Кристин Хана
Между сестри (11)

Глава 11

Клеър стоеше до мивката в кухнята и миеше чиниите от закуска. Беше сив, не много дъждовен ден, от ония, когато небето е толкова ниско, че ти се струва, че всеки миг ще те чукне по челото, ако се осмелиш да излезеш навън. Чудесно време Меган да дойде на гости.

От тази мисъл главата я заболя. Тя избърса ръцете си и се пресегна за шишенцето с екседрин на перваза.

— Мери Кей Ейксън закусва с бонбони Кап енд Крънч.

Това беше редовната разправия всяка сутрин:

— В осми клас тя вече ще има изкуствени зъби, по всяка вероятност. Мисля, че не искаш да си сваляш зъбите вечер преди лягане, нали?

Али удряше ритмично с крачета по напречните пречки на стола си.

— Уили има всички зъби и ще бъде в девети клас. Практически, той вече е пораснал.

— Това е, защото Карън го храни с „Рейзин Бран“ (каша от овесени трици и стафиди) за закуска. Ако ядеше бонбони, щеше да е различно.

Али се замисли и свъси чело. Клеър изпи хапчето.

— Главата ли те боли пак, мамо?

— Леля Мег идва тази вечер. Иска да се запознае с Боби.

Али се намръщи още повече. Тя очевидно се опитваше да направи връзката между главоболието на мама и посещението на леля Мег.

— Мислех, че е прекалено заета и няма време дори да диша.

Клеър отиде до масата и седна до дъщеря си:

— Знаеш ли защо Меган иска да се запознае с Боби?

Алисън завъртя очи:

— Тц!

— Тц? — Усмивката на Клеър се скри. Някога ще трябва да си поговорят как трябва да се отговаря по-уважително, но по-добре да изчака, докато могат да го направят без особени сътресения. Вместо това тя хвана ръката на малката:

— Знаеш ли какво означава този пръстен?

— Това не е пръстен. Това е станиол.

— Този пръстен е символ. Няма значение самият пръстен. Значение имат думите, които го придружават. А Боби иска да се ожени за мен.

— Знам, мамо. Може ли да си взема малко сирене „Голдфиш“?

— Хайде да ядем след малко. Искам да си поговорим. Няма по-важен човек от теб за мен. Няма. Винаги ще те обичам, дори и когато се омъжа.

— Дааа, мамо, знам. Сега моа ли…

— Забрави за сиренето. — Нищо чудно, че думите „Сякаш говоря с петгодишно дете“ са станали обичаен израз за безизходица. — Имаш ли нещо против да се омъжа за Боби?

— О! — Малкото личице на Али се изкриви в гримаса. Тя се подпря на лявата си буза, после — на дясната. После погледна Клеър. — Може ли да му викам татко?

— Той би се радвал.

— И в училище, на деня на семейството, ще дойде за състезанията с чували и после ще помогне на бащата на Британи да приготви хотдог на скарата?

Клеър въздъхна. Не й беше лесно да дава празни обещания от името на друг човек. Такова доверие живееше в сърцата на жени, израснали в спокойна семейна среда, където на мама и татко може да се разчита. Но тя вярваше на Боби, доколкото дъщерите на майка й можеха да вярват на един мъж.

— Да, можем да разчитаме на него.

Алисън се усмихна:

— Добре. Искам той да ми е баща. Татко!

Тя явно проверяваше как звучи тази дума, претегляше как ще е да я произнасяш на глас. Удивително колко много момичешки мечти са заключени в тези няколко букви. Впрочем, мечтите и на по-големите момичета.

Алисън целуна Клеър бързо, после се измъкна, влачейки мръсния Елмо по пода. Тя се качи в стаята си на втория етаж. След секунда се чу музиката към „Малката Русалка“.

Клеър гледаше годежния си пръстен. Въпреки че беше семпла импровизация, той й даваше топлота и надежда.

— Един е превзет — каза тя на глас. Всъщност бяха двама. И баща й, и дъщеря й поставиха печат „Одобрено“ на плановете за сватба.

Оставаха още две пречки по роднинска линия за преодоляване. Меган, която определено не звучеше благосклонно по телефона, и мама, на която вероятно ще й е все едно. Клеър отлагаше разговора с нея. Никога нищо добро не идваше от разговорите с мама. Но тя й беше майка и трябваше да й се обади. Интересно, когато Клеър мислеше за „мама“, лицето, което изникваше пред очите й, беше това на Меган. Сестра й присъстваше във всеки спомен от детството й, разбира се, до деня, когато реши, че не иска да се грижи повече за Клеър.

А майка й? Добре. Да сме откровени, спомените от майка й бяха откъслечни. Клеър беше късметлийка, че тежестта от майчината й неуравновесеност беше паднала върху Мег.

Обаче, те все още се преструваха, че са семейство. Клеър вдигна слушалката и набра номера. Телефонът звънеше и звънеше. Накрая се включи телефонният секретар. Гъстият като мед и два пъти по-сладък южняшки провлечен говор беше придружен от музика:

„Благодаря мноогоо, че се обаждате на личния ми те-лефо-он. За съжааление съм твъърде заета и не мога да отговоооря, но ми оставете съобщение и ще ви се обадя, когато мога. Прочетете интервюто мии в списание «Пийпъл», по вестникарските павилиони в края на юни. Чаооо, на всиички!“

Само мама можеше да се саморекламира чрез телефонния секретар.

— Здравей, мамо — каза тя след сигнала. — Аз съм, Клеър. Дъщеря ти. Имам страхотни новини и искам да поговорим за това. Обади ми се. — Тя остави номера си за всеки случай и затвори.

Все още държеше телефона и слушаше сигнала свободно, когато разбра грешката си. Щеше да се омъжва след по-малко от две седмици. Ако трябваше да чака майка й да се обади, трябваше да отложи сватбата. Целта беше да покани майка си, а не да я информира. Длъжни сте да поканите майка си на сватбата си, дори и жената, която ви е родила, да има родителски инстинкт на комар и да има нищожен шанс тя да дойде.

Докато майка й се накани да прелети от Лос Анджелис до Сиатъл, за да види единствената си внучка, Алисън беше успяла да навърши четири години.

Клеър още си спомняше този ден. Срещнаха се в зоопарка „Уудленд“ в центъра на града. Майка й беше по средата на промоционалната обиколка на „Старбейз 4“, която включваше и техния регион.

Клеър и Алисън седяха на дървената пейка до входа на зоопарка и я чакаха повече от час.

Клеър почти се беше отказала, когато чу познатия писклив остър глас. Погледна нагоре тъкмо навреме да види майка си, облечена в бронзова копринена туника, да се носи към тях като платформа по време на парад за Деня на Благодарността.

„Гоосподи, чудесно е, че виждам моето момиче отново“, беше извикала тя толкова високо, че всички се обърнаха. Дочу се съскане и сред тълпата настъпи суетене, защото хората я разпознаха.

„Това е тя, Тара Зин от Старбейз“, каза някой.

Клеър едва се сдържа да не обърне глава. Тя стоеше там, стиснала здраво ръката на Алисън:

— Здравей, мамо. Радвам се да те видя отново.

Майка й клекна, подпря се на едно коляно, при което движение копринени крила запърхаха от двете й страни:

— Това мило малко същество моята внучка ли е?

— Здравейте, мисис Съливан — беше казала Алисън, наблягайки несигурно на името, което беше повтаряла от една седмица. Клеър беше сигурна, че майка й няма да одобри обръщението „бабо“. Пред пресата тя твърдеше, че наближава петдесетият й рожден ден.

Майка й огледа Алисън от главата до петите. За един кратък миг, през сините й очи премина сянка на тъга. После отново се усмихна.

— Може да ме наричаш Нана.

Тя протегна покритата си с бижута ръка и погали къдравата главица на Али.

— Одрала си кожата на майка си.

— Не ми е позволено да дера, мисис… Нана.

Мама беше погледнала към Клеър:

— Тя е смело момиче, Клеър-Беър. Също като Меги. Това е добре за теб. Само смелите успяват в живота. Мисля, че тя е най-добре говорещото двегодишно дете, което някога съм имала удоволствието да познавам.

— Сигурно защото е на четири години.

— Четири? — Майка й скочи на крака. — О, мила, не вярвам. Та вие съвсем скоро бяхте в болницата. Сега, хайде да вървим при змиите. Терариумът е любимото ми място тук. И след час трябва да съм в хотела за интервю с „Ивнинг Мегазин“.

Същия ден следобед дойде и Меган и четирите се поразходиха тихо из центъра на Сиатъл, преструвайки се, че имат нещо общо помежду си.

Винаги я болеше, когато си спомняше този ден. Но вече нямаше да е така. Раната беше заздравяла и покрита с по-дебела кожа. Вече беше спряла и да си мечтае за друга майка. Тази надежда я беше осакатила, крайно време беше да я изостави. Също и мечтата за сестра, която ще й бъде и най-добра приятелка. Някои неща не се получават както ги искаме, а едно момиче може само да плаче…

Тя погледна часовника на фурната. Беше почти един часът.

Само след няколко часа Меган ще е тук.

— Чудесно! — промърмори Клеър.

 

 

— Сестра ми се обади снощи.

Хариет се облегна назад на стола. При това движение той издаде скърцащ звук.

— Аха. Тогава не се учудвам, че този път не си пропусна часа при мен. Бях започнала да се отчайвам.

— Пропуснах само един час. Това едва ли е голям проблем. Обадих се да го отменя и плюс това си го платих.

— Винаги смяташ, че парите дават отговор на всичко.

— Какво целиш, Хариет? Днес си толкова загадъчна, дори и Фройд не би могъл да те разбере.

— Разбрах, че си разстроена от последния ни разговор.

Меган започна да премигва:

— Не е точно така.

Хариет я погледна:

— Не разбираш ли, че да си притеснена, това е част от оздравяването? Трябва да спреш да бягаш от чувствата си.

— Това се опитвам да направя, ако ме изслушаш, ще разбереш. Както казах, сестра ми се обади снощи.

Хариет въздъхна:

— Това необичайно ли е? Имах впечатлението, че си говорите често, макар и не за важни неща.

— Да, така е. Чуваме се на всеки два-три месеца. И винаги по празници и рождени дни.

— Е, кое е особеното на снощния ви разговор?

Меган запримигва бързо-бързо. Едва можеше да гледа. Неизвестно защо беше й трудно да седи на едно място:

— Тя ще се жени.

— Поеми си дълбоко дъх, Меган — каза Хариет тихо.

— Окото ми играе като автомобилен двигател.

— Дишай.

Меган се почувства идиотски:

— Какво не ми е наред?

— Уплашена си, това е.

Това, че определиха състоянието й, помогна. Тя беше изплашена. Изпусна въздух бавно и погледна към Хариет:

— Не искам да я наранят.

— Защо мислиш, че бракът ще я нарани.

— О, моля те. Забелязвам, че вече не носиш оня пръстен с брилянт на лявата си ръка. Не мисля, че си го свалила в момент на неистова радост.

Хариет сви лявата си ръка в юмрук.

— Много сестри се радват, когато чуват такива новини.

— Не и онези, които се занимават с бракоразводни дела.

— Ти не можеш ли да се дистанцираш от работата си?

— Не става въпрос за работата ми, Хариет. Сестра ми е в опасност и аз трябва да я спася.

— Тя влюбена ли е?

— Разбира се: — Меган махна с ръка.

— Мислиш, че това няма значение?

— Те винаги са влюбени в началото. То е, като да пуснеш бонбон в морето. Водата го разтваря. След няколко години на носене по водата, ти плуваш, без да има за какво да се хванеш. Тогава приближават акулите.

— Т.е. хора като теб.

— Не ми е до вицове за адвокати. Трябва да спася сестра си, преди да се ожени за неподходящия мъж.

— А защо си сигурна, че е неподходящ?

На Меган много й се искаше да каже: „Защото те всички са неподходящи“, но такова признание само би подхранило нова серия от наблюдения и въпроси.

— Той, практически, е безработен. Познават се от по-малко от месец. Позволява хората да го наричат Боби Джак. Направи си сама изводите.

— Завиждаш ли й?

— Да, много искам да се омъжа за странстващ певец на кънтри и уестърн песни, който не може да пробие даже в кръчмата на „Каубоя Боб“ на езерото Чилън. Да, Хариет, ти уцели в десетката този път. Завиждам й. — Тя кръстоса ръце. — Той сигурно се жени за нея заради така наречения курорт. Вероятно ще я убеди да построят мезонети и зъболекарски кабинети там.

— Това ще покаже, че е инициативен.

— Клеър обича това малко парче земя. Няма да й хареса да го павират.

— Мисля, ти каза, че земята там е необработена и че Клеър си губи времето. Сигурна съм, че спомена, че те смятат да правят спа център в имота.

— Отдалечаваме се от целта.

— А целта е, че ти трябва да отидеш при сестра си на бял кон и да я спасиш.

— Някой все пак трябва да я пази. Нужно е да съм с нея в такъв момент.

— Такъв момент.

Меган рязко погледна нагоре. Естествено, Хариет беше наблегнала на двете най-важни думи.

— Да.

Хариет се наведе напред:

— Кажи ми кога си ходила там за друго, а не заради нея.

Меган замръзна, отдръпна се назад. Столът изскърца:

— Не говорим за това сега.

— Ти си по-умна, Мег. Не е необходимо да ти напомням, че недоразуменията между теб и Клеър са заради миналото ви. Какво се случи?

Меган затвори очи. Очевидно тя беше в по-слаба позиция, защото горчивите спомени бяха там и чакаха, тълпяха се в мозъка й. Тя вдигна рамене, опита се да изглежда спокойна, когато отвори очи и погледна Хариет:

— Ти знаеш всичко, но искаш да го чуеш от мен.

— Така ли?

— Бях на шестнайсет години. Клеър беше на девет. Майка ни отиде в Лос Анджелис заради прослушването за „Старбейз 4“ и така й хареса там, че забрави за децата, които остави в Бейкърсфийлд. За нея това си беше нормално полагане на грижи. Тогава Социалните служби започнаха да се навъртат наоколо. Заплашиха да ни дадат в приемни семейства. Аз бях достатъчно голяма да избягам, но Клеър… — тя потръпна. — Така че наех една Нанси Дру и потърсих Сам Кавено — биологичния й баща. Обадих му се. Сам не можа да се отзове достатъчно бързо. — Мег усети нещо да дращи гърлото й. Дори и сега, след толкова години, спомените от онова лято бяха непоносими. Не искаше да си спомня колко силно желаеше Сам да е и неин баща. Меган се изправи. — Нищо от онези минали гадости няма значение вече. Сам беше чудесен баща на Клеър. И всички бяха щастливи.

— Всички? А онова момиче, което загуби майка си, сестра си и нямаше баща, към когото да се обърне?

Забележката я засегна. Меган така и не научи истинското име на баща си; майка й го наричаше само „оня загубеняк“.

— Стига! Кажи ми, Хариет. Умна постъпка ли е това да се омъжиш за човек, когото познаваш от няколко седмици? Би ли одобрила, ако твоя дъщеря направи това, което Клеър прави сега?

— Бих й се доверила поне. Не можем да живеем живота на другите хора. Дори и ако ги обичаме.

— Аз много обичам Клеър.

— Знам. Не това е проблемът.

— Ние нямаме нищо общо. Но това не означава, че искам да я видя как си захвърля живота на боклука.

— О, мисля, че имате много общо. Живели сте заедно девет години. Имате много общи спомени. Останах с впечатлението, че сте били най-добри приятелки.

— Преди да я оставя на мъж, когото едва познаваше, и да избягам ли? Да. Преди това бяхме най-добри приятелки. Но Клеър искаше татко и след като го намери… е… — Меган погледна часовника със сложни кристални орнаменти на бюрото. Беше четири часът. Ще ми трябват два часа да стигна до Хейдън по това време на деня. Движението тук е ужасно, не мислиш ли? Ако можехме да избираме кмет вместо…

— Мег, не започвай с твоите високопарни пледоарии. Днешният ден е много важен. Клеър може и да пази някаква неприязън към теб.

— Казах ти, че сигурно е така.

— Но ти все пак ще препускаш до Хейдън в прескъпата си кола и ще се намесиш в живота й.

— Бих нарекла намесата ми в живота й спасяване от нея самата. Ще й дам някоя и друга полезна информация.

— Мислиш ли, че тя ще оцени помощта ти?

Меган трепна. Клеър сигурно нямаше да е особено доволна. На някои хора им е трудно да приемат фактите.

— Ще бъда много внимателна.

— Ти внимателно ще й кажеш, че не бива да се омъжва за певец без бъдеще.

— Да, знам, че на моменти съм дразнеща, упорита до инатеста, но този път възнамерявам да подбирам думите си внимателно. Няма да казвам „загубеняк“, „глупав“ или „златотърсач“. Тя ще се почувства наранена, но ще види, че се опитвам да я предпазя.

Хариет изчака необичайно търпеливо дългата тирада, преди да попита:

— Помниш ли какво е да си влюбен?

Меган не можа да разбере точно намека, но се радваше да смени темата и да спре да говори за Клеър:

— Омъжих се за Ерик, нали?

Номер две на хит парада на грешните решения.

— Какво си спомняш за този брак?

— Краят му. Имах главоболие, по-дълго от самия брак.

— Защо се разведохте?

— Нали знаеш? Той ми изневеряваше. С повечето мажоретки на „Сийхокс“ и половината сервитьорки на „Белвю Хутърс“. Беше изключително ревностен в преследването на силикон. Само да беше показал частичка от тази устременост в работата си!

— Помниш ли как ти предложи?

Меган въздъхна. Не й се искаше да си спомня този ден. Случи се преди толкова време. Стаята, осветена от свещи, пътеката от розови листчета, която водеше до огромното легло, музиката, идваща от другата стая — тиха, инструментална версия на „Всичко е от любов“ на Еър Съплай, пусната по радиото.

— Аз му предложих, ако искаш да знаеш. Никога не ме е бивало да чакам, а на Ерик му отнемаше един час да си намери чифт чорапи.

Хариет изглеждаше огорчена:

— Меган.

— Какво?

— Защо не започнеш отначало? Моята памет не е толкова слаба, колкото ти се иска.

Меган погледна надолу към ноктите си. Тя от години разказваше истории за изневерите на Ерик. Забележката за неговото тичане след силиконките винаги бе предизвиквала смях. Така беше по-добре, тя знаеше от личен опит; по-добре е да го мислят за злодей. Истината много повече болеше. Дори и Елизабет не знаеше какво точно е станало в брака на Меган. Но сега Хариет беше измъкнала някак си фактите.

— Не ми се говори за това.

— Естествено, че не искаш — каза Хариет любезно. — И точно затова трябва да говориш.

Меган бавно изпусна въздух.

— Той не ходеше със сервитьорки. Доколкото знам. Беше ми верен, докато срещна Нанси. — Тя затвори очи и си спомни как една вечер той се върна вкъщи и плачеше. „Не мога повече, Мег. Ти ме убиваш. Нищо, което правя, не е достатъчно добро за тебе. А любовта ти е… парче лед.“

После, тъкмо беше започнала да усеща сълзи в своите очи и се канеше да направи отчаяно оправдание, той каза: „Срещнах някого. Тя ме обича такъв, какъвто съм, а не какъвто бих могъл да бъда, ако бях по-амбициозен. И освен това тя… е бременна“.

Спомените пронизаха чак вътрешностите на Меган, накараха я да се чувства по-слаба и нещастна. Не можеше да го държи повече в себе си.

— Беше толкова романтично — каза тя тихо. — Нощта, когато той ми предложи. Наистина имаше листчета от бели рози. И музика също. Наля ми чаша шампанско и ми каза, че аз съм целият му свят, че иска да ме обича вечно и да бъде баща на децата ми. Заплаках, когато ми каза всичко това. — Тя избърса сълзите, които трябваше отдавна да са пресъхнали. — Трябваше да знам колко крехка е любовта, като имам предвид историята на моето собствено семейство, но бях безразсъдна. Държах стъклено мехурче сякаш е от стомана. Не повярвах колко бързо се счупи то. Напусна ме, защото не знаех как да го обичам. — При тези думи гласът й секна. — Не можем да го виним.

— Значи си го обичала много.

— О, да, обичах го — каза Мег тихо и усети как позабравената болка се обажда отново.

— Интересно с каква готовност си спомни болката от развода си, а трябваше да те принудя да си спомниш любовта си.

— Не и отсега нататък — каза Мег и стана. — Това е като операция на сърце без анестезия. — Тя погледна часовника си.

— Впрочем времето ни изтече. Казах на Клеър, че ще отида тази вечер. Трябва да вървя.

Хариет бавно си свали очилата и погледна към Меган.

— Помисли за това, Мег. Може тази сватба да ви събере с Клеър, ще ви даде почва, на която да стъпите и да започнете отначало.

— Мислиш, че аз просто ще й позволя да се омъжи за този Боби Джак Том Дик, без да кажа нищо?

— Понякога, да обичаш, означава да вярваш на хората и да ги оставиш сами да вземат решения. С други думи, да замълчиш.

— Жените ми дават добри пари, за да им казвам истината.

— Твоята версия на истината. Още повече че Клеър не ти е клиентка. Тя е жена, която възнамерява да се омъжва. Бих добавила, трийсет и пет годишна жена.

— Е, и? Трябва само да се усмихна и да я прегърна и да й кажа, че се радвам, че тя ще се жени за непознат.

— Да.

— А какво ще стане ако той й разбие сърцето?

— Тогава тя ще има нужда от сестра си. Но няма да се обърне към човек, който ще й каже: „Аз ти казах“.

Меган се замисли. Тя беше упорита и раздразнителна, но не и глупачка.

— Съжалявам, Хариет — каза тя най-накрая. — Не съм съгласна. Не мога да му позволя да я нарани. Клеър е най-добрият човек, когото познавам.

— Най-добрият човек, когото не познаваш, искаш да кажеш. Явно, искаш да продължаваш постарому. Искаш тя да ти е подръка винаги.

— Както и да е. Довиждане — Меган побърза да излезе от офиса.

Хариет грешеше. Решението беше просто и лесно.

Меган беше изоставила Клеър вече веднъж; не би го направила отново.

 

 

„Глупаво е да се омъжиш за мъж, когото току-що си срещнала“.

— Глупаво не е най-точната дума.

Не е за препоръчване…

— Ти си й сестра, не адвокат.

Меган водеше този подлудяващ диалог с огледалото за задно виждане от един час.

Как можеше да изтръгва сълзи от съдебните заседатели по време на заключителните си пледоарии, а не можеше да намери простичък начин да предпази сестра си от надвисналата я съдба?

Тя караше през натоварения трафик в центъра на Сиатъл, после по равните зелени земи на долината Снохомиш. Градове, които в нейното детство бяха заспали градчета на млекари, сега имаха лъскави фасади. Големи тухлени къщи от предградията се кипреха на отделни късчета земя, алеите пред тях бяха задръстени от джипове и каравани. Старите ферми отдавна бяха съборени; само тук-там някоя стърчеше иззад билборд или МОЛ.

Но когато се качи на магистралата, този блясък изчезна. Тук, в сянката на лилаво-сивите върхове на Средна Каскейд планина, градовете не бяха докоснати от марша на прогреса. Тези градове, с имена като Султан, Колдбар и Индекс, бяха твърде далеч от пътя, за да бъдат покварени. Засега.

Последната спирка преди Хейдън не беше град; това беше група сгради около шосето, последна възможност да се зареди бензин, да се купят продукти преди най-високата част на прохода. Порутена таверна — „Къща край шосето“ — се гушеше под мигащия неонов надпис, който рекламираше светла бира „Коорс“.

Честно казано, много й се искаше да спре, да влезе в препълнената таверна и да потъне в опушената тъмнина. Със сигурност би било по-добре, отколкото да отиде и да каже на Клеър след толкова години раздяла: „Правиш голяма грешка“.

Но тя не намали. Вместо това, премина деветте мили до Хейдън, отклони се към изходната лента и излезе от магистралата. Пътят веднага се раздвояваше на две ленти, обградени и от двете страни със зеленина. Планините бяха с назъбени върхове и изглеждаха зловещо. Независимо че беше лято, сняг покриваше непристъпните им върхове.

Малка зелена табела я приветстваше с добре дошла в Хейдън. Население 872. Родно място на Лори Адамс, 1974 година щатски шампион по правопис.

1974 година.

Меган беше видяла за първи път това заспало градче три години след това. Тогава Хейдън не беше нищо повече от махала с няколко порутени сгради. Създателите му не бяха решили все още да го правят туристическа атракция под надслов „Дивия запад“.

Споменът за това първо идване в града беше пресен. Тя, практически, можеше да усети мириса на мухъл на стария пикап на Сам, да почувства слабото телце на Клеър долепено до нея. „Наистина ли ни иска?“, питаше шепнешком сестра й всеки път, щом Сам слезеше да пълни бензин или да ги настани в някой евтин хотел. Пътуваха от Калифорния до Вашингтон два дена; през това време те почти не си говориха. Стомахът на Меган я болеше през цялото време. С всяка изминала миля я обхващаше все по-голям страх дали не сгреши, че се обади на Сам. Докато стигнаха до Хейдън, на Мег й свършиха оптимистичните отговори на въпросите на Клеър и само здраво стискаше ръката й. Сигурно и Сам се е чувствал некомфортно сред това мълчание. Затова по едно време пусна радиото. Елтън Джон пееше песента „Сбогом, жълт тухлен път“, когато свиха към курорта. Интересно, какви неща си спомня човек.

Тя намали. Хейдън все още приличаше на място, което приема радушно новодошлите, където жените носят касероли с домашно приготвена риба тон на новодомците от другата страна на улицата.

Но Меган не мислеше така.

Тя беше живяла тук достатъчно дълго, за да знае колко жестоки могат да бъдат тези мили на пръв поглед хора с момиче, попаднало в неподходяща компания. Да, един малък град би могъл да накара някого да се чувства добре; може и бързо да охладнее към него. Когато си отгледан от кабаретна артистка и си израснал в каравана в края на града, не може да се преместиш в Мейбъри и да се впишеш в обстановката там.

Поне Меган не можа. Виж, Клеър беше нещо друго.

Меган се приближи до единствения светофар. Когато светна зелено, тя натисна газта и профуча през града. След няколко мили видя табелата:

„Курорт «Речен бряг», следваща пресечка наляво“.

Тя зави по каменистия път. От двете му страни се издигаха гигантски дървета. Папрати с размери на фолксвагени и салали растяха в огромните им сенки. При първата автомобилна алея тя намали. На симпатична пощенска кутия, боядисана да прилича на косатка, пишеше: Сам Кавено.

Запуснатият по-рано двор сега беше обработен, разкопан и засят; вече приличаше на английска селска градинка. Къщата беше в типичен стил Марта Стюарт — отстрани беше облицована със светложълти дъски и лъскави бели первази; красива бяла веранда, украсена с висящи саксии с мушката и лобелии заобикаляше цялата къща.

Откакто Али се роди, Меган бе идвала тук само веднъж. От този ден тя си спомняше само как седеше на занемарен диван и се опитваше да завърже разговор със сестра си. После дойдоха Блусарките — приятелките на Клеър — изсипаха се като ято скакалци, бъбрейки и жужейки.

Мег седя там един безкраен час, отпивайки лимонада и мислейки си за едни клетвени показания, с които имаше проблем. Накрая измисли едно идиотско извинение и се измъкна. Оттогава не бе идвала.

Тя паркира и излезе от колата. С подаръците в ръка се приближи до входната врата и почука.

Никой не й отговори.

Почака известно време, после се върна до колата и измина около петстотин ярда до главния офис на къмпинга. Мина покрай плувния басейн, където децата играеха на Марко Поло, и продължи към дългата, тясна дървена сграда, която служеше за офис за регистрация. Когато отвори вратата, над главата й пропя звънче.

Сам Кавено стоеше на регистрацията. Когато Меган влезе, той вдигна глава. Дежурната му усмивка се скри бавно; след малко той се опита да се усмихне отново:

— Здравей, Мег. Радвам се да те видя. Откога не си идвала!

— Да, сигурно много съм ти липсвала. — Както винаги тя се чувстваше неловко в неговата компания; той я ядосваше. Хариет твърдеше, че е, защото Клеър я е отхвърлила и е предпочела Сам, но това не беше истина. Тя още си спомняше как той й каза: „Върви, просто си заминавай“. Той вярваше, че тя влияе зле на дъщеря му. Всъщност тя ненавиждаше последвалите му думи, нещо, което никога нямаше да забрави: „също като проклетата си майка“.

Те се гледаха известно време. Слава богу, той не се приближи.

— Добре изглеждаш — каза най-накрая.

— И ти. — Меган погледна часовника си. Последното нещо, за което си мечтаеше, беше да стои тук и да не си говори със Сам.

— Клеър ми каза да те изчакам. Тя ще дойде след малко. Семейство Форд от бунгало седемнайсет имаха малък проблем с печката и тя трябваше да отиде да им помогне; но ще си дойде всеки момент.

— Хубаво, ще изчакам в къщата.

— Тя ще дойде там съвсем след малко.

— Моля те, предай й, че ще съм там.

— Все още си твърда, а, Меган? — каза той тихо, а в гласа му се усети лека умора.

— Трябваше да съм, Сам. Ти знаеш това по-добре от всеки друг.

— Не аз те изритах, Меган. Аз…

Тя се обърна и излезе, като остави вратата да се затръшне зад нея. Беше на половината път до колата си, когато чу този глас отново.

— Тя е щастлива, знаеш ли? С този момък — каза той.

Меган бавно се обърна:

— Ако не греша, и ти беше щастлив с мама. Аз бях щастлива с Ерик, когато се ожених.

Сам се приближи до нея.

— Майка ти е костелив орех, това е истина, и аз й бях бесен дълго време, но се радвам, че бях женен за нея.

— Сигурно си дрогиран.

— Клеър — каза само той.

— О! — Меган усети прилив на ревност. Ето отново — любовта между дъщеря и баща. Писна й вече от тях. Трябваше да го е преодоляла.

— Бъди внимателна с нея — каза той. — Ти си й сестра.

— Знам, че съм й сестра.

— Така ли?

— Да.

Тя отново тръгна. Вървеше през къмпинга и се чудеше колко много гости има. Всички, изглежда, се забавляваха. Мястото беше добре поддържано и разположено в прекрасен район. Всяка една гледка представляваше цветна картичка с планина, дървета и вода. Най-после Мег се върна до колата си и подкара към дома на Клеър.

Този път, след като почука на входната врата, тя чу тропот на стъпки отвътре. Вратата се отвори рязко.

Алисън стоеше там, облечена в цяла престилка от деним на фестони и красива жълта блузка.

— Не може да си Алисън Катерин Кавено. Тя е бебе.

Алисън засия:

— Сега съм голямо момиче.

— Да, вярно.

Алисън се понамръщи:

— Косата ти е по-дълга и имаш сиви косми.

— Благодаря ти, че го забеляза. Ще прегърнеш ли леля Мег?

— Струва ми се, че дишаш добре.

Мег не знаеше какво има предвид детето.

— Да, дишам си добре.

Алисън пристъпи напред и я прегърна горещо. Когато Али се отдръпна, Мег каза:

— Нося ти подарък.

— Нека да позная. — Клеър се появи от тъмното антре. — Мислиш си, че всяко петгодишно дете иска швейцарско ножче.

— Не, пистолет.

— Не може да си купила пистолет.

Меган се засмя.

— Отидох чак на края на света — в магазин за играчки в Нортгейт — и попаднах на най-намусената продавачка. И тя ми препоръча това вместо оръжие. — Мег подаде на Алисън кутия в пъстра опаковка.

Али я разкъса и отвори.

— Това е Грууви Гърл, мамо. Грууви Гърл!

Хвърли се към Меган и този път я прегърна от сърце. После показа куклата на Клеър и хукна нагоре по стъпалата.

Меган подаде бутилка вино на Клеър — „Фар Ниенте 1997“.

— Това е едно от любимите ми.

— Благодаря.

Те се гледаха известно време. За последен път се бяха видели преди година, когато Мама беше в града за среща с фенове. Мама беше завела Али и Клеър в зоопарка, а Меган се беше присъединила към тях по-късно в центъра на Сиатъл. Повечето време те се занимаваха с Али, заведоха я в „Гората на смеха“.

По този начин нямаше нужда да си говорят.

Накрая Клеър се втурна към Меган, прегърна я и бързо я пусна.

Меган отстъпи, учудена от жеста на сестра си. След това й се прииска да беше върнала прегръдката.

— Мирише апетитно, но не трябваше да готвиш. Исках да ви изведа на вечеря.

— Шведският бюфет „Каруцата на Чък“ не е точно твоят стил. Не искам и да слушам за излизане.

— Ох.

— Както и да е, влизай. Отдавна не си ни идвала на гости.

— А вие въобще не сте ми идвали на гости.

Клеър я погледна.

— Това се нарича лек разговор, Мег. Нямах намерение да спорим.

— Ох — въздъхна Мег отново, чувствайки се идиотски.

Тя тръгна след Клеър към дивана и седна до нея. Нямаше как да не забележи смешния годежен пръстен — лента от станиол, за бога. Добре направи, че дойде. Не трябваше да отлага:

— Клеър, мисля…

В този момент той влезе в стаята. Меган веднага разбра защо сестра й е хлътнала до уши. Боби може и да бе некадърен певец, но като външност бе шампион. Беше висок и слаб, но с широки рамене, с руса коса почти до раменете. А когато се усмихваше, цялото му лице грейваше.

От такъв мъж не само ти се подкосяват краката; той те кара да се завъртиш силно във въздуха и да паднеш в краката му.

Той и Клеър размениха погледи, пълни с любов. Меган си спомни „Какви бяхме“ — оня хвалебствен химн за горчиво-сладката истина, че понякога грешният мъж изглежда толкова добре, че чак дъхът ти спира. Но рано или късно на жената й се налага да диша.

— Аз съм Боби Остин — каза той и се усмихна.

Меган се изправи и се здрависа с него:

— Меган Донтес.

— Клеър каза, че ти казват Мег.

— Да, приятелите ми.

Той се усмихна:

— По този поглед на човек, току-що отхапал лимон, съдя, че би искала да се придържам към мис Донтес.

— Предполагам, че момичетата от планината в Арканзас те намират за чаровен.

— Момичетата от Тексас също. — Той прегърна Клеър. — Но тези дни са зад гърба ми. Вече намерих момиче, с което искам да остарея. — Той целуна Клеър леко по бузата и й стисна ръката, после взе бутилката с вино и влезе в кухнята.

Докато го нямаше, Меган стоеше и гледаше сестра си, опитвайки се да подбере най-точните думи, но не й се удаваше.

Боби се върна с две чаши, пълни с вино, и подаде една на Меган.

— Предполагам, че имаш въпроси към мен — каза той и седна.

Неговата прямота обезкуражи Мег. Бавно, чувствайки се несигурна, тя седна на дивана срещу него. Бяха на два лагера в момента: Боби и Клеър срещу Меган.

— Разкажи ми за себе си.

— Аз обичам Клеър.

— Нещо съществено.

— Ти си момиче на фактите и цифрите, а? На трийсет и седем години съм. Завърших музикалното си образование в Оклахома. Със стипендия от родео. Занимавах се с хващане на телета с ласо. Оттогава коленете не ме държат. Бях… женен.

Меган се наведе напред и наостри уши:

— Колко пъти?

— Три — каза той и погледна към Клеър.

— О, мамка му! — Меган погледна към Клеър. — Сигурно се шегуваш. Ако женитбите бяха углавно престъпление, той щеше да е в затвора до живот.

Той се стрелна напред:

— Ожених се за Сюелън, когато бяхме на по осемнайсет години. Тя беше бременна, а там, откъдето съм аз…

— Имаш деца?

— Не — каза той тихо. — Спонтанен аборт. След това нямаше смисъл да останем женени. Бяхме заедно по-малко от три месеца. Впрочем, бавно се уча. На двайсет и една отново се ожених. За съжаление, оказа се, че тя искала друг живот, а не такъв, какъвто аз мога да й осигуря. Хубави коли, хубави бижута. Арестуваха ме, когато я хванаха да продава кокаин пред къщи. Живях с нея две години, а не забелязах, че е наркоманка. Само си мислех, че често си сменя настроението, защото е такава по характер. Никой не повярва, че аз не съм участвал. Само Лора. Тя беше — е — педиатър, който обича кънтри музика. Бяхме женени десет години. Преди една година се разделихме. Бих могъл да ти кажа защо, но не мисля, че е твоя работа. Впрочем, Клеър знае всичко.

Три пъти се провалял, престъпник… Чудесно!

И сега лошата сестра трябва да сломи сърцето на добрата сестра. Как?

Това беше въпрос за 64000 долара. Как се казват неща, които трябва да бъдат казани в такъв момент? Особено що се отнасят до мистър По-добре — Изглеждащ — от — Господ. Хариет беше права в едно: Меган и Клеър стояха на скалата на учтивостта и преструвката от години.

Една стъпка накриво и те щяха да полетят надолу.

Клеър стана от дивана и се приближи до нея. Седна на резбования китайски скрин, който им служеше за масичка за кафе.

— Знам, че не можеш да се радваш за мен, Мег.

— Искам да мога. — Това беше самата истина. — Само че…

— Знам. Той няма да има платинен рейтинг. Знам това. А разводите са твоята специалност. И това ми е ясно. Преди всичко, знам, че си отраснала в дома на Мама. — Тя се наведе. — Знам това, Мег.

Меган усети как тежат тези думи. Сестра й беше мислила за всички тези причини, беше виждала всички възможни последствия. Каквото и да кажеше Меган, Клеър вече го знаеше.

— Няма да има никакъв смисъл; знам, че е лудост, че е рисковано — и най-лошото — съвсем в стил Мама. Нямам нужда ти да ми казваш тези неща. Това, от което се нуждая, е да ми вярваш.

Да вярва. Това беше предвидила и Хариет. Но Меган отдавна беше забравила как да вярва на хората. Само ако можеше…

— Трудно ти е, знам. Водачът на глутницата трудно се примирява да бъде отзад на редицата. Но за мен ще означава много, ако го направиш. Мег, прегърни ме и кажи, че се радваш за мен. Дори и да е лъжа.

Меган погледна светлозелените очи на сестра си. Точно сега Клеър се чувстваше изплашена и изпълнена с очакване едновременно. Тя очевидно се беше приготвила да бъде наранена от отговора на Меган, но една малка частица от нея се надяваше все пак.

Това напомни на Меган за детството им. Колкото пъти Мама доведеше нов „приятел“ вкъщи, Клеър вярваше, че най-после те ще имат „татко“. Меган се опитваше да предпази Клеър от собствения й оптимизъм, но все не успяваше и така всеки нов втори баща отчупваше по едно парче от сърцето на Клеър. И пак, когато се появеше нов мъж, сестра й намираше начин да вярва.

Разбира се, Клеър вярваше на Боби Остин.

Нямаше начин Меган да промени мнението на сестра си или — което е по-важно — сърцето й. И така, тя имаше две възможности: да се престори, че дава благословията си или да се придържа към своето мнение. Първият избор позволяваше на нея и Клеър да си останат почти сестри, каквито си бяха. Вторият избор излагаше на риск дори и тази тънка роднинска нишка.

— Аз ти вярвам, Клеър — каза Меган най-после. Беше наградена с лека и неуверена усмивка. — Щом казваш, че Боби Остин е мъжът, в когото си влюбена, това е добре и за мен.

Клеър въздъхна дълбоко.

— Благодаря. Знам, че не ти беше лесно.

Тя се наведе и прегърна Меган, която беше прекалено изненадана да отвърне на прегръдката. Клеър се отдръпна и се изправи. Тя се приближи до дивана и седна до Боби, който веднага я придърпа близо до себе си и я прегърна.

Меган се замисли какво да каже в настъпилата неловка тишина.

— И какви са плановете ви за сватбата? Мирови съдия? Имам приятел, който е съдия…

— Не, не, в никакъв случай — засмя се Клеър. — Чаках трийсет и пет години този ден. Ще имам всичко за един традиционен празник. Бяла рокля; официална църковна сватба; торта; обяд с танци. Всичко.

Меган беше изненадана неизвестно защо. Клеър беше от ония деца, които в детството си играеха на булки нонстоп.

— Има един консултант в моята сграда. Мисля, че тя планира сватбата на Бил Гейтс.

— Това е Хейдън, не Сиатъл. Ще наема залата в местния ресторант и всички ще дойдат да хапнат с нас. В Бон Марше имат отдел за младоженци сега. Ще бъде чудесно. Ще видиш.

— Хапване. Хапване? — Меган се изправи. Очевидно имаше нещо от майка им в нея. Не можеше да позволи на сестра си да направи някаква селска сватба.

— Аз ще организирам сватбата и приема — каза тя импулсивно. След като предложи, се успокои. Всичко е под контрол.

Усмивката на Клеър се скри.

— Ти?

— Да не съм умствено изостанала. Мога да го направя.

— Но… но… ти си толкова заета с работа. Не мога да те моля да отнемаш време от натоварената си програма заради това.

— Ти не ме помоли; аз предложих. Пък и така се случи, че не съм ангажирана с дело в момента… — Идеята я завладя напълно. Може би това щеше да ги сближи. — Ще стане идеално. Наистина. Ще бъде удоволствие за мен да го направя, Клеър.

— О! — Клеър изглеждаше съкрушена. Меган знаеше какво си мислеше сестра й — Меган ще е като слон в стъкларски магазин на малко градче.

— Ще те слушам и ще правя каквото искаш. Това ще е твоята сватба. Обещавам.

— Звучи прекрасно — каза Боби и се усмихна широко. — Много си щедра, Меган.

Клеър се намръщи:

— Защо чувам в главата си „Бащата на булката“? Ти нищо не правиш леко и скромно, Меган.

Меган веднага се почувства неловко, уязвима. Не й беше ясно защо толкова много желаеше това.

— Този път ще бъда умерена. Честна дума.

— Добре — каза Клеър накрая. — Може да ми помогнеш да планирам сватбата.

Меган се засмя и плесна с ръце:

— Добре. Сега, аз по-добре да започвам. Къде е местният телефонен указател? Коя беше датата? Двайсет и трети? Следващата събота? Няма много време да организираме нещата. — Тя се отправи към кухнята, където намери листче хартия и започна да прави списък с нещата, които трябваше да се свършат.

— О, боже — чу гласа на сестра си. — Създала съм чудовище.