Кристин Хана
Между сестри (22)

Глава 22

Меган паркира колата и слезе. Един бърз поглед към къщата я увери, че вътре няма никой. Навсякъде беше тъмно. Тя натика чорапогащите в чантичката си и хукна боса през ливадата, после тихо се вмъкна в къщата.

След трийсет минути беше изкъпана, облечена в тениска и дънки, с готов багаж. На излизане се спря, за да напише бележка на Клеър, която остави на масата в кухнята.

„Клеър и Боби,

Добре дошли у дома.

С обич, Мег“.

Нарисува две чаши с мартини до името си, после се спря, погледна къщата, която беше истински дом, за последен път. Оказа се неочаквано трудно да я напусне. В сравнение с нея, апартаментът й беше толкова студен и празен. Накрая, тя отиде до колата си и подкара бавно през къмпинга.

Мястото беше тихо тази неделна сутрин. Нямаше деца в басейна, нямаше почиващи да се разхождат наоколо. Самотна двойка рибари — баща и син, ако се съди по външния им вид — стояха на брега на реката и хвърляха въдици във водата.

В края на имота тя свърна вдясно по изровен каменист път. Тук дърветата бяха по-нагъсто, клоните им скриваха всичко, освен най-силните лъчи на утринното слънце. Тя стигна до полянка, двор във формата на подкова, където растяха рододендрони и папрати. В центъра на двора се кипреше сива подвижна къщичка от циментени блокчета, отпред имаше красива тераса от кедрово дърво. Саксии с червени мушката и лилави петунии бяха пръснати навсякъде.

Меган паркира и слезе от колата. Както винаги, тя усещаше как стомахът й се свива преди среща със Сам. Костваше й огромно усилие да го гледа и да не си спомня миналото.

„Заминавай си. Просто си тръгвай.

Ти си като майка си“.

Стисна чантата си и пое по чакълестата пътечка, качи се на верандата, която в това юнско утро ухаеше на орлови нокти и жасмин.

Почука много леко първия път. След като никой не отговори, пробва отново. Този път по-силно.

Вратата се отвори, пантите изскърцаха и той се появи, облечен в износена престилка и избеляла синя тениска с надпис: „Речен бряг“. Кестенявата му коса беше разрошена като на Алберт Айнщайн.

— Мег — каза той, явно насилвайки се да се усмихне. После отстъпи: — Влизай.

Тя се промъкна покрай него и се озова в изненадващо уютна всекидневна.

— Добро утро, Сам. Дойдох да взема Али.

— Да — направи физиономия той. — Сигурна ли си, че искаш да я вземеш тази седмица? На мен ще ми е приятно да се грижа за нея.

— Сигурна съм, че ще ти е приятно — отговори тя обидена.

— Не исках да кажа нищо лошо.

— Не, разбира се.

— Впрочем знам, че си много заета.

Тя го погледна.

— Все още си мислиш, че оказвам лошо влияние, нали?

Той направи една-две крачки към нея:

— Не би трябвало никога да си го помислям. Клеър ми каза колко добра си била с нея. Тогава не разбирах от деца, и, естествено, въобще нищо не знаех за тийнейджърките, които…

— Моля те, не довършвай изречението. Имаш ли някакъв списък? Неща, които трябва да правя, да знам. Алергии? Лекарства? Каквото и да е?

— Ляга си в осем часа. Харесва да й се четат приказки. Любима й е „Малката русалка“.

— Чудесно — каза Меган и погледна към коридора. — Тя готова ли е?

— Да. Сбогува се с котката.

Меган почака. Някъде в караваната часовник отмерваше минута след минута.

— Ще ходи на рожден ден в събота. Ако я доведеш до обяд, ще успее — каза Сам накрая. — Така тя ще си е тук, когато Клеър и Боби се приберат в неделя.

Меган знаеше плана.

— Ще си бъде тук навреме. Ще трябва ли да отидем да купим подарък?

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам.

— Да не е нещо скъпо.

— Мисля, че ще се справя с пазаруването, благодаря. Отново настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника.

Меган още мислеше какво да каже, когато Али дойде на бегом по коридора като носеше котка, чието тяло опираше чак до пода.

— Светкавица иска да дойде с мен, дядо. Той ми измяука това. Може ли да го взема със себе си, лельо Мег, може ли?

Мег не знаеше дали е разрешено да се гледат животни в нейната сграда.

Преди да успее да отговори, Сам клекна до внучката си и нежно издърпа котката от ръцете й.

— Светкавица трябва да остане тук, скъпа. Знаеш, че обича да си играе с приятелчетата си и да лови мишки в гората. Той е селска котка. Няма да му хареса в града.

Очите на Алисън изглеждаха огромни на бледото й сърцевидно лице.

— И аз не съм градско дете — каза тя и нацупи устни.

— Не — каза Сам. — Обаче ти си авантюристка. Като Мулан и Принцеса Ясмин. Те биха ли били нервни преди пътуване до града?

Али поклати глава.

Сам я взе в прегръдките си и я притисна здраво до себе си. Когато накрая я пусна, изправи се бавно и погледна Меган.

— Грижи се добре за внучката ми.

Това много приличаше на думите й към Сам преди години, точно преди да си тръгне завинаги. „Грижи се за сестра ми“. Единствената разлика беше, че тя плачеше.

— Ще се грижа.

Алисън взе раницата си с „Малката русалка“ и малкото куфарче.

— Готова съм, лельо Меги.

— Добре, да вървим. — Мег взе куфара й и се отправи към вратата.

Те бяха вече в колата и се отдалечаваха по каменистия път, когато Алисън внезапно извика:

— Спри.

— Какво има? — Мег натисна спирачките.

Алисън се смъкна от седалката, отвори вратата и хукна обратно към караваната. След минута се върна с парцаливо розово одеяло, което притискаше до гърдите си. В очите й блестяха сълзи.

— Не мога да отида на приключение без моето одеялце.

* * *

Клеър винаги щеше да си спомня първата гледка от Хавай.

Когато самолетът се сниши, тя видя тюркоазносинята вода край плажовете с бял пясък. Под повърхността й се чернееха бляскави рифове.

— О, Боби — каза тя и се обърна да го погледне. Искаше да му каже какво означава този миг за момиче, израсло в каравана и мечтаещо за палмови дървета. Но думите, които й идваха, бяха твърде обикновени, твърде банални.

След час, те седяха в колата си под наем — „Мустанг кабрио“ — и караха на север.

Удивително! С всяка изминала миля, островът ставаше по-зелен и по-пищен. Когато стигнаха известния Ханалей Бридж, където огромни зелени полета с таро лежаха, сгушени до високи черни планини, те видяха съвършено различен свят. От едната страна на двулентовия път местните фермери стояха във вода и се грижеха за реколтата от таро. Мили наоколо нямаше къща или шосе. От дясната страна лъкатушеше река Ханалей, оградена от двата края с гъста зелена растителност, а по нея бавно се носеха по течението каяци. В далечината, тъмните планини се извисяваха в рязък контраст със синьото небе; няколко прозрачни облака обещаваха дъжд на следващия ден, но днес денят беше чудесен.

— Тук, завий тук — каза тя една пресечка след църквата.

Къщите по крайбрежния път бяха накацали на парцели с лице към водата. Клеър се беше приготвила да почива в подобна на богаташките къща в Бел Еър. Искаше никой да не я безпокои. Повечето сгради бяха старомодни и непретенциозни. До парка завиха отново и ето, тя изникна пред тях: къщата, която баща й беше наел. Само на една пресечка от плажа и закътана в глуха улица, изглеждаше съвсем обикновена.

Нищо особено, но… Боядисана в яркосиньо с лъскави бели первази, къщата приличаше на кутия за бижута, скрита сред тропическия пейзаж. Гъст зелен плет я обграждаше от трите й края и я скриваше от погледите на съседите.

Вътре тя имаше бели стени, дъсчени подове от борови дървета и бе обзаведена с ярки хавайски мебели. На втория етаж спалнята беше в по-ярки цветове и излизаше на балкон с гледка към планините. Както си стоеше там и гледаше планината с водопад насреща, Клеър чу шум от далечни сърфисти.

Боби дойде зад нея и я прегърна.

— Може би някой ден ще спечеля много пари и ще дойдем да живеем тук.

Тя се облегна на него. Ето, за това си беше мечтала години наред.

— Не ме интересува дали ще забогатееш и кога, Боби. Ние сме тук сега, това е реалност и е повече от това, за което съм си мечтала.

Той я завъртя и я обърна към себе си. Очите му бяха пълни с неописуема тъга.

— Няма да те напусна, Клеър. Как не можеш да го разбереш?

Клеър искаше да се усмихне, да се отърси от съмненията.

— Разбирам.

— Не, не още. Обичам те, Клеър. Предполагам, че единственото, което мога да направя засега, е да продължавам да ти го казвам. Няма да ходя никъде.

— А на плаж?

Те се хванаха за ръце и тръгнаха към плажа. В беседката, едно от многото места за забавления, голяма група хавайци имаха семеен празник. Тъмнокоси и тъмнолики деца в ярки бански бягаха по тревата, докато възрастните бяха наобиколили бюфета вътре. Някой някъде свиреше.

Заливът Ханалей се разтваряше пред нея като ветрило; една миля плаж от бял пясък имаше формата на гигантска подкова. На север се издигаха планините, порозовели от залязващото слънце.

Малки вълни с бели гребени се търкаляха напред и носеха смеещи се деца до пясъчната ивица. По-нататък, няколко тийнейджъри лежаха на големи сърфове.

Инструкторът им, приятен мъж със сламена шапка, ги тласкаше напред, когато приближаваше подходяща вълна.

Двамата прекараха остатъка от деня на топлия пясък на залива Ханалей, като гледаха залеза и разговаряха. Когато плажът утихна и потъна в мрак и само звездите блестяха над черната вода, те най-после се прибраха в къщата си. Приготвиха си вечеря, нахраниха се на масата за пикник в задния ланай. Фенери и свещи против комари осветяваха пътя им. По време на вечерята и при миенето на чиниите те все се държаха за ръце.

Боби взе Клеър на ръце и я понесе нагоре по стъпалата. Тя се засмя и се притисна до него; отдръпна се едва когато той я пусна на леглото. Тя веднага застана на колене и го погледна.

— Толкова си красива — каза той и прокара пръст под колана на сутиена й. Тя усети топлината на милувката по студената си, настръхнала кожа и откри, че й е трудно да диша.

Той се наведе и съблече банските си, после се изправи. Видът на тялото му, голо, стегнато и готово, я накара да потрепери и да се протегне.

Той пристъпи към леглото. Тя усещаше как желанието трепти в ръцете му, докато сваляше банските й и докосваше гърдите й. Накрая той я целуна — устата, клепачите, брадичката, зърната.

Тя го обгърна с ръце и го привлече върху себе си. Усети ръцете му да се плъзгат между бедрата й и да откриват влагата. Тя изпъшка и се отвори за него.

Изви се да го приеме. Свършиха едновременно, като всеки мълвеше името на другия.

След това Клеър се сгуши до влажното горещо тяло на съпруга си и заспа под акомпанимента на тихото му, равномерно дишане и монотонното бръмчене на вентилатора на тавана.

 

 

Мег заведе Алисън на главозамайваща обиколка из центъра на Сиатъл. Ходиха в Аквариума и храниха видрите и тюлените. Мег се осмели да навие ръкавите на дизайнерската си дреха и потопи голите си ръце в опитния резервоар и заедно с цял автобус екскурзианти докосваха актинии, миди и морски звезди.

След това си купиха хотдог от щанда за бърза закуска и се разходиха по кея. В Павилиона с чудатите явления видяха изсъхнали малки глави и египетски мумии, също и евтини сувенири. Вечеряха в „Ред Робин Хамбургер Емпориум“ и завършиха деня с филмче на Дисни в „Пасифик Плейс“ театър.

Когато се върнаха в жилището й, Мег беше изтощена.

За съжаление, Алисън имаше енергия в излишък. Тя бягаше от стая в стая, вземаше разни неща, разглеждаше ги, викаше: „Уау“ на предмети като четката за зъби „Соникеър“.

Мег беше на дивана, разположила се с крака върху масичката за кафе, когато Алисън се втурна в стаята с купата Лалик от входното антре.

— Видя ли това, лельо Меган? Тези момичета са без дрехи — изхихика тя.

— Те са ангели.

— Те са голи. Били казва, че баща му има списания с голи момичета у тях. Гадно.

Мег стана и много внимателно взе купата от ръцете на Алисън.

— Гадно е за този, който гледа — каза тя и върна купата на мястото й в коридора. Когато се върна в стаята, Алисън се мръщеше:

— Какво е пчелар? Нещо като кошер ли?

Мег беше твърде уморена, за да измисли умен отговор.

— Нещо подобно — каза и отново се стовари върху канапето. Как е вършила всичко това като девойка?

— Знаеш ли, че бебетата орлета ядат повърнатото от бащите им?

— Я стига, дори и моето готвене е по-добро.

Алисън се изхили:

— Моята мама готви много добре.

В мига, в който каза това, долната й устна увисна. В зелените й очи проблеснаха сълзи и тогава, точно преди да заплаче, Алисън приличаше толкова много на Клеър, че Меган спря да диша. Върна се назад във времето, към всички онези нощи, когато успокояваше сестричката си, държеше я здраво в ръце и й обещаваше, че „Скоро, скоро нещата ще се оправят… и мама ще се върне вкъщи“.

— Ела тук, Али — каза тя и нещо я стегна за гърлото.

Алисън се поколеба за малко, съвсем малко, но паузата напомни на Меган колко малко тя и племенницата й знаеха една за друга.

Али седна на дивана на около фут от леля си.

— Искаш ли да се обадиш на майка си? Тя ще се обади към шест часа, но…

— Да — извика Алисън, като подскачаше върху възглавницата.

Меган отиде да намери телефона си. Той беше на нощното й шкафче до леглото. След бърз поглед в бележника си, тя набра директния телефон на къщата на Хаваите, после подаде телефона на племенницата си.

— Мамо — каза Али след няколко секунди; после: — Здрасти, мамо. Аз съм, Али Кат.

Мег се усмихна и отиде в кухнята да разопакова торбите с хранителни продукти и други стоки, които беше накупила днес. Неща, които не беше купувала от години — замразени закуски, „Поп-тартс“, бисквити „Орео“ и продукти, които въобще не беше купувала — като сок в сребриста опаковка и кисело мляко — сам да си го смесиш. Най-важната покупка беше книжка с детски игри. Възнамеряваше да накара Али никога да не забравя тази седмица.

— Иска да говори с теб, лельо Мег — каза Али, като доподскача до кухнята.

— Благодаря. — Мег взе телефона и каза: — Здравей.

— Здравей, како, как е положението? Тя спря ли най-после да бъбри?

— Не, не спира дори когато се храни — засмя се Меган.

— Да, това е моята Али.

Алисън задърпа крачола на Мег:

— Мама каза, че пясъкът е като захар. Захар. Може ли да си взема бисквити?

Мег й подаде една Орео „Преди сън — само една“, каза тя на племенницата си, а на Клеър каза:

— Имам нужда от една „Маргарита“.

— Ще се оправиш.

— Знам. Това ме кара да си мисля…

— Какво? — попита Клеър тихо.

— За нас. За теб. Понякога гледам Али и виждам нас двете.

— Така тя ще те обикне, Мег.

Мег затвори очи. Беше толкова приятно да разговаря по този начин с Клеър, като истински сестри, които имаха нещо повече от едно общо мизерно детство.

— Липсваш й.

— С лягането ще имате проблеми. Ще трябва да й четеш приказка — засмя се Клеър. — Предупреждавам те, има много неустойчиво внимание.

— Ще опитам с „Моби Дик“. Трябва да си на скорост, да останеш буден с нея.

Алисън отново я дръпна за крачола:

— Мисля, че ще… — и тя повърна върху обувките й.

— Трябва да вървя, Клеър. Приятно изкарване. Утре ще се чуем.

Тя затвори телефона и го остави на плота.

Алисън я погледна ухилена:

— Опппа.

— Може би двойният бананов шейк не беше добра идея. — Тя изхлузи обувката си, гушна Али и я понесе към банята.

Алисън изглеждаше толкова малка в огромната мраморна вана.

— Това е като басейн — каза тя, като напълни устата си с вода и я изплю на стената, облицована с плочки.

— Хайде да не пием водата, в която сме се къпали, а? Това е едно от нещата, които ни отличават от по-нисшите същества. Например — мъжете.

— Дядо ми разрешава.

— Точно това казах. Сега ела тук да ти измия косата. — Тя се пресегна към чисто новия бебешки шампоан. Ароматът я накара да се усмихне.

— Аз миех косата на майка ти с този шампоан.

— Втриваш ми го в очите.

— И тя все така казваше. — Меган още се усмихваше, докато изплакваше косата на Али и й помагаше да излезе от ваната. Тя изсуши момиченцето, облече го в розова пижама и я отнесе в стаята за гости.

— Много е голямо това легло — каза Алисън нацупено.

— Ами защото е само за принцеси.

— Аз принцеса ли съм?

— Да — Меган се поклони, — милейди — каза тя тържествено. — Какво ще заповядате?

Алисън се засмя и се свря под завивките.

— Прочети ми приказка. Искам… „Професор Уърмбог търси Зиперамп“ — а — Зу.

Мег зарови сред играчките и книжките в куфара, намери онова, което търсеше, и зачете.

— И ти трябва да си в леглото — каза Али.

— О! — Меган се качи в леглото и се настани удобно. Алисън незабавно се сгуши до нея, опряла бузка до безценното си одеялце.

Меган отново зачете.

След един час и шест книжки, Алисън най-после заспа. Мег целуна сладката розова бузка на племенницата си и излезе от стаята, като остави вратата леко отворена.

Тъй като се страхуваше да включва телевизора и стереото — да не би да събуди Алисън — тя започна да чете списание. Само след минути й се доспа и тя се заклатушка към спалнята си, облече нощницата си на делфинчета, изми си зъбите и си легна.

Затваряйки очи, си припомни всички онези неща, които трябваше да свърши утре. Нямаше начин да заспи тази нощ.

Зоопаркът „Уудленд“.

Постановка в детския театър.

Игри.

Ф. А. О. Шварц.

Фън форест в центъра на Сиатъл.

Мисълта й скачаше от Фън форест до Нешънъл форест, до Хейдън и Джо.

Джо.

Беше я целунал толкова нежно за довиждане онази последна сутрин, когато бяха заедно. Това я направи необичайно уязвима.

Искаше да го види, и не само заради секса. Тогава, за какво?

На първо място, тя го беше избрала поради неговата недостъпност. Кои бяха първите му думи към нея или поне, първите, които беше запомнила?

Няма да те водя у дома.

Или нещо подобно. Веднага й беше заявил, че не е на разположение.

И така той й беше харесал много. Но докъде можеха да стигнат оттатък спалнята? Той беше механик в малък град и още плачеше за развода си. Двамата нямаха бъдеще.

И все пак… всеки път, когато затвореше очи, той беше там и чакаше да я целуне в тъмнината на собственото й съзнание.

— Лельо Мег?

Тя седна и премига на светлината.

— Какво има?

Алисън стоеше там и държеше одеялцето си. Лицето й беше мокро от сълзи, очите й — червени. Изглеждаше невероятно малка на отворената врата:

— Не мога да спя.

Толкова приличаше на Клеър.

— Ела тук горе, скъпа. Ще спиш при мен. Аз ще те пазя. Али профуча през стаята и се изкатери на леглото, после се сгуши до Меган, която я притисна плътно до себе си.

— Майка ти спеше с мен, когато се страхуваше, не знаеше ли това?

Али пъхна палец в устата си и затвори очи. Заспа почти мигновено.

Меган харесваше миризмата й, аромата на бебешкия шампоан. Тя притисна племенницата си и затвори очи, надявайки се да обмисли плана за утре още веднъж.

Обаче заспа.

 

 

Клеър се събуди от звъна на телефона и бързо се изправи. — Колко е часът? — Тя се огледа за часовника, мярна го — пет и четирийсет и пет сутринта. — О, господи. — Боби, телефонът.

Тя пропълзя над него и го вдигна:

— Ало, Меган? Али добре ли е?

— Здравей, скъпа, как си?

Клеър въздъхна дълбоко и стана от леглото.

— Добре съм, мамо. Сега е пет и четирийсет и пет на Хаваите.

— Така ли? Аз мислех, че всички сме на същата часова зона, както в Калифорния.

— Ние сме на средата на пътя за Азия, мамо.

— Ти винаги преувеличаваш, Клеър. Имам причина да ти се обадя, както знаеш.

Клеър грабна халата си от дрешника и го намъкна, после излезе на балкона. Навън небето розовееше. На двора един петел бягаше по тревата, след него каканижеха кокошките. Сутринта ухаеше на сладки тропически цветя и солен въздух.

— Какво има?

— Знам, че не смяташ, че съм добра майка.

— Не е така. — Тя се прозя, чудейки се дали ще може да заспи отново. Погледна през прозорците към Боби, който вече беше седнал в леглото и се мръщеше.

— Така е. Ти и мис Перфектност постоянно ми напомняте, че не съм положила достатъчно грижи при отглеждането ви. Смятам, че е неблагодарност да ми го казвате, но майчинството си има своите тежести, както знаеш, и явно има неразбиране между нас…

— Малко ми е рано за драматични разговори, мамо. Може би…

— Искам да кажа, че върша някои неща добре, някои — зле. Като всички нормални хора.

— Да, мамо — каза Клеър.

— Искам само да го помниш това… И да го кажеш на устатата си сестра. Няма значение какво помните или какво си мислите, че помните; истината е, че ви обичам и винаги съм ви обичала.

— Знам, мамо — усмихна се тя към Боби и му каза: — Мама. — После. — Кафе.

— Сега ми дай съпруга си.

— Моля?

— В леглото ти има мъж сега, нали?

— Да, има — засмя се тя.

— Искам да разговарям с него.

— Защо?

Майка й въздъхна драматично:

— Това е едно бреме, което трябва да нося — подозрителни дъщери. За сватбения подарък е, ако искаш да знаеш. Чух, че не сте харесали колата.

— Няма място за Али.

— Тя трябва ли да ходи навсякъде с вас?

— Мамо…

— Дай ми Боби. Подаръкът е за Боби, след като ти си толкова неблагодарна.

— Добре, мамо. Както и да е. Изчакай една секунда. — Тя влезе вътре. — Иска да говори с теб.

Боби се изправи. Това не е на добро, промърмори той, докато вземаше слушалката от Клеър.

— Как е най-сексапилната тъща на света? — След миг усмивката му се скри. — Какво? Шегуваш се. Как го направи?

Клеър се приближи и сложи ръка на рамото му:

— Какво става?

Той поклати глава:

— Това не може да бъде, Ели. Наистина. Не знам как да ти благодаря. Кога? — Той се намръщи. — Нали знаеш, че сме тук… Да. Разбирам. На билетното гише. Да. Добре. Разбира се, ще се обадим веднага. И пак благодаря. Не мога да изкажа колко много означава това за мен. Да. Довиждане.

— Какво е направила? — попита Клеър, когато той затвори телефона.

Усмивката на Боби беше толкова широка, че беше набраздила цялото му лице.

— Уредила ми е прослушване с Кент Еймс в записното студио „Даун Хоум“. Не мога да повярвам. Свиря в шибани долнопробни кръчми от десет години и чакам подобна възможност.

Клеър се хвърли на врата му и здраво го прегърна. Каза си, че е било глупост от нейна страна да се страхува, да се тревожи, но ръцете й все още трепереха. Предположи, че заради твърде многото години, прекарани с майка й, винаги очакваше най-лошото.

— Ще ги разбиеш.

Той я завъртя и двамата се засмяха.

— Това е то, Клеър.

Тя още се смееше, когато той я пусна.

— Но… — каза той, без да се смее този път.

Тревогата се появи отново:

— Какво?

— Прослушването е в четвъртък. После Кент заминава за месец.

— Този четвъртък?

— В Нашвил.

Клеър погледна към съпруга си, чиито чувства бяха изписани на лицето му. Тя знаеше, че ако кажеше „Не“, ако кажеше: „Нашият меден месец няма да е приключил дотогава“, той би я целунал и би казал: „Добре, може да се обадиш на майка си и да я помолиш да провери дали не може да отложи прослушването с един месец“. Като знаеше всичко това, на Клеър й беше по-лесно да отговори:

— Винаги съм искала да видя Опраленд.

Боби я прегърна и я погледна:

— Вече се бях отчаял — призна си той тихо.

— Това ще ти е за урок — отговори тя щастливо. — Сега, подай ми този телефон. Трябва да се обадя на татко и Мег, че ще удължим пътуването си с ден-два.

 

 

Дните с Али се превърнаха в приятно ежедневие. До третия ден следобед Меган се беше отказала от натрапчивата идея да покаже на племенницата си всяка улица с атракции за деца в града. Вместо това, правиха прости неща. Вземаха филми под наем, правиха си курабии и играеха на Кенди Ленд, докато Мег започна да вика за милост.

Всяка нощ Мег спеше с Али, прегърнала я здраво, и всяка сутрин се събуждаше с необикновено очакване. Усмихваше се по-често, смееше се по-силно. Беше забравила колко е хубаво да се грижиш за някого.

Когато Клеър се обади и съобщи за удължаването на медения им месец, Мег разбра, че е шокирала сестра си, като предложи — с радост — да задържи Али още няколко месеца. За съжаление, толкова важният рожден ден провали идеята.

Когато най-после дойде събота, Мег се изненада от силата на чувствата си. По целия път до Хейдън тя положи усилия, за да продължи да се усмихва, докато Али бъбреше безспир и скачаше по седалката. В къщата на Сам, Али полетя в ръцете на дядо си и започна да му разказва за седмицата с Мег. Меган целуна племенницата си за довиждане и излезе бързо от караваната. Тази нощ тя почти не спа. Изглежда, нямаше да се отърве от самотата.

В понеделник пак тръгна на работа.

Часовете се точеха по-бавно от друг път. До три часа беше толкова уморена, че едва мърдаше. Надяваше се, че Хариет няма да забележи.

Напразно, разбира се.

— Не изглеждаш добре — каза Хариет, когато Мег се стовари в познатия си стол.

— Благодаря.

— Как беше сватбата?

— Много хубава сватба — каза Мег, като гледаше ръцете си. — Дори и мама не можа да я развали. Аз организирах тържеството, нали знаеш?

— Ти ли?

— Недей да бъдеш толкова шокирана. Последвах съвета ти и си държах устата затворена. Аз и Клеър… се сдобрихме. Дори гледах племенницата си по време на медения месец. Но сега…

— Сега какво?

Мег повдигна рамене.

— Точната дума е постарому. — Тя погледна нагоре. — Апартаментът ми е тих. Не бях го забелязала преди.

— Племенницата ти е много шумна.

— Не спира да говори; освен когато спи. — Мег усети стягане в гърдите. Щеше да й липсва спането с Али, грижите по нея.

— Напомня ти за Клеър.

— Напоследък всичко ми напомня за онези дни.

— Защо?

— Бяхме най-добри приятелки — каза Мег тихо.

— А сега?

Меган въздъхна:

— Тя е омъжена. Има си семейство. И отново е както преди. Сигурно няма да я чуя до рождения си ден.

— Телефонът работи и в двете посоки.

— Да. — Мег погледна часовника си. Не искаше да говори повече за това. Много болеше. — Трябва да вървя, Хариет. Чао.

 

 

Меган гледаше клиентката си и се надяваше усмивката й да не е толкова изкуствена, колкото я усещаше.

Робин О’Хаулихан вървеше напред-назад пред прозореца. Тънка като пръчка и с повече грим от Терънс Стемп в „Приключенията на Присила — кралицата на пустинята“, тя беше типична холивудска съпруга. Твърде слаба, твърде алчна, твърде всичко… Мег се чудеше защо нито една от тези жени не забелязваше, че в определена възраст слабите се превръщат в мършави. Колкото повече тегло губят, толкова по-непривлекателни ставаха лицата им; косата на Робин беше боядисвана и пребоядисвана толкова пъти и от толкова време, че приличаше на сламена перука.

— Това не е достатъчно. Крайна историята.

— Робин — каза тя, като опитваше да запази гласа си спокоен и равен. — Той предлага 20000 долара на месец, къща на езерото Вашингтон и мезонет в Ла Джола. Честно казано, за деветгодишен брак без деца, мисля…

— Аз исках деца. — Тя практически запрати думите към Мег. — Той беше този, който не искаше. И за това трябва да си плати. Отне ми най-репродуктивните години от живота.

— Робин, ти си на четирийсет и девет години.

— Искаш да кажеш, че съм прекалено стара да имам деца.

„Е, не. Но си се женила шест пъти и честно казано, имаш емоционалната и умствената стабилност на двегодишно дете. Повярвай ми, неродените ти деца ти благодарят“.

— Разбира се, не, Робин. Просто казвам, че ходът с децата няма да ни е от полза. Вашингтон е щат, в който вината не се взема под внимание, нали си спомняш? Причините за развода нямат значение.

— Искам кучетата.

— Вече обсъждахме това. Той е имал кучетата преди развода. Разумно е…

— Аз бях тази, която напомняше на Лупи да ги храни и пои. Без мен онези Ласа Аспос щяха да са рошави пържоли. Мъртви до басейна. Искам ги. И стига си спорила с мен. Ти си мой, не негов адвокат. Едва ли ще мога да живея с двайсет хилядарки на година. — Тя се засмя горчиво: — На него му остава самолетът, вилата в Аспен, къщата на плажа в Малибу и всичките ни приятели.

Гласът й пресекна и за миг Меган видя искрица от жената, която Робин О’Хаулихан е била някога. Сега беше изплашена, а някога е била обикновено момиче от Снохомиш, вярващо, че може да се омъжи така, както иска, и да постигне всичко, което иска.

Меган искаше да е любезна, да каже нещо успокоително. По-рано това не би я затруднило. Но онези дни бяха отминали, стъпкани в калното нищо от острите токчета на стотици ядосани съпруги, на които не им се работеше и явно не можеха да живеят само с двайсет бона на година.

Тя затвори очи за малко и се опита да прочисти разбунтувалото се съзнание. Но вместо безмълвна тишина, в ума й изплува образът на мистър О’Хаулихан, как седеше на масата за конференции с ръце, кръстосани отгоре. Беше отговорил на всичките й въпроси с учудваща искреност.

„Нямаме предбрачен договор, не. Вярвах, че ще сме заедно цял живот. Обичах я. Първата ми съпруга почина. След почти пет години срещнах Робин. О, да, исках деца, но тя не искаше“.

Това беше един неудобен момент за адвоката — болезненото усещане, че си капитан на грешния отбор.

С една дума, тя му беше повярвала. И това не беше на добро.

— Алооо. На теб говоря. — Робин извади цигара от позлатената си чанта „Шанел“. После внезапно си спомни, че тук не се пуши, и я прибра пак в чантичката си. — И така, как ще се докопам до къщата в Аспен? А до кучетата?

Меган въртеше химикала между палеца и показалеца си и мислеше. От време на време той тупваше върху светлокафявата папка, отворена пред нея. Звучеше като боен барабан.

— Ще звънна на Греъм и ще го обсъдя с него. Явно съпругът ти иска да бъде щедър, но слушай, Робин. На хората им идва до гуша от такива маловажни неща като любимо куче. Ако смяташ да се бориш за Флъфи и Скръфи, готви се да загубиш много неща. Съпругът ти може да оттегли къщите от масата за преговори на минутата. По-добре реши колко са важни тези кучета за теб.

— Просто искам да го нараня.

Меган си спомни пак за мъжа, когото беше разпитала преди месец. Изглеждаше тъжен, изтощен, примирен.

— Смятам, че вече си го направила, ако това е успокоение за теб.

Робин потупваше зъбите си с дълъг ален нокът и гледаше остров Брейнбридж.

— Не трябваше да спя с момчето, което чисти басейна.

„Или с доставчика на месо, или със зъболекаря, който ти избели зъбите.“

— Нашият щат не взема предвид вината, помни това.

— Не говоря за развода. Говоря за брака.

— О! — Ето я отново проявата на истинската личност, скрита зад скъпия грим. — Лесно е да видиш живота си в ретроспекция. Лошо е, че не можем да изживеем живота си отново. Мисля, че Киркегор е казал това.

— Наистина — каза Робин с безразличие. — Ще помисля пак за кучетата и ще ти кажа.

— Мисли бързо. Греъм каза, че офертата е в сила трийсет и шест часа. След това я оттегля и мачът започва — първи рунд.

Робин кимна.

— Изглеждаш ужасно страхлива за жена, която наричат Кучката от Белтаун.

— Не страхлива. Практична. Но ако искаш друг да те представя…

— Не — каза Робин, метна чантата си на рамо и тръгна към вратата. Като я отвори, тя каза: — Ще ти се обадя утре. — И без да се обърне повече, си тръгна. Вратата щракна и се затвори.

Мег въздъхна дълбоко, почувствала се изцедена, някак си по-малка.

Остави папката настрана и отново се сети за тъжното лице на мистър О’Хаулихан.

„Нямам предбрачен договор, не. Вярвах, че ще сме заедно цял живот“.

Сърцето му щеше да бъде разбито. И не само това. О, не. Меган и Робин се канеха да продължат нататък и да му покажат истинския характер на жената, за която се беше оженил. Следващия път просто нямаше да повярва на сърцето си.

Тя въздъхна отново и провери ангажиментите си. Робин беше последната за деня. Слава богу. Меган смяташе, че не би могла да издържи още една тъжна история на излъган влюбен точно сега. Тя прибра документите си, грабна чантата си и напусна офиса.

Навън беше паднала приятна лятна нощ. Шумът и глъчката от колите в този час пик изпълваше улиците. На пазара туристите все още се тълпяха около сергиите с риба. Продавачи с бели престилки подхвърляха трийсеткилограмови сьомги във въздуха и си ги подаваха една на друга: при всяко подхвърляне туристите вадеха фотоапарати и щракаха.

Меган хвърли бегъл поглед на познатото шоу. Тя мина покрай рибната борса и сергиите със зеленчуци, когато осъзна накъде се е запътила.

„Атинянинът“ бе в съседство.

Тя поспря на входа, подуши познатата остра миризма на цигари и пържена мазнина, послуша шума от разговорите, винаги едни и същи, завършващи със „Сама ли сте тук?“ Сама.

Това беше най-точното прилагателно, описващо живота й. Още повече че Али я нямаше в момента. Странно, колко голяма самота беше оставила мъничката й племенница.

Не й се искаше да влиза в „Атинянина“, да подбере някой непознат мъж, да го заведе в леглото си. Искаше…

Джо.

Вълна от меланхолия нахлу заедно с името му и усили чувството й за самотата.

Тя постоя на вратата и се отправи към къщи.

Във фоайето на сградата, в която живееше, махна на портиера и влезе в асансьора. На последния етаж звънецът на асансьора звънна и тя слезе.

Вратата на апартамента й беше отворена.

Тя се намръщи, чудейки се дали не я беше оставила така сутринта.

Не.

Тъкмо се готвеше да се върне обратно в асансьора, когато една ръка се появи на вратата; тя държеше пълна бутилка с текила.

Елизабет Шор излезе от коридора.

— Чух трансатлантическия ти вик за помощ и донесох любимия ти транквилант.

За ужас на Меган, тя избухна в сълзи.