Кристин Хана
Между сестри (19)

Глава 19

Меган съжаляваше хиляди пъти, че се съгласи Джина да е домакин на репетицията. Всеки момент беше истински ад.

„Сама ли сте тук?“

„Къде е съпругът ви?“

„Нямате деца? Е, понякога е по-добре така. Иска ми се моите да изпратя нанякъде.“ Следваше доста неприятен смях.

„Нямате съпруг, а? Сигурно е чудесно да си независима.“ Следваше леко намръщване.

Меган разбираше, че приятелките на Клеър се опитват да поведат разговор с нея; просто не знаеха какво да кажат. И как биха могли? Това бяха жени, които водеха безкрайни разговори само за семействата си. Началото на летния сезон в къмпинга беше голяма тема за разговор; също така и курортите, подходящи за деца край езерото Чилън и по бреговете на Орегон. Меган дори не знаеше какво означава курортът да е подходящ за деца. Може би там сервират кетчуп с всяко ястие.

Опитваха се да я включват в разговорите, и най-вече Блусарките, но колкото повече се опитваха да я приобщят, толкова по-отчуждена се чувстваше тя. Би могла да говори за много неща — политика, положението в Средния изток, къде е най-добре да си поръчаш дизайнерски дрехи, търговията с недвижими имоти и Уолстрийт. Единственото, за което не можеше да говори, беше семейството, децата.

Меган стоеше до камината в красиво обзаведената къща на Джина и отпиваше от втората си „Маргарита“. И тази, както и първата, изчезваше твърде бързо. Навсякъде имаше ята от хора — на терасата, в хола, седящи до масата в трапезарията — всички си говореха и се смееха. На другия край на стаята Джина стоеше до кухненския плот, ядеше картофен чипс и се смееше с Клеър. Докато Меган ги наблюдаваше, Боби, се появи иззад Клеър и пошепна нещо в ухото й. Тя веднага се обърна към него, хванаха се за ръце и тръгнаха един до друг като две части от пъзел, паснали си чудесно. Когато Клеър погледнеше към Боби лицето й светваше.

Любовта. Ето я. В целия й блясък.

„Моля те, господи, хвана се тя да се моли за първи път от години, нека да е истинска.“

— Внимание, всички — каза Джина, влизайки в стаята. — Време е за втората част от вечерта.

Чу се шъткане. Всички погледнаха нагоре.

Джина се усмихна.

— Хектор отваря боулинг залата специално за нас. Тръгваме след петнайсет минути.

Боулинг. Обувки под наем. Найлонови ризи. Разделяне на хората на групи.

Мег се отдалечи от стената. Тя поиска да отпие пак от коктейла си, но осъзна, че той е свършил.

— Проклятие.

— Всъщност ние не сме се запознавали. Аз съм Харолд Бенър. Съпругът на Карън.

Меган се стресна от присъствието на мъжа. Не беше го чула да приближава.

— Здравей, Харолд.

Той беше висок слаб мъж с гъсти черни вежди и усмивка, малко по-широка от приличното, сякаш имаше повече зъби от нормалното.

— Разбрах, че сте адвокат.

— Да.

— Тогава, може ли да попитам…

Тя едва се въздържа да не изръмжи.

Той издаде звук като рев на магаре.

— Шегувам се. Аз съм лекар и на мен ми се случва същото всеки ден. Всеки, когото срещна, ми споменава някаква болка.

Тя кимна и пак погледна празната си чаша.

— Предполагам, че си оставила съпруга си вкъщи, а? Щастливец. Карън ме мъкне навсякъде.

— Не съм омъжена. — Тя опита да не скърца със зъби, но това беше деветият път, когато трябваше да обяснява положението си тази вечер.

— А, необвързана и невлюбена. Щастливка! Деца?

Тя знаеше, че той просто се опитва да бъде любезен, да намери обща тема за разговор, но не й пукаше. Вечерта беше жестока. Още едно напомняне, че е сама жена, и ще започне да крещи. Обикновено се гордееше, че е независима, но тази провинциална тълпа я караше да се чувства, сякаш й липсва нещо съществено.

— Какво ще кажеш за една игра на боулинг?

— Не играя боулинг. — Тя прекоси стаята и приближи Клеър, като сложи леко ръка на рамото й. Клеър се обърна. Изглеждаше толкова щастлива, че дъхът на Меган спря. Сестра й се засмя:

— Чакай да позная, не си падаш по боулинга.

— О, обичам боулинга. Наистина — добави тя, като видя скептичния поглед на сестра си. — Имам си собствена топка — каза тя и веднага се усети, че е прекалила.

— О, така ли? — Клеър се облегна на Боби, който разговаряше усилено със съпруга на Шарлот.

— За съжаление, утре има някои подробности за уточняване. Трябва да ставам рано.

Клеър кимна:

— Разбирам те, Мег, наистина.

— Мислех и пак да се обадя на мама отново.

Щастливото изражение на Клеър се изпари.

— Мислиш ли, че ще дойде?

На Меган й се искаше да може да предпази Клеър от майка им.

— Ще направя всичко възможно да я докарам тук.

Клеър кимна.

— Добре. Чао. Ще кажа на Джина защо си тръгвам.

След петнайсет минути Меган си беше в колата и препускаше по селския път към Хейдън. Беше смъкнала гюрука и студеният нощен въздух развяваше косата й. Тя се опитваше да забрави пробната вечеря, да изхвърли болезнените спомени от съзнанието си, но не успя. Добронамерените приятели на Клеър бяха успели да подчертаят празнотата на живота й.

Тя видя табелата за към таверната на Мо и натисна спирачките. Знаеше, че е лоша идея да влиза вътре. Там можеше само да си навлече неприятности. И все пак…

Паркира на улицата и влезе в задимения бар. Тази вечер той беше претъпкан.

Разбира се, беше петък.

Мъжете седяха на бар столчетата, до масите. Имаше няколко жени тук-там из тълпата, но бяха съвсем малко, за съжаление.

Тя започна да си проправя път през тълпата, като дръзко оглеждаше всеки мъж. Получи достатъчно усмивки, за да е сигурна, че ще може да си намери мъж за през нощта.

Беше обиколила цялата таверна и тръгна обратно към входната врата, когато осъзна защо всъщност е тук.

— Джо — промълви тя изненадана. Откровено казано, не знаеше, че го търси.

Това не беше на добро.

Напусна бара. Вече на улицата, тя вдиша дълбоко свежия планински въздух. Досега не беше спала с един мъж два пъти. Или поне много рядко й се беше случвало. Както приятелката й Елизабет беше отбелязала веднъж, Меган трябваше да даде тържествено новогодишно обещание да спре да спи с колежанчета и да започне да излиза с плешиви мъже за седмица-две, това би било продължение на тъй наречения й любовен живот.

Удивителното в случая беше, че не искаше да подбира измежду възможностите в бара и да забърше непознат. Тя желаеше… Джо.

Стоеше до колата си и гледаше надолу по улицата към скромното му бунгало. През прозорците струеше светлина.

— Не — каза тя на глас. Не трябваше да го прави, но тръгна. Пресече улицата, влезе в двора, който ухаеше на орлови нокти и жасмин. Поспря пред вратата, чудейки се какво, по дяволите, прави там.

После почука. Последва тишина. Никой не отвори.

Тя завъртя топката и влезе вътре. Бунгалото беше тъмно и тихо. Една-единствена лампа светеше с мека светлина, в камината пращеше огън.

— Джо? — Тя пристъпи предпазливо напред.

Нищо.

По гърба й премина тръпка. Тя усещаше, че той е тук, наблизо, сврян в тъмното като ранено животно, и я наблюдава.

Поведението й беше абсурдно. Той просто не си беше вкъщи. И тя не трябваше да е там.

Тъкмо щеше да се обърне към вратата, когато видя снимките. Те бяха навсякъде — на малката масичка, на големите маси, по первазите на прозорците, на полицата на камината.

Тя тръгна от място на място, като гледаше снимките и се мръщеше. На тях имаше една и съща жена, мила блондинка с елегантността на Грейс Кели. Имаше нещо познато в нея. Меган вдигна една, прокара пръст по евтината плексигласова рамка. На тази снимка жената се опитваше да прави пай за първи път. Имаше брашно навсякъде. Носеше престилка с надпис: Целуни готвача. Имаше заразителна усмивка. Меган не успя да се сдържи и се усмихна заедно с нея.

— Винаги ли се вмъкваш в домовете на хората и ровиш из нещата им?

Меган подскочи. Пръстите й се вдървиха — само за секунда, но беше достатъчно. Снимката падна на пода. Тя се обърна към него и го погледна:

— Джо? Аз съм, Меган.

— Знам, че си ти.

Той се беше сврял в ъгъла подвил единия си крак под другия. Огънят осветяваше сребристата му коса и половината от лицето му. Не знаеше дали е от слабото осветление, но забеляза бръчки около очите му. Тъга струеше от него и тя се зачуди дали не беше плакал.

— Не трябваше да идвам. Или поне да идвам с тази цел… — каза тя притеснена. — Съжалявам. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Искаш ли да пийнеш с мен?

Тя се отпусна, като разбра чак сега колко й се искаше да я помоли да остане. Бавно се обърна към него.

— Какво да ти донеса?

— Мартини.

Той се засмя. Това беше един сух, ръждив звук, който не можеше да се сравни с нищо.

— Имам скоч.

Тя се промъкна покрай масичката за кафе и седна на оръфания кожен диван.

— Ще пия скоч.

Той стана, помъкна се през стаята. Тя разбра защо беше невидим — носеше черни дънки и черна фланелка.

Чу се разливане на течност, после дрънчене на ледени кубчета. Докато той наливаше питието, тя се огледа. Всички снимки на двойничката на Грейс Кели я караха да се чувства некомфортно. Те не бяха украса — бяха мания, гола и безсрамна. Опита се да си спомни откъде познава тази жена, но не успя.

— Ето.

Тя го погледна. Той стоеше пред нея. Горните копчета на дънките му бяха откопчани, а отворената яка на фланелката разкриваше тъмните му окосмени гърди.

— Благодаря — каза тя.

Той пи направо от бутилката, после избърса уста с опакото на ръката си.

— Моля.

Не се премести, просто си стоеше там и я гледаше. Очевидно трудно се държеше на крака.

— Ти си пиян — каза тя, най-накрая схванала ситуацията.

— Двайсет и втори юни е — усмихна се той или поне се опита, но очите му бяха пълни с тъга.

— Имаш нещо против двайсет и втори ли?

Погледът му падна върху снимките на масата до нея, после отново се премести върху нея.

— Оня ден пак беше тук. Не влезе, обаче.

Той я беше видял да стои на улицата оня следобед, да гледа към къщата му. Не знаеше какво да каже и само отпи от скоча.

Той седна до нея. Тя се изви, за да го види, и осъзна, малко късно, че са прекалено близо. Усещаше дъха му върху устните си. Опита да се отдръпне. Той се протегна, сграбчи я за китката.

— Не ми бягай.

— Не бягам, но май трябва.

Той внезапно пусна китката й:

— Май трябва — каза и отпи от бутилката.

— Коя е тя, Джо? — Гласът й беше глух, но в тихата стая прозвуча силно. Тя се сепна и й се прииска да не беше задавала този въпрос, учудваше се, че я интересува.

— Съпругата ми, Даяна.

— Ти си женен?

— Вече не. Тя ме… напусна.

— На двайсет и втори юни.

— Откъде знаеш?

— Знам някои неща за разводите. Годишнините са цяло проклятие.

Меган гледаше тъжните му очи и опитваше да не чувства нищо. Така беше по-добре, по-безопасно. Но като седеше тук, до него, достатъчно близо да бъде прегърната, тя изпитваше… нужда. Може би дори отчаяние. Внезапно поиска нещо повече от Джо; нещо повече от секс.

— Май ще си ходя. Ти искаш да си сам.

— Аз съм си сам.

Тя усети болката от самотата в гласа му и се трогна.

— Аз също.

Той се протегна и докосна лицето й.

— Не мога да ти предложа нищо, Меган.

Начинът, по който произнесе името й, тъжно, развълнувано и бавно, я накара да потрепери. Тя искаше да му каже, че не очаква нищо от него, освен една нощ в леглото му, но, странно, не можа да го изрече.

— Няма нищо.

— Би трябвало да искаш повече.

— Ти също.

Внезапно се почувства уязвима, сякаш този мъж, напълно непознат за нея, можеше да разбие сърцето й.

— Говорим твърде много, Джо. Целуни ме.

Едно дърво тупна глухо в камината. Из стаята се разлетяха искри.

Той изпъшка и я прегърна.