Кристин Хана
Между сестри (14)

Глава 14

Меган паркира колата и слезе. Провери си указанията още веднъж, после погледна нагоре по улицата.

Хейдън блестеше на топлата лимоненожълта слънчева светлина. Хората пресичаха улицата, забързани, или вървяха по крайбрежната алея, като се събираха от време на време на групи да поклюкарстват, махаха си за довиждане при раздяла.

Отсреща на улицата, съвсем сама, стоеше тийнейджърка с пурпурночервена коса и панталони, които щяха да са големи и на Шакил О’Нийл.

Меган знаеше как се чувства това момиче — аутсайдер в един толкова малък град. Момичето, което не пасваше на обстановката. Паркингите за каравани, Меган беше научила отдавна, винаги са на неподходящото място на пътя, независимо къде точно са разположени. И когато дрехите ти не са подходящи, когато адресът ти е странен, хората винаги те смятат за мърла, независимо от това дали наистина си такава или не. Рано или късно — при Меган това беше по-скоро рано — се предаваш и започваш да се държиш като такъв, за какъвто те смятат.

Нищо чудно, че Мама никога не е стъпвала в градове като Хейдън. „Една кръчма и четири църкви? Мисля, че този град ще го прескоча“. Тя предпочиташе места, където никой не ти знае името… където никой не знае как да те намери, когато се измъкнеш посред нощ, без да си платил наема за последните три месеца.

Меган извървя две пресечки и зави надясно по улица „Азалия“.

Крайната точка на разходката й из града се забелязваше отдалеч: тясна викторианска къща, боядисана в канарено-жълто с лилави первази. На бялата дървена ограда висеше накриво табела: Организиране на кралски тържества. Около розовите букви имаше лъскави рози.

Меган се поколеба дали да продължи. Нямаше начин човек, боядисал къщата си с лъскава боя, да може да организира съвършена сватба.

Но това беше сватбата на Клеър и тя искаше малка, обикновена сватба.

„Чуваш ли какво ти говоря, Мег? Наистина“.

Клеър го беше казала три пъти снощи и два пъти тази сутрин.

„Какво? Без банди, свирещи суинг, и ледени скулптури?“, беше я подразнила Мег.

„Ледени скулптури ли? Надявам се, че се шегуваш. Наистина, Мег. Простота е съществителното, което ще трябва да запомниш. Не се нуждаем и от фирма за кетъринг. Всеки ще донесе по нещо за ядене“.

Меган беше дръпнала чертата на това място. „Това е сватба, а не погребение и ако видя прилика в двете събития, няма — повтарям — няма да ти позволя сватбата ти да се превърне в помен“.

„Но…“

„Хотдог със сирене и розови кексчета във формата на сватбени пръстени. Тя потръпна. Не мисля така.“

„Мег, беше казала Клеър, ти пак си същата, вярна на себе си“.

„Да, аз съм адвокат. Мога да правя компромиси. Храната ще бъде обикновена“.

„Обядът ще бъде навън“.

„Навън? Под дъжда? При буболечките? Там ли?“

До този момент Клеър се усмихваше.

„Навън, в Хейдън“, добави тя.

„Добре, че го спомена. Може и да съм запазила случайно Блоудел Резърв на остров Брейнбридж. Там е красиво. И движението не е толкова ужасно“, добавя тя с надежда.

„Хейдън“.

„Окей. Но някое птиче може и да ти се изцвъка на главата по време на церемонията“.

Клеър се засмя, а после спря.

„Нали знаеш, че не си длъжна да го правиш. Наистина. Това е много работа — да организират сватба за девет дни“.

Мег знаеше, че Клеър не искаше тя да планира всичко, и от това я болеше. Като всяко противопоставяне и това засили решимостта й да свърши чудесна работа.

„Имам среща в града, така че по-добре да бягам“. Когато Мег тръгна, Клеър каза: „Не забравяй за булчинския душ. Утре вечер в дома на Джина“.

Меган се насили да продължи да се усмихва. Душ за двойката. Несъмнено тя ще е единствената жена без партньор, освен Джина, в стаята. Много забавно.

Тя отвори дъсчената врата и пристъпи в нереалния двор на Канди ленд, като очакваше отнякъде да изскочат Пиуи Херман и приятелите му. Зелена тревна пътека я отведе до стъпалата на веранда, която се огъна под тежестта й. Тя почука на вратата с розов цвят на сьомга.

Вратата започна да се отваря, после се запъна. Един плътен глас изруга:

— Проклета врата.

Този път вратата се отвори изцяло. Жена с розова коса седеше в моторизирана инвалидна количка, до нея имаше бутилка с кислород. Прозрачни тръбички влизаха във всяка ноздра, минаваха през високите й хлътнали скули и стигаха до ушите й.

— Трябва ли да позная защо сте тук? — каза тя и се намръщи.

— Моля?

— Какво искате, за бога? Нали вий чукахти на проклетата врата?

— О, тук съм, за да се срещна с уредника на тържества.

— Туй съм аз. Сватба ша искаш, а? Стриптизьори?

— Бабо — чу се тънък мъжки глас откъм другата стая. — Нали знаеш, че ти се пенсионира преди двайсет години.

Жената се обърна, завъртя количката и се отправи нататък.

— Ерика има проблеми. По-добре да вървя.

— Простете на баба ми — каза високият мъж, който се приближи. Той имаше къдрава руса коса и тъмен калифорнийски тен. Очилата му бяха тежки, с черни рамки. Носеше тесни черни кожени панталони и патешко зелена тениска, която разкриваше тънки като на плашило ръце.

— Тя губи паметта си от време на време. Вие трябва да сте Меган Донтес. Аз съм Рой Роял.

Тя едва се сдържа да не се усмихне.

— Хайде, давай, засмей се. Щастлив съм само, че средното ми име не е Ал. — Той сложи ръка на хълбока си. — Дрехите ви са разкошни, мис Донтес. Не виждаме много често „МаркЯкобс“ в Хейдън. Ние избираме между „Ливайс“ и „Вранглер“. Не знам какво търсите тук.

— Сестра съм на Клеър Кавено. Тук съм, за да планирам сватбата й.

Той направо подскочи и извика:

— Клеър! Добре, момиче. Хайде да започваме. За Клеър само най-доброто. — Той я поведе към всекидневната и й предложи да седне на розово кадифено канапе. — Сватба в епископалната църква, разбира се. Обяд в „Мууз Лодж“ с доставка от Чък Уегън. Можем да осигурим тонове изкуствени цветя от Таргет. После може пак да се използват.

Мег си мислеше: „Просто и обикновено, просто и обикновено“.

Тя не можеше да го направи:

— Почакай.

Рой спря по средата на екзалтираното си изявление:

— Да?

— Това е сватба в Хейдън, нали така?

— Ще бъде най-добрата. Само тази на Миси Хеншоу беше по-добра; тя избра клуба на голф игрището в Монро. — Той се наведе напред. — Те имаха и шампанско, не само бира.

— И колко излиза една сватба тук?

— Не като на Миси, но хубава, солидна сватба? Да речем… Две хиляди долара. — Той я погледна. — Може би малко по-малко, ако някой колежанин прави снимките.

Сега Мег се наведе напред:

— Четеш ли списание „Пийпъл“, Рой? Или „Стил“?

Той се засмя:

— Шегувате ли се? От кора до кора.

— Значи знаеш как изглежда сватбата на някоя знаменитост. Особено това, което те наричат семпло и елегантно.

Той размаха ръка във въздуха, щракна с пръсти.

— Шегуваш ли се, скъпа? Сватбата на Денис Ричард се предполагаше, че е семпла, а имаха достатъчно свежи цветя, за да покрият платформата за „Парада на розите“. Семпло в Холивуд означава просто, наистина, но скъпо, без шаферки и обед на открито.

— Можеш ли да пазиш тайна, Рой?

— Бях в екипа на шивачите по времето на Рейгън. Вярвай ми, скъпа, тези устни могат да стоят затворени.

— Искам сватба, каквато този град не е виждал. Но — и това е най-важното — никой, освен мен и теб не трябва да знае, че ще е голяма работа. Ще трябва да поупражняваш фразата „Продаваше се“. Разбрано?

— Без майтап? — Той се ухили и плесна с ръце. — С какъв бюджет разполагаш?

— Съвършенство. Мечтата на всяко момиче.

— С други думи…

— Не трябва да се тревожиш за парите.

Той поклати глава и продължи да се усмихва.

— Скъпа, това изречение не съм го чувал досега. Смятам, че си най-хубавата жена, която някога съм виждал. — Той се пресегна към масичката и взе копие на списание „Булка“. — Да започнем с роклята. Тази е…

— Тя вече има такава.

Той я погледна.

— „Вера Уенг“.

— „Вера Уенг“ — повтори той с благоговение и затвори списанието. — Добре, да се хващаме за работа.

— Трябва да е на открито.

— А, тента. Чудесно. Да започнем с осветлението…

Меган почти не слушаше монотонното му нареждане и милионите подробности. Осветление, цветя. Подреждане на масите. Сватбената торта и хиляди други…

Тя определено беше направила правилния избор, като дойде тук. Всичко, което щеше да направи, е да подпише чековете.

 

 

Джо беше заровил ръце до лактите в шасито на стар трактор „Кубота“ и сменяше маслото, когато чу да приближава кола. Той се заслуша в боботещия глас на Смити, който винаги посрещаше посетителите на гаража шумно, но сега се чуваха само тънките, дрезгави трели на стария Ханк Уилямс по радиото.

— Има ли някой? — извика някой. — Смити?

Джо се изтърколи изпод трактора и се изправи. Той си слагаше шапката, дърпаше козирката над очите си, когато червендалест, набит мъж влезе в гаража. Джо позна мъжа. Това беше Реб Трибс, дървар в миналото, загубил едната си ръка по време на работа.

Джо нахлупи шапката си още по-ниско и не го погледна в очите:

— Какво да направя за вас?

— Камионът ми отново не пали. Скоро карах проклетата таратайка при Смити. Той каза, че я оправил. Да, нещо е свършил, но няма да платя, докато не тръгне.

— Трябва да се разберете със Смити. Но ако искате да я докарате в гаража, аз ще…

— Познавам ли те? — Реб се намръщи, килна каубойската си шапка на тила и приближи. — Никога не забравям гласове. Не виждам като хората, но имам слух на вълк.

Познавам ли те? Той беше чувал този въпрос във всеки град на щата Вашингтон.

— Имам такова обикновено лице и хората винаги си мислят, че ме познават. Сега, ако докарате камиона дотук…

— Джо Уайът. По д-дяво-олите — Реб подсвирна. — Ти си, нали?

Джо въздъхна и се предаде:

— Здравей, Реб.

Последва дълга пауза, през която Реб изучаваше Джо; той наклони глава на една страна, сякаш слушаше нещо:

— Имаш здрави нерви, щом си се върнал тук, момче. Хората в града помнят какво направи. Мамка му, аз мислех, че си в затвора.

— Не. — Джо се бореше с желанието да си тръгне. Но стоеше там, слушаше. Заслужаваше всяка дума, казана по негов адрес.

— По-добре се махни. Баща й не трябва да разбере, че си отново в града.

— Не съм виждал баща й.

— Разбира се, че не си. Страхливо копеле като тебе няма очи да го направи. По-добре се махни, Джо Уайът. Градът няма нужда от хора като теб.

— Стига, Реб. — Това беше гласът на Смити. Той стоеше на отворената врага на гаража и държеше наполовина изяден сандвич в една ръка и метална кутия с кока-кола в другата.

— Не мога да повярвам, че си наел този боклук — каза Реб.

— Стига, казах.

— Няма да си оставям камиона тук, докато този работи при теб.

— Струва ми се, че мога да се лиша от твоите поръчки и да оцелея въпреки това — каза Смити.

Реб измърмори нещо неразбираемо, после се завъртя на пета и замарширува нататък. Когато се качи на камиона си, извика:

— Ще съжаляваш, Зеб Смит. Отрепки като него нямат място в нашия град.

След като си тръгна, Смити сложи ръка на рамото на Джо:

— Той е боклук, Джо. Винаги е бил. Подъл е като язовец.

Джо погледна през прозореца, видя един очукан червен камион да подскача по пътя:

— Ще загубиш клиенти, когато новината, че съм тук, се разпространи.

— Няма значение. Къщата ми е изплатена. Земята ми е изплатена. Притежавам къща в града, давам я под наем и тя ми носи петстотин на месец. И двамата с Хелга имаме застраховки. Нямам нужда от никакви клиенти. Въобще.

— Въпреки това репутацията ти е важна.

Смити сви рамене:

— Последният път, когато аз и Хелга чухме за нашия Фили, ни казаха, че живее в Сиатъл. Под моста. Хероин. Всеки ден се моля някой да му предложи помощ.

Джо кимна; не знаеше какво да каже.

Накрая Смити каза:

— Трябва да обиколя магазините. Мислиш ли, че ще се справиш сам с гаража за два часа?

— Не и ако Реб ми се пречка.

— Няма да се пречка. — Смити му хвърли ключовете. — Затвори, когато искаш. — После си тръгна.

Работният ден на Джо приключи, но той не забрави инцидента с Реб. Думите на стареца сякаш висяха в гаража и отравяха въздуха.

„Градът няма нужда от хора като теб“.

Докато дойде време да затвори гаража, той се чувстваше празен отвътре. Изтърбушен от истинността в наблюденията на Реб.

После си спомни Джина. Той имаше семейство тук, не трябваше да е сам.

Влезе в офиса и й се обади. Включи се телефонният секретар. Той затвори, без да остави съобщение. Отиде и заключи за през нощта. Тъкмо щеше да се обърне и да тръгне към бунгалото си, когато погледна надолу към улицата. Неоновата табела „Редхоук“ на прозореца на Мо привлече вниманието му.

И внезапно той се почувства жаден. Искаше му се да се промъкне в опушеното тъмно помещение и да пие, докато болката в гърдите му премине.

Нахлупи бейзболната си шапка ниско на челото и пресече улицата. Пред кръчмата се спря, за да се увери, че няма познати вътре, и бутна надрасканата дървена врата.

Огледа се, не видя познати лица и най-сетне задиша нормално. Отправи се към една маса в дъното, онази, която беше забутана в най-отдалечения от лампите ъгъл. След минути се появи уморена на вид сервитьорка. Прие поръчката му за бира и се оттегли, за да се върне с една кана.

Той си наля една чаша. За съжаление, трите празни стола до масата му напомниха за други времена, за друг живот. Тогава той никога не пиеше сам.

 

 

Меган не беше присъствала на булчинси душ повече от десетилетие. Приятелките и колежките й живееха с приятелите си години наред и после — понякога — тихомълком се женеха. Тя нямаше идея как да се смеси с тълпата на този малък град, как да се адаптира към колорита му. По следното нещо, което и се искаше, беше да се мотае тук.

Вчера, след четиричасовата си среща с Рой, Меган прекара още един час в „Твърде Много Готвачи“, въпреки че не беше кой знае каква готвачка, тя познаваше всички прибори и съдове. Понякога, като не можеше да спи, гледаше готварски предавания по телевизията. Затова знаеше от какво се нуждае всяка кухня. Тя купи на Клеър и Боби, кухненски робот.

Измори се, докато се върна в дома на Клеър, и вечерята не оправи настроението й. Към края на вечерята тя се почувства самотна: една жена твърде различна и самотна, въпреки че се намираше сред така нареченото си семейство.

Беше пробвала да поведе разговор по време на вечерята, но той вървеше трудно. Клеър и Боби почти не откъсваха очи един от друг, а Алисън говореше непрекъснато — предимно с майка си и Боби. През няколкото пъти, когато Меган успяваше да вклини по някоя дума в монолога на детето, тя откри колко огромно е мълчанието.

„Какво?“, беше попитал Боби два пъти, като премига и отлепи поглед от Клеър. Меган не помнеше какво беше казала. Спомняше си само, че беше нещо не на място. Знаеше, че не биваше да споменава работата си. Една лека забележка за баща — нехранимайко и Алисън попита на висок глас:

— Ти и Боби ще се разведете ли един ден, мамо?

Клеър не беше във възторг:

— Не, скъпа. Не слушай леля Мег. Тя е антихрист, щом стане дума за брак.

— Тя е какво?

Боби се разсмя толкова силно, че си разля млякото. Това пък накара Алисън да се засмее и после Клеър. Забележително е как смехът на другите може да те накара да се отчуждиш.

Меган единствена не се смееше, докато попиваха млякото. Тя бързо се извини и стана от масата — каза, че има главоболие — и хукна по стъпалата нагоре.

Сега, след един час, се чувстваше по-добре. Бърз поглед към часовника на нощното шкафче я увери, че е шест и четирийсет.

„Хайде, Мег, време е да празнуваме — отново — решението на сестра ти да се омъжи за три пъти провалял се мъж. Почакай! Дай им подаръците!“ Тя мина по коридора и се шмугна в банята, където събра буйната си коса на кок и нанесе достатъчно грим, за да скрие тъмните кръгове под очите си. После се върна в спалнята си и отвори гардероба. Отне й известно време да реши какво да облече. За щастие, беше взела доста неща и имаше богат избор.

Накрая избра една семпла черна рокля. „Армани“ нямаше грешка. Добави фини черни чорапи и обувки с деколте, после слезе долу.

Къщата беше тиха.

— Клеър?

Никакъв отговор. Тогава забеляза бележката на кухненската маса: „Скъпа, Мег. Съжалявам, че се чувстваш зле. Остани вкъщи и си почивай. К“.

 

 

Бяха излезли без нея. Тя погледна часовника си. Беше седем часът. Разбира се, че ще тръгнат. Нали партито е в тяхна чест. Не биваше да закъсняват.

— Мамка му.

Тя обмисляше как да остане там.

Съжалявам, Клеър… изгубих указанията за пътя…

… почувствах се зле след вечеря.

… не можах да запаля колата.

Което и да е извинение щеше да мине. В действителност, Клеър би предпочела Мег да стои настрана. Това би била още една тухла в стената, която ги разделяше. Имаше достатъчно тухли вече.

Тя порови в чантичката си за светлолилавата покана. Там пишеше Вземане на душ за Клеър и Боб. На гърба имаше указания.

Не помнеше откога не е вървяла толкова бавно към колата си и не е спазвала пътните знаци толкова стриктно. Въпреки всичко Хейдън беше малък град и указанията на поканата бяха много подробни и точни. Намери къщата на Джина само за десет минути. Паркира зад един очукан червен пикап с поставка за пушка на прозореца на кабината и стикер с надпис: „Майната му на петнистия бухал“.

Очевидно собственикът беше „привърженик“ на Грийнпийс.

Тя излезе от колата и тръгна по наклонената бетонна пътека, водеща към дървената къща с веранда, която опасваше от всички страни. Ярки червени мушката и лилави лобелии висяха от окачени саксии. Рододендрони с цветове, големи като чинии, бяха навсякъде. Тя дочу бръмчене на разговори през отворените прозорци. Отнякъде се носеше ритъмът на стара песен на „Куин“ — „Another One Bites the Dust“. — Меган се усмихна на избора. Като държеше подаръка здраво под ръка, тя изкачи стъпалата на верандата и почука на входната врата. Можеш да го направиш. Можеш да се разбереш с приятелите й. Само се усмихвай и кимай и искай още една чаша „Маргарита“.

Чуха се забързани стъпки, после вратата се отвори. Джина стоеше там, а лицето й беше набраздено от смях. Докато видя Меган.

— О! — Тя отстъпи и я пусна да влезе. — Радвам се, че се чувстваш по-добре.

Меган погледна Джина, която беше облечена в дънкови панталони и широка черна тениска, без обувки. Чудесно.

— Аз съм се престарала в обличането.

— Шегуваш ли се? Ако не печелех петнайсет паунда, откакто Рекс ме напусна, и аз щях да съм облечена добре. Хайде. Ти си моят партньор за вечерта. — Джина се усмихна. — Мислех, че ще съм самотна.

Тя хвана Меган под ръка и я поведе по широк коридор към шума. Накрая стигнаха до въпросната стая — комбинация от хол и трапезария — която гледаше към красив и поддържан двор.

— Клеър, виж кого водя — каза тя достатъчно високо, за да надвика врявата.

Всички млъкнаха и се обърнаха към тях. Тълпата беше море от тениски и дънки.

Освен Меган, разбира се, която изглеждаше готова за танци в „Спейс Нийдъл“.

Клеър се откъсна от момчето с пипалата и забърза към нея. Тя беше великолепна в леденосините памучни панталони и памучен бял пуловер с лодка — деколте. Дългата й руса коса беше сресана назад и събрана с бяла панделка. Тя се усмихна лъчезарно.

— Толкова се радвам, че успя. Мислех, че имаш мигрена. Когато мен ме боли глава, не мога да мръдна часове наред.

Меган се чувстваше като риба на сухо.

— Не трябваше изобщо да идвам. Ще си ходя.

— Моля те, недей — каза сестра й. — Радвам се, че си тук. Наистина.

Боби си проправи път през тълпата и се приближи към Клеър, като я прегърна през кръста. Меган трябваше да признае, че той изглежда добре. Дяволски добре. Той щеше да разбие сърцето на сестра й и да потъпче мечтите й.

— Здрасти, Меган — каза той и се усмихна широко. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Тя не можеше да приеме да бъде канена на партито на сестра си от един селянин. Насили се да се усмихне.

— Благодаря, Боби.

Те стояха там сред неловко мълчание. Накрая Джина каза:

— Обзалагам се, че искаш едно питие.

Меган кимна:

— О, да.

— Ела в кухнята с мен — каза Джина. — Ще ти направим гигантска „Маргарита“.

— Връщай се бързо — каза Клеър. — Ще започваме игрите.

Меган направо се олюля. Игрите!

 

 

Меган наистина имаше главоболие в момента.

Тя седна в края на дивана, коленете й бяха здраво стиснати, в скута си държеше картонена чиния с домашни курабийки. Останалите гости седяха, облегнати един на друг, в кръг върху дървения под. Те всички говореха едновременно, възкресявайки спомени и моменти от живот, непознат за Меган.

Припомняха си как Клеър паднала от трамплина на къмпинга на Айлънд Лейк…

Или как скрила любимата линийка на мисис Тестърн…

Когато извикала токсиколозите, защото хванала Али да яде дезодорант за тоалетна.

Годините в началното и средното училище, моминството, раждането на Али. Всичко това беше съвършено непознато на Меган. И тя имаше какво да разкаже, разбира се, например за онова момиче, което си подстрига косата до дъно, за да прилича на Бъфи от „Семейни истории“, което плачеше всяка нощ, че мама е забравила да се върне вкъщи, което заспиваше в ръцете на по-голямата си сестра на твърде малкото детско легло.

— Ти си по-голямата сестра на Клеър — каза жена с кестенява коса в избелели дънки и стара синя тениска. Годежният й пръстен имаше диамант с размерите на гумичка за моливи. Тя застана до Меган. — Впрочем, аз съм Карън. Запознахме се преди няколко години. Имаш красива рокля.

— Благодаря.

— Чух, че си карала Клеър да подпише предбрачен договор.

— Смяташ, че това е нещо излишно, а?

— Ние се грижим една за друга.

Всъщност Меган се радваше на това. Бог й бе свидетел, че тя се беше провалила в грижите. Ето защо сега седеше тук, наконтена и изолирана, и се преструваше, че харесва курабийките.

— Прекрасно. Тя е щастливка, че има такива приятелки.

— Ние всички сме щастливи. Тя няма да подпише нищо. Нали знаеш? И аз й дадох такъв съвет, като твоя.

— Така ли?

Тя щракна с пръстите на лявата си ръка.

— Оцеляла след война на развеждащи се. Онзи младеж там — дето гризе като катерица — това е Харолд.

— Може би ще се опиташ да говориш с Клеър. Не е много умно от нейна страна да се впуска в тази авантюра незащитена.

— Тази авантюра е нейният брак и всичко опира до доверието. Сестра ти е един доверчив човек. Не й отнемай това.

— В юридическия факултет доверчивостта е хирургически отстранена.

— Аз мисля, че твоята са я оперирали много преди университета. Не гледай толкова шокирана. Не съм психолог или нещо подобно. Ние си казваме всичко. Вие двете сте преживели страшни неща в детството си.

Меган се размърда неспокойно. Не беше свикнала хората да знаят толкова много за нея. Нито приятели, нито, още по-малко, непознати. Тя никога не беше споделяла неща от детството им с приятелки, дори и с Елизабет. Помнеше как хората я гледаха, когато беше дете, сякаш беше бял боклук; не искаше такава преценка да я преследва и като възрастна.

Карън явно чакаше отговор. Между тях легна дълго мълчание. Сърцето на Мег заби лудо. Не искаше да продължава разговора. Тези Блусарки бяха прекалено тъпи.

— Окей, всички, време е за игрите — извика Джина внезапно и скочи на крака.

Меган въздъхна облекчено.

— Джина обича игрите — каза Карън. — Само се надявам, че няма да се самоунижаваме. Много ми беше приятно. Трябва да бягам. Харолд започна да се хипервентилира. — И тя мигновено изхвърча при съпруга си.

— Навън — каза Джина, плесна с ръце отново и поведе гостите навън, където посипани с пудра захар понички висяха на разстояние една от друга на простира. Всеки си избра поничка и застана пред нея.

Гостите се наредиха в редица. Меган висеше сама до вратата.

— Хайде, Мег — извика Джина. — Тук има място и за теб.

Всички се обърнаха.

Тя бързо мина по верандата и излезе на двора. Сладката миризма на пчелно млечице и рози изпълваше нощния въздух. Някъде тук имаше езеро, защото се чуваше крякане на жаби. То придаваше на вечерта странен, нереален характер — а може той да се дължеше на люлеещите се понички.

— Когато включа секундомера, започвайте да ближете захарта от поничките. Това ще ни покаже кой се целува най-добре.

Един мъж се засмя. Меган помисли, че това е съпругът на Шарлот.

— Ако искате да разберете кой има най-хубав език, трябва да ближете…

— Да не си посмял да довършиш изречението — каза Шарлот и се засмя.

— Хайде, и правилото е да не се използват ръце.

Групата започна играта. След секунда всички се смееха.

Меган се опита да се включи, наистина опита, но при първия опит поничката я удари по носа и бялата захар се разпиля по черната рокля на „Армани“.

— Готово — извика Боби и размаха ръце във въздуха, сякаш току-що беше отбелязал победен геймрън.

Клеър го прегърна.

— Ето, най-сетне съм разкрита. Това е истинската причина да се омъжа за него.

Меган се отдръпна от поклащащата се поничка. И пак тя беше единствената, която не се смееше, и това мълчание тежеше на гърдите й като алената буква на Хестер Прин.

Джина подаде на Боби едно CD.

— Печелиш. И трябва да ти кажа, че оттук нататък никой от нас няма да те гледа както преди. — Тя се втурна обратно в къщата, после излезе с голяма бяла порцеланова купа. — Следващата игра се нарича Истината в М&М. Всеки си взема колкото иска, после си намира къде да седне. — Тя мина покрай всички и им раздаде бонбони.

Меган би казала, че не е единствената, изпълнена с подозрение. Никой не си взе пълна шепа. Меган избра два бонбона, после седна на стъпалото на верандата. Останалите си избраха място на тревата и седнаха.

— За всеки М&М трябва да кажете по нещо за булката или младоженеца и да направите предсказание за бъдещето.

Някакво ръмжене премина сред мъжете.

Харолд завъртя очи; Карън го сръга.

— Аз започвам — каза Шарлот. — Имам три бонбона. Клеър има красива усмивка и аз предричам, че благодарение на Боби тя ще остане на лицето й. Освен това тя е страхотна готвачка, така че аз предричам, че до четирийсет години той ще бъде дебел. И, накрая, тя мрази да пере и предричам, че Боби ще се научи да ходи с омачкани дрехи на петна.

Клеър се смееше най-високо от всички.

— Мой ред е — каза Карън. — Аз съм на диета — както винаги — и си взех само един бонбон. Клеър е развила… предпочитание към електрическите уреди. Предричам, че тя няма да има нужда от такива повече.

— Карън — извика Клеър. Тя се беше изчервила, но се засмя.

Продължиха да се редуват по кръга, всеки коментираше, Меган започна да се чувства неловко. Дори и съпрузите на приятелките й тук знаеха повече за живота на Клеър от нея и тя се притесни, че когато дойде нейният ред за предсказания, ще се изцепи: „Предричам, че той ще й разбие сърцето Тя доизпи питието си на бавни глътки.“

— Мег, Мег, твой ред е! — Това беше гласът на Джина.

Меган погледна дланите си. Потта беше превърнала бонбоните в червени петна.

— Имам два. — Тя опита да се усмихне. — Клеър е най-добрата майка, която познавам, аз предричам, че ще има и друго дете.

Клеър й се усмихна, после се наведе мило към Боби, който й прошепна нещо в ухото.

— Още веднъж, Мег.

Тя кимна:

— Клеър умее да обича, но не на всяка цена, така че предсказвам — тя направи малка пауза, — че сега тя ще има истинска любов.

Когато вдигна поглед, Клеър леко се мръщеше.

Меган не разбра къде е сгрешила. Изглеждаше й весело и оптимистично предсказание, дори романтично. Но Клеър се канеше да заплаче.

— Аз съм последна — каза Джина в настъпилата тишина. — Имам само един. Клеър е музикален инвалид. Предсказвам, че Боби никога няма да й позволи да пее в дует с него.

Това ги накара да се смеят и говорят отново. Станаха прави и наобиколиха Клеър и Боби.

Беше абсурдно, но Меган усети напиращи сълзи. Тя неуверено се изправи и разбра, че онези „Маргарити“ са били по-силни, отколкото беше мислила. Обърна се с гръб към другите. Да се напие, би била последната капка, която да прелее чашата. Когато никой не я гледаше, тя влезе в къщата и после се втурна към колата си.

Имаше намерение да се прибере вкъщи, да изчака Клеър, да й се извини за нещата, които наприказва.

В този момент видя кръчмата.