върна. Сервитьорката измъкна химикал иззад ухото си и тръгна към него. Когато приближи, той видя, че е по-млада, отколкото му се беше сторила първоначално. Може би е още в гимназията. Дългата й кестенява коса, пристегната в небрежна конска опашка, беше на лилави кичури, а една малка златна халка висеше опасно над напълно оскубаната й вежда. Тя имаше повече грим от Бой Джордж.

— Кво да донисъ? — Тя сбърчи нос и отстъпи.

— Май имам нужда от душ, а?

— Би могъл да вземеш един, да. — Тя се усмихна, после се наведе един инч по-близо до него. — Къмпингът КОА е най-добър за целта. Те имат баня — убиец. Разбира се, тя е само за гости, но никой не пази толкова зорко. — Тя изплю дъвката си и прошепна: — Кодът на вратата е 2100. Всички местни го знаят.

— Благодаря — той погледна табелката с името й — Бранди.

Тя сложи химикала в малък бележник.

— Сига, кво искъш?

Той не си направи труда да гледа менюто:

— Кифла, пресен плод — какъвто имате — и паница с овесена каша. О-о. И чаша портокалов сок.

— Не искаш бекон с яйца?

— Не.

Тя вдигна рамене и понечи да тръгне. Той я спря с думите:

— Бранди?

— Да?

— Къде момче като мене може да си намери работа?

Тя го погледна:

— Момче като теб? — Тонът й беше красноречив. Тя си беше помислила, че той не работи, само проси и скита. — Аз бих пробвала във фермата за ябълки „Тип-Топ“. На тях винаги им трябват хора. И „Ярдбърдс“ — те косят ливади през ваканцията.

— Благодаря.

Джо седеше там, на този учудващо удобен бар стол, много след като трябваше да си е тръгнал. Изяде закуската си колкото се може по-бавно, дъвчейки всяка хапка безкрайно дълго, но накрая, все пак, и паницата, и чинията бяха опразнени. Знаеше, че е време да си тръгва, но не можеше да се реши да стане. Снощи беше спал до един паднал дънер на някакво пасище. Между виещия вятър и внезапната буря, нощта беше наистина неприятна. Цялото тяло го болеше днес. В момента, за първи път му беше топло, ама не горещо; стомахът му беше пълен и той седеше удобно настанен — блажен момент.

— Тряба да си одиш — прошепна Бранди, когато профуча край него. — Шефът каза, че шъ извика ченгетата, ако продължавъш да висиш тука.

Джо би могъл да поспори, да посочи, че си е платил за закуската и може с пълно право да седи тук. Един обикновен човек със сигурност имаше това право.

Обаче вместо това той каза:

— Окей — и сложи шест долара на розовия плот. Бавно се изправи на крака. За миг се почувства замаян. Когато пристъпът отмина, той грабна раницата си и я метна на рамо.

Отвън го посрещна страшна горещина и го изтласка назад. Трябваше му неимоверна воля, за да се насили да тръгне.

Той вдигаше пръст упорито, но никой не спираше. Горещината бе изсмукала силите му и той се влачеше към мястото, което Бранди му беше посочила. Докато стигна до къмпинг КОА, главата му беше започнала да бучи, а гърлото да го боли.

Най-много му се искаше да мине по чакълестия път, да се мушне в банята, да вземе един горещ душ и да наеме бунгало, за да си почине — една толкова нужна му почивка.

— Невъзможно — каза на глас, като си мислеше за шестте долара в портфейла си. Напоследък беше добил този навик: да си говори сам. Иначе минаваха дни, без да чуе човешки глас.

Ще трябва да се промъкне в банята, но ако има хора наоколо, не би могъл да го направи.

Той се плъзна в гъсталака от борови дървета зад хотела. Сянката му дойде добре. Навлезе много навътре в гората, докато се скри от вероятните любопитни погледи; тогава седна с гръб, опрян на един бор. Главата му бучеше, болеше го и той затвори очи.

След няколко часа го събуди нечий смях. Няколко деца бягаха из къмпинга и се заливаха от смях. Във въздуха се носеше силна миризма на пушек — огън на открито.

Време беше за вечеря.

Той се разсъни и премига, учуден, че е спал толкова дълго. Изчака, докато слънцето залезе и районът опустя, тогава се изправи. Като държеше раницата си в ръка, тръгна внимателно към сградата с тоалетните и пералните.

Тъкмо се пресягаше да натисне бутоните и да набере кода, когато една жена се появи зад него. Просто… се появи.

Той замръзна и бавно се обърна.

Тя стоеше там, облечена в яркосиньо горнище на бански и шорти; в ръка държеше куп розови хавлиени кърпи. Пясъчножълтата й коса падаше на къдрици. Беше се смяла, докато приближаваше банята, но при вида му усмивката й замръзна.

Проклятие. Колко близо беше до горещия душ — първия му от седмици насам. И сега, всеки миг, тази красива жена ще извика управителя.

Много тихо, тя каза:

— Кодът е 2100. Ето тук. — Тя му подаде хавлия, после влезе в дамската тоалетна и затвори вратата.

Измина една минута, преди да се мръдне — толкова много го беше трогнало нейното внимание. Най-после, като държеше хавлията под мишница, той набра кода и влезе в банята.

Тя беше празна.

Той си взе един дълъг горещ душ, после облече най-чистите си дрехи и изпра мръсните в мивката. Изми си зъбите и се огледа в огледалото. Косата му беше прекалено дълга и рошава и напълно посивяла. Тази сутрин не можа да се обръсне, така че хлътналите му бузи бяха покрити с гъста, едва набола брада. Торбичките под очите му бяха огромни. Беше като плод, който постепенно започва да се разваля отвътре навън.

Той среса косата си с пръсти, опъна я назад и се извърна от огледалото. Наистина, по-добре беше да не гледа. Защото всичко му напомняше за старото време, когато беше млад и суетен, когато се грижеше много за външния си вид. Тогава си мислеше, че доста от маловажните неща имат значение.

Отиде до вратата, отвори я леко и се взря навън. Никой не се виждаше наоколо, така че той се плъзна в мрака. Вече беше съвършено тъмно. Пълна луна висеше над езерото и пръскаше къдрава светлина над вълните и бунгалата покрай брега. Три от тях бяха ярко осветени и отвътре. В едното се виждаха хора, които се движеха из него, сякаш танцуваха. И внезапно му се прииска да е там, вътре, в това бунгало, да бъде част от този кръг хора, грижещи се един за друг.

— Полудяваш, Джо — каза той и му се прииска да се засмее, както правеше по-рано. Но сега в гърлото му беше заседнала буца и му беше невъзможно да се усмихне дори.

Той навлезе в прикритието на дърветата и продължи да върви. Когато минаваше зад едно от бунгалата, чу музика. „Сталин е жив“ от Би Джийс. После чу детски смях:

— Танцувай с мен, тате — високо каза малко момиченце.

Насили се да продължи нататък. С всяка стъпка смехът се чуваше все по-слабо, докато, когато стигна края на гората, трябваше да се напъва, за да чуе някакъв звук. Намери меко легло от борови иглички и седна. Лунната светлина падаше около него и превръщаше света в синкавобяло-черно петно. Разкопча раницата си и зарови ръце в мокрите, смачкани дрехи, търсейки нещо, което можеше да влезе в работа.

Когато избяга преди три години, той носеше скъп куфар. Спомни си как стоеше насред спалнята и опаковаше багаж за пътуване без дестинация и определено време, като се чудеше от какво може да има нужда човек в изгнание. Беше си приготвил панталони в цвят каки и вълнени пуловери и дори един черен костюм на Джоузеф Абауд.

До края на първата си зима извън дома беше установил, че тези дрехи са археологически останки от един забравен вече живот. Безполезни. Всичко, от което се нуждаеше в новия си живот, бяха чифт джинси, няколко тениски, пуловер и дъждобран. Всичко останало беше дал за благотворителност.

Единствената скъпа дреха, която си беше запазил, беше розов кашмирен пуловер с малки облечени копченца. В някои хубави нощи дори усещаше парфюма й върху меката тъкан.

Измъкна от раницата малък фотоалбум с кожени корици. С треперещи пръсти го разтвори. Първата снимка му беше една от любимите. На нея Даяна седеше на тревна полянка, облечена с бели шорти и тениска на „Йейл“. До нея имаше купчина отворени книги и снопчета цъфнали черешови клонки върху тях, покриващи страниците. Усмихваше се толкова лъчезарно, че той се просълзи. „Хей, бейби, прошепна той и погали лъскавите страници. Тази вечер си взех горещ душ“.

Затвори очи. Тя дойде при него в тъмното. Напоследък това се случваше все по-често и по-често — усещането, че не го е напуснала, че все още е с него. Той съзнаваше, че това си е лудост, умствен проблем. Но не му пукаше.

„Уморих се“, — каза й, като дишаше тежко и поглъщаше аромата на парфюма й „Ред“ от „Джорджио“.

„Не е хубаво това, което правиш.“

— Не знам какво друго да правя.

„Иди си вкъщи.“

— Не мога.

„Късаш ми сърцето, Джо.“

И тя изчезна.

Той въздъхна и се облегна на един голям пън.

Върви си вкъщи, беше казала тя. Винаги това му повтаряше. Това си повтаряше и той.

Може би утре, помисли си, ще събере малко смелост и ще го направи. Бог му беше свидетел, че след три години по пътищата, се беше уморил от самотата.

Може би утре той най-после, най-после ще се реши да поеме на запад.

На Даяна би й харесало.